Дейвид Фарланд
Вълчето братство (34)

Земни сънища

Габорн стигна най-горното стъпало на стълбището към стаята си, спъна се в тъмното и падна.

Поне доколкото помнеше, никога не се беше спъвал и падал. Роден като принц сред Владетели на руни, още като дете той бе надарен с гъвкавост от един танцьор. Този дар усилваше пъргавината му и чувството за равновесие. В миналото винаги беше стъпвал на краката си, колкото и отвисоко да падаше. Беше дарен и с мускул, който му даваше повече сила, с дарове на жизненост, която му позволяваше да работи неуморно до късно през нощта, с дар на зрение, благодарение на който очите му пронизваха мрака, и с дар на ум, така че да запомня всяка своя стъпка във всеки замък, през който минеше.

Той се надигна уморено и се затътри към спалнята, предложена му от Гроувърман. На площадката пожела лека нощ на своя Дни.

На пода пред вратата му лежеше някакво момче. Габорн се зачуди дали момъкът не е паж на Гроувърман, въпреки че не можеше да си представи защо ще спи пред вратата му. Прекрачи го внимателно и влезе.

За своя изненада, завари в стаята спящата Йоме. Лежеше на леглото с пет кутрета, сгушили се до нея. Едно от палетата вдигна очи към него и изджавка кисело.

На масата, до широката купа с вода за миене, догаряше свещ. Водата в купата беше посипана с ароматни розови цветчета. На един стол бяха метнати чисти дрехи за езда. В стаята приятно миришеше на печено телешко, сякаш не му стигаше пирът отпреди час. В камината тлееше слаб огън.

Габорн огледа всичко и разбра, че тук е шетала ръката на Джюрийм. Никой иконом досега не беше му служил толкова добре. Дебелият слуга винаги беше подръка, макар и да не се мяркаше пред очите му.

Тази нощ Габорн нямаше време да говори с Йоме. Макар да му беше казала, че изглежда окаяно, тя самата изглеждаше много отпаднала. Зарадва го това, че спи. Имаше нужда от почивка. Само след два часа щяха да тръгнат към Флийдс.

Не си направи труд да сваля мръсната ризница и дрехите, просто легна до Йоме.

Тя се извъртя към него, постави ръка на шията му и се събуди.

— Обич моя… Време ли е за тръгване?

— Още не. Почини малко. Имаме два часа да подремнем.

Но Йоме се бе събудила. Надигна се на лакът и огледа лицето му. Изглеждаше бледа и уморена. Той затвори очи.

— Чух за Синята кула — каза Йоме. — За два часа не можеш да наваксаш съня, който ти е нужен. Трябва да вземеш няколко дара.

Говореше му много колебливо. Знаеше, че той отказва да взима дарове.

Габорн поклати глава.

— Аз съм Клетвообвързан лорд. Нали ти дадох клетва?

Въпросът не беше съвсем риторичен. Днес беше изгубил двата си дара на ум и с тази загуба беше забравил много неща. Имаше заличени спомени, забравени уроци. Помнеше, че бе стоял на върха на кулата на замък Силвареста и бе гледал как силите на Радж Атън се строяват по хълмовете на юг от града. Но споменът за полагането на древната клетва на Клетвообвързаните лордове му изглеждаше смътен, непълен. И да я беше изрекъл, не помнеше думите й.

Габорн се беше боял да говори тази нощ с Йоме. Не смееше да признае, че е забравил мига, в който я бе помолил да се омъжи за него, или че не може да си спомни лицето на собствената си майка, или да върне в ума си хиляди други факти, които смяташе, че трябва да помни.

— Даде ми — каза тя. — И съм слушала доводите ти против взимането на дарове. Но трябва да има някакъв момент… някакъв момент, в който да приемеш дар от друг човек. Бих ти предложила да използваш кутретата ми, но ще е нужно време, докато се привържат към теб. Сега народът има нужда от твоята сила.

Габорн я изгледа твърдо.

— Обич моя, трябва да вземеш дарове — каза тя. — Не можеш напълно да ги отхвърлиш.

Като млад го бяха учили, че един владетел, който взима много жизненост, може да използва тази жизненост, за да се труди неуморно за хората си. Че владетел с много мускулна сила може да се сражава за поданиците си. Че да взимаш дарове е нещо благородно, стига да го правиш по подходящ начин.

И все пак мисълта, че той самият ще ги взима, му се струваше грешна.

Грешна му се струваше отчасти защото поставяше даващите ги пред голям риск. На много мъже, които отдаваха мускулната си сила, сърцата им спираха, твърде отслабнали, за да могат да бият. Човек, който дадеше ума си, можеше да забрави как да върви или да яде. Този, който отдадеше жизнеността си, лесно можеше да бъде повален от болест. По-лесно беше да се дават от „по-малките дарове“, които не застрашаваха дарителя — такива като метаболизъм, зрение, обоняние, слух или осезание.

Изглеждаше му грешно отчасти и защото той знаеше, че това поставя дарителите пред голяма опасност за нападение отвън. Беше видял с очите си кръвта в стаите, където Боренсон бе изклал Посветителите на Силвареста.

Беше объркан. Спомни си рисунките, които бе открил в книгата на емира на Тулистан, тайните учения от Стаята на сънищата в Къщата на Разбирането.

Всеки човек притежаваше определени неща… тялото си, семейството си, доброто си име. Въпреки че тези неща не бяха упоменати в книгата на емира, човек, разбира се, притежаваше своята сила, своя ум.

