Дейвид Фарланд
Вълчето братство (46)

Крехкият крал Лоуикър

Допреди седмица Мирима никога не се беше отдалечавала на повече от десет мили от дома и сега, докато яздеше през Флийдс, имаше чувството, че всичко, което е знаела за света, започва да й се изплъзва.

Беше изоставила семейството и страната си. Докато яздеше на юг, пейзажът постепенно се променяше. Най-напред тя мина през низините на южен Хиърдън, после навлезе в пълните с тесни клисури земи на северен Флийдс, а сега бе още по на юг. Не знаеше какви са дърветата край пътя и дори хората изглеждаха различно. Овчарите на Флийдс бяха по-ниски и мургави от сънародниците й, а хората от конните кланове бяха високи и светлокожи. Къщите не бяха направени от плет, измазан с кал, а от камък. Дори въздухът миришеше различно — макар че дали имаше право да го каже, след като притежаваше дар на мирис от куче?

А най-вече Мирима бе оставила зад гърба си самата себе си. Сега тя притежаваше сила на трима войници, гъвкавостта на четирима, жизнеността на своите кучета, скоростта на петима.

Никога не беше съзнавала толкова ясно силата си.

И в същото време изпитваше тревожното чувство, че си е същата. В сърцето си все още обичаше по същия начин, все още долавяше слабостите си. Въпреки новите си дарове Мирима се чувстваше слаба. Въпреки че беше станала Вълча господарка се чувстваше прекалено обикновена.

Не знаеше дали Боренсон ще я срещне с радост в своя поход на юг, но до вечерта се надяваше да стигне в Карис и да се срещне с него. Може пък да решеше, че е заслужила правото да го придружи до Инкара, макар да не можеше да претендира, че притежава бойни умения.

Но сблъсъкът с лорд Пилвин я беше разтърсил, беше я разколебал. Що за врагове щеше да срещне в Инкара? Как можеше да се надява, че ще ги надвие? Даровете й нямаше да са достатъчни, за да се срази с магьосници като Краля на бурите и неговия род.

При Тор Доуан завари всичко объркано. Рицарите на Габорн се бяха проточили на няколко мили. Част от тях вече пристигаха в Тор Доуан, а един човек им каза, че Габорн бил потеглил на юг преди час.

Един рицар излезе от сенките на големите бели камъни, обкръжаващи пурпурния павилион, и се обърна към Йоме.

— Ваше величество, Негово величество крал Ордън ми нареди да ви уведомя, че му се е наложило много бързо да тръгне за Карис. Заръча ми да ви предам това писмо.

Йоме прочете писмото, подуши хартията да се увери, че пази миризмата на Габорн, после сгъна ядосано листа и го прибра в джоба си.

— Лоша ли е новината? — попита сър Хосуел. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Съпругът ми трябва много бързо да стигне Карис. Моли ни да побързаме. Няма да можем да оставим конете да починат, ако искаме да го настигнем до вечерта.

— Разумно ли ще е, милейди? — попита сър Хосуел. — От вчера сутринта изминахме над четиристотин мили. Дори и вашият великолепен кон няма да издържи такова изтезание!

При бърза езда лордовете на Роуфхейвън хранеха подсилените си коне със смес, наречена „милн“. Милн включваше скълцан овес и ечемик, примесен със суха меласа, като в сместа често се хвърляше люцерна или комунига. За един кон милнът беше истински деликатес, а един добре хранен с него подсилен кон можеше да бяга с часове, докато за коня, хранен само с трева, казваха, че има „сламени крака“, защото нямаше да го удържат дълго.

Но дори и с милн един подсилен кон не можеше да препуска безкрайно. Конят на Мирима притежаваше три дара на метаболизъм. С толкова дарове няколко часа отдих щяха да му се сторят като цял ден и животното щеше да се възстанови напълно.

— Но Габорн изтезава коня си — възрази Йоме.

Хосуел поклати глава.

— Не е моя работа да давам съвети на Земния крал, но Габорн разбира опасността. Половината коне, които води със себе си към Карис, ще умрат при такава скорост.

