Дейвид Фарланд
Вълчето братство (49)

Халите изпращат послание

Роланд се изправи на стените на замъка и завика възторжено, когато Радж Атън се появи от цитаделата на херцога и гръмогласно заповяда на хората си да се подготвят за щурм.

Горди Непобедими се спуснаха от бойниците към конете си, щитоносци заизнасяха сбруи и пики от оръжейната. Щеше да мине цял час, докато се подготвят за щурма, и Роланд не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

По склона на Костения хълм халите магесници се трудеха настървено; злата магесница хвърчеше направо като… като хала и бляскаше като мълния. Докато се трудеха, от руната се завихри гъста кафява мъгла.

От миризмата на смърт и гнило, вдигаща се от Костения хълм, на Роланд му прилоша. Стомахът му се сгърчи, мускулите го заболяха, а очите му толкова пареха, че едва можеше да гледа към хълма.

Докато воините на Радж Атън се снаряжаваха, Роланд забеляза по равнината смътни промени. Огромните лепкави бяха сдъвкали трева и дървета и непрекъснато изхвърляха гъста, лепкава пихтия, която виячите използваха, за да скрепят с нея камъка — камък, който оформяше стени и барикади.

Трудеха се и на южния бряг на езерото, където бяха издигнали няколко големи купола. Някои бяха предположили, че тези куполи са места за гнездене, но сега халите преобърнаха куполите, забутаха ги във водата и Роланд разбра, че куполите всъщност са кораби, огромни съдове без гребла или платна, с форма на половин черупка от орех.

Виячите се заловиха усърдно да градят бордовете на корабите.

Хладен ужас прониза стомаха на Боренсон. До този момент чудовищата като че ли не обръщаха внимание на хората в Карис.

Но сега стана явно, че също като бойците на Радж Атън долу в двора, и те се подготвят за атака.

На запад халите продължаваха да ровят. Опустошената земя се беше изпъстрила с кратери и отвори, които странно защо бяха по-високи на север, отколкото на юг.

На Роланд му стана още по-зле. Въздухът около Карис стана непоносимо потискащ с миризмата на гнило. Главата го болеше, отчаянието заседна в стомаха му, една дълбоко стаена умора го накара да се почувства толкова изтощен, че едва можеше да стои на краката си. Някои от мъжете около него се опитаха да прикрият факта, че са се разплакали.

За да повдигнат духа им, някои по-здрави воини започнаха да хвърлят обиди по халите, а други почнаха да се смеят и да слагат имена на новите забележителности по равнината, сътворени от халите.

Грамадната каменна кула на юг се издигаше все по-високо и по-високо — наподобяваше извития рог на нарвал или гигантски трън. В късния следобед беше станала вече над осемстотин стъпки висока, а халите продължаваха да я градят. Злата магесница на два пъти отиде да провери как върви строежът и някои отбелязаха, че кулата донякъде прилича на гениталиите на мъжка хала, затова я нарекоха „Любовната кула“.

На изток от кулата, покрай брега на езерото Донестгрий, лепкавите и виячите продължаваха да се трудят над корабите в „Каменните докове“.

Грамадата от насъбрани дървета от домовете и горите набързо беше наречена „Дървеното хълмче“. Мъжете без много да му мислят лепнаха на рововете и насипите на северозапад „Копторите на лорд Палдейн“.

Но от всички грозни неща, сътворени през този ден, най-ужасяваща беше зловещата руна на Костения хълм. Зидарската работа там не се извършваше от прости виячи. Докато виячите носеха пръст от изкопите и влачеха сухи дървета на лепкавите, магесници с руни по главите строяха стената на ужасяващата руна.

Така огромната руна растеше — скверен знак, който бавно започна да излъчва дим и сила. Чертите й под кафявата мъгла бяха удивително извити, като кълбо гърмящи змии или като блюдо, пълно с живи червеи. Като самата магия на халите, руната беше усукана и зла.

