Дейвид Фарланд
Вълчето братство (22)

Цената на един обяд

Рано следобед Боренсон изгуби даровете си. Изведнъж усети как го остави метаболизмът му, как движенията на тялото му се забавиха до скоростта, с която живееха обикновените хора.

Отначало гаденето, което го обзе, го учуди — помисли си, че просто го е присвил коремът. Загубата на дарове последва така стремително, че той не можа да почувства ясно кое след кое се изгубва — сила или жизненост, обоняние, слух или зрение. Всичко това се изцеди от него само за няколко мига, превръщайки го в празна коруба.

Даровете му бяха пометени. Обзе го отчаяна мъка. Преди години се беше взирал в очите на младите селянчета, които му бяха дали мускул. Чакаше ги пълноценен живот, а го бяха обрекли на него.

„Можеха сега да се задяват с момите — помисли Боренсон. — А не да гинат в Синята кула.“ И си спомни за старата Тамара Тейн, която му даваше топли кифли като дете, а после — дара си на метаболизъм, когато толкова му беше нужен. Щеше да липсва на всички, които я бяха познавали.

Но колкото и да скърбеше за своите Посветители, много повече му домъчня за самия него. Смъртта на Посветителите му съживи в ума му кошмарните гледки, които бе видял в замък Силвареста преди седмица, когато беше принуден да избие тамошните Посветители.

През по-голямата част от предобеда охраната на Боренсон не проговори. Бяха профучали като вихър през Деяз — земя в която слънцето грееше по-силно от всякъде, където бе стъпвал кракът му. Беше красива земя и макар да се намираше едва на петстотин мили южно от Хиърдън, на запад от планините Хест времето рязко се бе затоплило.

Деяз се простираше на север от Солната пустиня, най-горещата вътрешност на Индопал, а непрестанните ветрове навяваха насам пустинния зной. Деяз не беше тропическа земя, но въпреки това водата тук рядко замръзваше дори посред зима.

Поля покрай река Аншвави бяха тучни и зелени. Из наводняваните насаждения газеха чапли. Момчета в бели ленени дрехи работеха с майките и сестрите си и събираха в плетени кошници зрелия ориз.

Боренсон беше преминал през градове с варосани кирпичени къщи, в които местни земевладелци бяха вдигнали величествените си палати с позлатени куполи. Красиви тъмнокожи жени в копринени рокли, със златни пръстени и рубини по ушите и носовете, безделничеха под внушителните колони на дворците или около прозрачните води на изкуствени езера.

Градовете имаха широки улици, окъпани от слънчева светлина — не като тесните улички в укрепените градове на Хиърдън. При това миризмата в градовете на Деяз беше чиста, не миришеше толкова на човешка пот и на животни като на север.

Но белезите на войната се забелязваха навсякъде. Боренсон беше подминал много и много войнишки колони, а замъците по границата пращяха по шевовете от войска. Хората в селищата го гледаха недоверчиво. Малките момчета го замерваха със смокини, а майките им го изпращаха с клетви.

Само няколко пъти чу обнадеждаващ вик — от устата на старци и старици:

— Видял ли си Земния крал?

След като даровете му го изоставиха, Боренсон се отпусна изнемощял на седлото и уви веригите около него, за да не падне. От очите му бликнаха сълзи.

— Спрете! — викна той.

Не беше спал от няколко дни, а от снощи не беше и ял. С даровете си на жизненост не бе почувствал нито глад, нито умора. Но сега умората почти го заслепи, трудно му беше да съсредоточи погледа си, а гладът сви стомаха му.

