Дейвид Фарланд
Вълчето братство (43)

Владетелка от Долния свят

Ордите на чудовищата се втурнаха от мъглите и стените на Карис се разтресоха.

По полята пред градските порти обикновените бойци на Индопал тичаха на живот и смърт, докато бранителите вече вдигаха подвижния мост. Много от тях с все сила затичаха по тесния път на насипа и щом видеха, че мостът вече е вдигнат, се хвърляха в студената вода — разчитаха на хората по зъберите да ги издърпат и спасят. Водата около крепостната стена закипя от плясъците им и от виковете им за помощ.

Други изостанаха и халите или ги подкараха като животни, или започнаха безмилостно да ги избиват. За удивление на Роланд много от мъжете, щом се озовяха срещу някое чудовище, побягваха в ужас назад към горите, където ги чакаше още по-страшна гибел, или падаха ничком и се свиваха, без да смеят да мръднат. По този начин хиляди мъже се оказаха откъснати от Карис.

Враните и чайките се разлетяха надалече от града и остана само сивото небе, гърчещо се като изтерзана твар.

Девет хали магесници се втурнаха към замъка, вдигнали високо чудовищните си глави и насочили напред кристалните прътове, привлечени сякаш от човешката миризма. Войниците по стените завикаха в ужас.

Огнетъкачите на Радж Атън притичаха на пасажа над градските порти. Войниците се отдръпнаха да им отворят място, те лумнаха в пламъци и ги окъпа жив огън. Един огнетъкач вдигна ръка и извлече светлина от небето, тъй че за миг настъпи сумрак и слънчевата светлина се вля в шепата му като през фуния.

Той начерта във въздуха фигура: огнена руна, величествен зелен щит от жив пламък, който засия като слънце. И я тласна напред. Руната се понесе надолу към провлака и увисна във въздуха на двеста крачки от градските порти. Други двама светкавично последваха примера му, след което първият нарисува четвърта руна.

Огнетъкачите извличаха топлина от небето и температурата около Карис падна с десет градуса. Студеният дъжд обърна на лапавица.

Стената от четири огнени руни прегради провлака, отрязвайки пътя на хората за спасение, но и щурма на халите.

През цялото това време, зад магесниците, главното ядро на армията на халите продължаваше марша си на север, сякаш Карис изобщо не ги интересуваше.

В гърдите на Роланд се надигна сляпа надежда.

„Ние не сме нищо за тях — реши той. — Каквото и да възнамеряват тези чудовища, Карис не значи нищо за тях.“

Но долу в равнината деветте магесници се строиха, с най-голямата отпред.

„Не — изведнъж разбра Роланд. — Не че не сме нищо за тях. Просто ни смятат за толкова дребни, че са нужни само тия деветте, за да ни унищожат.“

Водачката на деветте беше грамадна твар, над двайсет стъпки висока, с огнени руни, татуирани по цялото лице и по предните крайници. Съществото вдигна глава и закрачи по провлака, с изправен нагоре прът. Смътносинкавото сияние на оръжието й се нагря до пурпурночервено и започна да оставя след себе си диря от черен пушек.

Защитниците отвърнаха със залп от метални стрели, последван от скърцането на лостове, команди „Зареди!“ и дрънчене на вериги. От толкова близко поне един изстрел трябваше да разкъса някоя хала. Но странно, всяка стрела по някакъв загадъчен начин се отклоняваше от целта.

„Магия! — помисли Роланд. — Не можем да ги застреляме. Няма как да ги спрем!“

Грамадната хала магесница стигна до края на провлака и за миг спря пред зелените щитове от пламък. Заклати глава, сякаш ги оглеждаше. После посегна с кристалния си прът за проба и докосна с него вихрещото се колело от жив пламък.