Да вземеш дар от човек и да не можеш да му го върнеш, докато и двамата сте живи, изглеждаше за Габорн непростимо нарушение на личните Владения на другия.

Беше зло, ужасно зло.

Въпреки че Габорн не смееше да го изрече на глас, в известен смисъл сега той се чувстваше по-леко, по-щастлив отпреди.

За първи път, откакто бе пораснал достатъчно, за да разбере какво струва за другия човек да отдаде дара си, се чувстваше свободен, освободен от чувството си за вина.

За първи път в живота си той беше самият себе си и нищо повече. Вярно, днес неговите Посветители бяха загинали и мисълта, че са загинали заради него, го натъжаваше дълбоко.

Но макар да се чувстваше слаб, крехък и изтощен, все пак вече не беше обременен от чувство за вина.

— Надявах се, че ще мога да отхвърля даровете — промълви той. — Аз съм Земния крал и това би трябвало да е достатъчно, за да устоя като човек.

— Сигурно, ако беше сам на този свят, но дали ще е достатъчно за нас? — попита го Йоме. — Когато влезеш в битка, няма да рискуваш само своя живот. Ще рискуваш бъдещето на всички нас.

— Знам.

— Твоите силари, твоите хора ти предлагат сила — продължи Йоме. — Сила да се върши добро, сила да се върши зло. Ако не я вземеш, ще я вземе Радж Атън.

— Не я искам — заяви Габорн.

— Трябва да я вземеш — настоя Йоме. — Вината е цената за водачеството.

Габорн знаеше, че е права. Не можеше да рискува да влезе в битка без дарове.

— Утре, преди да тръгна — каза Йоме, — ще взема дарове от моите палета. Много мислих за това и няма да спра само с тях. Бъдещето ни връхлита и ние трябва да го посрещнем бързо. Ще взема дарове на метаболизъм, за да съм готова за битка.

Габорн изтръпна. „Готова за битка“? За да може да се защити от Непобедимите на Радж Атън, щяха да й трябват поне пет дара. С толкова много метаболизъм щеше да умре до десет-дванайсет години. Да се вземат толкова беше като да вземеш бавна отрова.

— Йоме! — промълви той, неспособен да изрази отчаянието си.

— Не ме карай да те оставям зад гърба си — каза му тя. — Ела с мен! Нека остареем заедно!

Това беше отговорът, разбира се. Тя не искаше да го остави, не искаше да остарее сама. За взелите дарове на метаболизъм ставаше трудно да говорят с хора, живеещи в обикновеното време. Чувството за изолация от останалата част от човечеството беше тежко бреме.

Все пак той се замисли за Йоме. Знаеше, че тя не иска да взима дарове повече от самия него. Подозираше, че се мъчи да го подведе, за да го направи, или направо да го принуди.

— Не прави това за моя сметка — каза Габорн. — Щом искаш да взема дарове, ще взема. Знам, че съм длъжен. Но ти не си длъжна да го правиш. Ще го направя сам.

Йоме стисна ръката му и притвори очи.

Зад вратата куцото момче се размърда в съня си като неспокойно кутре и леко я изрита.

— Кое е детето при вратата? — попита Габорн.

— Едно сакато момче. Вървяло е сто мили, за да те види. Исках да го Избереш, но когато тази вечер мина покрай него в коридора, то беше твърде уплашено да се обърне към теб. Затова го поканих да те изчака тук. Реших, че може да помага в кучкарниците на Гроувърман.

— Добре — каза Габорн.

— „Добре“? Няма ли да погледнеш в сърцето му преди да го Избереш?

— Хлапето изглежда добро — отрони Габорн. Беше прекалено уморен да става, да го Избира или да обсъжда каквото и да било.

— Днес спасихме хората в замък Силвареста — каза Йоме. — Всички до един, освен сър Донър.

— Джюрийм ми разказа всичко.

— Беше трудно… — измърмори Йоме и се унесе в сън.

Преди да заспи Габорн използва земните си сили, за да долови как се оправят хората му.

Сър Боренсон беше стигнал планините Хест и като че ли се беше устроил на бивак — поне не се движеше в този момент — и също като Габорн не смееше да язди преди да е изгряла луната. Но Габорн усещаше някаква опасност, надигаща се около Боренсон, усещаше я вече от няколко часа. Рицарят се приближаваше към някаква беда.

Освен това Габорн трябваше да се погрижи и за другите. През целия ден беше усещал, че са в огромна опасност. Част от облака се вдигна, когато Мирима уби Сияйния на мрака.

Но смъртта все още дебнеше воините му — всеки от тях.

Вярно беше, че Земята му бе повелила да тръгне на юг на бран. Вярно беше, че Земята му позволяваше да влезе в битка. Но също така беше вярно, че Земята му нареди да каже на вестоносците си да напуснат Карис.

Да напада и да бяга? Чувстваше се объркан от тези противоречиви внушения.

Беше започнал да се чуди да не би Земята да му е позволила да атакува само защото той самият толкова го желае? Или може би Земята искаше от него нещо, което той самият не можеше да назове? Възможно беше тези хора да се принесат в жертва за някаква кауза, която той не разбираше. Дали не ги водеше към сигурна гибел?

Може би не всички от тях щяха да загинат. Разбира се, някои щяха да бъдат убити при Карис, може би дори повечето от тях.

