Дейвид Фарланд
Вълчето братство (31)

Веселият другар

Йоме пристигна в замъка Гроувърман доста след залез-слънце. Бинесман и Джюрийм яздеха великолепните коне на Радж Атън, а Мирима яздеше коня на сър Боренсон, едно от най-добрите ездитни животни, което Мистария можеше да предложи. Но подсиленият кон на Йоме, взет от кралските конюшни, беше най-обикновен гвардейски, само с три дара.

Изтощи се след сто мили усилен галоп и Йоме се принуди да подкара по-бавно и в Банисфер го смени с друг.

Все пак звездите грееха ярко и въздухът тук, високо в леса на Дънуд, беше прохладен и свеж, тъй че ездата беше приятна.

Щом пристигнаха в замъка, Йоме отиде да потърси краля. С нея освен Джюрийм, Бинесман и Мирима дойде и нейната Дни, както и недъгавото момче.

Един капитан й каза, че Габорн е в цитаделата на херцог Гроувърман и вечеря с много лордове и рицари.

Йоме тръгна по коридора към залата за аудиенции на херцога. Тъкмо се канеше да отвори тежките завеси на входа на Голямата зала, когато чу някой да се обръща с груб глас към съпруга й.

— Това е подигравка, ваше величество! — повиши тон рицарят. — Не можете да им позволите да обърнат гръб точно сега, преди гонитбата още да е започнала! Това говори за страхливост!

Тя позна гласа. Говореше сър Джилис от остров Тор.

Някакъв мъж изрева басово:

— Ваше величество, няма да търпя да бъда наричан страхливец точно от този човек, нито ще търпя моят крал да бъде наричан така! Настоявам за извинение!

Йоме махна на придружителите си да спрат и леко дръпна завесата. Габорн и трийсетина благородници се бяха струпали около маса, предназначена да побере не повече от двайсет.

Насред стаята стоеше един младеж с пъпчиво лице — синът на Теовалд Оруин, четиринайсетгодишният Агюнтер.

Вестта за днешните събития се беше разнесла. Йоме знаеше, че крал Оруин и синът му сър Барнъл са убити от Сияйния на мрака. Агюнтер беше следващият наследник на трона. Освен това Йоме беше чула, че Габорн е изгубил даровете си.

До Агюнтер стоеше едрият като мечка сър Ленгли, а зад тях бяха съветниците му.

— Настоявам за извинение от този тъпак… — изрева сър Ленгли към сър Джилис. — Или за удовлетворение!

Габорн се обърна наляво, където седеше сър Джилис, и попита с лукаво насмешлив тон:

— Вие какво ще кажете, сър Джилис? Ще се извините ли за обидата, или всички ще гледаме как поборникът на Оруин изтръгва езика от устата ви?

С почервеняло лице, сър Джилис хвърли кълката на печения лебед, която дъвчеше, и гневно погледна над блюдото си.

— Ще го повторя! Оруин се е заклел във вярност на Земния крал и ако Агюнтер и рицарите му решат да се оттеглят от битката, тогава аз твърдя, че са страхливци! Изтръгнете ми езика, ако можете, сър Ленгли. Дори по пода да се гърчи, езикът ми пак ще каже истината!

Сър Ленгли изгледа с гняв сър Джилис и ръката му посегна към камата на колана му, но той не посмя да извади стомана в присъствието на Земния крал.

— Ако позволите, ваше величество! — извика един от съветниците на Оруин. — Да се върне в земите си не е желанието на самия милорд Агюнтер. Цял ден трябваше да го убеждавам, че това е най-разумното!

— Говорете — подкани Габорн съветника.

— Аз… само изтъквам, че Агюнтер е едва четиринадесетгодишен и макар да има мъжка осанка — и храброст, не отстъпваща на който и да е мъж в тази зала — днес неговото кралство претърпя огромна загуба. След смъртта на крал Оруин и на най-големия му син кралското семейство Оруин е в много отслабена позиция. Най-близкият по наследствена линия брат на Агюнтер е едва шестгодишен и ако по някаква зла участ Агюнтер продължи на юг и загине в битка, брат му ще е неспособен да управлява вместо него. След като кралството ни е във война, имаме нужда от подходящ владетел, който да ръководи кралството. Само по тази причина ви молим да ни позволите да се върнем по домовете си.

