Дейвид Фарланд
Вълчето братство (40)

Отделен свят

Когато час след съмване куцото момче намери Мирима при оръжейната, тя очакваше да й каже, че е време за тръгване.

Но то й съобщи само, че Йоме я вика в цитаделата на Посветителите.

Тя забърза да се яви пред Нейно величество. Слънцето се издигаше в съвършено чисто небе. В далечината кръжаха орли.

От върха на цитаделата равнината се виждаше на двайсет мили: река Уайнд, лъкатушеща през полетата, фермите и къщите, всяка купа сено покрай речния бряг, стадата добитък и коне, пръснали се по ливадите.

Извън същинската цитадела, по местата за впрягове на моравата бяха накацали гълъби и гугутки. Мирима тръгна към цитаделата на Посветителите. Тя не можеше да се сравни с цитаделата в замък Силвареста. Макар да беше голяма, с огромен двор, не беше предназначена да побира повече от двеста Посветители.

Докато се приближаваше, се изненада от нещо странно за подобно място: музика.

В цитаделата на Посветителите — при това в толкова ранен час — се чуваше свирня на гайди, барабани, тамбури и лютни, съпроводени от песен. Посветителите — поне онези, които не бяха достатъчно изтощени от отдаването на даровете си, се веселяха.

Мирима влезе и се натъкна на скупчена тълпа любопитни хора, загледани към моравата.

Когато мина покрай тях, една старица прошепна:

— Ей я на оная, дето уби Сияен на мрака. — Мирима се изчерви. — Вече я наричат „Славата на Хиърдън“ — продължи старицата.

— Цяла нощ се упражнява с тоя лък — каза някакъв младеж. — Чух, че можела да улучи окото на спускащ се ястреб от двеста крачки. Сега е тръгнала да убие самия Радж Атън!

Мирима сведе глава. Мъчеше се да не обръща внимание на приказките. „Ще улуча окото на спускащ се ястреб, как пък не! — искаше й се да възрази. — Пак ще е добре, ако не си оплета ръцете, докато се мъча да изпъна лъка.“

Смая се като видя, че всички Посветители от крепостта са излезли на тревата. Масите бяха отрупани с пиене и ядене — готвачите бяха направили десетки баници и всякакви други вкусотии. Онези от Посветителите, които бяха дали мускул, гъвкавост или метаболизъм — и поради това не можеха да се движат лесно — бяха положени в сенките на един огромен дъб сред двора, а всички останали празнуваха.

Слепи мъже и жени танцуваха един до друг и внимаваха да не се настъпят, а неми, глухи и лишени от ум глупци подскачаха като луди.

Мирима спря и ги зяпна слисана.

Наблизо седеше стар слепец, нагъваше баница и отпиваше от бутилка вино. Беше с набръчкано лице и рядка сплъстена коса.

— Защо танцуват? — попита го Мирима. — Хостенфест свърши преди два дни.

Слепият вдигна към нея лице и й протегна бутилката.

— Традиция! Днес се веселим, щото владетелите ни отиват на война!

— Традиция ли? — попита Мирима. — Посветителите винаги ли правят това, когато владетелите тръгнат на война?

— Аха. — Старецът кимна. — Пийни.

— Не, благодаря. — Мирима беше объркана. Никога не беше чувала за такава традиция. От друга страна, през целия й живот Хиърдън никога не беше тръгвал на война. Тя вдигна очи към цитаделата.

Влезеше ли човек в този палат, забравяше за широкия свят — освен ако не умреше или Владетелят, или неговият Посветител. Мирима рядко се беше замисляла как място като това се превръща в един отделен свят, незасегнат от външните дела.

А сега смаяна виждаше, че някои от Посветителите танцуват.

— Това цял ден ли ще продължи?

— Аха — отвърна слепецът. — Чак до битката.

Тя се замисли, после каза:

— Разбирам… Днес, ако вашият Владетел умре, зрението ви ще се върне. Какъв по-добър повод за празнуване!

Слепецът стисна бутилката като тояга и изръмжа:

— Колко си тъпа! Празнуваме, защото днес ние — той се удари по гърдите — тръгваме на бран. Днес моят Владетел, Гроувърман, ще използва моите очи, но аз с радост бих се сражавал редом до него, ако можех.

Изля от виното на земята.

— А с ей това заклинание моля Земята: нека Гроувърман победи, за да може да се бие още един ден! Да живее херцог Гроувърман!

Вдигна бутилката и отпи дълга глътка за здравето на херцога.

Мирима го бе казала, без да мисли. Разбра, че го е обидила.

Край една от стените, по-встрани от веселящите се, видя Йоме, обкръжена от трийсетина селяни, мъже и жени на различна възраст. Държаха се за ръце и бавно обикаляха в кръг, а Йоме им говореше. Зад тях двама музиканти свиреха на флейти и барабани. Мелодията беше древна.