Но ето че Земята го позволяваше. Поведи ги на битка, бе казала тя. Много ще умрат.

А това приличаше на нарушение на клетвите му, защото се беше обрекъл да защитава всички, които е Избрал.

Всъщност Габорн беше оставил младият Агюнтер Оруин да се оттегли на север, защото особено се боеше точно за това момче, но не смееше да го каже пред никого.

Как можеше да спаси всички?

Зад вратата чу подрънкването на ризница и тежък тропот на ботуши по килима — по стълбището се беше качил някакъв рицар. Габорн веднага впрегна земните си сетива и прецени, че човекът не е заплаха за него.

Стаята му беше на върха на цитаделата и значи рицарят бе дошъл да се види с него. Габорн изчака човекът да почука на вратата му. Но вместо това чу как той постоя малко, след което седна на пода с уморена въздишка и опря гръб на варосаната стена.

Не смееше да го безпокои.

Габорн се надигна уморено, взе все още горящата свещ и отвори вратата. Погледна недъгавото момче и се взря в сърцето му. Добро момче, точно както го беше уверила Йоме. Но нямаше нищо, което да предложи в предстоящите битки. Може би не струваше нищо, не беше способно дори себе си да опази. Неспасяемо. Но Габорн не можа да го отхвърли. Избра го.

Мъжът, който седеше на пода в другия край на късия коридор, носеше цветовете на Силвареста — черната туника със сребърния глиган — и униформата му показваше, че е капитан. Беше с тъмна коса и хлътнали очи, а небръснатото му лице беше изпълнено с болка и ужас.

Габорн не го беше виждал никога, или поне не помнеше, а това предполагаше, че той служи тук, под командата на херцог Гроувърман.

— Ваше величество — каза мъжът, стана и отдаде чест.

Габорн заговори тихо, за да не събуди Йоме.

— Вест ли ми носиш?

— Не, аз… — Мъжът замълча. Коленичи и като че ли започна да се бори със себе си, сякаш не беше сигурен дали да извади меча си и да го поднесе.

С помощта на Земния взор Габорн се вгледа в сърцето на капитана. Човекът имаше жена и деца, които обичаше. Мъжете, които бяха служили под негова команда, му бяха като братя.

— Избирам те — промълви Габорн. — Избирам те за Земята.

— Не! — проплака мъжът и вдигна глава. Сълзи бяха замъглили тъмните му очи.

— Да — каза Габорн уморено. Не му се спореше. Мнозина, които се оказваха достойни за Избора му, като че ли се чувстваха недостойни.

— Не ме ли познахте? — попита мъжът.

Габорн поклати глава.

— Казвам се Темпест, Седрик Темпест — каза мъжът. — Бях капитан в гвардията на Лонгмът преди да падне. Там загина и баща ви. Бях там, когато всички загинаха.

Габорн сякаш знаеше името. Но си беше изгубил дара на ум и дори да беше виждал Седрик Темпест, лицето му се беше изтрило от паметта му.

— Разбирам. Сега иди да поспиш. Като гледам, имаш повече нужда от сън и от мен.

— Аз… — Седрик Темпест заби очи в пода и удивен поклати глава. — Не дойдох за да помоля да бъда Избран. Недостоен съм. Дойдох за изповед, милорд.

— Тогава се изповядай — каза Габорн. — Щом мислиш, че ти е нужно.

— Не съм достоен да бъда гвардеец! Аз предадох своя народ.

— Как?

— Когато падна Лонгмът, Радж Атън събра оцелелите и предложи… предложи живота на всеки, който ви издаде.

— Не виждам измяна в сърцето ти — каза Габорн. — Какво е поискал от теб?

— Търсеше силари. Беше донесъл много силари в Лонгмът и искаше да разбере къде са. Предложи живота на всеки, който може да му каже.

— И ти какво каза? — попита Габорн.

— Казах му истината: че баща ви ги е пратил на юг със своите вестоносци.

Но разбира се, Радж Атън щеше да повярва, че силарите са отишли в Синята кула. Къде другаде щеше да си прати силарите един крал на Мистария? Ако Габорн смяташе да ги употреби, то Синята кула беше единствената крепост в цяла Мистария, която можеше да приюти четиридесет хиляди нови Посветители.

Защо не се беше сетил? Радж Атън бе унищожил Синята кула не за да покори Мистария, а за да го унизи.

Габорн се изсмя, като си представи колко ли се е страхувал Радж Атън от него, без да знае, че силарите са скрити в една гробница в Хиърдън.

Седрик Темпест го погледна ядосано. Не обичаше да му се смеят.

— Не си ме предал — каза Габорн. — Дори баща ми да е изпратил нещо на юг, това не са били силарите. Баща ми е разчитал, че някой като теб ще каже къде са отишли силарите, та Радж Атън да се впусне в поредния си безсмислен „подвиг“. Всъщност ти си свършил добра услуга на баща ми.

— Милорд… — Лицето на Темпест се изчерви от срам.

Габорн си даде сметка, че бе трябвало да се сети. Баща му беше много по-добър стратег, отколкото някога щеше да стане самият той. Откакто беше станал Земен крал, разчиташе да го опазят най-вече новооткритите му сили.

Но баща му винаги го беше поучавал, че трябва да впряга мозъка си, да замисля ходове и схеми и да гледа напред. Габорн не го беше направил — иначе щеше да укрепи стократно Синята кула и да заложи капан за Радж Атън.