Габорн седеше в сянка, с херцог Гроувърман от лявата му страна и канцлер Родерман отдясно. Сега той се наведе над масата.

— Да си тръгне младият Агюнтер е едно — каза сър Джилис. — Но трябва ли да отведе всичките си хора? Петстотин рицари?

Йоме се почувства раздвоена. Бащата на Агюнтер наистина беше вдигнал за тази своя кампания петстотин от най-добрите си рицари и след като силите на Хиърдън бяха толкова смалени, тези рицари щяха да са ужасно необходими. Макар да беше разумно младият Агюнтер да се върне, изглеждаше прекалено от негова страна да отведе всичките си хора.

Сър Джилис беше прав. Зад молбата на Агюнтер имаше нещо повече от чистото благоразумие. Агюнтер беше ужасно изплашен — и с пълно право.

Бащата на Габорн се беше опълчил срещу Радж Атън и беше загинал заради това, както и нейният баща. Бащата на Агюнтер беше загинал по най-ужасен начин, съкрушен от Сияйния на мрака пред очите на самия Агюнтер.

Агюнтер заговори с треперещ глас.

— Смятам, че да отведа всичките си хора наистина ще е прекалено, ако не бяха вестите, които баща ми получи снощи… хали са излезли на повърхността в Северен Кроудън, както и в южна Мистария. Световни червеи ровят под Дънуд и разтърсват земята. Кралството ми граничи с Хест, където забелязахме миналото лято много признаци за хали из планините. Колко време ни остава преди да нахлуят масово и в нашите владения?

— Ха! За мен това е грабеж! — каза сър Джилис. — Земния крал спасява целия ви народ и ви дава две хиляди силара, за да направи сър Ленгли наш поборник, а след това вие решавате да си тръгнете с плячката. Трябва ли да дадем на Оруин прозвището „от ден до пладне“?

Младият крал Агюнтер го изгледа заканително. Може да се страхуваше от Радж Атън, но не и от хора като сър Джилис.

От ден до пладне, хубаво казано.

Йоме прехапа устна. Щом младият Агюнтер не обичаше да слуша такива подигравки, изречени в лицето му, след година или две определено щеше да изпитва неприязън към това, което се говори зад гърба му. Щеше да е глупаво от страна на момчето да оттегли напълно подкрепата си.

Габорн беше изпратил две хиляди силара на Оруин, за да може Ленгли да получи дарове. Вложението беше огромно и Йоме дори от мястото си зад завесата можеше да види съвсем ясно, че Ленгли получава дарове през своите вектори. Извисяваше се строен и снажен в тежката си ризница и се движеше с невероятна плавност и бързина, както можеше да се движи само човек с много дарове на гъвкавост и метаболизъм.

Миг след миг Ленгли се превръщаше в могъщ воин, докато облекчителите на Оруин извличаха в негова полза дар след дар.

Щеше да е скъперническо Агюнтер да изтегли Ленгли от предстоящата битка, скъперническо и глупаво. Самата Йоме нямаше да го позволи, щеше да удари по масата и да настои за помощта на Оруин. Но сега тя само гледаше отстрани и изчакваше как Габорн ще изиграе младежа.

Габорн се окашля. Наведе се още напред и когато свещта освети лицето му, Йоме се смая от промяната, която бе претърпял от тази сутрин. Очите му бяха потъмнели и хлътнали, лицето — пребледняло. Изглеждаше болнав, всъщност по-скоро смъртно уморен. Загубата на даровете му се беше отразила неимоверно.

— Сър Джилис, вие дължите извинение на крал Оруин — каза Габорн. — Аз съм се вгледал в сърцето му. То е изпълнено с ярост към Радж Атън и за него е също толкова тежко да се отвърне от този конфликт, колкото за вас да видите, че го прави.

След това се обърна към младия крал:

— Агюнтер Оруин, на всяка цена отведете хората си у дома, с моята благословия. Роуфхейвън има нужда Оруин да държи Запада и да бъде силен срещу всички врагове — все едно дали ще са войските на Радж Атън, или халите. Откарайте баща си и брат си у дома за погребение. Вземете рицарите си и нека Силите да ви следват по пътя.

