Дейвид Фарланд
Вълчето братство (35)

Андърс

Години на тревоги и грижи бяха терзали крал Андърс. От тези години плътта бе провиснала сбръчкана по високото му мършаво тяло.

Но докато лежеше в леглото с очи, втренчени в балдахина, той не изпитваше страх. Едно дълбоко спокойствие течеше в жилите му, като освежителна глътка вода от планински поток. Светът много скоро щеше да се промени.

Андърс стана, смъкна дрехите си и остана гол. Покоите му се намираха в най-високата кула на неговата цитадела и вратата и всички прозорци към терасата бяха широко разтворени. В стаята полъхваше хладен, гъделичкащ ветрец и люлееше тънките завеси.

Жената на Андърс се протегна, зашари с ръка по възглавницата му, сякаш го търсеше в съня си. Той отметна кичура черна коса на дясното й слепоочие и прошепна:

— Спи.

Тялото й в миг се отпусна и тя потъна в тежка дрямка.

Силен порив на вятъра изплющя в завесите, нахлу в стаята и закръжи. Макар вятърът да беше невидим, движенията му бяха досегаеми.

Андърс разпери широко ръце и усети как вятърът го обгърна и погали сладостно раменете му.

Остави се на вятъра да го поведе, да го изведе отвън, на терасата на неговата цитадела.

Там, по зъбците, стояха надвиснали пурпурни, жълти и металнозелени водоливници и се взираха долу към двора от двеста стъпки височина.

Крал Андърс леко скочи на най-близкия зъбец, залитна за миг и се закрепи на пръстите си.

Загледа се нагоре към нощното небе и — разбира се — видя три падащи звезди да пронизват една след друга като огнени стрели нощната тъма над главата му.

Взе го за поличба. Не беше сигурен какво означава, но му носеше утеха, също както му носеше утеха напорът на вятъра около кулата.

Тук, толкова високо над града, вятърът беше силен. Духаше с настървена наслада, разбъркваше космите по тялото му, стискаше гърдите му. Вилнееше долу над далечните равнини, биеше го с хладните си плесници, дразнеше го.

Възбуден, крал Андърс започна да кръжи около кулата — скачаше леко от зъбец на зъбец. Един тъмен ъгъл на мозъка му съзнаваше, че отстрани сигурно прилича на луд. Ако го зърнеше някой от стражите или някой от обитателите на владението му толкова късно посред нощ, щяха да се слисат, като го видят как скача в тъмното по зъбците на кулата, предизвиквайки смъртта с всяка своя стъпка.

Беше му все едно.

Усещането си имаше своя логика. Харесваше му да си играе със смъртта с всяка стъпка. От години тревогите го съсипваха, но през последните няколко месеца беше започнал да надмогва страха.

Скачаше бързо и тичаше още по-бързо. За крал с дарове на мускул, гъвкавост и метаболизъм този подвиг не беше особено опасен.

И все пак усещаше опасността. Защото стъпалата му често ожулваха лишеите по голия камък, така че стъпваше несигурно, на моменти дори залиташе на ръба.

„Ах, да полетиш! — мислеше си той в такива моменти. — Ах, да те обкръжи само въздухът!“

Подтикът бе толкова силен, толкова силен, че крал Андърс не можеше повече да му устои.

Той се засили към поредния зъбец, стъпи на гърбицата на водоливника и се хвърли с цялата си мощ от кулата.

Превъртя се и литна, краката му продължиха да бият, и разпери ръце като орлови криле, стиснал очи в екстаз.

И тогава осъзна гибелта си.

„И какво? — помисли си той. — Какво е смъртта?“ Дори да загинеше, този вкус на Въздух, това най-живо от всички дихания, си струваше цената.

Докато падаше, погледна на запад. Вятърът блъскаше дърветата, носеше се устремно към него.

Понесе се над хълмовете със скорост над сто мили в час, може би дори двеста, после запищя над градските покриви.

Крал Андърс затвори очи, готов да срещне ориста си. Стомахът му се надигна от падането.

На пет стъпки над земята вятърът го улови. Завихри се около тялото му и го надигна. Погали косата и кожата му.

Андърс отвори очи и се ухили безумно.

Взря се в центъра на вихрушката. Пред него се оформяше истинско торнадо. Но основата му си оставаше в пълен покой. И този вихър не ревеше в ярост, а дишаше кротко, като спящо бебе.

Вихреше се безшумно и помиташе праха от градските улици. Горе към върха му Андърс можеше да види през вихрушката звезди, все едно че бяха очи. Чудовищният вятър държеше Андърс в ръцете си и го надигаше високо и все по-високо нагоре.

През последните месеци Андърс бе мечтал за тази възможност, беше копнял за нея. Беше се надявал на нея, но съвсем смътно.

Сега той извика високо:

— Добра среща!

И се разсмя с неудържима радост.