— Кажи ми — попита Габорн, — само ти ли предложи да размениш живота си срещу малко безполезна информация?

— Не, милорд — отвърна Темпест и сведе поглед. — И други го предложиха.

Габорн не посмя да му каже истината — че заради лъжата, изречена от името на крал Ордън, са загинали десетки хиляди души и че в предстоящата война може би ще загинат стотици хиляди. Такова знание бе твърде тежко, за да се понесе.

— Значи ако ти не бе дал сведения на Радж Атън, щеше да го направи някой друг?

— Да.

— Помислял ли си — попита Габорн, — колко зле щеше да послужиш на своя крал, ако се беше оставил да те убият?

— Смъртта щеше да е по-лека от вината, която нося сега — отвърна Темпест. Очите му шареха по пода.

— Несъмнено — каза Габорн. — Значи тези, които са предпочели смъртта, са направили по-лекия избор, нали?

Темпест го погледна колебливо.

— Милорд, жена ми използва бойния ми кон, за да докара децата в един фургон тук, в Гроувърман. Все още имам коня и снаряжението си. И съм много добър пиконосец. Макар да нямам вече дарове, моля да тръгна на юг с вас.

— И да загинеш още в първата битка?

— Да бъде каквото ще бъде.

— Не — каза Габорн. — Като наказание за деянието ти, няма да приема смъртта ти. Искам да ми служиш — жив. Имам стотици и хиляди мъже, които ще тръгнат на бран, и много от тях ще загинат. Трябват ми воини. Моля те да останеш тук в Гроувърман с жена си и децата си и да браниш тях. Нещо повече, заповядвам ти да започнеш да обучаваш воини. Трябват ми хиляда млади пиконосци.

— Хиляда?

— Повече, стига да можеш да ги намериш. — Знаеше, че искането му е прекалено дръзко. Обикновено един рицар взимаше със себе си двама или трима щитоносци и ги обучаваше през целия си живот за рицарство. — Ще уведомя Гроувърман за искането си — каза с натежало сърце Габорн. — Ще има кучета, които да служат за Посветители, и силари за всеки младеж или млада дама, които се запишат под командата ти. Ще ги обучиш да боравят с пиката и да се грижат за конете си. Други могат да ги обучават в боравенето с боен чук, стрелба с лък и в полагането на грижи за снаряжението.

— Избери най-умните и най-силните, които можеш да намериш, защото ще имаме време само до пролетта — продължи Габорн. — Обучението на бойците трябва да завърши дотогава. Защото през пролетта ще ни връхлетят халите.

Габорн не беше сигурен защо е толкова убеден в това. Имаше достатъчно свидетелства, че халите вече излизат от леговищата си, но в същото време се знаеше, че халите не понасят студа. Правеха леговищата си в най-горещите части на Долния свят и доколкото изобщо правеха набези на повърхността на земята, това ставаше през лятото. Със снега се оттегляха. Надяваше се, че в студа няма да могат да стигнат далече.

— Половин година? — попита Темпест. Не каза, че е невъзможно, въпреки че тонът му го издаваше.

Габорн кимна.

— Надявам се, че ще имаме толкова време.

— Ще започна още тази нощ, милорд — заяви Темпест. Изправи се, отдаде чест, обърна се и тръгна към стълбите.

Габорн остана в коридора с горящата свещ. Обърна се да види Йоме през отворената врата. Леглото му се беше сторило неудобно — твърде меко или твърде кораво, нещо такова. Съмняваше се, че ще може да заспи, и усети, че му се иска да се разходи в градината на херцога.

Мирисът на тревите там щеше да е по-добър балсам от съня.

Понесе свещта надолу по стълбите, към задната врата на цитаделата и към градината.

Едва можеше да вижда на звездната светлина. В дъното на градината имаше статуя на благородник на боен кон, с вдигнато към небето копие. Върбовите клони докосваха главата на воина, а едно малко езерце отразяваше звездите под краката на коня. Габорн духна свещта.

В градината се носеше аромат на лавандула, босилек и анасон. Не беше толкова великолепна и голяма като градината на Бинесман в замък Силвареста преди огнетъкачите на Радж Атън да я опожарят, но Габорн се почувства освежен. Сърцето му олекна дори само от това, че е тук.

Той свали ботушите си и босите му крака застъпваха по хладната пръст. Усещането беше като балсам, отпускаше нервите му и му помагаше да се съвземе от умората.

Усети, че му е нужно повече. Смъкна бронята си и тъкмо беше започнал да си сваля и дрехите, когато се сепна.

Озърна се гузно, сякаш уплашен, че някой може да го види гол. За негово изумление, тъкмо в този момент чародеят Бинесман пристъпи иззад един розов храст.

— Тъкмо се чудех колко време ще ти трябва — каза Бинесман.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега ти си слуга на Земята. Нужен ти е нейният допир, също като дишането.

— Аз… не се канех да легна — каза Габорн.

— А защо не? — попита го насмешливо Бинесман. — Нима почвата не ти харесва?

Габорн не можа да отговори. Чувстваше се някак неловко, макар да знаеше, че чародеят е прав. Кожата му жадуваше за допира на земята. Ето защо не можеше да заспи. Дрямката нямаше да е достатъчна. Болезнената умора изискваше нещо повече.

— Това ще ти помогне — каза Бинесман. — Нека Земята те скрие. Нека Земята те изцери. Нека Земята те направи свой.