„Ще ги разпръсне — реши Роланд. — Щитовете ще рухнат.“

Щитовете избухнаха с грохота на лавина и се понесоха към основите на замъка. Роланд тупна по задник. Мълнии зелен пламък раздраха небето. Нажежен въздух профуча над главата му все едно, че се беше надвесил над ковашка пещ, въпреки че пламъците бяха поне на двеста крачки. Хората, оказали се по-близо до пъкъла, закрещяха от болка и залегнаха, за да се прикрият.

Огньове обляха Карис. Зноят беше толкова силен, че водните прегради на стените на замъка се задействаха.

Огромен стълб пара изригна и се понесе във въздуха, оформяйки грамадна завеса. По челото на Роланд се събраха капки вода, напълниха очите му и той ги изтри с ръкав.

Погледна нагоре със затаен дъх. Там сияеше най-красивата дъга, която бе виждал.

Изправи се. Облаците пара се вдигаха, затъмнявайки всичко, и за няколко минути не можеше да се види нищо.

Въпреки че стените на Карис бяха скрепени със земни руни, взривът беше размърдал многотонните камъни. От външните и вътрешните стени на замъка рухваха грамадни парчета зидария и оставяха камъка открит за студената лапавица.

Мъжете по стената най-близо до халите се развикаха от възторг. Роланд успя да зърне магесницата — беше паднала на двеста крачки от началото на провлака, черна като въглен и по-грозна и от най-грозния кошмар.

Лежеше, без да мърда. От раните й, където я бяха пронизали огнените копия, излизаше зелен пушек. Зад нея други няколко обгорени чудовища лежаха, изхвърлени настрани, и немощно тупаха по земята с потрошените си крайници.

Четири от халите магесници в тила се обърнаха и се пръснаха като хлебарки надалече от замъка — куцукаха или влачеха счупените си крайници.

Роланд подсвирна, зяпнал мъртвото чудовище. Изпълни го възторг. „Надвихме ги — помисли си. — Разбихме атаката им.“ Мъжете наоколо пляскаха с ръце и викаха възбудено.

Долу из равнината няколко хиляди пешаци бяха останали отрязани. Тридесетина хали се разправяха с тях. Крачеха сред тях с грамадните пръти и ги поваляха — но неколкостотин души си пробиха път и се хвърлиха във водата.

Роланд огледа околностите. Мъглата продължаваше да се отдръпва; на една миля от замъка халите напредваха в стройни колони на север.

Трясъкът на корубите им по камъните се чуваше навсякъде, като бучене на кипнали морски вълни. Хиляди хали се бяха струпали по близките хълмове.

Роланд знаеше, че хората наричат „хали“ много видове същества, но че трудно ги различават. Когато ги изобразяваха на картини, показваха най-вече най-често срещаните от тях — ордите страховити оръженоски и още по-страховитите магесници, предвождащи тези орди.

Но имаше и други видове. Сега Роланд за пръв път видя някои от тях между оръженосците: многокраките червеи, които хората наричаха „лепкавите“, дълги по осемдесет стъпки, и по-дребните, с цвят на урина паякоподобни същества, наричани „виячите“ заради странния вой, който издаваха.

Въпреки че тези същества не приличаха на халите, те някак бяха свързани с тях. Но дали бяха разумни видове, покорени от халите, или бяха тъпи животни, опитомени да им служат, никой не знаеше.

И тогава от гъстата мъгла се появи водачката на халите.

Беше легендарно същество, хала властелин, каквато не беше се появявала на горния свят от хиляди години.

— Зла магесница! — закрещяха в смъртен ужас мъжете по бойниците, щом тя изникна от мъглата. Носеха я сто хали в огромен паланкин над главите си. Всяка хала беше по-едра и от най-големия слон, но пред тази всички дребнееха. Беше трийсет стъпки висока и два пъти по-дълга от нормална хала и цялото й тяло беше покрито с руни, които блестяха като дреха, изтъкана от светлина. Не се возеше сама на носилката, а седеше сред купчина кристали, които сияеха толкова ярко, че отначало Роланд ги взе за ложе от диаманти.