Йоме не можеше да повярва. Габорн бездруго отиваше на битка с твърде малко хора. Не можеше да отстъпва пред исканията на един страхливец.

— Но… — промълви със свито гърло сър Джилис.

— Моля ви само за едно благодеяние — каза Габорн на Агюнтер. — Оставете сър Ленгли да се бие като ваш поборник. Все пак се надявам, че той ще отмъсти и за моя, и за вашия баща. Ако го направи, ще съм вечно благодарен за помощта ви.

Йоме изведнъж осъзна какво прави Габорн. Агюнтер не можеше да понесе мисълта, че ще се изправи срещу Радж Атън. Толкова беше наплашен, че дори не смееше да се прибере сам у дома.

Но може би с твърдението, че момчето е храбро, Габорн вля кураж в душата на Агюнтер. В същото време Габорн призова малкото достойнство, останало у младежа. Всяко дете щеше да се опита да отмъсти за смъртта на баща си. Ако Агюнтер не оставеше Ленгли да се бие, нямаше да може да преживее упреците, с които щяха да го затрупат хората му. Агюнтер естествено го разбираше.

— Добре, вземете го… и още сто рицари — каза младежът. Гласът му трепереше.

Габорн кимна, уж изненадан и впечатлен от щедростта на младия крал.

Агюнтер се обърна и напусна голямата зала, последван от съветниците си и своя Дни — бързаха миг по-скоро да напуснат замъка Гроувърман и да се върнат в Оруин.

Йоме отстъпи, за да им направи път.

От всички хора на Агюнтер Оруин в залата остана само сър Ленгли.

Той изгледа за миг замислено гърба на Агюнтер. Всички в залата се смълчаха. След като Агюнтер излезе, сър Ленгли се поклони на Габорн.

— Благодаря ви, ваше величество, че пуснахте момъка да си отиде. — После се поклони на сър Джилис. — И на вас, сър, че му напомнихте за дълга.

Габорн се усмихна развеселен. Сър Ленгли очевидно държеше да се бие с Радж Атън много повече от младия си господар, не си правеше илюзии по отношение на младежа и изпитваше облекчение, че са го пуснали да замине на юг.

Ленгли също се обърна да излезе.

— Останете, ако желаете — каза му Габорн. — На трапезата има предостатъчно място. — Каза го със смях, тъй като лордовете се бяха струпали лакът до лакът.

— Благодаря, ваше величество — отвърна Ленгли. — Но се боя, че когато моят крал си тръгне, това ще понижи духа на бойците ни. Ако ми разрешите, ще вечерям с тях, за да ги успокоя поне донякъде.

— Това е разумно — каза Габорн.

Ленгли закрачи към вратата, но Габорн го спря.

— Сър Ленгли, трябва да знаете, че вашият крал е свестен младеж. Има тяло на мъж, но не и мъжко сърце… засега. Но съм убеден, че до година-две ще намери кураж в себе си.

Ленгли го изгледа и каза:

— Моля се само да не е прекалено късно.

Йоме пропусна Ленгли, след което влезе в залата с Мирима, Бинесман, Джюрийм и Дни. Момчето с недъгавия крак остана в преддверието да си играе с палетата.

Щом я видя, Габорн стана и я покани да седне до него. Йоме го целуна и докато сядаше, огледа лицето му. Изглеждаше болнав.

Седна на отстъпения й от херцог Гроувърман стол и стисна с лявата си ръка ръката на Габорн.

Още не беше седнала, когато един паж обяви за пристигането на вестоносец от Белдинук; беше първият вестоносец оттам, откакто Габорн бе коронясан за Земен крал.

Белдинук беше важна държава, втората по големина и най-богатата в Роуфхейвън. Граничеше с Мистария и поради това беше стратегически съюзник. Нещо повече, старият крал Лоуикър, крехък и боязлив човек, подвластен на пристъпи на нерешителност, беше отдавнашен приятел на бащата на Габорн. Сега Габорн се нуждаеше от Лоуикър, отчасти защото малката му армия трябваше да прекоси Белдинук, за да стигне до Карис. Но тъй като Габорн трябваше да се придвижва бързо, не можеше да кара със себе си всички необходими за сражението припаси.

