Дейвид Фарланд
Вълчето братство (44)

За човешките пороци

Габорн си даде съвсем кратка почивка в Тор Доуан. Трябваше бързо да продължи на юг, да поведе битката на Земята. Облекчителят на замък Гроувърман, изглежда, се беше трудил цяла нощ, защото рано заранта Габорн беше натрупал всичките петдесет дара, за които го бе помолил. Усещаше как мускулите му се изпъват под бронята, а кръвта му кипеше в жилите, кипеше за битка.

Тръгна на юг по пладне. С него поеха само неколкостотин мъже и жени: сто владетели на руни от Оруин и Хиърдън и още сто и петдесет от Флийдс. Но в много отношения групата им беше здрава, най-доброто, което можеше да получи от трите кралства, и надеждата в гърдите му укрепваше. Защото скоро щеше да се обедини с огромната армия на крал Лоуикър, а щом приближеше Карис, се надяваше към него да се стекат свободните рицари и лордовете от Мистария.

Смяташе, че е напълно възможно да събере под командата си половин милион души, докато стигне Карис, и техният щурм щеше да се увенчае с победа на силните Владетели на руни на света.

Отново и отново се възбуждаше при мисълта, че старият крал Лоуикър Белдинук ще тръгне редом с него. Не беше очаквал, че Лоуикър ще се раздвижи.

Някои наричаха Лоуикър „слаб“ човек, въпреки че това определение изглеждаше твърде бледо.

Слабостта му беше по-скоро духовна, отколкото физическа. През последните две години умствените му възможности бяха започнали да спадат. Някои намекваха, че старецът бил започнал да изкуфява. Само фактът, че Лоуикър бе взел дарове на ум от трима души — и по този начин можеше да складира спомени в умовете им, — му позволяваше да прикрива тежестта на заболяването си.

Все пак Лоуикър беше един от най-стабилните съюзници на крал Ордън. Преди по-малко от три седмици Лоуикър бе устроил пищно посрещане в чест на неговия баща, докато Габорн пътуваше на север.

Лоуикър щедро бе обсипвал с похвали Габорн — намекваше, че принцът може да си намери чудесна партия в лицето на неговата дъщеря — едно пълничко момиче, не притежаващо нито една забележима добродетел, но което също така като че ли си нямаше и никакъв порок.

Габорн си припомни как една вечер пиха греяно вино край камината, докато Лоуикър и баща му си разправяха ловни истории, тъй като преди години Лоуикър често бе придружавал Ордън на север за есенния лов.

Но преди три години Лоуикър беше паднал при езда, беше си счупил бедрената кост и вече рядко се качваше на кон, защото изпитваше остри болки. Оттогава не беше излизал на лов и бащата на Габорн съжаляваше за това.

Габорн си даваше сметка, че Йоме ще му се сърди. Беше побързал да тръгне от Тор Доуан отчасти заради нарастващото усещане за опасност, което прииждаше към него от юг, чувството, че трябва бързо да нанесе щурм. Но всъщност бързаше, защото се надяваше, че така ще откаже Йоме да го догонва.

Знаеше, че тази сутрин тя се е сблъскала с някаква опасност по границите на Хиърдън. И докато яздеше, все по-силно усещаше, че мнозина от хората под негова опека днес ще загинат. Не искаше Йоме да се окаже една от жертвите.

Стената Крискейвън се простираше на сто и четиринайсет мили по границата между Флийдс и Белдинук. Бастионът от черен камък се издигаше на двайсет стъпки височина и беше двайсет стъпки широк в основата си. Освен това, преди векове откъм северната фасада на вала беше прокопан ров, тъй че сега там винаги течеше плитка река, освен в разгара на лятото.

По стената можеха да препускат един до друг два коня, но владетелите на Белдинук не бяха изпитвали нужда да поддържат гарнизон на крепостта Крискейвън през последните двеста години.

Когато рано следобед Габорн доближи стената, към портата Фейман, изпита донякъде радост, като видя тълпите белдинукски воини по бойниците и конете, препускащи по стената, и като чу призива на надутите бойни рогове. Прецени, че само тази порта се държи от хиляда войници.

Стената щеше да е здрава преграда срещу войските на Радж Атън, ако се опитаха да минат оттук.

Но когато заедно със сто рицари се приближи към стената, отново изпита онова смразяващо усещане, сякаш всички ги загърна тъмен облак.