Чародеят удари по земята с тоягата си и тревата под краката на Габорн се разтвори с раздиращ звук. Отдолу се показа тлъста черна пръст.

Габорн гребна с ръка и я опита.

— Добра почва — каза чародеят. — Богата на Земни сили. Затова замъкът е построен тук. Когато старият Хиърдън Силвареста за пръв път дошъл в тази земя, огледал за добра почва и построил замъците си по такива места. Един час сън тук ще те възстанови по-пълно от много часове спане в легло.

— Наистина ли? — попита Габорн.

— Наистина. Сега ти служиш на Земята и ако й служиш добре, тя също ще ти служи вярно.

Габорн устоя на желанието да легне веднага. Вместо това се вгледа в Бинесман в тъмното. На звездната светлина лицето на чародея сияеше, сивата му коса беше сякаш загърната в ореол.

Цветът на лицето на чародея трудно се долавяше, но все пак то беше толкова зелено, че не приличаше съвсем на човешко.

— Трябва да ти призная нещо — каза Габорн.

— Ще ти помогна, ако мога — отвърна Бинесман.

— Аз… излъгах своите хора тази нощ. Казах им, че Земята ми е заповядала да ударя Радж Атън… но това не е съвсем вярно.

— Не е ли? — попита с нотка на съмнение Бинесман.

— Земята ме предупреждава, че много хора ще загинат, ако не избягат — каза Габорн. — И в същото време ми позволява да ударя. Не съм… не съм сигурен какво точно иска.

Бинесман отпусна тоягата си.

— Може би… си подведен.

— Подведен?

— Казваш, че Земята иска да удариш Радж Атън. Но сигурен ли си, че този, който го иска, не си самият ти?

— Разбира се, че искам да го нападна — каза Габорн.

— Значи държиш знамето на мира в едната ръка и бойната брадва в другата. Смърт ли предлагаш, или мир? И как може Радж Атън да ти повярва, щом сам не си го решил?

— Значи смяташ, че трябва да му предложа мир? А заповедта на Земята да го нападна?

— Смятам — твърдо каза Бинесман, — че трябва да прозреш отвъд илюзиите. Радж Атън не е истинският ти враг. Ти беше изпратен, за да спасиш човечеството, а не да се биеш с него. Трябва да прозреш това преди да разбереш волята на Земята. Халите също са илюзия. Ти се сражаваш с невидими Сили. Преди да удариш по Радж Атън, по халите или по някой друг, трябва да осъзнаеш, че те са само заместители на истинския ти враг.

Габорн поклати глава.

— Не разбирам.

— Е, ще ти стане по-ясно, когато стигнеш Карис — постара се да го успокои Бинесман. — Земята знае кои са враговете й, а ти притежаваш дара на Земния взор. Ти също ще узнаеш кои са враговете на Земята, щом ги видиш.

Габорн наведе глава. Беше твърде уморен, за да гадае.

Бинесман го погледна загрижено и го докосна по рамото.

— Габорн, трябва да ти кажа нещо. Още сега. Не искам да те обидя, но изглежда, че трудно ще го разбереш.

— Какво е то?

— Решен си да тръгнеш на бран — каза Бинесман. — Ще влезеш в битка, нали?

— Да, така мисля.

— Тогава съм длъжен да те попитам: разбираш ли своята роля като Земен крал?

— Мисля, че да. Трябва да Избера семената на човечеството и да ги спася в тъмните времена, които идат.

— Точно така — каза Бинесман. — Но не разбираш ли, че колкото и да ти се иска да влезеш в битка, твоето място не е там? Ще се обидиш, ако конярят реши да ти поднесе вечерята, нали? Нито ще позволиш на главния си стюард да раздава правосъдие от името на краля. Дългът на Земния крал не е да се замесва в конфликти. Доколкото мога да съдя, твоят дълг е да избягваш конфликти.

Габорн знаеше това. Знаеше го, но някак не можеше да го понесе.

— Ерден Геборен е водил битки преди хиляда години. Водел ги е и ги е спечелвал!

— Така е — каза Бинесман. — Но ги е водил само когато гърбът му е бил опрян в стената и не е могъл да бяга повече. Не е излагал с лекота хората си на риск.

— Да не би да ми казваш, че не трябва да тръгна на бой? — попита с неверие Габорн.

— Ти си Земния крал и ти трябва да Избереш семената на човечеството — каза Бинесман. — Аз съм Земният лечител и трябва да направя каквото мога, за да й помогна да се възстанови след предстоящото бедствие. Друг е този, който ще бъде Земният воин. Ти не можеш да претендираш за тази титла.

— Друг ли? — удиви се Габорн. — Кой?

— Говоря за вайлда.

— За вайлда?

Бинесман бе отдал част от живота си, за да създаде вайлд, същество, изваяно от Земя, което да се сражава от негово име. Но при раждането си съществото беше скочило високо в небето. Въпреки че воините на Габорн бяха претърсили цял Хиърдън, от него нямаше и следа.

— Да — каза Бинесман. — Сътворих зеления рицар, за да се сражава от името на Земята, и това същество ще се сражава, след като довърша сътворяването му. Един вайлд живее само за да се сражава и е много по-могъщ противник, отколкото ти ще бъдеш някога.

— Сигурен ли си, че все още е живо? — попита Габорн.

— Да — отвърна Бинесман. — Проучих задълбочено древните томове. Мисля, че е живо и в съзнание. Най-вероятно се е загубило и сега се скита някъде в пущинаците. Докато в Земята все още има достатъчно лечебна сила, вайлдът не може да се унищожи лесно.