Най-малкото, когато конете му стигнеха в Белдинук, щеше да им трябва добро зърно за храна, а воините на Габорн също трябваше да се нахранят.

Кралица Херин Червената беше изпратила Ерин Конал, за да предложи подкрепата си, но Габорн бе очаквал гаранции от Белдинук, а беше принуден да продължи и без тях.

Помощта на Лоуикър му беше необходима само за да премине през Белдинук, но се надяваше и на повече. След като толкова много замъци в северна Мистария бяха паднали, го очакваше сериозен недостиг на провизии.

Палдейн щеше да е прибрал повечето припаси в Карис, в подготовка за обсадата, а Радж Атън най-вероятно щеше да наложи обсада — стига да не решеше направо да срине замъка. Самият Габорн беше убеден, че Вълчия господар ще поиска да вземе Карис непокътнат, за да могат неговите войски да презимуват там.

При това положение на Габорн щеше да се наложи да разбие обсадата, като нападне Радж Атън. А след като на воините му предстоеше решителна битка, щяха да имат нужда от още въоръжение… стрели за лъкометците, пики за конницата, щитове и какво ли още не.

Малцина от рицарите, тръгнали на юг, бяха натоварили конете си с бойна броня. Някои имаха метални предпазители на главите и ватирани кожени чулове, които да пазят шиите и хълбоците им. Но пълната броня беше твърде тежка за толкова дълго разстояние. А при тази оскъдица на подсилени коне в последно време на Габорн не му се искаше да пусне в битка зле защитените животни. Искаше пълна броня за конете, както и брони и щитове за рицарите си.

Надяваше се да получи тези неща от Белдинук.

Ако успееше да изтласка Радж Атън от открития терен — в замъка Крайдън, във Фелс или в Тол Дур — можеше да му се наложи да обсади някое укрепление, в който случай щяха да са му необходими инструменти за направата на обсадните машини. В добавка към всичко това щяха да му трябват ковачи, готвачи, щитоносци, перачки, колари — цяла орда поддържащ персонал. Габорн можеше да призове за помощ собствените си васали на юг и изток от Мистария, но щяха да са нужни седмици, докато всички те пристигнат на север, а времето беше същината на проблема.

По необходимост Габорн трябваше да разчита на стария си съюзник крал Лоуикър Белдинук, човек, за когото мълвата твърдеше, че е твърде предпазлив във война, човек, за когото някои подозираха, че няма да му стигне кураж да се изправи срещу Радж Атън.

Въпреки че Габорн му беше изпратил писма преди седмица, с искане да закупи припаси в случай, че тръгне на юг, Белдинук не беше отговорил — вероятно защото през това време Радж Атън пресичаше пустите земи по границата на Белдинук с войниците си и крал Лоуикър беше твърде зает с грижите за собствената си отбрана. Самата Йоме беше изпратила куриер само преди два дни.

Сега най-после вестоносецът влезе в залата, още с праха от пътя по светлокафявата куртка. На нея беше извезан белият лебед на Белдинук. Беше дребен слаб мъж, с дълги провиснали мустаци и без брада.

Габорн стана, за да поговори с него насаме, но вестоносецът се поклони и заяви високо:

— Ако позволите, ваше величество, и вие, лордове на Хиърдън и на Оруин. Крал Лоуикър ми заповяда да говоря открито пред всички.

Габорн кимна.

— Моля, продължете тогава.

Вестоносецът отново се поклони и заговори.

— Моят господар Белдинук ми нареди да кажа следното: „Да живее Земния крал Габорн Вал Ордън!“

Той вдигна ръка и всички лордове на трапезата извикаха гръмко:

— Да живее кралят!

— Моят крал се извинява за забавянето с известието си. Той изпрати писма преди около седмица, с които предлага всякаква помощ. За съжаление, изглежда, нашият куриер не е успял да се добере жив, за да донесе посланието. Пътищата гъмжат от убийци на Радж Атън. За този пропуск моят господар се извинява. Но той желае да ви предам, че точно както обичаше вашия баща, винаги е обичал и вас, Габорн, като свой роден син.

