Дейвид Фарланд
Вълчето братство (3)

Странници в една постеля

Селцето Сеново в земите на средна Мистария беше кацнало като листна въшка сред иначе невзрачния пейзаж, но си имаше хан. А един хан беше всичко, което му трябваше на Роланд.

Влезе в Сеново посред нощ, без дори да разбуди селските псета. Небето далече на югозапад бе придобило огнен цвят. Преди няколко часа Роланд беше срещнал един от кралските далекогледци, мъж с половин дузина дарове на взор, който му каза, че е избухнал вулкан, въпреки че Роланд изобщо не беше чул гърмежа. Но светлината на огньовете му се отразяваше от огромния стълб пушек и пепел. Далечният му огън усилваше звездната светлина и всичко наоколо изглеждаше неестествено ярко.

Селцето се състоеше от пет каменни къщи със сламени покриви. Ханджията гледаше свине, които обичаха да ровят пред прага му. Докато Роланд се смъкваше от седлото, две от тях изгрухтяха, надигнаха се от калта, задушиха във въздуха и замигаха умно. Роланд потропа по дървената порта и зяпна в закованата на нея хостенфестка икона — очукано дървено изображение на Земния крал, облечен в нов зелен пътен халат и с венец от дъбови листа. Някой бе заменил тоягата на Земния крал със стрък бабина душица с тъмночервени цветчета.

Дебелият ханджия, който го посрещна, беше с толкова мръсна престилка, че почти не се различаваше от свинете си. Роланд мълчаливо се наруга, че е тръгнал толкова надалече преди да е хапнал. Но искаше да поспи още сега, затова си плати за стая.

Тъй като стаите бяха пълни с пътници, тръгнали да бягат от севера, трябваше да легне в едно легло с някакъв тип, който вонеше на мас и на много ейл.

Все пак стаята беше суха, докато земята отвън не беше, така че Роланд се качи в леглото с непознатия тип, сръга го, за да престане да хърка, и се опита да заспи.

Планът му обаче се провали. Само след две минути типът се извъртя обратно и захърка шумно в ухото му. Преметна единия си крак върху Роланд, а после го хвана за гърдата. Хватката му беше толкова яка, че можеше да е само от човек, взел няколко дара на мускул.

Роланд заплашително прошепна:

— Я стига, че ще оставя в това легло една отсечена ръка на заранта.

Едрият мъж, чиято брада беше толкова рунтава, че в нея можеха да се крият катерици, примижа на смътната светлина, прозираща от покрития с олющен пергамент прозорец.

— О, ще прощаваш! — избоботи извинително мъжът. — Рекох, че е жена ми. — Обърна се и моментално захърка пак.

Това донякъде беше успокоително. Роланд беше чувал за някои мъже, станали жертва на подобни попълзновения.

Роланд се извърна на хълбок, та гърбът на непознатия да стопли задника му, и отново се опита да заспи. Но след час едрият тип отново го стисна за гърдите. Роланд го сръга рязко.

— Проклета да си, жено! — изсумтя насън непознатият, извъртя се на гръб и изпъшка. — Станала си само кокали.

Роланд се закани наум утре вечер да спи на камъните сред полето.

И щом тази мисъл мина през ума му, пак се събуди.

Отново се оказа оплетен в ръцете на непознатия тип, дебели като дъбови клони. Другарят му по легло го беше мляснал по челото.

От прозореца струеше смътна утринна светлина. Затворил очи, мъжът изглеждаше заспал и дишаше дълбоко.

— Аа, ще има да вземаш — изръмжа Роланд, хвана мъжа за брадата и я дръпна. После блъсна главата му в постелята. — Добре е човек да показва обич, но се въздържай да я показваш на мен.

Непознатият отвори кръвясалите си очи и го зяпна. Роланд очакваше да му се извини.

Но вместо това той се слиса и пребледня.

— Боренсон? — изрева другарят му по легло, вече съвсем буден. Подпря туловището си на стената и се сви разтреперан, сякаш го беше страх, че Роланд може да го удари. — Какво правиш тук?

Беше едър мъж с черна коса и прошарена брада. Роланд не го позна. „Но пък аз спах двайсет години“ — помисли той.

— Познавам ли те? — попита Роланд.

— Дали ме познаваш? Че ти за малко щеше да ме убиеш бе, човек, макар че си го заслужавах. Голям задник бях тогава. Но съм се оправил, вече не съм чак такъв задник. Не ме ли позна? Барон Пол!