Непобедимият го изгледа навъсено през рамо, сякаш се боеше, че е намислил някоя хитрост. Минаваха през някакъв град, по главната пазарна улица, започваща от портите. От сергиите се носеше силна миризма на къри и джинджифил, на кимион и анасон, на люти чушки и пипер. Беззъби тъмнокожи старци с тюрбани на главите седяха под чадъри под обедния пек, усмихваха се на Непобедимия и го подканяха да опита от храната им. Предлагаха горещ ориз, кипнат в бамбукови кошници над месингови котли с вряща вода. До кошниците с ориз бяха подредени гърнета със сосове с къри и всевъзможни други подправки. Някои продаваха гълъби, печени в сливов сос на дълги шишове. Други бяха мариновали яйца на скорци и ангинари в големи бурета. Плодове имаше навсякъде — мандарини, портокали, дини, смокини, подсладени фурми и купища сушени кокосови орехи.

— Спрете! — отново помоли Боренсон. — Господарят ви е в Синята кула на Мистария.

Отпусна се напред, напрягайки сетни сили да остане буден, след като не беше спал няколко дни. Сетивата му се бяха замаяли, привиждаха му се кошмари, не беше сигурен буден ли е, или не. Умората проникваше до костите му.

Непобедимият го погледна с крайчеца на окото си.

— Синята кула е подходящо място за удар. Аз лично бих препоръчал такъв ход на господаря си.

Той изгледа Боренсон подозрително, но дори пленникът му да беше замислил някаква хитрина, с която да се измъкне, този пазар беше възможно най-неподходящото място. Така че го попита:

— Какво мога да направя за теб?

— Нищо — каза Боренсон. Никакъв балсам не можеше да облекчи ужаса и скръбта от загубата на Посветителите му. Непобедимият нямаше да може да запълни спомените, които Боренсон бе изгубил, нито да го освободи от затъпяващата ума умора, която го беше обзела. Ето защо той помоли за единственото, което Непобедимият можеше да му предложи. — Изведнъж се почувствах изтощен и непоносимо гладен. Не знам дали ще мога да остана буден за дълго. Не съм спал от няколко дни.

— Вярно е това, което казват — отвърна Непобедимият. — Воини без дарове не са воини.

Щом видя, че спряха, един продавач притича към тях и предложи на Непобедимия да опита парче печен със сладък пипер крокодил. След малко ги обкръжиха и други като него и предлагаха стоката си. Но не и на Боренсон, червенокосия войн от Мистария.

От миризмата на хубавата топла храна стомахът му заръмжа и гладът съвсем го надви.

— Не можем ли да хапнем? — помоли той.

— Мислех, че бързаш — отвърна Непобедимият с пълна уста.

— Бързам, но съм и гладен — изпъшка Боренсон.

— Кое е по-важно? — попита Непобедимият. — Бързането или гладът ти? Освен това човек не бива да става роб на стомаха си. Стомахът трябва да служи на човека. Вие северняците пускате шкембета. Трябва да се вслушаш в съвета ми.

Боренсон беше як мъж. Но никога не се беше смятал за дебел. От друга страна, докато пътуваха през Деяз, не беше видял толкова едър човек като себе си.

— Просто искам да хапна. Няма да се бавим — замоли се той.

— А какво ще ми платиш, ако те нахраня? — попита Непобедимият.

Боренсон погледна сергиите. Като пленник нямаше голям избор. Тук на юг благородниците нямаха навик да хранят пленниците си. Очакваше се грижата за храната и облеклото им да се поеме от членовете на семействата им или от приятелите им.

И като на пленник нямаше да му позволят да си купи храна.

— Имам злато в кесията — каза той и се зачуди за колко дълго ще му стигне златото, ако трябва да плаща за храна. Непобедимият сигурно щеше да му взима много, тъй че за бъдещите му тъмничари да не остане нищо.

Непобедимият се изсмя и го погледна с искрена насмешка.

— Ти си в окови, приятел. Мога да прибера кесията ти, когато си поискам. Не, ще трябва да предложиш друго.

— Кажи си цената — каза Боренсон. Беше прекалено уморен, за да спори.

Непобедимият кимна.

— Ще помисля…

После купи една печена патица с ориз и два лимона от един стар продавач, който също така му предложи и две евтини глинени паници, от които да ядат.

