Дейвид Фарланд
Вълчето братство (23)

Сияйният на мрака

Ерин и Селинор препускаха далеч пред останалите. Яздеха през хълмовете на двайсет мили южно от Хейуорт, когато дойде предупреждението на Габорн: „Крийте се!“

То прониза Ерин и сърцето й се разтуптя бясно. Огледа се, търсейки източника на опасността, и дръпна юздите на коня си.

Селинор спря до нея.

— Какво има?

Ерин вдигна очи към стоманеносивите облаци. На хоризонта към тях бързо се носеше друг, по-тъмен облак. Тя се задъха, едва можеше да говори.

— Изпъни лъка си — прошепна тя, защото реши, че времето ще стигне.

Скочи от коня, грабна лъка си, помъчи се да го изпъне с треперещи ръце. Селинор направи същото, зяпнал към грамадата на връхлитащия нощен мрак. „Като някаква огромна риба е, заплувала зад облаците — помисли Ерин. — Огромна риба, която дебне в дълбините и чака подходящия миг, за да нападне.“

„Не ме е страх — каза си тя. — Аз съм Конесестра.“

Но макар да беше Сестра и често да беше влизала в бойни игри, а и в по някоя и друга свада, Ерин никога не се беше изправяла пред такава опасност. Никога не се беше чувствала безпомощна.

Тъкмо беше изпънала лъка си, когато зовът на Габорн я настигна отново.

„Бягай, Ерин. Крий се!“

Тя пусна лъка и отново скочи на седлото. И в същия момент се сети, че Селинор не е Избран и не е чул заповедта на Габорн. Все още беше на земята и се мъчеше да изпъне лъка си.

— Няма време! — извика тя. — Към леса! Бързо!

Селинор, тъкмо успял да изпъне лъка, я погледна изненадано. Хълмът пред тях беше покрит с елша и листата на повечето дървета все още не бяха окапали. Ерин се надяваше, че те ще ги скрият.

Тъмнината се спусна от облаците като кипнала нощна грамада, през която очите не можеха да проникнат. Над тази грамада в небето се беше проснал безпределен мрак. А в самия център един огнен вихър, като торнадо, стягаше като пъп тъмното кълбо, поглъщайки цялата светлина в центъра на бурята.

Огнената вихрушка се гърчеше и извиваше над топката от мрак и тя се спускаше над тях.

— Бягай! — извика Ерин. Селинор грабна лъка си, метна се на коня и двамата препуснаха бясно по-надалече от пътя. Тъмната маса възви и се спусна още по-ниско. Дните на Ерин и Селинор извикаха в ужас и препуснаха, мъчейки се да не изостават от по-бързите им коне.

Конят на Ерин прескочи крайпътния насип и се втурна в гората. Вятърът я удари в лицето, мракът се изля отгоре й.

Тя се обърна и видя как тъмната маса с диаметър от половин миля докосна земята. През дърветата на хълма премина огромна стена от вятър и ги заогъва. Грамадни стволове запращяха като сухи клонки под напора й. Дърветата нададоха писък, а вятърът ревеше като разярен звяр, поглъщайки в неистовия си вихър клони и есенни листа. Ерин успя да види само краищата на бурята, само вятъра, завихрил клони, пръст и камъни — а в самата му сърцевина се носеше облак от най-черна нощ.

Вятърът профуча по широкия път и удари коня на нейната Дни с такава мощ, че животното залитна и изхвърли ездачката си.

После вятърът подхвана и двамата — и коня, и ездачката. Надигна като огромна ръка нейната Дни и я метна във въздуха.

Ерин си спомни едно изречение от древен том, описание на Сияен в битка: „И с него дойде слънчевата светлина и вятърът, вятър, който се понесе на крилете си като вихър и помете корабите при Уейсенд, и надигна корабите от водата, и ги хвърли в дълбините.“

Винаги беше мислила, че описанието е измислено. Виждала беше грааци в полет, но плясъкът на крилете им не предизвикваше нищо такова. Съществото, което бе връхлетяло сега, държеше вятъра с неестествена сила. Вятър и въздух се движеха като продължение на тялото му.

Нейната Дни нададе вик, изпълнен с безумен ужас, който едва се чу през грохота на бурята, и пред очите на Ерин един огромен ствол — бор с изпокършени клони — я улучи в корема и я прониза като копие. Изсипаха се кръв и черва. После вятърът подхвана трупа на Дни и коня, и дървото, изхвърли ги на сто стъпки високо в небето и те се изгубиха сред вихъра в непроницаемото кълбо от мрак.

Ерин никога не беше харесвала своята Дни, никога не беше изпитвала близост към нея. Единствената проява на доброта, която бе получавала от нея, бяха няколкото редки случаи на настинка, в които Дни й бе правила чай. И въпреки това гледката на пронизаната и разкъсана жена я ужаси.

Дните на Селинор успя да стигне до насипа, но конят му се запъна, вятърът изведнъж задърпа задните му крака. Конят зацвили диво, щом Сияйният на мрака го задърпа в кипящата маса. Ерин не видя повече.

