Дейвид Фарланд
Вълчето братство (18)

Под прашна дреха

Пътят през Дъркински хълмове беше безкрайна ивица прахоляк. Ерин Конал беше минала по него преди два дни, когато дъждовете от предната седмица го бяха направили хлъзгав по ниските участъци. Но тогава поне прахът се беше слегнал по земята, а и тя беше яздила сама.

Сега, след двата дни горещина, пътят на юг беше сух като в разгара на лятото. Освен това по него през последната седмица бяха пътували много хора и копитата от безброй животни и колелетата на хиляди фургони бяха разровили земята и я бяха превърнали в ситна прах, която се вдигаше мръсна и кафява навсякъде, където минеха. За кой ли път на Ерин й се прииска да свърне и да продължи през дърветата на Дънуд, за да се отърве от прахта. Но храсталакът край пътя беше гъст, пътеките — криви, а тя не можеше да си позволи да се забави. Точно сега войската трябваше да бърза.

Бе тръгнала на война, в авангарда на войската, редом с крал Габорн Вал Ордън и дебелия крал Оруин, цяла гмеж от лордове и, разбира се, техните неизменни Дни.

Десетки съгледвачи и стражи се бяха пръснали напред и прахта се вдигаше високо по пътя им. Между зъбите й скърцаха песъчинки, очите я сърбяха, ноздрите й бяха пълни с прах. Мръсотия се беше полепила по металните й доспехи и тежката прах беше улегнала по гънките на дрехите й. Макар да бяха яздили само половин ден, й се струваше, че ще й трябва цяла седмица къпане, докато отново се почувства чиста.

Но в момента не можеше да се направи нищо. Беше само благодарна, че не язди по-назад, при войниците си — към тила на колоната прахта сигурно щеше да е непоносима.

Много от воините на Габорн носеха шлемове, които покриваха лицата им и осигуряваха някаква защита. Ерин им завиждаше. Мислеше, че дори адската жега в нагретия шлем е по-поносима от прахта.

Но собственият й шлем беше за жена ездач — кръгъл, само с предпазители за ушите. На върха му се виеше конска опашка, боядисана в синьо.

Затова тя яздеше, овързала лицето си с плат.

Отзад отекнаха конски копита и един конник профуча покрай нея.

Погледна Ерин, понечи да я подмине и изведнъж видя Габорн и дръпна юздите. На лицето му се изписа изумление. Ерин разбра, че е тръгнал напред да потърси Земния крал, но крал Габорн Вал Ордън и крал Оруин бяха толкова мръсни, че човек не можеше да ги отличи от обикновените войници.

— Ваше величество — замоли се ездачът, — войниците отзад молят за разрешение да изостанат. Прахът задръства дробовете на конете.

— Предайте им да изостанат — каза Габорн. — Не виждам нужда да поддържаме колоната стегната, стига да стигнем до замък Гроувърман довечера.

— Благодаря, милорд — отвърна мъжът. Но вместо да препусне назад, за да предаде кралската заповед, подкара до Габорн, сякаш се канеше да помоли още нещо.

— Да? — попита Габорн.

— Моля за извинение, милорд, но след като вие сте Земния крал, не можете ли да направите нещо повече?

— Да не искате да ви отърва от праха? — попита го развеселен Габорн.

— Много ще сме ви благодарни за това, милорд — отвърна рицарят почтително.

Габорн се засмя, но дали защото му стана смешно, или се изсмя с укор, Ерин не разбра.

— Може да съм Земния крал — каза Габорн, — но вкуса на прахта не ми харесва повече, отколкото на вас. Повярвайте ми, силата ми не е безгранична. Ако можех да накарам прахта да се слегне, вече щях да съм го направил. Разтеглете строя. Яздете по-бавно. Тези, които са с най-бързи коне, ще стигнат първи до Гроувърман.

Мъжът огледа Габорн от главата до петите. Земния крал беше покрит с мръсотия като всеки друг.

— Да, милорд.

Обърна коня и завика на колоната да се разтегли.

Рицарите препуснаха напред, за да се отделят от обикновените конници. След няколко минути Ерин вече препускаше заедно със съгледвачите на Габорн, в самото чело на колоната, и трябваше да забърза, за да остане в авангарда.

Изправи се на стремената — препускаше до краля — и насрещният вятър очисти донякъде прахоляка от дрехите и косата й.

Принц Селинор до нея направи същото. Тя улови втренчения му поглед и извърна глава.