— Ще си дадем два часа почивка — каза Йоме. — Можем да нахраним конете и да вземем още милн, за да ги поддържаме по пътя, докато стигнем Белдинук.

Хосуел погледна коня си. Беше в много по-лошо състояние от тези на Йоме и Мирима и трябваше да напряга докрай силите си, за да не изостава. Мирима съвсем ясно разбираше, че Хосуел възразява за скоростта най-вече заради коня си.

Дори конят му да доживееше до Карис, най-вероятно щеше да е в окаяно състояние за битка. И нямаше да може да го спаси в случай на отстъпление.

— Добре — въздъхна Хосуел, слезе от седлото и поведе коня си към конюшните, за да му осигури колкото може повече отдих. Водеше и коня на инкарския убиец.

Мирима го гледаше как се отдалечава.

— Защо го гледаш толкова сърдито? — попита Йоме.

— Просто така — отвърна Мирима. Хосуел беше лорд на Кралското общество на стрелците, майстор на лъка, прекарал дълги години на юг, за да изучи правенето на лъкове. Беше човек със солидна репутация и се радваше на кралското благоволение. Мирима не искаше да признае, че го ненавижда.

Седеше на бойния кон на сър Боренсон и се мъчеше да овладее подтика си да препусне на юг още сега. Йоме, изглежда, забеляза настроението й.

— Габорн ме моли да остана тук — каза тя. — Смята, че пътят не е безопасен. Пише, че се бои, че „Орис е надвиснала над Карис“ и в този момент Земята го приканя да удари и да бяга с еднаква настойчивост. Объркан е. Реших, че трябва да ти го кажа.

— Сигурно е прав — съгласи се Мирима. Йоме като че ли се колебаеше как да постъпи. — Милейди. Ако желаете да останете тук, аз ви разбирам… Но аз не отивам към Карис на война. Надявам се да придружа съпруга си до Инкара. Просто трябва да тръгна на юг.

— Боя се, че никога няма да ми простиш.

— Да ви простя ли, милейди? — попита Мирима, изненадана от тона на кралицата.

— Нали аз осъдих съпруга ти да изпълни Акта на покаяние — каза Йоме. — Ако знаех, че с това ще тласна и теб на юг, нямаше да го направя. Може би трябваше да отложа този подвиг… Това, което направих, е много тежко.

— Не — заяви Мирима. — Напротив, беше проява на великодушие. Вие му предложихте начин да си спечели опрощението, а както съм чувала, в Мистария казват: „Прошка не се дава — прошка се спечелва“. Боя се, че в случая с моя съпруг, той никога няма сам да си прости, докато не го заслужи.

— Тогава надявам се, че ще го заслужи, щом и ти ще си до него — каза Йоме. — Имаш дух на воин. Изненадана съм, че никой не го е забелязал по-рано.

Мирима поклати глава, зарадвана, че са сменили темата. Винаги бе имала силна воля, но никога не се беше смятала за воин — поне допреди седмица.

— Казват, че когато Земния крал Ерден Геборен бил коронован, Избрал своите воини. Аз много добре знам, че Габорн ме Избра на пазара на Банисфер в деня, в който се срещнахме. Въпреки че тогава не беше Земния крал. Той реши, че съм дръзка, и каза, че иска да ме вземе в двора си, но всъщност ме Избра… Но знаете ли какво си помислих, когато ме Избра?

— Какво? — попита Йоме.

Мирима се поколеба, защото никога не беше споделяла това, всъщност дори не си го беше помисляла.

— Помислих си, още като го видях застанал там, пред сергията, облечен като някое търговче, че бих се сражавала за този човек. Бих умряла за него. Никога не бях мислила така за мъж. Това ми даде кураж да го хвана за ръката, въпреки че беше съвсем непознат.

Думите й развеселиха Йоме.

— Габорн ми разказа как сте се срещнали и как си го хванала за ръката. Той е видял в това само опит за съблазняване — бедна жена, която си търси добър брак.