Земята му нашепна за опасност.

Габорн даде знак на рицарите да спрат на двеста крачки от отворената порта и огледа стражите отпред. Мъжете бяха в униформите на Белдинук, с високи ръбести посребрени шлемове и тежки брони. Щитовете им бяха с герба с белия лебед на кафяво поле. Над портата някакъв капитан махна с ръка на Габорн да влиза.

Но нещо не беше наред. Портата Фейман зееше широко отворена и приканяща, както от стотици години. Беше широка четиридесет стъпки и стената се издаваше над нея, осеяна с десетки амбразури за стрелците.

Габорн мълчаливо предупреди своите Избрани в свитата за дебнещата ги засада. Около него задрънча метал, щом лордовете пуснаха забралата и занадигаха щитовете.

Принц Селинор, който яздеше до Ерин Конал, през два коня от Габорн, се озърташе нервно, учуден какво става.

— Кой ни се опълчва? — извика Габорн. Пътуването беше дълго и прахът бе задръстил гърлото му. Въпреки че се готвеше за бой, Габорн не беше взел нито един дар на глас. Сега вятърът духаше насреща му, връщаше думите му назад и той не беше сигурен дали мъжете по стените са го чули.

Те го гледаха отгоре настръхнали. Мнозина посегнаха към колчаните и отстъпиха зад бойниците.

— Кой смее да се опълчва на Земния крал? — извика кралица Херин и гласът й прогърмя до крепостната стена много по-добре от този на Габорн.

Изведнъж зад стената закънтяха копита. Конна редица се спусна отляво и отдясно и рицарите се изсипаха през отворената порта. Габорн виждаше само първия ред, но прецени, че са поне хиляда.

Начело яздеше самият крал Лоуикър. Беше с бяла коса, тясно лице и светлосиви очи, започнали да избледняват от старостта. Дългата му коса беше сплетена на плитки. Броня не носеше, сякаш с това искаше да покаже, че презира Габорн като воин и не вижда смисъл да я облича.

Беше намръщен от болките си.

— Махай се, Габорн Вал Ордън — извика крал Лоуикър. — Връщай се в Хиърдън, докато можеш! Не си добре дошъл на моята земя. Белдинук е затворен за теб.

— Вестоносецът ти ми каза друго преди два дни — извика Габорн. — Защо си станал толкова негостоприемен? Двамата с теб сме стари приятели.

Мъчеше се да говори спокойно, да запази приятелски тон, но кръвта му кипеше. Чувстваше се предаден. Лоуикър лъжливо беше предложил подкрепата си и го бе подканил да дойде бързо тук, за да се бие редом с него. А всъщност беше намислил да го съсекат като псе. Макар да се стараеше да остане спокоен, в сърцето си разбираше, че Лоуикър никога вече няма да е негов приятел.

— Баща ти ми беше приятел! — викна Лоуикър гневно. — Но аз не съм ти за подигравка. — Вдигна пръст срещу Габорн, сякаш той беше провинило се дете. — Ти при първа възможност си присвои бащината корона, но ти се стори малка! Сега се наричаш Земен крал. Кажи ми, Земни кралю, тези сто души ли са единствените глупци, решили да те последват до гибелта ти?

— Следват ме още — каза Габорн.

Но Лоуикър го изгледа свирепо и поклати глава, сякаш съжаляваше сподвижниците му.

— Когато започна да се учиш в Стаята на лицата, младежо, започнах да се усъмнявам. Помислих, че щом не искаш да се учиш да бъдеш крал, най-малкото ще се научиш да играеш тази роля. А сега ми се надуваш тука, като някой велик монарх, но аз изобщо не съм впечатлен. Връщай се на север, натрапнико, докато все още можеш.

Габорн изпита нарастващо чувство за опасност. Лоуикър не ръсеше празни закани. Ерин и Селинор го бяха предупредили, че крал Андърс се е надявал да отклони от него Лоуикър с лъжите си, и Андърс явно се беше справил доста добре.

Лоуикър му беше замислил засада и само след секунда можеше да заповяда атака. Но Габорн все пак се надяваше, че ще успее да го убеди да разбере истината.

— Ти ме обвиняваш в кралеубийство, но си подготвил убийството ми? — каза Габорн с надеждата, че ще му помогне да схване собствената си грешка. — Боя се, че си просто пионка на Андърс. Колко ще се смее Радж Атън, ако може да види това!

