Дейвид Фарланд
Вълчето братство (20)

В синята кула

Мъглата над морето се бе задържала гъста цялата сутрин. Радж Атън гребеше към Синята кула, привлечен от зова на морските птици и грохота на разбиващите се в скалите вълни.

В гъстата мъгла мина между бойните кораби, оставени да пазят кулата, и стигна до основата й.

Рамото го болеше от гребането. Крал Менделас Ордън го бе изритал силно в битката им при Лонгмът и го беше счупил. Със своите хиляди дарове на жизненост той щеше да го преживее, но през изминалата седмица бе накарал хирурзите десетина пъти да режат надълбоко и да наместят костите. Раните му зарастваха за минути, но болката бе пронизваща и рамото се оправяше трудно.

Проклети мистарийци… и старият крал Ордън, и синът му.

В последната седмица Радж Атън бе успял да си върне достатъчно силари, за да усили отново метаболизма си и да се подготви отново за бой.

Погледна Синята кула, издигаща се пред него в мъглата. Беше огромна, тази древна крепост, приютила мнозинството от Посветителите на Мистария.

Радж Атън се изправи в малката лодка и нададе дълбок звук от дъното на дробовете си. Не беше вик. Беше по-скоро един-единствен, гъгнив и монотонен звук, който разтърсваше костите, смразяваше въздуха и караше камъните на Синята кула да тътнат в унисон.

Освен това не беше висок. Той беше открил, че силният звук не му върши работа. Беше най-прецизният тон, който му трябваше, нота, различна за всеки вид камък, караща камъка да запява с нея.

Задържа този тон продължително, остави Гласа си да се слее с песента на камъка, докато не чу взривния грохот на цепещите се стени; докато слугите в Синята кула не започнаха да пищят от ужас, с жалки и далечни гласове, като писъците на чайките; докато големите каменни късове от върховете на бойниците не започнаха да падат в морето и да пръскат пяна.

Песента му продължи и покривите започнаха да рухват, хората се мятаха от прозорците в морските глъбини, за да избягат от смъртта.

Песента му продължи. Кулите се сриваха, а водоливниците падаха от стените като грозни пародии на хора, после цялата Синя кула се наклони наляво и полетя към морето.

Димът и прахта от развалините се надигнаха от мъглата. Бойните кораби се плъзнаха към него.

Синята кула се срина. С нейното рухване щеше да рухне и Мистария. Посветителите бяха загинали, както и всички техни стражи.

Радж Атън отново хвана греблата и се измъкна в непрогледната мъгла. Беше по-бърз от бойните кораби.

Гърбът го болеше, но утехата му бе, че Габорн Вал Ордън ще го заболи много повече.