Роланд никога не беше срещал този човек. Бъркаше го със сина му, Айвариън Боренсон, разбра Роланд — син, за когото беше научил едва след като се събуди от дългия си сън.

— А, барон Пол! — възкликна с престорен възторг Роланд. Очакваше непознатият да осъзнае грешката си. Не му се струваше възможно синът му чак толкова да прилича на него, с огненорижата му коса и светлата кожа. Майката на момчето беше доста по-мургава. Радвам се, че ви виждам.

— И аз. Значи било, каквото било. И ми прощаваш… кражбата на кесията, нали? Всичко?

— Мен ако питаш, все едно че не сме се познавали — каза Роланд.

Барон Пол го изгледа объркано.

— Много си великодушен нещо… след оня бой, дето ти дръпнах. Макар че според мен точно той те направи войник. Човек дори може да каже, че си ми длъжник. Нали?

— А, оня бой — отвърна Роланд, още стъписан от това, че непознатият не схваща грешката си. Роланд знаеше само едно нещо за сина си: че е капитан в кралската гвардия. — Нищо работа. Разбира се, аз ти го върнах тъпкано, нали?

Барон Пол го зяпна, сякаш съвсем се е побъркал, и Роланд разбра, че синът му съвсем не си го е върнал „тъпкано“.

— Ами… — смотолеви колебливо Пол, — радвам се тогаз, че сме се помирили. Но… какво търсиш тук? Мислех, че си на север, в Хиърдън?

— Уви, крал Ордън е мъртъв — тъжно каза Роланд. — Радж Атън го срещнал при Лонгмът. Хиляди наши мъже паднали в битката.

— А принцът? — Лицето на Пол пребледня.

— Добре е, доколкото знам — отвърна Роланд.

— Доколкото знаеш? Че ти си му телохранителят бе!

— Точно затова бързам да се върна при него — каза Роланд и се смъкна от леглото. Наметна си пътното наметало от меча кожа и навлече тежките си ботуши.

Барон Пол надигна туловището си, седна на ръба на леглото и го загледа тъпо.

— Къде ти е брадвата? А лъкът? Не може да пътуваш без оръжие!

— Така пътувам.

Роланд бързаше да стигне до Хиърдън. Все още не бе имал време да спира, за да си купи оръжие. Беше разбрал едва предната нощ, че може да му потрябва — когато започна да среща на пътя си бежанци от север.

Барон Пол го изгледа, сякаш го е ударила дамла.

— Знаеш ли, че замък Крайдън е паднал преди шест дни, а също и замъкът Фелс, и крепостта при Тол Дур? А преди два дни Радж Атън е сринал Тол Римън, Горлейн и Аравел. Двеста хиляди бойци на Радж Атън са тръгнали към Карис и ще стигнат там до утре призори. И при толкова опасности си тръгнал без оръжие?

Роланд знаеше малко за разположението на тези замъци. Беше неграмотен, и дори карта не можеше да чете, и досега не се беше отдалечавал на повече от десет мили от родния си дом при Дворовете на прилива, но знаеше, че замъците Крайдън и Фелс пазят проходите на западната граница на Мистария. За Тол Дур никога не беше чувал, но знаеше за унищожените на север замъци.

— Мога ли да стигна до Карис преди тях? — попита той.

— Конят ти бърз ли е?

Роланд кимна.

— Има един дар на жизненост и по един на сила и метаболизъм. — Беше благородно животно, каквито яздеха кралските вестоносци. След седмица вървене по пътя срещна един търговец и го купи с парите, които бе спечелил, докато беше спал.

— Тогава лесно ще можеш да вземеш сто мили за ден — каза барон Пол. — Но пътищата са измамни. Плъзнали са убийците на Радж Атън.

— Чудесно. — Надяваше се, че животното ще се справи. Обърна се към вратата да си тръгне.

— Я стой, не можеш да тръгнеш така — спря го барон Пол. — Вземи мойто оръжие и бронята ми — каквото искаш. — Кимна към един от ъглите в стаята. Гръдната броня на барон Пол беше опряна на стената заедно с една грамадна брадва и два меча — двуръчен и къс.