— Не е кралеубийство да убиеш престъпник — настоя Лоуикър, — дори този престъпник да е човек, когото винаги съм обичал като свой роден син. Бих искал да повярвам, че си Земния крал. — Но тонът му беше хладен и Габорн се усъмни в искреността му.

— Наистина съм Земния крал — каза Габорн и се взря дълбоко в сърцето на Лоуикър с помощта на Земния си взор.

И видя човек, влюбен във високия си сан и обичащ богатството и възхвалата повече, отколкото истината. Видя човек, който винаги е изпитвал ревност към влиянието на крал Ордън, толкова ревнив, че устройваше най-помпозни посрещания на Ордън… но в същото време беше скроил как да откъсне за себе си част от Мистария.

Видя човек, който се беше оженил за жена, която ненавиждаше, за да може по този начин да си спечели по-високо положение.

Спомни си как преди години баща му беше оплакал кончината на съпругата на Лоуикър. Но сега, като се вгледа в ума на краля, видя как Лоуикър се беше преструвал на обичлив съпруг толкова добре, че когато кралицата бе паднала от коня при нещастен случай по време на лов, без никакъв свидетел освен самия Лоуикър, никой не бе поставил под въпрос причината за смъртта й.

Видя човек, който се мисли за умен и тайно се поздравява за начина, по който бе убил жена си.

И обезсърчен човек — защото Габорн не беше се оженил за невзрачната му щерка, а той се беше надявал, че Габорн ще обича богатството толкова, колкото самия него, и отдавна беше пресметнал как да уреди както брака на Габорн, така и ранната му смърт.

Докато ровеше в душата на крал Лоуикър, душата на човек, когото винаги бе смятал за приятел, Габорн намери там само една празна, смачкана коруба. Там, където беше вярвал, че ще види доблест и чест, намери само маска, криеща чудовищна алчност.

Лоуикър не действаше като пионка на Андърс. Най-малкото беше негов съзаклятник.

Прилоша му.

— Е — каза Лоуикър с фалшива усмивка. — Щом си Земния крал, покажи ми някакъв знак, за да мога да ти повярвам и да стана твой слуга.

— Ще ти покажа — извика Габорн. — Ето го знака: всички хора, които откажат да ми служат, ще погинат в тъмните времена, които идат.

— Лесно е да се твърди, трудно е да се докаже — изсмя се Лоуикър. — И щом всички ще погинат, все едно дали ти служат, или не, не виждам ползата да стържа пред теб кльощавите си колене.

— Като не искаш да приемеш този знак — каза Габорн, — нека тогава ти предложа друг. Погледнах в сърцето ти и видях колко е празно. Знам тайните ти. Наричаш ме кралеубиец, но преди осем години ти си счупил врата на жена си с дръжката на копието си. В сърцето си не си изпитал повече жал, отколкото към убита свиня.

Усмивката на крал Лоуикър моментално угасна, сякаш за миг си помисли дали Габорн няма наистина да се окаже Земния крал.

— Никой няма да повярва на лъжите ти — каза Лоуикър. — Ти си едно нищо, Габорн Вал Ордън… никакъв крал не си, дори жалко подобие не си. Ти дори не си бивш крал. И никога няма да си. Кралството ти е останало на милостта на безмилостните. Стрелци!

Стотици мъже горе по стената надигнаха лъковете си. Габорн беше на двеста крачки от стената на Крискейвън. Никоя стрела от това разстояние нямаше да може да разкъса бронята му, но малко от конете в свитата му бяха с броня. Един дъжд от стрели щеше да е опустошителен.

Все пак злият стар крал се поколеба.

— Почакай! — извика Габорн и вдигна ръка. — Давам ти още едно предупреждение! Аз съм Земния крал и докато служа на Земята, тя също ми служи. Призван съм да Избера семето човешко и онези, които вдигнат ръка срещу мен, го правят за собствената си гибел! Заповядвам на всички ви, пуснете ме да мина!

Горе по стената мъжете на Лоуикър почнаха да се смеят подигравателно, а Габорн ги зяпна, удивен как злината на един може да зарази толкова много.

— Махай се! — каза Лоуикър и Габорн изведнъж усети, че нещо сдържа стария крал, пречи му дори в този момент да заповяда на хората си да стрелят.