— Казваш, че не си го довършил, но вайлдът доби форма, нали? — попита Габорн.

Беше видял с очите си как съществото доби форма в нощната тъма сред руините на Седемте стоящи камъка. Но пръстта, камъните и костите, които Бинесман бе използвал, за да го сътвори, се сляха толкова бързо, че Габорн не можа да види много преди съществото да отлети.

— Форма има — каза Бинесман. — Но все още не е довършено. Създадох вайлда, но все още предстои да го отвържа.

— Какво значи това?

Бинесман помисли малко.

— Представи си го като дете, опасно дете. Вайлдът е наскоро оформен, но все още е невежо същество и затова има нужда от родител. Има нужда от моите грижи. Аз трябва да го науча да различава добро от лошо, както с всяко дете, и трябва да го науча да се бие. След като научи достатъчно, ще го отвържа, ще му дам свободна воля, за да е свободно да се бие както намери за добре. Едва тогава съществото ще стане напълно ефективно, способно да брани Земята.

— Няма свободна воля? Значи е като марионетка, чака само ти да го задвижиш? Ако е така, може просто да лежи някъде в храстите. Може никога да не го намерим!

— Не — каза Бинесман. — То може да се движи. Но докато не го отвържа, то трябва да се подчинява на моите команди… или на командите на онези, които изрекат истинското му име. След отвързването никой няма да може да го контролира.

— Но все пак ще изпълнява твоите заповеди, нали? — попита Габорн. — Елдеар е сътворил боен кон и го е яхнал в битка.

— Нямало е да може да го яхне, ако го беше отвързал. — Бинесман поклати глава. — Не… не съществуват думи, с които да се опише „отвързването“. Вайлдът е сам за себе си, независим. Може да съществува само докато се храни с кръвта на враговете си. Затова трябва да се бие, с мен или без мен. Не може да бъде ограничен. Трябва да бъде оставен да си бъде вайлд по начини, които ти не можеш да разбереш, диво и неподвластно на опитомяване същество, диво като най-злата вълча глутница. Вайлдът не е звяр, доколкото е понятие, оформено от Земята, понятие, за което ние нямаме думи.

Бинесман замълча, стиснал с две ръце тоягата си. Загледа се към звездите и след малко заговори, решил сякаш, че не е наблегнал достатъчно на темата.

— Не трябва да се стремиш към битки. Това не е твоята област. Чудя се… от гняв ли нападаш?

Габорн го изгледа със спокойна увереност.

— Няма гняв в желанието на Земята — опита се да обясни той. — Не искам да нападам от гняв. Напротив, чувствам, че Земята ме зове за помощ. Удряй, моли ме тя. Удряй, преди да е станало късно!

— Е, добре — въздъхна успокоено Бинесман. — Вярвам ти. Вярвам, че Земята те моли да удариш. Тогава ще те помоля само за едно: обмисляй добре целта си.

— Аз съм Земния крал — увери го Габорн. — Ще правя това, което тя пожелае.

— Добре — каза Бинесман. — Това е всичко, на което мога да се надявам. А сега трябва да си починете, милорд.

Габорн беше уморен, ужасно уморен. Смъкна ризата си и легна гол върху пръстта.

Стори му се удивително топла, сякаш бе опазила всичката дневна горещина.

Бинесман размаха тоягата си и пръстта се изсипа върху Габорн като дебела завивка.

 

 

Габорн притвори очи под пръстта и усети как напрежението се изцеди от мускулите му.

Отначало се уплаши, защото не знаеше дали ще може да диша, но след като задържа дъха си, разбра, че дишането не му е нужно. Дори дробовете му си почиваха и той лежеше, а топлият хумус пълнеше ушите му, притискаше гърдите и лицето му, запълваше празнините между пръстите му.

Скоро заспа и известно време сънува, че е зайка, излязла на пътя пред замък Силвареста — бягаше от някаква неизвестна опасност, за да стигне до сигурното убежище на дупката си. Зайката се шмугна под един храст боровинки и се втурна в хубавия тъмен лабиринт, в който се носеше силният мирис на зайчета.

Там, в самото дъно на лабиринта, намери своите малки — четири зайчета, родени само преди ден.

Бозките на зайката бяха натежали от мляко. Тя легна на хълбок, задъхана от усилието, и остави малките да се насучат, притиснали се плътно до нея.

И както си лежеше задъхана, зайката чу чародеят Бинесман да говори над леговището й. Дългите й уши щръкнаха и тя много ясно чу разговора въпреки тропота на конските копита по утъпкания черен път.

— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.

— Какво казва? — попита самия себе си Габорн.

— Все още не знам — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.

После конете се махнаха и зайката кротко се отпусна в дупката си. Притвори очи, докато малките сучеха, ушите й клепнаха и тя се захвана с една бълха на предната си лапа, която искаше да я ухапе.

„Глупави хора — помисли зайката. — Да не чуват гласа на Земята.“

 

 

В съня си Габорн пълзеше по горската шума, все едно че беше змия. Усещаше как хлъзгавите люспи по корема му му позволяват да се плъзга с лекота, все едно че пръстта беше лед.

Дългият му раздвоен език изплющя във въздуха и го опита. Надуши пред себе си козина и топлина: заек сред листата. Полежа за миг съвсем неподвижно; есенното слънце грееше ярко отгоре и той се наслади на последната топла прегръдка преди времето да захлади.