Нагръдникът, не ще и дума, беше твърде широк за Роланд, а колкото до двуръчния меч, той се усъмни, че изобщо ще може да го вдигне, ако му се наложи да го използва в битка. По занаят Роланд беше касапин. Брадвата не беше по-голяма от четиридесетфунтовите сатъри, които беше използвал, за да сече говеждите бутове, но се съмняваше, че такова тромаво оръжие ще му хареса в бой. Оставаше късият меч, не по-голям от добър дълъг нож. Все пак не можеше да вземе такъв подарък с измама.

— Извинете, барон Пол — каза той, — боя се, че ме бъркате. Аз съм Роланд Боренсон. Не съм от кралската гвардия. Бъркате ме със сина ми.

— Какво? — избоботи барон Пол. — Боренсон, дето го знаех, беше копеле без баща. Всички го казваха. Дразнехме го жестоко за това!

— Няма човек без баща — каза Роланд. — Служех като Посветител в Синята кула през последните двайсет и една години, давах си метаболизма за краля.

— Но всички разправяха, че сте мъртъв! Не. Почакайте… Спомних си: казваха, че сте престъпник, убиец, екзекутиран преди да се роди синът ви!

— Не съм екзекутиран — възрази Роланд. — Макар че майката на сина ми сигурно го е искала.

— А, помня я аз добре оная харпия — каза барон Пол. — Доколкото помня, тя често искаше всички мъже да са мъртви. Мен специално ме е проклела поне сто пъти. — Баронът изведнъж се изчерви, сякаш смутен да продължи. — Трябваше да се сетя — рече той. — Изглеждате твърде млад. Оня Боренсон, когото познавах… самият той има дарове на метаболизъм и се е състарил съответно. За последните осем години трябва да е остарял с повече от двайсет. Сега ако застанете един до друг, ще приличате на баща и син… само че той ще изглежда бащата, а вие — синът.

Роланд кимна.

— Ето, това е.

Барон Пол се начумери замислено.

— Значи сте тръгнали да видите сина си?

— И да се поставя в служба на моя крал — отвърна Роланд.

— Нямате дарове — изтъкна Пол. — Войник не сте. Изобщо няма да може да стигнете до Хиърдън.

— Може би — съгласи се Роланд.

И тръгна към вратата.

— Чакай! — ревна барон Пол. — Убий се, щом си решил, но поне не ги улеснявай. Вземи поне някое оръжие.

— Благодаря — каза Роланд и взе късия меч. Нямаше колан, на който да окачи ножницата, затова го затъкна под ризата си.

Барон Пол изсумтя, недоволен от избора му.

— Няма за какво. Желая ти късмет.

Барон Пол се вдигна от леглото и стисна ръката на Роланд за китката. Имаше хватка като менгеме. Роланд стисна здраво, все едно че и той имаше дар на мускул. Годините работа с нож го бяха оставили със здрави китки и яка хватка. Макар да беше проспал десетилетия, мускулите му все още бяха силни и мазолите по дланите — дебели.

Забърза надолу по стълбите. Гостилницата беше пълна. По някои от масите се бяха струпали бягащи на юг селяни, а на други седяха щитоносци, тръгнали със своите лордове. Младежите точеха мечове или търкаха с мазни кожени парцали плетени ризници. На столовете при тезгяха седяха неколцина от лордовете — по ризи, елеци без ръкави и ватирани жилетки, каквито се носеха под ризниците.

Миризмата на прясно опечения хляб беше толкова примамлива, че Роланд набързо се отказа от клетвата си да напусне хана гладен. Седна на един от малкото свободни столове. Двама рицари спореха яростно колко зоб трябвало да се даде на един боен кон, преди да влезе в битка. Единият кимна на Роланд, сякаш го подкани да се включи в крамолата. Той се зачуди дали човекът го познава, или го е взел за някой лорд заради хубавото му наметало от меча кожа и новата му туника, панталони и ботуши. Знаеше, че е облечен като благородник. Но скоро чу един щитоносец да споменава името Боренсон.

Ханджията му донесе топъл, подсладен с мед чай в голяма чаша и той започна да яде комат ръжен хляб, като го топеше в мазния тиган, пълен с тлъсти свински мръвки.

Докато се хранеше, се замисли за събитията от последната седмица. За втори път от една седмица се беше събудил с целувка…

Преди седем дни беше усетил докосване по бузата си — нежно и треперливо докосване, все едно че по лицето му беше полазил паяк — и се събуди стреснат, с разтуптяно сърце.

