Дейвид Фарланд
Вълчето братство (42)

Предвещание за буря

Късно същата утрин Йоме яздеше по пътя за Флийдс пред Мирима и сър Хосуел. Нейната Дни си нямаше подсилен кон и затова изостана далече назад.

Йоме беше взела дарове в замък Гроувърман — повече, отколкото бе очаквала, но в края на краищата по-малко от Мирима. Имаше си вече в сметката два дара на мускул, един на гъвкавост, един на ум, един на зрение и четири — на метаболизъм. Наред с това бе взела и дарове от кучета — един за слух, два за жизненост и два за мирис. Вече наистина се чувстваше като Вълчи господар — силна, неуморима и смъртно опасна. Удоволствието беше главозамайващо, но я изпълваше с подновено чувство за отговорност.

Все пак Мирима я беше надминала. Селяните бяха чули как е убила Сияйния на мрака и я отрупаха с дарове. Толкова много, че Йоме се почувства задължена да й отстъпи още силари от личния си запас. Шестнайсет мъже и жени минаха под силарите заради Мирима, така че с техните дарове, прибавени към кучешките, тя вече имаше почти толкова дарове, колкото капитан от гвардията на Хиърдън.

Мирима и преди си беше снажна и красива. Но сега даровете й придаваха свиреп вид. Поради което тримата Владетели на руни вече яздеха без никаква охрана и разчитаха единствено на силните си мишци. Но докато яздеха, Йоме забеляза, че сър Хосуел се държи на почтително разстояние зад жените, а Мирима избягва присъствието му. Компанията му нещо не й допадаше.

Вятърът вълнуваше високите треви, блъскаше я в гърба и я тласкаше на юг. Въпреки че небето беше ясносиньо, вятърът миришеше на предвещание за буря. Пиренът бе разцъфтял на малки пурпурни цветчета след дъжда от предната седмица и далечните поля се бяха окъпали в сиво-синкава омара. Йоме пришпорваше кобилата, защото утрото беше прохладно и животното сякаш напираше да надбяга вятъра. Макар да препускаше с четиридесет мили в час, Йоме имаше чувството, че едва ходи.

Доскоро, когато яздеше подсилен кон, Йоме не можеше да проследи с очи движението на копитата му. Но сега, с толкова много метаболизъм, следенето на движенията му не беше никак трудно.

Всичко наоколо сякаш се беше забавило. Една врана, запляскала с криле срещу вятъра, сякаш увисна във въздуха. Тропотът на железните подкови по утъпкания път звучеше някак дълбоко, по-скоро като тътен от гигантски тъпан, удрян от главанак.

По-обезпокоителното беше, че мислите на Йоме сякаш препускаха бясно. Преди, без даровете на метаболизъм, целодневната езда щеше да й се стори кратко пътуване. Сега ездата й изглеждаше пет пъти по-дълга.

Рядко беше имала толкова време просто да седи и да мисли. А след дългодневната езда трябваше да преживее цяла нощ. При толкова метаболизъм тринадесетте часа тъмнина щяха да й се сторят като шейсет и пет. Посред зима подсилените с метаболизъм войници често ставаха раздразнителни и отпадаха духом, защото нощите им се струваха безкрайни. Йоме се стегна да посрещне идещата зима.

Профуча покрай няколко самотни дъба с окапали листа и дива лоза, увила се по голите им клони.

Пред нея през просторната степ лъкатушеше плитък кален поток и там, където пътят се спускаше, на тесния дървен мост, в сянката на близкия дъб, седеше някакъв пътник, оставил коня си да се напие.

Макар и от половин миля, Йоме позна облеклото му. Туниката му беше с цветовете на куриер — синьото на Мистария с емблемата на зеления рицар, извезана отдясно на гърдите. Носеше сабя и стоманен шлем с вдигнато забрало. Беше дребен, с дълга изсветляла коса, може би побелял преждевременно.

Йоме вдигна ръка да даде знак на Мирима и сър Хосуел да забавят. Нещо странно имаше в този човек, но не можеше да назове точно причината за безпокойството си.

Вестоносецът ги видя, стана от моста и изтупа туниката си от прахта. Изгледа ги напрегнато, сякаш ги беше взел за разбойници.