Последното не се понрави много на Йоме. Тя знаеше, че Лоуикър често се бе подмазвал на крал Ордън, може би с надеждата, че Габорн ще се окаже в достатъчна степен мъж, за да го отърве от забележително непривлекателната му дъщеря, единствената му наследничка.

— Милорд, крал Лоуикър ви призовава към спокойствие — продължи пратеникът. — Той осъзнава опасността, надвиснала над Карис, и е струпал войски и припаси, за да помогне. До този момент е събрал пет хиляди рицари, сто хиляди пехотинци, петдесет хиляди стрелци, а също така строители на обсадни машини и безброен обслужващ персонал — с надеждата, че заедно ще можем да съкрушим Радж Атън сега, преди заплахата да се усили! Ваше величество, лордове на Хиърдън и на Оруин, крал Лоуикър ви призовава към висок дух и колкото може по-скоро да се присъедините към него, защото той лично ще поведе войските си на бран!

Йоме изведнъж осъзна какво предлага Лоуикър. Разбира се, от юг и изток на Мистария щяха да пристигнат войски, за да защитят Карис. След като Флийдс щеше да осигури отбраната на запад, а Лоуикър да се спусне с бойната си мощ от север, Радж Атън щеше да се окаже заклещен от всички страни като мечка, обкръжена от ловни псета, и Белдинук се надяваше окончателно да сразят Вълчия господар.

Йоме се усмихна широко. Дори и в най-необузданото си въображение не си беше представяла, че старият крал Лоуикър ще тръгне на война.

Лордовете около масата завикаха възторжено и надигнаха халвите за тост, а Йоме усети как я обля вълна на облекчение.

Лордовете вдигнаха наздравици за здравето на Белдинук и в чест на Силите, като всеки отля на пода ейл в дар на Земята.

Йоме следеше най-вече реакцията на Габорн. Угрижените бръчки донякъде се бяха махнали от лицето му и той благодари на пратеника и му предложи да седне на масата.

„Значи — помисли Йоме — губим няколко рицари от Оруин и се оказва, че сме спечелили стотици пъти повече!“ Сърцето й се възрадва от тази нова надежда.

Но тя внимателно следеше лицето на Габорн, искаше да улови реакцията му. В края на краищата той усещаше какво ги грози и тя не можеше да се отдаде на празненството преди да се увери, че и той е доволен.

Габорн беше притежавал само два дара на обаяние и дори с тях външността му беше простовата и непретенциозна. Но сега тя за пръв път го виждаше такъв, какъвто е. Чак непривлекателен не можеше да се нарече, но… почти.

Започна да се чуди. Външната промяна у Габорн, колкото и очевидна да беше, все пак беше може би най-незначителното нещо. Без даровете на жизненост той щеше да е податлив на болести и лесно можеше да бъде убит в сражение. Без мускулната сила нямаше да може да се противопостави и на най-низкостоящия подсилен воин. Без даровете на глас нямаше да може да говори достатъчно красноречиво.

А най-ужасното беше, че Габорн бе изгубил и даровете си на ум. Щеше да е лишен от повечето неща, които знаеше, от повечето си спомени.

Ужасно беше за един Владетел на руни да изгуби толкова много дарове наведнъж, особено когато имаше нужда от тях повече от всякога.

Тя прошепна на ухото му.

— Ваше величество, изглеждате съвсем… грохнал. Тревожа се за вас. Трябва да си починете. Надявам се, че не се каните да седите тук цяла нощ и да пирувате.

Той я стисна успокоително за ръката и вдигна пръст за знак. Джюрийм излезе напред с една от кошниците, с които беше носил палетата на юг.

— Ваше величество, херцог Гроувърман, лордове на Хиърдън — обяви тържествено Джюрийм. — Всички ние имаме повод да отпразнуваме великолепната новина, която тази нощ получихме от Белдинук. Но аз ви нося нещо, което трябва още повече да възрадва сърцата ви и да повдигне духовете ви!

Джюрийм бръкна в голямата кошница — скъпоценните камъни на пръстените му блеснаха — и Йоме се зачуди дали няма да извади някое пале.