Стресна се, като видя, че се намира в полутъмно помещение и че лежи в постеля посред бял ден. Стените бяха от тежък камък, а постелята — от гъши пера и слама. Веднага позна мястото по мириса на морския въздух. Отвън се носеше самотният и тъжен грак на птици рибари и чайки, а огромните океански вълни се разбиваха в брустверите, издялани от древна скала в основата на кулата. Като Посветител, отдал своя метаболизъм, беше спал двайсет години. Някак, през всичките тези години, през които бе спал, Роланд беше усещал как тези вълни връхлитат при бури и карат цялата цитадела да се тресе — и непрестанно подриваха скалата. Намираше се в Синята кула, на няколко мили източно от Дворовете на прилива, в Каролско море.

Малката килия, която обитаваше, беше с изненадващо оскъдно обзавеждане, почти като гробница: без маса, без столове, постелки. Нямаше гардероб за дрехи, нито дори окачалка на стената, където човек да си закачи наметалото. Не беше стая, в която да живее човек, а само да спи безкрайно време. Освен постелята и самия Роланд в стаичката имаше само една млада жена, която скочи стресната към едно ведро с вода. Той я видя на смътната светлина, прозираща през покритото с морска сол стъкло на прозореца. Беше мило девойче с овално лице, светлосини очи и сламеноруса коса. Носеше венче от малки изсъхнали теменуги. Събудило го беше докосването на дългата й коса по лицето му.

Лицето й се изчерви от смущение и тя се присви.

— Извинете — смотолеви девойчето. — Госпожа Хета ми поръча да ви почистя. — И вдигна един мокър парцал пред себе си, сякаш искаше да докаже с него добрите си намерения.

Но влагата на устните му имаше вкус не на мръсен парцал, а на момичешка целувка. Сигурно беше смятала да го почисти, но беше решила да си намери по-съблазнително занимание.

— Ще ви помогна — каза тя и пусна парцала във ведрото. И бързо се извърна.

Роланд я сграбчи за китката, бърз като мангуста, хванала кобра. Заради скоростта му го бяха накарали да даде метаболизма си в служба на краля.

— Колко съм спал? — запита той. Устата му беше пресъхнала ужасно и от говоренето гърлото го засърбя. — Коя година е сега?

— Година ли? — учуди се младата жена и се опита вяло да се измъкне от хватката му. Държеше я леко. Можеше да се измъкне, но предпочете да остане. Той долови мириса й: чист, с лека нотка на люлякова вода в косата й — а може би беше от сухите теменуги. — Двайсет и втората година от царуването на Менделас Дрейкън Ордън.

Новината не го изненада, въпреки че почувства думите й като удар. Двайсет и една години. Бяха изтекли двайсет и една години, откакто беше отдал метаболизма си в служба на краля. „Двайсет и една години съм спал в тази постеля, докато млади жени като тази са ме почиствали и са ми сипвали с лъжица рядка супа в гърлото, за да дишам.“

Беше дал метаболизма си на един млад воин, сержант Драйдън. През тези двайсет и една години Драйдън трябваше да се е състарил с над четиридесет години, докато Роланд беше спал и не се беше състарил нито с ден. Сякаш бяха изтекли само няколко мига, откакто бе коленичил пред Драйдън и младия крал Ордън. Облекчителите изпяха птичата си песен — притискаха силарите си в гърдите му и го призоваваха да отдаде дара си. Беше изпитал неописуемата болка от силарите, беше помирисал горящата си плът и косми, усетил бе смазващата умора, когато облекчителите извлякоха от него метаболизма му. Накрая бе изпищял от болка и ужас и сякаш бе заспал завинаги.

Тъй като вече се беше събудил, разбра, че Драйдън е мъртъв. Ако човек отдадеше някое свое качество на владетел, то след като владетелят умреше, качеството се връщаше при Посветителя. Дали Драйдън беше загинал в битка, или издъхнал в постеля, Роланд нямаше как да разбере. Но след като вече беше един от Възстановените, това означаваше, че Драйдън със сигурност е умрял.

— Аз ще си вървя — каза момичето и се задърпа, но съвсем леко.

Роланд усети под пръстите си меките косъмчета на ръката й. Имаше една-две пъпчици по лицето, но след време щеше да стане красавица.

— Устата ми е пресъхнала — каза Роланд, без да я пуска.

— Ще донеса вода — обеща тя. Престана да се бори — сякаш с примирението си се надяваше той сам да я пусне.