Щом се приближи, Йоме дръпна юздите на кобилата.

Наистина беше странен тип. Усмихваше се, но не свенливо или боязливо. Усмивката му беше по-скоро нагла, с някаква лукавост в очите.

Тя подкара напред, докато не се озова достатъчно близо, за да го поздрави.

— Накъде сте тръгнали?

Вестоносецът спря.

— Нося писмо за краля.

— От кого? — попита Йоме.

— Странно — подсмихна се мъжът. — Кралят нямаше цици, когато го видях последния път. — Много грубиянски начин да я укори, че твърде много разпитва за кралските работи, но Мирима не беше чувала такива подмятания и от най-грубите мистарийци.

— Но кралицата имаше… когато я видях последния път — каза Йоме. Едва сдържаше гнева си.

Усмивчицата на вестоносеца се стопи, но тъмнокафявите му очи светнаха, сякаш се беше засмял на някоя своя шега.

— Вие сте кралицата?

Йоме кимна. Тонът му намекваше, че го е разочаровала с нещо, че не е отговорила на очакванията му. Йоме беше взела няколко дара, но нито един на обаяние или глас. Нямаше вид на кралица. Опита се да реши дали да нареди да го напердашат, или просто да го освободи от служба.

— Хиляди извинения, ваше величество — каза вестоносецът. — Не ви познах. Но пък и никога не ви бях срещал.

В тона му обаче нямаше и капка извинение — беше си чиста подигравка.

— Дайте да видя писмото — настоя Йоме.

— Моля да ме извините — отвърна вестоносецът. — Но то е само за очите на краля.

Йоме усети как пулсът й се учести. Беше ядосана, но и изпълнена с подозрение.

Мъжът говореше бързо. Ясно беше, че и той има повече от един дар на метаболизъм — нещо необичайно за куриер. Йоме го подуши, но в миризмата му нямаше нищо особено. Миришеше на конска пот и на прах, на лен и памук, и може би на някакъв мехлем, с който беше разтривал наранения крак на коня си.

— Аз ще му занеса писмото — каза Йоме. — Тръгнали сте в грешна посока и конят ви без съмнение е уморен. Няма да стигнете до краля.

Изненадан, вестоносецът погледна към пътя, по който беше вървял.

Разбира се, ако беше дошъл от Тор Доуан, щеше да е видял Габорн по пътя. Което означаваше, че предната нощ не е яздил по най-прекия път, а е хванал някой страничен.

— Къде мога да го намеря? — попита куриерът.

— Дайте писмото на мен — настоя Йоме.

Мъжът улови настоятелния й тон, обърна се и я изгледа с повдигната вежда. Сър Хосуел също долови тона й. Йоме чу как бойният му чук се изхлузва от калъфа на седлото.

Вестоносецът все пак не й подаде писмото.

— Настоявам — каза Йоме.

— Аз… Исках само да ви спестя главоболието, ваше величество — каза куриерът, бръкна в кесията, извади боядисания в черно кожен калъф със свитъка и й го подаде. — Само за очите на краля — предупреди той.

Йоме посегна да вземе кесията и в този миг в ума й ясно прокънтя гласът на Земния крал: „Внимавай!“

Тя се поколеба за миг и изгледа вестоносеца. Нито замахна към нея, нито извади сабята си.

Но тя със сигурност разбра, че й поднася някаква опасност. Огледа калъфа от разстояние. Знаеше, че някои южняшки убийци слагат отрова в разни предмети. Може би сега ставаше дума за нещо такова.

Но не забеляза нищо застрашително. Калъфът със свитъка беше запечатан с восък, но нямаше печат, от който да личи кой го изпраща.

Вестоносецът й протегна кожената кутия и устните му се разтеглиха в усмивка.

„Предизвиква ме да я взема“ — помисли Йоме.

Протегна ръка и стисна… не кутията, а китката на вестоносеца. Очите му се облещиха.

Той извика и пришпори коня си толкова силно, че от хълбоците на животното изхвърчаха капки кръв.