Това беше вярно, но сега Мирима съзнаваше, че е имало и нещо повече. Опита се да обясни странната представа, която се оформяше в нея.

— Може би не ме е Избрал, а по-скоро сме се избрали взаимно. Миналата седмица, когато ми споменахте, че човек не може да е толкова близо до съзидателните му сили и да не поиска да роди дете… В него има много повече. Откакто го срещнах, гледам земята и красотата й непрекъснато ме смайва — жълтото на някое цвете или синкавите сенки, хвърлени от огладените камъни, или богатият дъх на мъх. Той ме кара да се чувствам по-будна и жива отпреди. Но има и още нещо — кара ме да искам да се сражавам.

— Опасна жена си ти, Мирима.

— Казах ви, че бих ви разбрала, ако пожелаете да останете тук. Знам, че в Карис ще е опасно. Но аз искам да отида — каза Мирима с надежда, че Йоме ще я разбере.

— Нито ти, нито аз имаме достатъчно подготовка за бой… засега — предупреди я Йоме. — Няма да е разумно.

— Знам — каза Мирима. — Но това не може да спре желанието ми.

Йоме прехапа устна и замислено каза:

— Мисля, че… намеренията ти са добри. Като Владетелка на руни, трябва да ги осъществиш. С твоята жизненост можеш да се трудиш неуморно; със своя мускул можеш да нанасяш мощни удари. Нашите хора заслужават всичките ни усилия. Но това ме плаши, Мирима. Ти получи толкова много толкова набързо. Не искам да умреш.

Конят на Мирима се наведе. Земята тук, под Тор Доуан, беше утъпкана, почти не беше останал стрък трева, но конят все пак си намери нещо.

— Ще яздим бързо — обеща Йоме. — Може би ще успеем да стигнем Карис до залез-слънце.

— Много сте мила, милейди — отвърна Мирима и скочи от коня да се разтъпче.

 

 

След два часа, докато се хранеха в един хан, куриер донесе вестта от юг: Лоуикър Белдинук се опитал да устрои засада на Земния крал и бил сразен на границата на Белдинук.

Като чу лошата вест, на Йоме направо й призля.

Лоуикър беше обещал да се присъедини към Габорн, обещал беше да изпрати рицари, които да се бият на негова страна. Бе обещал да поведе собствените си войски срещу Радж Атън, да осигури продоволствие за Габорн и неговите рицари.

Какво щеше да стане сега, след като Габорн беше убил краля на Белдинук? Един по един съюзниците на Габорн отпадаха. Беше два следобед. Крал Оруин беше загинал предния ден някъде по това време, сражавайки се със Сияйния на мрака. Сега Лоуикър се бе оказал изменник и го бяха посекли.

След като Лоуикър беше загинал, дъщеря му щеше или да обяви война на Габорн, или да му предложи условия за капитулация. А Габорн толкова бързаше, че нямаше да му се иска нито едното, нито другото.

Все едно дали дъщерята на Лоуикър щеше да предложи война или помирение, Габорн щеше просто да мине в галоп през земите й.

Но можеше да е опасно да се продължи през Белдинук. Рицарите на Габорн се бяха пръснали в тънка нишка оттук до Карис. Габорн с още неколкостотин души препускаше бясно към Карис и хората му сигурно бяха на групи от по десетина души.

При толкова разтеглен строй нямаше как да се бие и всъщност бе чудесна мишена за гнева на Белдинук.

Йоме си помисли, че дъщерята на Лоуикър няма да капитулира, а по-скоро ще наложи натиск. Че ще излезе на лов за всеки неканен гост в земите си.

Габорн се беше надявал, че Лоуикър ще му осигури стотици хиляди бойци. Сега изглеждаше, че ще трябва да си пробива с бой път през същите тези войски.

Йоме въздъхна, погледна Мирима и сър Хосуел и заяви твърдо:

— Ще ни трябва резервна храна — и за нас, и за конете.