Щом Роланд се опиташе да я погледне, очите му започваха буквално да пулсират и той не можеше да ги съсредоточи. Но щом извърнеше погледа си, усещаше паренето по кожата си толкова силно, че понякога подушваше във въздуха, уплашен, че ще надуши миризмата на собствената си горяща плът.

Но отчаянието, което причиняваше на хората руната на халите, не беше единствената проява на нейната сила. Защото когато руната беше почти довършена, тя започна да предизвиква чудовищна промяна около Костения хълм: малкото храсти и треви, останали в подножието на хълма, задимяха и започнаха да съхнат.

Тревата посивя и се слегна. Дори един бадем отсам стената бавно започна да гърчи клоните си и листата му повяхнаха и окапаха.

Бойците на Радж Атън най-сетне бяха готови. Роланд огледа околността. На север, на юг и на запад от замъка трева и дървета димяха и загиваха, на мили разстояние.

Бранителите на Карис прекръстиха Костения хълм на „Трона на разрухата“. Колкото до самия замък Карис, някои мрачно зашепнаха, че най ще му подхожда „Дворчето на касапина“. Роланд си помисли, че градът е събрал достатъчно хора, за да изхрани халите два месеца, че и повече. Трудно беше да се пресметне, при толкова много хали, все още точещи се на север. Явно всеки в Карис се чувстваше обречен да удостои вечерното блюдо на някоя хала.

Известно време Роланд погледа с надежда на изток, където бледото слънце светеше над развълнуваните води. Все още нямаше и следа от връщащи се лодки. Роланд стисна дръжката на късия си меч и се поупражнява в изваждането му.

Халите строяха. Но не нападаха.

— Може пък да не нападнат — подхвърли той с плаха надежда. — Може пък да целят нещо друго.

— Това, което ги привлича, е Костеният хълм — каза зад Роланд някакъв окаян мършав селяк с проскубана козя брада. По-рано тази сутрин се беше представил като Мийрън Блитифелоу и се канеше да брани стената с някаква си къса брадвичка.

— Защо мислиш така? — попита го Роланд.

— Всички мъртъвци са там горе — каза селянинът. — На онзи хълм са водили щурмове повече рицари, отколкото където и да било другаде в Роуфхейвън. Там са се водили поне сто битки и цялата тази кръв е отровила почвата, наторила я е обилно за тъмни заклинания. Кръвта там е толкова гъста, че херцогът даже се опита да я прокопае, да потърси кръвен метал. Затова мисля, че халите са там — да вдигнат оная руна върху земя, богата на човешка кръв.

Щом Блитифелоу изрече тази мисъл, барон Пол се намръщи.

— Изобщо не мисля, че е това. Може би просто ни изпращат послание.

— Послание ли? — попита невярващо Роланд. Беше очевидно, че халите тровят хората в Карис, искат да ги поболеят с извратената си магия. — Халите не могат да говорят.

— Общо взето да — възрази баронът. — Поне не така, че ние да ги разбираме. Но все пак говорят.

— И какво казват? — попита Роланд.

Барон Пол махна с широк жест към околностите. Докъдето стигаха очите им, земята около Карис беше опърлена и опустошена. Градове, ферми, села, огради и укрепления бяха срутени и разчистени. Дървета димяха и вехнеха по хълмовете на пет мили оттук.

— Не можеш ли да го прочетеш? — каза барон Пол. — Не е толкова трудно за разчитане, колкото писмото: „Земята, която доскоро беше ваша, е наша. Вашите домове са наши домове. Вашата храна… х-мм, вие сте нашата храна. Ние ви изместваме.“

Долу в каменния двор бойците на Радж Атън се качиха по конете и вдигнаха високо дългите пики — върховете им заблестяха като остри игли към небето.

— Отвори портите! — изрева Радж Атън пред тях.

Заскърцаха вериги и подвижният мост се спусна.