Но вместо пале той извади отсечената ръка на Сияйния на мрака. Дългите ноктести пръсти се бяха свили в юмрук. Лордовете завикаха от възторг и заудряха с юмруци по масата. Някой изрева:

— Браво, Бинесман! Дано Силите те опазят! — Мъжете пак вдигнаха халбите за наздравица и отново направиха възлияния на пода.

Стъписана от тази несправедливост, Йоме стисна ръката на Габорн и прошепна ядосано:

— Но не го уби Бинесман!

Габорн й се усмихна, вдигна и той халбата си като за наздравица и всички замълчаха.

— Както знаете, днес Сияйният на мрака изби много хора — заговори Габорн. — Сред загиналите е и нашият добър приятел крал Оруин, чиято подкрепа много ще ни липсва.

Той помълча и продължи:

— Но между всички, които загинаха, има нещо общо… те отхвърлиха моите предупреждения. Земята ни заповяда да побегнем, а те не побягнаха. През цялата седмица се чудех дали Земята изобщо ще ни позволи сами да се борим за спасението си. Тя непрестанно ни казваше да бягаме.

— И най-сетне, днес Земята нашепна, че един от нас трябва да удари, трябва да удари и да убие Сияйния на мрака! — почти викна той.

Лордовете отново заудряха по масите и завикаха, но Габорн повиши глас, за да го чуят.

— Нашепнах командата на една жена, жена без дар на мускул или жизненост, жена без никакъв опит във война.

Той махна с ръка към ужасния трофей в ръцете на Джюрийм.

— Ето я ръката на Сияйния на мрака, убит от стрелата на жената на сър Боренсон, лейди Мирима Боренсон!

Йоме се зарадва като видя как всички лордове в залата зяпнаха.

Един изломоти:

— Но… аз съм виждал колко лошо стреля тази жена! Това не може да е вярно!

Мирима стоеше в края на залата, в сенките до завесата на входа. Беше толкова смутена, че изглеждаше готова да избяга.

— Вярно е — заяви Йоме. — Но стреля достатъчно добре, за да убие Сияйния на мрака. Тя има сърце на воин и скоро ще получи и даровете си, както подобава!

— Е, нека видим тогава тази поборница — извика един лорд и Бинесман издърпа Мирима от сянката.

Възгласите и свирканията, които избухнаха по масите, бяха оглушителни. Самият Габорн също ръкопляскаше, за да се наслади Мирима на този миг.

Накрая Габорн вдигна ръце за тишина и каза:

— Нека подвигът на Мирима да напомня на всички ни какво може да постигне човек с помощта на земните сили. Земята е нашият закрилник и нашата мощ.

— В стари времена — продължи той — Ерден Геборен е опазил нашите предци. С помощта на земната сила Ерден Геборен е устоял на тъмните магьосници на тот. Сега ние трябва да се стремим да повторим неговото дело.

— Вчера призори чух Земята да ми шепне, да ме подканя да тръгна на юг — Габорн огледа лордовете. — Когато потеглихме от замък Силвареста, знаехме, че сме малко. Но също така аз знаех, че е достатъчен само един човек, за да нанесе тежкия удар. Сега разбираме, че ще се бием с голяма армия и че няма да се бием сами. Земята се сражава с нас!

— Както знаете — продължи той, — изпратил съм десетки Избрани вестоносци отвъд граница. Трима от тях сега са в Карис, където ги обкръжават войските на Радж Атън. Чувствам опасността, която ги грози, и Земята ме предупреждава следното: „Бързай. Бързай и удари!“

Той удари по масата.

— Както също така знаете, смятах да тръгнем за Флийдс утре заранта. Но сега се боя, че трябва да поемем на път по-скоро. Тръгвам за Флийдс щом изгрее луната и ще остана на стан там съвсем за кратко. Призовавам всеки, който може да издържи на скоростта ми, да тръгне с мен, а тези от вас, които не могат, да положат всички усилия да ни настигнат. Надявам се да се присъединя към крал Белдинук при Карис не по-късно от утре по здрач. Там нашата чет ще се усили многократно със свободните рицари и лордовете от Мистария и Флийдс. Тръгваме на бран!

Лордовете продължиха възторжените си наздравици, а Габорн отиде при Мирима, хвана я за лакътя и я изведе с Джюрийм на двора, за да изрече същото слово пред стануващите там рицари.