Нищо не помръдваше. Надушваше заек, но не виждаше нищо.

Шмугна се между дъбовите листа и най-сетне видя дупка — тъмна и примамлива. Изплющя с език и надуши малките зайчета в дупката.

Беше светло и зайците сигурно спяха. Много тихо той се плъзна надолу.

Чу над себе си тежкия тропот на конски копита и чародеят Бинесман да казва:

— Земята ни говори. Говори на теб и на мен.

Габорн попита:

— Какво казва?

— Не знам… все още — отвърна Бинесман. — Но точно така ми говори тя обикновено: в шумоленето на зайци и мишки, в криволичещия полет на птиче ято, в гъшите крясъци. Сега тя шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Силите ти растат.

— Но аз не мога да чуя Земята — каза Габорн, — а толкова искам да й чуя гласа.

— Може би ако ушите ти бяха по-дълги — отвърна в съня чародеят. — Или ако ги опреш до земята.

— Да, точно това ще направя — възкликна Габорн.

Габорн остана да лежи, свит пред отвора на рова, и неволно се вслуша, напрегнал всички сили. Изплющя с дългия си раздвоен език и подуши зайчетата отпред.

 

 

В съня си Габорн крачеше през наскоро разорана нива. Почвата беше обърната и буците бяха разрохнати с брана. Оранта беше дълбока, почвата — добра.

Мускулите го боляха от дългите часове работа, но той надушваше идващите пролетни дъждове и бързо крачеше през нивата с подострената пръчка в ръка. С нея пробиваше малка дупка в пръстта и пускаше вътре по едно тежко семе, след което запушваше дупката с крак.

Трудеше се и пот се лееше от челото му.

Трудеше се, без да мисли за нищо, докато не чу един глас.

— Здравей!

Обърна се и погледна настрани от нивата. Там имаше каменна ограда, покрита с млади, нацъфтели врежове грах и с червените цветчета на утринничето. От другата страна на оградата стоеше Земята.

Земята бе приела формата на бащата на Габорн. Но бащата на Габорн приличаше на същество от пръст: пясък, глина, клони и листа заместваха човешката плът.

— Здравей — каза Габорн. — Надявах се да те видя отново.

— Винаги съм тук — рече Земята. — Достатъчно е да погледнеш в краката си и ще ме видиш.

Габорн продължи да работи, продължи да пуска тежки семена от джоба на палтото си и да крачи по нивата.

— Е — каза Земята, — значи не можеш да решиш дали днес да си ловец, или жертва, заекът или змията.

— А не съм ли и двете? — попита Габорн.

— Така е, наистина — каза Земята. — Живот и смърт. Отмъстител и избавител.

Габорн се озърна притеснено. Земята му се беше появила в градината на Бинесман. Но тогава чародеят беше с него и превеждаше. Самата Земя беше говорила в движението на камъните, в съсъка на листата, в топлите газове, изригващи от дълбините й.

И пак се беше появила като сега, като същество от пръст и камъни. Но беше дошла във формата на неговия враг, Радж Атън.

Сега Земята му се беше появила във формата на приятел, на баща му, и му говореше толкова ясно, колкото всеки човек щеше да говори с друг, сякаш бяха съседи и си приказваха през оградата.

„Чакай, аз май сънувам“ — помисли Габорн.

Земята около него изтътна като при земетръс, листата по близките дъбове изсъскаха с вятъра.

Той разбра звуците от движението на камъка, от съсъка на листата.

— Каква е разликата между будността и съня? — питаше Земята. — Не разбирам. Нали сега слушаш и чуваш.

Той се вгледа в покритото с камъчета подобие на баща си и разбра. Земята говореше на него и не с гласа на мишките.

— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Габорн, защото почувства, че има отчаяна нужда от помощта на Земята. Толкова беше объркан за толкова много неща: дали да вземе хората си и да побегне от Радж Атън; дали да го нападне; как най-добре да служи на Земята; дали да вземе дарове от хора.

— Нищо — каза Земята. — Ти ме повика и аз дойдох.

Габорн не можеше да повярва. Трябваше да има нещо много важно, което Земята би могла да му каже.

— Аз… ти ми даде всичката си сила, а аз не зная как да я използвам.

— Не разбирам — каза объркано Земята. — Не съм ти давала никаква сила.

— Даде ми Земния взор и силата да Избирам.

Земята помисли.

— Не, тези сили са мои, не са твои. Никога не съм ти ги давала.

Габорн съвсем се обърка.

— Но аз ги използвам.

— Тези сили са мои — повтори Земята. — Докато ми служиш, и аз ти служа в замяна. Никаква сила нямаш, освен ако не ти позволя да използваш моята.

Габорн се втренчи в каменистото подобие на баща си — снажен четиридесетгодишен мъж с широка челюст и широки рамене. Присви очи. И едва сега разбра.

— Да. Разбирам. Ти не си ми дала сила. Само си ми я заела.

Земята като че ли не беше сигурна, че думата „заела“ е подходяща. Дълго помисли и накрая кимна.

— Служи ми и ще ти служа и аз.

Тогава Габорн разбра, че думата е неуместна. Земята просто искаше да й бъде верен и докато той й служеше, тя му се отплащаше незабавно, отстъпвайки му силата си, за да й служи по-добре.

— Сега ти сееш семената на човечеството — каза Земята. — Много пъти си ме питал как да ги засееш всички. Това не го разбирам.