Мирима веднага разбра какво става. Когато един воин търсеше дарове, той отиваше при облекчителя, който държеше при себе си списък на всички, пожелали да станат Посветители. След това облекчителят събираше кандидатите и тъй като беше задължително Посветителите да се предложат драговолно и изцяло, често се налагаше воинът да им говори. Трябваше да обясни на кандидатите какво го е тласнало да поиска даровете им, да им обещае да им служи добре, ако му ги дадат, и да предложи поддръжка за Посветителите и за техните семейства.

Ето защо Мирима не се изненада, като чу Йоме да говори напористо:

— Моля ви не заради себе си. Земята предупреди моя съпруг, че иде краят на Човешкия век. Така че ако се бием, бием се не за себе си, а за цялото човечество!

Един от мъжете в кръга извика:

— Ваше величество, прощавайте, но вие не сте обучена за война. Няма ли моят дар да послужи по-добре на друг Владетел?

— Прав сте — отвърна Йоме. — Но добре въртя сабята и ако имах дар на мускул, щях да държа бойния чук не по-зле от някой мъж. Все пак не твърдя, че ще се бия с голяма подготовка и умение. Да се биеш с голяма скорост е също толкова гибелно за противника, колкото да се биеш с голямо умение. Ето защо ще поискам метаболизъм. — Неколцина от възможните Посветители ахнаха от изненада.

— Но защо? Защо искате да умрете толкова млада? — попита една старица.

Мирима съжали Йоме. Самата тя никога не се беше намесвала в подобна церемония. Съмняваше се, че ще може да го направи. Знаеше, че не я бива много в приказките. Никога нямаше да успее да уговори някой непознат да й отстъпи най-ценното си качество.

— Нося сина на краля — обясни Йоме. — Вчера, когато в замък Силвареста дойде Сияйният на мрака, се постарах да спася детето, а не себе си. Ако го нося до срока, принцът няма да се роди до лятото. Но ако получа метаболизъм сега, ще мога да го родя до месец и половина.

Умно, помисли Мирима. Всички потенциални Посветители щяха да разберат какво иска. Йоме щеше да стане воин, да отдаде живота си, за да изкупи живота на своя син. Любовта й към детето можеше да склони тези хора.

Старицата я изгледа напрегнато и се откъсна от кръга, направи една крачка навътре и коленичи.

— Моят метаболизъм е ваш и на детето ви.

Но останалите продължиха да се въртят в кръг и да задават въпроси.

Някой потупа Мирима по гърба. Тя се обърна и видя някакъв направо огромен мъж. Хвърляше сянка, която можеше да затъмни цяла тълпа, и като че ли по-скоро можеше да носи кон, отколкото конят да го носи. Ако се съдеше по мириса на борова смола по ръцете му, беше секач. Беше облечен с кожен елек, без риза отдолу, и се виждаха налетите му с мускул гърди. Той й се ухили. Брадатото му лице беше изпълнено с възхищение.

— Ти ли си оная?

— Коя? — попита Мирима.

— Оная, дето е убила Сияйния?

Мирима кимна неловко — не знаеше как да говори с човек, който изпитва такова благоговение.

— Видях го аз — рече мъжагата. — Прелетя право над главата ми. Зачерни небето на мили околовръст. Не съм и помислял, че някой може да го убие.

— Застрелях го — каза Мирима. Усети се, че е стиснала лъка си до гърдите. — И ти щеше да направиш същото на мое място.

— Ха! Не ми се вярва — ухили се мъжът. — Щях да подвия опашка и още щях да бягам.

Мирима прие комплимента. В края на краищата мъжът беше прав. Повечето щяха да избягат.

Мъжагата кимна, сякаш изпитваше свян да говори. Личеше, че не е голям умник.

— Трябва ти нов лък — рече той.

Тя погледна уплашено лъка си, да не би да го е повредила.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти трябва стоманен лък. Щото тоя ще го строша на две, няма проблем.

Чак тогава тя разбра. Славата — колкото и да беше незаслужена — я изпреварваше. Това чудовище пред нея искаше да й даде силата си. Мнозина рицари с радост щяха да заплатят за такъв дар петдесет златни орела — десетгодишната заплата на труженик като него. Сили небесни, колко огромен и як беше!

— Разбирам — промърмори удивена Мирима. Не посмя да каже, че възхищението му е незаслужено, защото ако имаше мускул на мъж като този, подозираше, че щеше да се превърне точно в такъв герой, за какъвто я смяташе той.

Още неколцина селяци, които до този момент стояха зад гърба на секача, притичаха напред. И Мирима осъзна още нещо. Малката тълпа при портите беше чакала нея. Дошли бяха, за да й дадат даровете си.

За разлика от Йоме, на „Славата на Хиърдън“ не й се наложи да ги убеждава.