Роланд пусна китката й, но се взря в лицето й. Самият той беше очарователен младеж — с дълга, вързана отзад рижа коса, волева брадичка, пронизващи сини очи и стройно, мускулесто тяло.

— Преди малко, когато ме целуваше в съня ми, мен ли искаше, или си представяше някой друг мъж? — попита я той.

Момичето се разтрепера от страх и погледна към дървената врата, сякаш да се увери, че е затворена. После сведе срамежливо глава и прошепна:

— Теб.

Роланд се вгледа в лицето й. Малко лунички, прави устни, чипо носле. Прииска му се да я целуне зад лявото ушенце. За да запълни неловката тишина, момичето забърбори:

— Мия ви от десетгодишна: за това време опознах тялото ви добре. В лицето ви има доброта, и жестокост, и красота. Понякога се чудя що за човек сте и се надявах, че ще се събудите преди да се омъжа. Аз съм Сийра, Сийра Крайър. Баща ми, майка ми и сестрите ми, всички загинаха в една кална лавина, когато бях малка, затова сега служа в цитаделата.

— Името ми поне знаеш ли? — попита Роланд.

— Боренсон. Роланд Боренсон. Всеки в цитаделата ви знае. Вие сте баща на един капитан от кралската гвардия. Синът ви е телохранител на принц Габорн.

Роланд се зачуди. Не беше чувал, че има син. Но беше имал млада жена, когато даде дара си, макар че сега тя трябваше да е остаряла. Когато даде метаболизма си, не знаеше, че тя носи дете.

Зачуди се дали момичето говори истината. Зачуди се и защо, с какво я беше привлякъл. Попита:

— Знаеш името ми. А знаеш ли също така, че съм убиец?

Момичето се дръпна стъписано.

— Убих един човек — призна й Роланд. Учуди се защо й го казва. Но макар онзи мъж да беше умрял преди двайсет години, за него все едно, че беше станало преди часове, и усещането за изсипалите се в ръката му черва на убития все още беше прясно в ума му.

— Сигурна съм, че сте имали сериозна причина.

— Заварих го в леглото с жена ми. Разпрах го като риба, но още докато го правех, се удивих защо. Бракът ни беше уговорен и не си допадахме с нищо. И не се интересувах от нея, а тя ме мразеше. Убийството му беше безсмислено. Мисля, че го направих, за да я нараня. Не знам. От години съм се чудил що за човек съм аз, Сийра. Ти смяташ ли, че знаеш?

Сийра Крайър облиза устни и затрепера.

— Всеки друг е щял да загуби главата си за такова нещо. Кралят трябва много да ви е харесвал. Навярно и той е видял някаква доброта, скрита зад жестокостта.

— Аз виждам само безсмислие и глупост — отвърна Роланд.

— И красота. — Сийра се наведе и го целуна по устните. После леко извърна глава.

— Аз съм отдаден — каза той.

— На една жена, която се е отрекла от вас и се е омъжила за друг много, много отдавна… — отвърна Сийра. Роланд разбра, че говори за жена му. Новината го натъжи. Момичето бе дъщеря на друг касапин… и умът й беше по-остър от ножовете на баща й. Тя го смяташе за глупав, той нея — за жестока.

— Не — отвърна той, усетил, че не е разбрала истината. — Отдаден съм не на жена, а на своя крал.

Роланд се надигна, приседна в постелята и се загледа в краката си. Беше само по долна риза — тънка червена памучна дреха, през която тялото му да може да диша във влажния въздух. Нямаше ги старите му работни дрехи, които бе носил преди двадесет и една години, когато отдаде дара си. Бяха изгнили.

Сийра му донесе някакви панталони и ботуши, после му предложи да му помогне в обличането, макар че той нямаше нужда от помощ.

Никога не се беше чувствал толкова отпочинал.

 

 

Въпреки че днес за втори път през една седмица се беше събудил от целувка, устните на Сийра Крайър бяха много по-желани от тези на барон Пол.

Докато се хранеше, в гостилницата влезе някакъв млад рицар в люспеста ризница.

— Здравей, Боренсон! — извика новодошлият. В същия момент барон Пол слезе по стълбите и застана на площадката. — И барон Пол! — добави слисано новодошлият.