Беше дребен, не по-висок от Йоме и едва ли имаше толкова дарове като нея. Опита се да подкара коня си покрай нея, но тя стисна още по-здраво китката му и я дръпна надолу.

В този момент лакътят й се отри в кутията. Усещането беше почти невъзможно да се опише — усети някакво движение под повърхността, сякаш оттам изпълзяха хиляди паяци и се впиха в ръката й.

Ужасена, тя стисна още по-здраво китката на вестоносеца, надявайки се да го принуди да пусне кутията с писмото.

За нейна изненада, костите му изпукаха. Беше взела даровете си на мускул преди по-малко от час и все още не бе овладяла силата си.

Писмото тупна на земята.

Конят му дръпна напред, но Мирима вече се беше втурнала да я защити. Едрият боен кон на сър Боренсон се блъсна в по-дребното животно на куриера.

Конят на вестоносеца залитна и той падна от седлото. Мирима се мъчеше да се удържи, прегърнала шията на коня си.

Йоме извърна коня си от страх, че мъжът може да скочи срещу Мирима. Е, въпреки предупреждението на Габорн все пак бяха трима срещу един и това й вдъхна увереност.

— Бий! — изкомандва тя на обучената си за бой кобила и тя се изправи на задните си крака и зарита във въздуха.

Куриерът скочи, облещил очи, и се изсмя безумно. Сър Хосуел извика, пришпори коня си и размаха бойния чук.

Разбрал, че е сам срещу тримата, куриерът изведнъж скочи във въздуха… и полетя!

Не плесна с ръце като с криле. Нито направи някакво друго непривично движение. Само се изсмя, разпери широко ръце, все едно че беше летяща катерица, и се остави вятърът да го понесе.

Въздухът около него изведнъж се завихри, заплющя в синьото му наметало и го надигна. Той се понесе над главата на Йоме, на сто стъпки височина и на двеста по посока на вятъра.

После кацна като огромна врана в клоните на един грамаден дъб над потока. Те изпращяха под тежестта му.

— Сили небесни! — изруга сър Хосуел и препусна към дървото. Посегна зад гърба си, извади стоманения си лък и с необикновената си сила го изпъна, както яздеше. Постави стрела и я насочи към странния непознат.

Куриерът се намести на клоните и се закиска като луд. Йоме дръпна юздите, удивена от тази рязка промяна в поведението му — от ухилен убиец в кискащ се безумец.

— Небесен господар е! — извика удивена Мирима.

— Не е — изръмжа сърдито сър Хосуел. — Един Небесен господар щеше да си отхвърчи оттук. Тоя е просто проклет инкарски вещер!

Всъщност в непознатия в клоните наистина имаше нещо инкарско. Имаше характерната сребриста коса, рядкост тук, на север. Но пък кожата му не беше достатъчно бледа, а очите му бяха тъмнокафяви вместо сребристи или сиви. Не беше чист инкарец, реши Йоме, може би само наполовина.

Стрелата изсвистя сред клоните, но убиецът само се присви настрана, а може би внезапният полъх на вятъра я отклони.

— Чакай! — извика му Йоме и вдигна ръка да спре втория изстрел на Хосуел. Куриерът продължи да се киска.

Йоме го изгледа. Чак сега го долови, след като се напрегна. По природа си беше чувствителна към Силите и сега усети коя Сила го тласка. Не беше хладнокръвен и пресметлив убиец. Беше страстен, хаотичен и напълно безстрашен… беше се отдал на вятъра. Беше усетила, че в него има нещо нередно, почти моментално, още когато го видя отдалече.

Куриерът продължаваше да се кикоти. Тя се опита да се усмихне, да вникне в смеха му, да долови силата, която го владееше. Знаеше малко за магията на Въздуха. Въздухът беше непредсказуем господар, див и променлив. За да го овладее, човек трябваше да улови настроенията му и да ги копира.

В това си състояние кикотещото се горе същество явно не можеше да свърши работа на убиец. „Не, разбирам какво прави — помисли Йоме. — Прави се на луд, за да си спечели благоволението на Въздуха.“ Но вятърът беше нестабилен господар, можеше както да даде на човек десет пъти повече сила, отколкото му трябва, така и да го остави изведнъж.