Вятърната стена се понесе към нея. Конят й скочи в едно плитко песъчливо дере. Сухото русло правеше завой. Селинор вече препускаше по дерето, бягайки от преследващото ги кълбо от мрак, към високите борове, които се отвориха пред тях като тъмен тунел.

Листата и сухите треви около Ерин изведнъж се завихриха. Тя заби пети в хълбоците на коня и усети как вятърът напира да съдере наметалото й. Пак погледна назад.

На десетина разкрача от нея вятърът виеше като ранен звяр; черният мрак бе като яма. От двете й страни се сринаха дървета. Зейналата зад нея чернота приличаше на огромна паст, опитваща се да я погълне. От непрогледния мрак се подаде дълъг кол, удари я в гърба като пика, пръсна се в металната й ризница и я отхвърли напред.

Тя стигна до боровете. Селинор беше спрял под техния заслон. Огромна плетеница от нападали дънери преграждаше коритото, по което бе текъл дъждовният поток.

„Скрий се!“ — извика в ума й гласът на Габорн.

Ерин скочи към Селинор. Вятърът я блъсна още по-силно.

Тя скочи от коня, изпълзя напред и залегна под грамадата от дънери.

Зад нея конете изцвилиха от ужас, но тя не посмя да погледне какво става.

Запълзя по-навътре под дънерите. Вятърът виеше и тътнеше. Пращяха дървета и пукаха клони. Едно дърво се срина върху купчината над нея, сякаш Сияйният на мрака бе решил да ги изпокърши всички. Клоните му я скриха от спускащия се мрак, обгърна я мирис на бор и смола.

Около малкия им подслон бурята беснееше. Дори тук, дори под нападалите дървета вятърът съдираше кората на дънерите и търкаляше камъни по дерето.

Селинор я притисна към себе си, за да я опази с тялото си. В пълния мрак тя имаше чувството, че ще я задуши. Но не посмя да го отблъсне.

— Залегни! — извика той.

Тя разбра защо Габорн ги беше предупредил. Силата на Сияйния бе огромна. Никоя стрела не можеше да прониже тази бясна буря. Никой конник, колкото смел и силен да беше, нямаше да може да прониже с пиката си този звяр.

Не можеше да се срази с него, не знаеше дори дали ще успее да се скрие.

Над главата й изпращя мълния и сухите дънери се взривиха като прахан.

В ослепителния блясък тя за миг зърна нещо. Зад дънера на падналия бор, между незасегнатите му клони, видя обгърнат в сияние приклекнал крилат мъж. Движеше се по каменистото русло и приближаваше към тях. Около него примигваха тъмни пламъци, все едно че едновременно и сътворяваше огън, и го поглъщаше.

Ерин усети как въздухът настръхна, изпълнен със статичното напрежение от светкавицата, и косите й се изправиха. Уплаши се, че следващата мълния вече ще я прониже.

В този миг Сияйният на мрака стигна до тях и вятърът изведнъж замря. Потънала в пълния мрак, Ерин не смееше да мръдне. Все едно се намираше в центъра на буря.

Изсъхналите дървета и храсти, които я бяха заслонили, лумнаха в пожар, подпален от мълнията. Сияйният на мрака скочи във въздуха и раздуха огъня с плясъка на крилете си.

Нададе вой на неземен възторг — звук, който едновременно беше по-болезнено разкъсващ и по-красив от всеки звук, който бе чувала — ария на прокълнатия.

Гъст дим се вдигна около нея и я задуши. Отгоре се заизсипваха пламнали клони и кора. Един дънер се смъкна надолу и удари Селинор в гърба. В ръката на Ерин падна нажежен въглен.

Тя го хвърли настрана и огънят подхвана сухата трева наоколо. На бледата му светлина Ерин зърна вляво от себе си бряг. Потокът се беше врязал в пръстта, създавайки нещо като пещера, и тя помисли, че земята отгоре може да я предпази от бушуващия ад.

Разтърси Селинор и му махна да запълзи наляво, но се сепна, щом разбра, че той не помръдва. Беше се опитал да я предпази с тялото си, но падналият дънер го беше ударил по-силно, отколкото бе допуснала. Беше в несвяст, ако не и мъртъв.

Тя се измъкна изпод него, хвана го за яката на ризницата и започна да го извлича изпод горящите дървета, педя по педя към спасителния заслон на брега.

Отгоре им падна горящ клон и удари Селинор по гърба. Той изпищя от болка и отвори очи, с плувнало в пот и кръв лице, после отново изгуби свяст.

Тя продължи да се бори — пълзеше под дървесната грамада, изкатерваше някой дънер и изпълзяваше под друг — и изведнъж осъзна, че вятърът е спрял. Над бесния пожар отново изгря ясен слънчев ден.

Тя вдигна очи в плаха надежда, несигурна дали дори сама би могла да се измъкне изпод плетеницата горящи дънери преди те да рухнат под собствената си тежест.

Сияйният на мрака се беше махнал.

Може би ги беше спасил викът на Селинор. Създанието на мрака сигурно беше решило, че е загинал.

Тя обърна Селинор по гръб. Чудеше се дали Сияйният на мрака ще се окаже прав.