След като Лоуикър грижливо бе отрязал собствената си съвест с точността на хирург, Габорн реши, че единственото, което може да задържи ръката му, е страхът.

Той се огледа. До него яздеше Бинесман заедно със сър Ленгли и още много лордове от Оруин, както и кралица Херин Червената, и Ерин Конал от Флийдс, и принц Селинор от Южен Кроудън.

Застрелването на тези владетели щеше да донесе на Лоуикър последствия, с които той едва ли щеше да иска да си има работа — може би най-вече защото се боеше как ще реагира крал Андърс на убийството на сина си.

И наистина, очите на Лоуикър примигваха срещу Селинор и той изгледа момъка с яд, сякаш го молеше да се махне.

Габорн почти се засмя. С внезапна яснота разбра, че точно сега Земята ще му послужи много добре.

Скочи от коня си.

Преди да започнат да дялат камък, зидарите често рисуваха върху него земни руни, отслабвайки го по този начин, за да се поддава по-лесно на волята им. Само преди седмица Бинесман беше разрушил стария каменен мост при Опасното ждрело по подобен начин.

Габорн знаеше, че вече владее такава сила. С помощта на своя Земен взор сега той се вгледа, но не в Лоуикър, а в огромната стена на Крискейвън.

И видя слабостите в камъка. Тук тънка пукнатина, през която корен беше проникнал в камъка, там — разхлабена зидария. Виждаше не толкова стена, колкото мрежа от малки цепнатини.

Стената бе толкова слаба, че с малко натиск тук, малко там и още малко — ей там, щеше да рухне.

— Щом искаш знак, така да бъде — извика той на Лоуикър. — Ще ти дам знак, който няма да можеш да отречеш.

Габорн се озърна към чародея Бинесман.

— Милорд, какво правите? — прошепна той.

— Отхвърлям крал Лоуикър и всеки, който застава на негова страна — отвърна Габорн. — Дай ми тоягата си за малко.

Чародеят му подаде тоягата с думите:

— Сигурен ли сте, че е разумно?

— Не е. Но е справедливо. — Габорн вдигна очи нагоре. Лоуикър седеше на коня си и се подсмихваше самоуверено. Но за задоволство на Габорн, Дните на Лоуикър започна боязливо да дърпа коня си назад.

Габорн хвана тоягата и внимателно начерта земна руна на кършене върху черния път. Руната приличаше на богомолка с две глави и три крака, всичко стегнато в един кръг.

— Така ли се рисуваше? — попита той Бинесман, за да е сигурен, че не е сбъркал.

— Земните сили не се използват за убиване — предупреди го чародеят.

— Земята позволява смърт — каза Габорн, — дори нашата смърт. Ще пощадя онези, които мога.

Но се замисли дали ще пощади Лоуикър. Трябваше да закриля хората си, а Земята не му беше забранила да отнема живота на своите врагове. Убийството на толкова зъл враг като Лоуикър нямаше да е по-лошо деяние от убийството на една хала.

Габорн надигна тоягата на чародея над главата си и извика:

— В името на Земята, на която служа, заповядвам на тази стена: превърни се в срутени камъни и прах!

И посегна с ума си към стотиците процепи в стената, след което помете земната руна на кършенето с вълшебната тояга и усети как стъпалата му затрепереха, щом земята се надигна и се разлюля. Изтътна, сякаш се канеше да се разцепи на две, и хилядите подхилващи се стрелци изведнъж завикаха в ужас.

Заповедта, изречена от Габорн, идваше не от устата на някакъв си зидар, служещ на Земята само за да получи нещо в замяна. Беше заповед на Земния крал и притежаваше повече сила, отколкото на всеки друг.

Конят на крал Лоуикър се надигна на задните си крака и хвърли стареца от седлото. Рицарите му обърнаха конете и побягнаха. Мъжете по стената се разтичаха към стълбищата или започнаха направо да скачат отгоре, за да намерят спасение.

Зидът на стената Крискейвън бе стоял непоклатим хиляда години. Сега с гръм, трясък и тежко скърцане на камък, силата на Земния крал го разклати. Стената се разтърси и се усука на половин миля в двете посоки, гърчейки се като змия.

Но Габорн не можеше току-така да избие онези, които му се противопоставяха.