Тя се сети за Сияйния на мрака и за стихията на Въздух, която се беше изтръгнала от него. Възможно ли беше той да е пратил убиеца? Възможно ли беше той да е замислил тази коварна атака?

Сър Хосуел изръмжа:

— Кой те изпрати?

— Кой? Кой? — завика мъжът в клоните и запляска с ръце като бухал. Счупената му китка увисна, той я погледна, присви очи и изгледа обвиняващо Йоме. — Боли!

— Защо не слезеш долу? — попита го Йоме.

— Долу? — извика мъжът. — Долу на земя? Долу на земя? — заповтаря той уплашено. — Нее! Гъска долу. Гага долу. Паяк долу!

Очите му изведнъж блеснаха, сякаш му хрумна нещо, и той изкрещя:

— Пухче. Пухче долу. Грухче долу. Защо ти не стане пухче и не хвръкне горе? Може, нали? Може, ако иска. Иска, ако може. Насън!

Сърцето на Йоме се разтуптя. Беше сънувала за пухчета предната седмица, как се превърна в пухче и полетя над замък Силвареста, оставяйки долу всички проблеми.

Куриерът облещи очи, протегна ръка надолу и я прикани:

— Ела при мен, о, Бременна кралице на небето. И без криле и без пера ти можеш да летиш!

„Говори сериозно — разбра Йоме. — Иска да тръгна с него.“

Силен порив на вятъра я блъсна в гърба и почти я изхвърли от седлото. Тя се хвана за него, спомни си предупреждението на Габорн и се удиви на глупостта си.

Ако се пуснеше, вятърът щеше да я откъсне от седлото и тя се уплаши къде може да я отнесе. Извика в паника за помощ.

Хосуел стреля пак. Стрелата се заби в дървото до главата на убиеца. Вятърът около Йоме замря.

Убиецът се извърна, озъбен като зло куче, ядосан от неочакваната атака.

— Не? — кресна той отгоре. — Не? Не! Тя не ще. Тя не ще да расте. Не като бебе, което в нея расте! — Изръмжа като Сияйния на мрака: — Дай ми кралския син. Надушвам син в утробата ти. Дай ми го, или ще го взема сам!

Стисна стрелата, издърпа я и с все сила я запокити към Хосуел. Стрелата полетя със смайваща скорост, изсъска и изплющя, отклоняваше се наляво и надясно — нещо невъзможно за стрела.

Удари Хосуел в рамото, отскочи от бронята му и изфуча към тревата.

„Пази се!“ — предупреди я гласът на Габорн.

Йоме се приведе тъкмо когато стрелата се понесе нагоре и се завъртя. Мина покрай главата й, изсвистя и набра скорост. После се понесе надалече и се изгуби от погледа й. Без даровете й на метаболизъм щеше да я прониже.

— Проклет да е! — ревна Хосуел. — Ще се кача на това дърво и ще го сваля!

— Почакай! — спря го Йоме.

Вдигна очи към убиеца. Той я гледаше отгоре с ококорени очи, ломотеше несвързано и се хилеше.

Тя долови Силата, която го движеше. Никога досега не беше срещала магьосник на Въздуха.

Усети обзелия го смут и нерешителност като огромна, смазваща невидима стена. Човекът нямаше свой ум, нито своя воля. Движеше се по волята на вятъра. Беше му се отдал напълно, с надеждата, че ще го опази.

Усети нестабилността му. Въздухът го беше обладал.

В това състояние той вече не беше човешко същество, не можеше да мисли последователно. Дрънкаше като безумец, понесен от вятъра. Окаяно същество, лишено от собствена воля. Ужасът от това се насади дълбоко в нея, щом се сети, че той искаше да я поведе със себе си, за да стане като него.

Сънят й как се превръща в пухче. Сега си спомни, че този сън я беше споходил по време на буря.

Не, не магьосникът искаше да стане като него. Вятърът го искаше. Силите на Въздуха.

„Хвърли се в небето. Остави ме да те отнеса.“

— Е, добри човече? — попита Йоме в усилие да го отвлече. — Мислиш ли, че можеш да ме научиш да летя?