След това Непобедимият подкара бързо през града и спряха при един завой на река Аншвави. Наблизо — преди хиляди години — беше рухнал древен палат.

Напоиха конете и ги оставиха да пасат. Непобедимият поведе Боренсон — дърпаше го за белезниците към реката, за да се измие преди яденето. После седнаха на една древна мраморна колона. Камъкът — със зелени жили — беше огладен: сигурно пътници често сядаха тук да хапнат.

Непобедимият сряза лимоните с кривата си кама и изцеди сока им върху вкусно подправената патица и ориза. Само от гледката стомахът на Боренсон се сви. Той посегна към купата, но Непобедимият се усмихна и го спря.

— Първо трябва да си платиш.

Боренсон го загледа; очакваше най-после да си каже цената. Сигурно щеше да е хубавият му лък или пък част от бронята.

— Разкажи ми за Земния крал — каза Непобедимият. — Опиши ми го какъв е, как изглежда. Но говори честно.

Боренсон помисли уморено.

— Какво искаш да научиш?

— Разправят, че Радж Атън побягнал пред него в битка. Вярно ли е?

— Вярно е — кимна Боренсон.

— Трябва да е страховит воин — каза Непобедимият. — Моят господар Радж Атън никога не отстъпва.

— Не чак толкова — отвърна Боренсон. Не му се искаше да каже цялата истина. Не искаше да признае, че Габорн мрази да взима дарове от други хора и поради това изобщо не може да се сравнява с Радж Атън.

— Но е висок, нали? — каза Непобедимият. — Силен?

Боренсон се изсмя искрено. Разбра що за игра играе събеседникът му. И той понякога сигурно беше мечтал да се появи Земен крал.

— Не, изобщо не е висок — отвърна Боренсон, въпреки че големият ръст се смяташе за преимущество в някои части на Индопал. От водачите се очакваше да са високи. — Всъщност е по-нисък от теб с цяла педя.

— Но поне е красив, нали? — попита Непобедимият. — Сигурен съм, че не отстъпва по красота на Радж Атън.

— Той не взима дарове на обаяние — каза Боренсон. — Красотата на Радж Атън е изпепеляваща като буен огън. Красотата на моя господар е като… въглен, светнал в нощта.

— Аха! — възкликна Непобедимият все едно, че беше направил важно откритие. — Значи е вярно това, което чувам: че Земния крал е нисък и грозен!

— Да — призна Боренсон. — По-нисък е и по-грозен от Радж Атън.

— Но е много мъдър поне — каза Непобедимият. — Трябва да е много хитър и ловък.

— Той е младеж — призна Боренсон. — Изобщо не е мъдър. И сигурно ще се обиди, ако му кажеш, че е хитър и ловък.

— Но все пак е надхитрил Радж Атън в битка, нали? Подкарал е през равнините жени и добитък и е уплашил господаря ми.

— Мисля, че си беше чист късмет — каза Боренсон. — Всъщност това дори не е било идея на Габорн. Жена му го е посъветвала.

— Аха, значи взима съвети от жени? — попита Непобедимият. В някои части на Индопал да се допусне, че един мъж се съветва с жени, означаваше, че той или не е мъжествен, или е глупак.

— Той се вслушва в съветите и на мъже, и на жени — каза Боренсон.

Непобедимият се усмихна с чувство на превъзходство и белезите от сипаницата се откроиха още повече по тъмното му лице. После попита:

— А ти виждал ли си моя господар.

— Виждал съм го.

— Няма по-добър от него. Няма по-красив, нито толкова силен в битка — каза Непобедимият. — Враговете му с право се страхуват от него, а народът му се подчинява безпрекословно.

Но Боренсон долови нещо в тона му. Сякаш го изпитваше.

— По това съм съгласен с теб. Няма от него по-силен, нито по-хитър, нито по-красив, нито по-страшен.