Но не, не бяха никакви диаманти. Бяха кости от хали, с изядена плът и облизани с огнени езици. Костите на избитите й противници.

В лапите си държеше грамаден прът, който светеше с болезненожълта светлина.

„Красива е“ — помисли Роланд.

Всяка хала го ужасяваше толкова, че дори не знаеше какво да мисли за тази. Огледа се да види реакцията на другите, защото подозираше, че те ще знаят достатъчно, за да преценят по-добре заплахата от него. Лицето на барон Пол, който беше пускал шеги при появата на по-дребните хали, се беше сковало и обезкръвило от ужас. Самият Радж Атън я зяпна с широко отворени очи.

Само преди миг Роланд беше вдишал дълбоко от облекчение. Сега усети как настръхва, по кожата му полазиха ледени тръпки.

Това си беше истински владетел на Долния свят.

Халите магесници, които бяха опитали пламъците на огнените чародеи на Карис, затичаха към паланкина.

— Ох-ох — избоботи барон Пол. — Ако има нещо, което никак не обичам, това е доносничеството.

„Може пък да не й пука — каза си отчаяно Роланд. — Може пък да си има по-спешна работа на север.“

Четирите магеснички стигнаха до паланкина и за негова изненада смъкнаха лопатестите си глави на земята в знак на покорство, почти като рицари, предлагащи службата си на своя владетел; предводителката им надигна опашка. Магесниците, носещи паланкина, спряха.

Злата магесница извърна рязко глава към Карис, след което направи нещо нечувано. Надигна се на задните си крака като лалугер, излязъл от дупката си, и предните и средните й крайници увиснаха.

Цялата блестеше. Пипалата по главата й щръкнаха и се разлюляха като пипала на морска анемона, опипващи за късчета храна.

— Не може да ни види оттам, нали? — попита плахо Роланд с надеждата, че от толкова далече няма да ги забележи.

— Не ни вижда, но ни надушва — каза барон Пол. — Надушва ни, всичките осемстотин хиляди тука.

Злата магесница хвана огромния си прът с две ръце и скочи от носилката, после затича с дълги скокове към Карис. Цялата й армия от хали се изля като тъмен прилив.

Над градските порти огнетъкачите тъкмо бяха сразили първите хали. Сега почнаха отчаяно да теглят светлина от небето и да поставят още огнени прегради пред Карис. Докато го правеха, въздухът ставаше все по-студен и огнетъкачите изгребваха топлина дори от стените, чак докато те не се покриха със скреж. Лапавицата обърна на сняг.

Огнетъкачите надраскаха светкавично още девет руни, но се изтощиха. Огънят, танцуващ по кожите им, замря и скоро и тримата останаха голи в студа. Космите по телата им отдавна бяха изгорели. Снегът съскаше и се превръщаше в пара, щом се опреше в кожата им. Роланд ясно видя, че чародеите не вярват, че преградите им ще затруднят злата магесница.

Халите напредваха. Много от тях се спираха и вдигаха със зъбите си нападалите по земята войници на Радж Атън. Понасяха ги предпазливо в челюстите си, сякаш се канеха да направят жертвоприношение при провлака, както котките понякога оставят убитата мишка на прага на стопанина си. Някои от мъжете в устата на халите бяха само ранени и викаха и се молеха за помощ.

Виковете им късаха сърцето на Роланд, но нищо не можеше да се направи.

Злата магесница спря на четиристотин крачки от стената. Стотина по-дребни магесници, пурпурни чародейки, се пръснаха на ветрило от двете й страни. Десетки хиляди хали вече се бяха струпали зад гърба й, мрачна орда, покрила полята; почти всяка държеше по един мъж в кристалните си зъби.

Халите все още бяха далече от огненозелените прегради на огнетъкачите.

Злата магесница вдигна жълтеникавия си прът и го развъртя към Карис, сякаш за да хвърли злокобно заклинание. Мъжете се разпищяха и залегнаха да се скрият.

„Сега ще ни покаже какво може!“ — помисли Роланд.