Изведнъж в залата настъпи суматоха. Двамата лордове до Роланд скочиха на пода. Рицарят при вратата задърпа меча си и той издрънча в ножницата. Щитоносците в ъгъла завикаха: „Бой!“ и „Кръв!“ Един от хлапаците преобърна масата пред себе си и се скри зад нея като зад барикада.

Едно момиче, което сервираше, хвърли във въздуха кошницата с хлябове и побягна към склада с писък:

— Барон Пол и сир Боренсон са в една стая!

Ханджията изхвърча от кухните с пребледняло лице, уплашен, че ще му изпотрошат мебелите.

Накъдето и да се озърнеше Роланд, виждаше изплашени лица.

Барон Пол стоеше на дървената площадка и оглеждаше сцената. На устните му играеше весела усмивка.

Шегата се хареса на Роланд. Той свъси чело, извади меча си и изгледа заканително барон Пол. После сряза самуна пред себе си и заби върха на меча в тезгяха така, че той затрептя над дъската.

— Столът до мен, изглежда, е празен, барон Пол — каза Роланд. — Ще седнете ли до мен за закуска?

— Защо не, благодаря — вежливо отвърна барон Пол, заклати едрото си туловище до стола, седна, отчупи от хляба и топна в тигана на Роланд.

Всички зяпнаха в почуда. Роланд си помисли, че изглеждат по-стъписани, отколкото ако двамата с барон Пол бяха жаби, полетели из стаята като врабци да гонят мухи с дългите си езици.

Ужасен, младият рицар възкликна:

— Но вие не трябва да се приближавате на повече от петдесет левги един от друг… по заповед на краля!

— Вярно, макар че снощи, по чиста случайност, двамата с Боренсон бяхме натикани в едно легло — отвърна със задоволство барон Пол. — И трябва да призная, никога не съм имал по-сърдечен приятел по легло.

— Аз също — подхвърли Роланд. — Малко мъже могат да ти стоплят гърба толкова добре като барон Пол. Тоя човек е едър като кон и горещ като ковашка пещ. Че то, ако питате мен, цяло село може да стопли нощем. Можеш риба да пържиш на краката му или да печеш тухли на гърба му.

Всички ги зяпнаха, сякаш бяха откачени, така че Роланд и барон Пол заобсъждаха на висок глас такива светски теми като времето, как скорошните дъждове са утежнили подаграта, от която страдала тъщата на Пол, как най-хубаво се готви еленско и тъй нататък.

Всички ги гледаха настръхнали, сякаш очакваха, че всеки момент примирието помежду им ще се развали и двамата ще извадят оръжие.

Накрая Боренсон потупа свойски барон Пол по гърба и излезе навън в ранното утро. Селцето се казваше Сеново. Навсякъде из полята се виждаха купи сено, а чернооките „лениви невести“ бяха пораснали високо в късното лято. Околността беше равна, тревата през лятото беше израснала висока, но вече бе повяхнала и избеляла от слънцето.

Свинете пред хана умно се разбягаха. В краката на Роланд кълвяха няколко кокошки. Той зачака някое от конярчетата да му доведе коня.

Остана пред вратата и се загледа в мъгливото небе. Струйки утринна влага се сбираха в бяла мъгла. Сред нея се носеше вулканична пепел, като снежинки топъл сняг.

Барон Пол излезе, загледа се нагоре и почеса замислено брада.

— Нещо измамно има в това избухване на вулкан, някаква мощна магия — каза той. — Чувам, че Радж Атън водел огнетъкачи. Дали те не са замесени в това?

Роланд реши, че огнетъкачите едва ли имат нещо общо с вулкана. Той беше избухнал далече на юг, а войниците на Радж Атън отиваха към Карис, на сто мили на север. Все пак изглеждаше злокобно.

— Каква е тази история с кралската заповед? — попита Роланд. — Защо не трябва да се доближаваш на петдесет левги от сина ми?

— А, нищо работа — ухили се смутено барон Пол. — Стара история. Бих ти я разправил, но предполагам, че скоро ще я чуеш от някой странстващ менестрел. Те повечето го разправят вярно. — Барон Пол погледна кротко към земята и отръска с ръка наметалото си. — Десет години живях в смъртен страх от момчето ти. — Роланд се зачуди какво ли щеше да направи синът му, ако се беше събудил в прегръдката на този мъж. — Но тъмните времена могат да направят и от най-големите врагове приятели, нали? — каза барон Пол. — Пък и хората се променят. Предай на сина си най-добрите ми пожелания, ако го намериш.