 

 

Мирима се оказа неподготвена за онова, което видя, когато стигнаха стената Крискейвън. Куриерът във Флийдс беше казал, че Габорн се е справил със засадата на Лоуикър. Не беше споменал обаче, че Земния крал е проклел стената и я е сринал.

Нито пък очакваше, че Лоуикър все още ще е жив. Тримата стигнаха до стената и го намериха прикован към земята, заобиколен от десетина рицари на Габорн.

През корема му беше забито копие, приковало тялото му към земята, а знамето, завързано на дръжката му, го наричаше кралеубиец. Ръцете и краката му бяха отсечени и хвърлени настрана. Остатъкът от тялото му, все още в кралски одежди, лежеше под горещото слънце.

Но Лоуикър притежаваше толкова много дарове на жизненост, че все още не беше умрял. Само един крал или някой от Непобедимите на Радж Атън, човек с много дарове на жизненост, можеше да преживее това изтезание. Около него се беше разляла огромна локва кръв и мухите бръмчаха на ята, но при толкова много дарове на жизненост раните заздравяваха бързо.

Мирима се смая, като го видя как лежи в агония, все още впил се в живота. Беше убедена, че сигурно копнее за смъртта.

Такова беше наказанието, отредено за хора, извършили убийство или опит за убийство на кралска особа. Щом приближиха, Мирима ахна, защото си спомни, че сър Боренсон също беше кралеубиец и Йоме можеше да поиска същото наказание за него.

Миризмата на кръв изпълваше въздуха — тя я усещаше много по-силно със своя дар на мирис от куче. Миришеше странно възбуждащо.

Крал Лоуикър извърна глава, погледна Йоме — от челото му капеха тежки капки пот — и се разсмя.

— Е, издънко на Силвареста, дойде ли да позлорадстваш? — попита Лоуикър. Говореше с мъка.

Йоме поклати глава.

— Дайте му да пие поне — нареди тя на един от пазещите го рицари.

Но баронът поклати глава.

— Това само ще удължи страданието му, ваше величество. Пък и чудовище като него… той не би ви дал и глътка.

Тя погледна със скръб сакатото туловище, останало от крал Лоуикър.

— Искаш ли вода?

— Ах, тя изпитва състрадание към прокълнатите — изръмжа Лоуикър. — Не ме съжалявай. Искам съжалението ти още по-малко и от водата ти.

Мирима не можеше да повярва, че Лоуикър ще е толкова студен, толкова корав дори сега, когато се бе изправил пред смъртта. Но беше виждала това презрително изражение на други лица. В замък Силвареста, когато градската стража излови плячкосващи мародери при идването на Сияйния на мрака, беше видяла подобни изражения на лицата на корави престъпници, хора, които се криеха от Земния крал, за да не погледне в сърцата им и да разбере какви са.

Сега тя разбра дилемата на Лоуикър. Докато много крале сами щяха да потърсят Габорн, за да се съюзят с него и така да спасят себе си и своите поданици, то други щяха да са като Лоуикър Белдинук и Андърс, краля на Южен Кроудън — хора толкова покварени, че да не виждат друг избор за себе си освен да убият Габорн.

Лоуикър знаеше, че самият той е безнадеждно покварен.

— Все едно, съжалявам ви — каза му Йоме.

Лоуикър се закиска безумно и сълзите потекоха по покритото му със спечена кал лице. Явно болката, съчетана с горещото слънце, въздействаше на ума му.

„Какъв зъл човек — помисли Мирима. — Не заслужава жал, а ето, че Йоме му я предлага. Не заслужава вода, но Йоме е готова да му даде.“

— Ваше величество — попита след дълга пауза сър Хосуел, — да го довърша ли? — Не посмя да изрече по-неделикатната дума „убия“.

Мирима помисли, че Йоме ще отстъпи, ще кимне и нещастникът ще умре още сега, ще се освободи от страданията.

— Не — каза Йоме, изведнъж разгневена. — Той на това се надява.

Пришпори коня си покрай Лоуикър и Мирима изпита тръпка на облекчение.