— Лети? Лети като муха. Върви като муха. Говори като муха. Говори на небе? Защо? Защо? Пита ли защо? — заломоти несвързано убиецът. Здравата му ръка нервно зашари по кората на дъба и Йоме се смая от силата му, когато започна разсеяно да чупи големи парчета.

Йоме полека се приближи към сър Хосуел. Той беше сложил нова стрела, но се колебаеше.

Йоме облиза устни и целуна върха на стрелата, после перата й. Навлажни я, също както Мирима преди да убие Сияйния на мрака.

— Застреляй го — прошепна Йоме.

Убиецът на дървото изпищя и се заозърта в паника накъде да побегне. Внезапно обзелият го ужас й даде да разбере, че се е досетила правилно. Хосуел вдигна лъка.

Лудият скочи във въздуха и вятърът около него запищя и зави, сякаш самият вятър се уплаши. Наметалото му заплющя около него като криле.

Стрелата излетя като мълния, удари убиеца в рамото и той се превъртя десетина пъти във въздуха.

После странните ветрове, които го задържаха, изведнъж замряха и тялото му се понесе надолу и глухо тупна на земята.

Но от гърлото му се изтръгна стон, понесе се нагоре във въздуха и се завихри над грамадния дъб.

Тялото на магьосника лежеше в краката им, но все още нещо от него по някакъв начин бе оцеляло… вихрушка, която остана да кръжи горе и да стене.

Хосуел скочи от коня и обърна трупа с ботуш. Не течеше кръв. Стрелата се бе забила в рамото и не можеше да го е убила.

И все пак инкарецът лежеше вкочанен, без да диша, с оцъклени очи.

„Не сме го убили“, разбра Йоме. Магьосникът просто бе решил да остави тялото си.

Хосуел стисна с ръка гърлото на трупа, после грабна шепа пръст и започна да я тика в устата и носа му. Докато го правеше, се озърташе боязливо.

— Чувал съм да казват, че когато лишиш един Небесен господар от тялото му, бързо трябва да го заровиш в земята — обясни той на Йоме и Мирима. — Така той не може да се върне в тялото си. Най-добре е да зашиеш устата и ноздрите му, но и ако ги натъпчеш с пръст, върши работа поне за известно време.

Йоме не знаеше много за такива неща. Не беше воин и никога не беше помисляла, че може да й се наложи да се бие с магически същества. Но думите му я накараха да се замисли. Ами ако се съживеше?

Силният вихър в небето изплака, блъсна Хосуел в гърба и го събори на земята. Тялото на магьосника изведнъж се изгърби и взе да се надига на тласъци.

Хосуел хвърли във въздуха шепа пръст и магическият вятър се завихри назад, сякаш отстъпи. Безсилно зафуча в короната на дървото и замете сухите листа по земята.

— Чакай! — извика Йоме.

Хосуел я погледна с любопитство.

— Искам да разбера какво цели. Защо ни нападна?

— Няма да получите смислени отговори от същество, понесено от вятъра — отвърна Хосуел.

— Претърси тялото — нареди Йоме.

Хосуел прегледа кесията на странника, но не намери нищо.

После смъкна десния му ботуш. Кракът и прасецът бяха нашарени със сини татуировки, според инкарския обичай, но образите не бяха на световното дърво, както обикновено, а съдържаха символа на вятъра и имената му. Йоме малко разбираше от инкарски глифове и трудно можеше да разчете написаното.

Хосуел се почеса по брадичката.

— Инкарец, това е ясно. Казва се Пилвин. Зандарос е бащиното му име, но кучката, която го е родила, се казва Ясаравайн — каза многозначително рицарят и я погледна в очите.

— Ясаравайн коли Зандарос? — възкликна Йоме. — Сестрата на Краля на бурите?

Кралят на бурите беше може би най-могъщият владетел в Инкара. Според легендата родът му възхождаше до Небесните господари, но един от прадедите му изгубил тяхното благоволение.

Излизаше, че този вятърен магьосник, чийто живот сега зависеше от милостта й, сам по себе си е могъщ владетел.