Изражението му сякаш молеше Роланд за прошка и той с радост щеше да му я даде, но не можеше да говори от името на сина си.

— Ще му предам — обеща Роланд.

Далече долу по южния път петдесет рицари препускаха на север и копитата на конете им тътнеха по земята.

— Май пътят ти на север ще е доста опасен — каза барон Пол. — Но помни ми думата. Стой по-надалече от Карис.

— Ти няма ли да тръгнеш на север? Мислех, че ще пътуваш с мен.

— Ба! — изсумтя барон Пол. — Моят път не е натам. Имам едно лятно имение извън Карис, тъй че жена ми поиска да преместя някои по-ценни неща преди хората на Радж Атън да са го оплячкосали. Помагам на слугите с пазенето на фургона.

Това май бе проява на страхливост, но Роланд си замълча.

— Тъй де — каза барон Пол. — Зная какво си мислиш. Но ще трябва да се бият без мене. Имах два дара на метаболизъм до миналата есен, когато някои от Посветителите ми ги убиха. Чувствам се твърде стар и дебел за истински бой. Бронята ми приляга толкоз, колкото долната риза на жена ми.

Думите излязоха от устата му с мъка. Баронът искаше да дойде. Все пак беше на повече от четиридесет и няколко години. Щом бе имал Посветители десет години, сега щеше да е хронологично на двайсет. Възрастта на Роланд.

— Можем да заобиколим тая битка при Карис — предложи Роланд — и да намерим някоя, която ще ти приляга повече. Защо не дойдеш с мен?

— Ха! — изсмя се горчиво барон Пол. — Осемстотин мили до Хиърдън? Ако не те е грижа за здравето ти или за моето, съжали поне горкия ми кон!

— Остави слугите си да ти закарат имането. Те нямат нужда да ги пазиш.

— А, жената така ще ме нагълчи… свадливката му проклета! По-добре да ядосаш Радж Атън, отколкото нея.

Едно девойче излезе от хана и ловко спипа за шията една от кокошките, които кълвяха пред прага.

— Ти идваш с мен. Лорд Колингсуорд те иска за компания на закуска. — Откъсна врата на бедната ярчица и вече скубеше перата й, докато я внасяше вътре.

След малко рицарите, идещи от юг, стигнаха селото и спряха пред конюшнята. Явно се надяваха да отдъхнат, да научат новините и да дадат почивка на конете си.

Когато конярчето доведе кобилата му, Роланд я яхна и му подаде дребна монета. Кобилата беше отпочинала добре, пристъпваше игриво. Беше грамадно червено животно с бели петна над копитата и на челото. Изглеждаше готова за жива езда в хладния утринен въздух. Роланд я поведе към пътя през влажната утринна омара, която скоро щеше да се превърне в ниска мъгла.

Подуши пепелта във въздуха. По пътя на север беше войската на Радж Атън — армия, за която разправяха, че включвала огнени магьосници, Непобедими, гиганти главанаци и свирепи бойни кучета.

Неволно си помисли колко несправедлив е животът. Онова нещастно пиле при хана беше умряло, без дори да разбере.

След малко, докато беше зает с тези мрачни мисли, го стресна тропотът на препускащ кон.

Той се озърна през рамо, притеснен дали няма да е някой разбойник или убиец. Яздеше през гъста мъгла и не можеше да види на повече от сто стъпки.

Отби встрани от пътя и извади меча. В следващия миг видя към него да се носи огромно туловище.

Барон Пол се тресеше на седлото на коня си.

— Добра стига! — изрева дебелият рицар, неловко наместил бутовете си в твърде малкото за него седло. Кавалерийският кон под него се озърташе уплашено, сякаш се боеше, че господарят му здраво ще го напердаши.

— Няма ли да вървиш на юг с имането си? — попита Роланд.

— Майната му на имането. Слугите могат да духнат с него, все ми е тая! Да вземат и оная харпия, жена ми, ако щат! — ревна барон Пол. — Ти беше прав. По-добре е да умреш млад, докато кръвта в жилите ти е гореща, отколкото да умреш стар и бавно от затлъстяване!

— Никога не съм казвал това — възрази Роланд.

— Ха! Очите ти го казаха, момко.

Роланд прибра меча.

— Е, щом очите ми са толкова красноречиви, май ще трябва да дам почивка на непослушния си език.

И с тези думи смуши кобилата и продължи напред в мъглата.