Усети, че стената е готова да рухне и да се пръсне по негова воля, но за миг-два успя да я задържи, колкото хората да могат да скочат от нея и да се спасят.

След това дори той самият не можеше да я удържи повече и стената изръмжа като ранен звяр и се взриви. Във въздуха полетяха камъни и заотскачаха от шлема му. Вдигна се прах на облаци и вятърът го отвя на север.

Стрелците, скочили от стената, бягаха, скрили главите си с ръце.

Когато прахът се слегна, цяла миля от стената на Крискейвън беше рухнала. Грамадата от каменни отломки беше впечатляваща. На мястото на доскорошната порта Фейман се търкаляха потрошени камъни от падналата арка.

Много от скочилите от стената бяха счупили кой крак, кой — ръка. Десетки рицари бяха паднали от седлата.

Доколкото Габорн можеше да прецени, не беше убил нито един човек.

Отвъд камарата отломки, рицарите на Лоуикър бягаха.

Ерин, Селинор и още десетина рицари препуснаха към падналия Лоуикър. Конете им обкръжиха стария крал и му отрязаха пътя за бягство.

Габорн поведе свитата си през купчините чакъл и потрошен камък на мястото на доскорошната арка над портата Фейман, към своя лежащ на земята доскорошен приятел. Лицето на крал Лоуикър се беше сгърчило от болка, десният му крак беше изкривен. Изглежда, отново беше счупил бедрото си.

— Проклет да си! — изрева Лоуикър. — Дано се избиете двамата с Радж Атън!

— Възможно е — отвърна Габорн. Погледна лежащия на земята Лоуикър с очи, пълни със състрадание. Не искаше да го убива, не искаше да убива никого. Но Лоуикър беше такова голямо зло, толкова могъщ крал, че просто не знаеше какво друго може да направи.

Все пак смееше да се надява, че ще може да поведе хората му на бран.

— Дадох ти знак — каза Габорн. — Сега ще ми се закълнеш ли във вярност? Ще се разкаеш ли за престъпленията си?

Лоуикър се изсмя презрително.

— Разбира се, милорд. Само ме оставете жив, и кълна се в Силите, ще ви пера посраните гащи всяка сутрин!

— Значи предпочиташ да умреш? Смъртта по ли е за предпочитане пред живот в служба?

— Ако ще живея, остави ме да живея, за да ми служат! — изрева Лоуикър.

Габорн не беше очаквал друго. Поклати тъжно глава. Погледна през рамо към рицарите си. Да се убие крал дори в разгара на сражение беше лошо, защото това можеше да предизвика възмездието на друг владетел. Малцина от свитата му щяха да поемат такъв риск. Но да се убие един крал хладнокръвно беше още по-гибелно, защото щеше да предизвика гнева на поданиците на Лоуикър.

Макар да беше най-добре убийството да се извърши от човек, равен по ранг на Лоуикър, Габорн изпита погнуса да го направи. Затова се обърна към придружаващите го лордове и попита:

— Някой от вас иска ли да го довърши?

— Аз ще го направя — заяви твърдо кралица Херин Червената. — Винаги съм се възхищавала на жената на Лоуикър. Сега ще отмъстя за нея.

— Отмъстете, милейди — обади се Селинор. — Но ще ми доставите удовлетворение, ако ми окажете честта да използвате моя меч.

Тя скочи от коня си и взе меча на Селинор.

— Не! — извика крал Лоуикър и немощно понечи да запълзи назад.

Макар и ранен, Лоуикър не беше беззащитен. Все пак беше Владетел на руни, с дарове на мускул и метаболизъм.

И щом кралица Херин се приближи, той мълниеносно измъкна отнякъде нож и го хвърли много опитно.

Кралица Херин се опита да парира с меча си, но ножът я порази право в гърдите.

Проби ризницата й, но дебелата кожена подплата под нея задържа острието.

Очите на Лоуикър се облещиха, когато кралица Херин замахна с меча.

Във Флийдс наказанието за кралеубийство беше да се отсекат ръцете и краката на престъпника. След това го оставяха да умре осакатен. Лоуикър не умря бързо от раните си. Имаше толкова много дарове на жизненост, че не можеше да умре лесно.

Според онези, които ги следваха, Лоуикър преживял в мъки до залез-слънце, когато студът изсмукал топлината от тялото му, така че умрял като змия.