Дейвид Фарланд
Вълчето братство (19)

За книгите

Крал Оруин продължаваше да бърбори за какво ли не, но Габорн беше твърде угрижен, за да го слуша. През цялата сутрин нещо стягаше гърдите му — надигащо се усещане за неизбежна опасност.

След като хората му избягаха от замък Силвареста, страховете му за тях се посмалиха. Но все още не всички бяха напуснали замъка. Усещаше, че Йоме и Мирима все още са там, с десетки стражи и граждани, дръзнали да устоят на опасността.

Що за сили можеше да притежава този Сияен на мрака, че толкова го плашеше? Чувството на обреченост нарастваше у него и той се закани да не чака дълго, преди да предупреди останалите. Кимаше на брътвежите на крал Оруин, отвръщаше му едва-едва и не смееше да помръдне. Чувстваше се някак разсеян и угрижен. Угрижен, особено за крал Оруин.

„Наистина ще е гадост да го изгубя — помисли Габорн. — За него трябва да положа особени грижи.“

Крал Оруин беше предан съюзник, рядкост в такива времена. А подсилените му воини бяха ужасно нужни в пътуването им на юг.

Стотици рицари продължаваха да се изсипват в Хейуорт, зажаднели за кратък отдих. Улиците бяха пълни с коне, а ханджията беше изнесъл бурета с ейл пред портата на хана. Младо момиче пълнеше халбите с бързината, с която мъжете успяваха да ги изпият. Нямаше време да ги измива. Някой просто подаваше халбата си напред през гъстата гмеж, заедно с медника, тя прибираше монетата и напълваше халбата.

Ето защо двамата крале с труд си пробиха път през навалицата, за да се доберат до конете си. Времето изтичаше.

В този момент неговият Дни го потупа по рамото. Габорн се обърна и го погледна в очите. Облеченият в кафяв халат мъж изглеждаше потресен.

— Ваше величество… — промълви неговият Дни и разпери широко ръце, сякаш искаше да каже: „Думите не могат да изразят скръбта ми“.

— Какво? — попита Габорн.

— Съжалявам, ваше величество — каза Дни. — Днес ще е лош ден за книгите. Съжалявам. — Аурата на смърт, която обкръжи Габорн, беше смазваща.

— Лош ден за книгите ли? — попита Габорн и потрепери от незнаен ужас.

Беше застанал пред пропаст. „Нападат ме“ — помисли той. Но не усети никакъв нападател.

— Какво? Какво става?

Дебелият крал Оруин гледаше ту него, ту Дни.

— Ваше величество?

Габорн вдигна очи към стоманеносивите облаци и отпрати предупреждението си към Йоме и другите останали в замък Силвареста:

„Бягай!“

Пъхна крак в стремето, понечи да се метне на коня и изведнъж усети, че земята се гърчи.

Стомахът му се сви от разкъсваща болка и силата му изведнъж го напусна. Смъкна се от седлото и постоя замаян, опрян на коня.

„Нападнат съм. От невидим враг.“

— Ваше величество? — попита учудено крал Оруин. — Добре ли сте?

Отново му прилоша и за миг Габорн се почувства силно замаян, без да знае къде е и защо.

После тръсна глава и седна разтреперан на прага на хана. Дървеният праг беше мръсен, но топъл. Хората наоколо се отдръпнаха.

— Мисля, че е отровен! — изрева крал Оруин.

— Не… не! Умират Посветители! — промълви Габорн. — Радж Атън е в Синята кула.