— Тогава защо служиш на Земния крал? — попита го настойчиво Непобедимият.

— Няма по-красив от твоя господар — каза Боренсон, — нито толкова покварен в сърцето си. Не казах ли, че народът му се страхува от него не по-малко, отколкото враговете му? И с право.

— Да кажеш това в Индопал — предупреди Непобедимият — е равно на смърт! — Очите му блеснаха от гняв и ръката му посегна към извитата кама на хълбока. Извади я наполовина от канията.

— Значи да кажеш истината в Индопал е равно на смърт? — каза Боренсон. — Но ти сам настоя да говоря истината. Нима цената на този обяд ще е животът ми?

Непобедимият не отвърна нищо, затова Боренсон продължи:

— Но не съм отговорил изцяло на въпроса ти: служа на Земния крал, защото сърцето му е добро — заяви той високо. — Той обича хората си. Обича дори своите врагове и се стреми да спаси всички. Служа на Земния крал, защото Земята го избра и му даде силата си, а това е нещо, което Радж Атън, с всичките си армии и красивото си лице, никога няма да притежава!

Непобедимият избухна в добродушен смях.

— Е, заслужи обяда си, приятелю! Говори искрено и затова ти благодаря. — Стисна ръката на Боренсон. — Казвам се Пащук.

Пащук подаде на Боренсон купата с ориза и патицата. Боренсон не можа да не забележи, че индопалецът го нарече „приятелю“, а тук подобно обръщение не се изричаше току-така.

Това го окуражи да попита:

— Като момче, Пащук, и ти ли като мен си мечтал да се появи някой ден Земния крал? Мечтал ли си да бъдеш рицар в неговата свита? И на теб ли ти се иска сега да служиш на Земния крал?

Непобедимият гребна лъжица ориз от купата си и го изгледа замислено.

— Не съм допускал, че ще е нисък, грозен и ще взима съвети от жени. Не съм мислил, че ще се въздигне от вражески земи…

Боренсон продължи да се храни мълчаливо, умислен. Паницата с ориз не беше голяма и едва утоли глада му. Поднови малко силите му, без да препълни корема му.

Замисли се за последствията от убийството в Синята кула. След като той бе изгубил даровете си, с хиляди други воини щеше да е станало същото. Много лордове предпочитаха да пазят своите Посветители под лична охрана. Но все пак Синята кула беше устоявала хиляди години — не беше щурмувана успешно след морската блокада на крал Тайсън Храбрия преди четири века.

Лордовете на Мистария щяха да са в паника.

Нещо по-лошо, Боренсон се тревожеше и за Габорн. Габорн също щеше да е изгубил даровете си.

Радж Атън не бе успял да измъкне Габорн от леговището му в Хиърдън, не бе рискувал да задържи войските си на север, след като духовете на Дънуд служеха на Земния крал. Затова се стремеше да принуди Габорн да се доближи до него достатъчно, за да го удари. Габорн беше разчитал на херцог Палдейн, че ще отблъсне атаките срещу Мистария. Палдейн беше стар и мъдър ветеран, предвождал десетки кампании срещу дребни тирани и престъпници от името на Ордън. Никой не беше толкова благонадежден като Палдейн.

Но Палдейн нямаше да може да се сражава с вързани ръце, а Радж Атън бе вързал ръцете му.

Колкото и да беше уморен и съсипан, Боренсон разбираше нещата с пълна яснота. Радж Атън знаеше, че Габорн няма да може повече да устои на подтика да влезе в битка.

Не можеше да се измисли по-съвършена примамка от живота на цяла една държава, живота на всички хора, които Габорн познаваше и обичаше.

На Боренсон му се дощя точно в този момент да заговори на Габорн, да го убеди да бяга, да се върне на север. Но не беше сигурен, че това ще се окаже най-доброто. Защото ако Габорн не тръгнеше на юг, Радж Атън щеше да унищожи Мистария.