— Искам да спася всички.

— Виждаш житните поля — тихо каза Земята. — Хиляди семена попадат в пръстта, но всяко ли израства? Няма ли някои от тях да напълнят коремите на добитък и мишки? Нито едно ли няма да изсуши слънцето? Нима искаш светът да се запълни само с жито?

— Не — отрони Габорн.

— Тогава трябва да го приемеш. Живот и смърт, смърт и живот. Те са едно и също. Много ще умрат, малцина ще оживеят. Предстои ти Жътвата на души. Ние нямаме власт да спасим всички семена на човечеството. Ти ще имаш силата да спасиш само малцина.

— Знам — каза Габорн. — Но колкото повече успея да спася…

— Оттегли се от мен, и аз ще се оттегля от теб — прошепна Земята.

— Не исках да кажа това. Не се опитвам да направя това!

— А семената, които държиш в ръката си? — попита Земята. — Живи семена ли искаш да посееш, или мъртви?

Габорн се взря в каменистия образ на Земята и се зачуди. Не беше поглеждал семената, не си беше давал сметка дори за тежината им, или за формата.

Сега ги погледна.

Усети как мърдат в шепата му. Десетки семена. Но някои от тях не се движеха. Отвори широко дланта си и ги погледна.

Държеше в ръката си зародиши, десетки зародиши, малки и розови, или кафяви, като полуоформеното телце на новородено мишле. Но можеше да отличи чертите им. Някои от тях размахваха малки ръце и крака и той ги позна… онова розовото по средата трябваше да е Боренсон. Красивото тъмнокафяво до него беше Радж Атън.

Задържа ги, проби дупка с пръчката и се помъчи да реши кое да пусне в дълбокия, богат хумус.

Когато отново вдигна очи с надеждата, че ще чуе съвета на Земята, слънцето изведнъж се беше скрило. Времето за сеитба беше свършило, а Габорн не можеше повече да вижда.

 

 

Зарови с ръце и се измъкна от плиткия си гроб. Поседя малко под звездната светлина, с разтуптяно сърце. Огледа се в паника за Бинесман, но чародея го нямаше в градината.

Имаше чувството, че Земята отново го е предупредила да не се провали, но да не се провали в какво?

Земята му бе отстъпила силата да Избира. Габорн го беше приел с благодарност и полагаше всички усилия. Но дали не Избираше твърде нашироко? Дали не Избираше лошо?

В градината на Бинесман, преди седмица, беше приел задачата да Избира. Поради това, че обичаше хората си, Земята му бе възложила да Избере кои от „семената на човечеството“ да спаси.

Но сега той се безпокоеше, чудеше се как би могъл да избере целия си народ в предстоящата война.

Земята му изглеждаше студена и корава, безстрастна до жестокост. Избирай, казваше тя. За мен е все едно. Живот и смърт са едно.

Избери няколко, а после ги спаси. Това му беше задачата. Нищо повече, нищо по-малко.

Звучеше просто.

Но изглеждаше невъзможно.

Как да Избира?

Нима Земята очакваше да остави бебета да измрат само защото не могат да се защитават сами? Или недъгавите, или престарелите? Трябваше ли да остави един добър човек да умре само защото от един зъл човек става по-добър воин?

Как да Избира добре?

„Излъгал съм хората си — осъзна Габорн. — Казах на толкова много, че са Избрани, че ще ги пазя в тъмните времена, които идат, и в сърцето си наистина искам да ги спася.“

„Но нямам тази сила.“

Осъзнаването на това го изпълни със смъртен страх.

Не можеше да спаси всички, не можеше да защити всички. Прецени, че във вихъра на битката ще трябва да избира: да остави някой да загине, за да могат други трима да оцелеят.

Но как можеше в пълно съзнание да вземе такова решение? Каква трябваше да е логиката му?

Можеше ли да позволи Йоме да загине при каквито и да било обстоятелства? Ако нейното спасяване щеше да струва живота на хиляда други, редно ли щеше да е?

Дори да прахосаше така живота на хората, дали тя щеше да му благодари след това? Или щеше да го прокълне?

Какво му каза Бинесман вчера сутринта? Че Ерден Геборен е умрял „не от бойни рани, а от разбито сърце“.

Габорн можеше да си го представи. Земята го беше избрала за Земен крал, защото имаше съвест. Но как щеше да живее, ако направеше това, което Земята иска от него?

Седеше и мислеше за случилото се през деня. Беше Избрал да спаси крал Оруин, но дебелият стар рицар не му се подчини, а препусна към черната вихрушка в напразно усилие да надвие Сияйния на мрака.

В същото време Йоме и Джюрийм за малко не бяха изгубили живота си, защото бяха останали в замък Силвареста, за да спасят онези, които не бяха искали да избягат, както Габорн им бе повелил.

„Мога да ги Избирам — разбра той, — но това не значи, че те ще ме Изберат. Мога да се опитам да ги спася, но това не значи, че ще се спасят сами.“

„Нека това бъде първият критерий в Избирането — реши Габорн. — Ще спасявам онези, които се вслушват в гласа ми и при това се стремят да се спасят сами, а другите ще трябва да забравя.“

Огледа се и видя бронята и ризата си върху гнездо лавандула.

Стана, изтупа се от пръстта и се облече. Когато стигна до стаята си, Йоме вече се обличаше.

Въпреки злокобните сънища Габорн се чувстваше по-отпочинал от всякога в живота си.