Инкарците не водеха войни. Владетелите им решаваха споровете си, като се биеха помежду си. Но методите им на водене на бой често бяха коварни и извратени. Най-често жертвата биваше или отровена, или унизена, или доведена до лудост или самоубийство.

Йоме премисли всичките досегашни действия на Пилвин и зяпна от удивление.

Сигурно много се беше забавлявал, предрешен като мистарски вестоносец. Забавлявала го беше иронията да прекоси като куриер страната, която бе решил да хвърли в разруха.

Чак сега Йоме разбра на какво се дължеше отвратителното усещане, когато допря лакът до кутията на вестоносеца. По нея имаше магически руни, изписани с вятър. Нямаше никакво съмнение, че ако Габорн бе докоснал кутията, написаното там „писмо“ щеше да го унищожи.

Нещо повече, този тип или беше изпратил сънищата на Йоме, за да разтревожи ума й, или беше надничал в тях.

— За пръв път в историята инкарците са тръгнали на война срещу Роуфхейвън, милейди, и се канят да ни понаучат на доста нови начини на воюване — каза Хосуел.

Йоме стисна юмруци и зяпна към небето. Не искаше да убива още един благородник, особено чужд благородник, с близки, които щяха да потърсят възмездие. Защо ще искат война инкарците? Зачуди се дали не би могла да се разбере с него.

Вятърът стенеше в клоните на дървото. Сега тя го призова:

— Пилвин коли Зандарос, говори с мен.

Вихрушката престана да блъска клоните и леко се килна на една страна, сякаш се вслуша.

— Ние не сме нападали вашия народ — извика Йоме. — Нито искаме да се бием с Инкара. Надяваме се да се съюзим с вас в тъмните времена, които идат.

Вятърът не отговори. Тя не знаеше дали инкарският лорд може да говори с нея в сегашната си форма.

— Сър Хосуел, махнете пръстта от устата и носа му.

— Милейди?

— Направете го! — нареди тя.

Хосуел изпълни заповедта, но трупът не помръдна. Само се усмихваше загадъчно към дървото. Йоме забеляза, че очите му не са оцъклени.

Тя подкара коня си на около двеста крачки назад и стигна до падналата кожена кутия. Не посмя да я пипне. Само я засипа с няколко шепи пръст. За миг двете написани с вятър по нея руни се завихриха и се разсипаха сред облаче прах.

Чак тогава Йоме отвори кутията и прочете писмото, което изпадна от нея. Беше надраскано на жълт пергамент и гласеше:

Ах, да вкуся само от живия въздух — нищо повече.

Значи свитъкът носеше проклятие. Проклятие, което щеше да удуши мъжа й, ако беше докоснал кутията.

Тя скъса пергамента, стъпка кутията в пръстта, върна се при дървото и каза:

— Ще вземем коня му. Не искам да тръгне след нас. Но ще му оставим пари и храна, за да може да се прибере в дома си жив и здрав.

— Ще го оставите жив? — изуми се Хосуел. Не се и опита да скрие неверието си. С това тя поемаше опасен риск.

— Кралят на бурите може и да иска да поведе война срещу нас, но ние желаем мир. Нека Пилвин коли Зандарос занесе това съобщение на вуйчо си.

Взеха коня и оставиха тялото под дървото. Странникът нито мърдаше, нито дишаше. Хосуел не извади стрелата от рамото му.

Не се бяха отдалечили и на двеста крачки, когато над главата на Йоме изсвистя стрела.

Тя се обърна назад. Инкарецът стоеше, с развята от вятъра сребриста коса. Беше измъкнал стрелата от рамото си и я беше хвърлил над главата й.

— Честта ме задължава да се отплатя за добротата ви, ваше величество — извика той. — Дарявам живота ви, заради моя.

Йоме кимна сдържано, както бяха научени дворцовите дами, и отвърна:

— Нека бъде мир между нас.

Но инкарецът поклати глава.

— Юмруци да размахва Кралят на бурите и да реве срещу това, вятърът го духа към война. Няма надежда за него, нито за ордите човешки. Земните сили отслабват. Но предложението ми си остава, милейди. Кралят на бурите ще ви предложи пристан… — И той посочи далечния кълбест облак на хоризонта.

Йоме обърна и препусна на юг.