Ерин нямаше дар на обаяние, който да придава повече чар на лицето й. Флийдс беше бедна земя и затова, по указ на Върховната кралица, дарове на обаяние там никога не се даваха. Не можеха да хабят от кървавия метал за направата на силари само за да добие някоя жена повече красота, не и след като той можеше да се използва за нещо по-полезно.

И все пак, макар и без дара на обаянието, мъжете понякога я намираха за привлекателна. Но на нея й се стори странно, че принц Селинор я зяпа така. Той притежаваше поне два дара на обаяние и заради това беше мъж с чаровна външност. Косата му беше с цвят на платина, почти бяла, имаше тясно, но волево лице, а очите му блестяха като тъмни сапфири. „Чаровен мъж, наистина“ — помисли си тя, макар да не изпитваше желание да легне с него. Защото както казваха във Флийдс, „славата му лети след него като мухите по мръсното“.

Дните на Селинор, който яздеше след него, беше забележим само с това, че беше със същия ръст като лорда си.

Не, Ерин не се интересуваше от пияници. Разправяха, че миналата година на Толфест принц Селинор излязъл да раздаде помощи за бедните от замък Кроудън и тръгнал по улиците в един открит фургон, като хвърлял на бедняците храна, дрехи и монети. В пиянското си вцепенение в един момент се оказал без помощи, затова си смъкнал златотъкания брич и го хвърлил на тълпата за изумление на някои майки, довели и децата си. Според мълвата се оказал надарен и в други отношения.

Казваха, че пиел толкова, че никой не бил сигурен дали изобщо се е научил да язди кон, тъй като го виждали по-често да пада, отколкото да седи на коня.

Васалите му бяха сложили прякора „Лудото псе“, защото непрекъснато го виждали с пяна от ейл по устата.

След час стигнаха до река Дуиндъл, при село Хейуорт.

Там лордовете и техните Дни спряха и подкараха конете си покрай брега източно от моста, та животните да утолят жаждата си. Ерин слезе от своя кон и огледа водата. Дуиндъл беше широка и дълбока, чистата й вода се пенеше из въртопите. По небето се движеха облаци, но слънцето беше толкова високо, че въпреки тънката им пелена Ерин можеше да види едри пъстърви и дори няколко сьомги в речните дълбини.

Свали парчето плат, с което беше покрила носа и устата си, коленичи до брега, натопи го в студената вода и започна да чисти калта от лицето си. Искаше й се да свали бронята си и да поплува. Но нямаше време за това.

Принц Селинор също коленичи до водата и свали шлема си от патинирано сребро. Напълни го два пъти с вода, разбърка я, за да махне прахта отвътре, след което го напълни за трети път и отпи дълбоко, като от халба.

След като се напи, предложи шлема си на Ерин, а той самият започна да си мие лицето. Тя отпи дълбоко и усети как прахолякът се отми от гърлото й. Никога не беше опитвала толкова вкусна вода.

Крал Габорн беше спрял и бе оставил коня си да пие, без да слиза от него, сякаш беше твърде уморен за такова усилие. Целият беше покрит с прах, разкаляна по лицето му от потта.

Селинор се обърна към краля и слънцето огря лицето му.

— Ето един истински Земен крал — прошепна Селинор. — Вижте как добре си носи владението. — И се изкиска, развеселен от собствената си шега.

— Според мен никой не го носи по-добре — отвърна Ерин. Не би посмяла да изрече нещо толкова непочтително.

— Казвам го с пълно уважение — извини се с много искрен тон Селинор.

Ерин му върна шлема — тикна го рязко в ръцете му. Селинор отново го напълни, стана, отнесе го при Габорн и му даде да пие. Докато Габорн пиеше, Селинор намокри една кърпа във водата и я занесе на Габорн.

Предложи му кърпата, за да измие лицето си. Габорн се изтри и му благодари сърдечно. Ерин се зачуди дали Селинор направи този жест заради нея, или наистина изпитва уважение.

След като конят на Габорн се напи, двамата с крал Оруин бързо минаха по моста и подкараха към хана Дуиндъл в Хейуорт, защото се знаеше, че едно силно питие измива прахта от гърлото по-добре и от най-чистата вода. При толкова много рицари този ден щеше да е доста доходен за ханджията.

Ерин се изми, подготвяйки се да последва двамата крале в хана. Качи се и пришпори през моста. Селинор тръгна с нея.

Но когато стигна до хана и слезе от седлото, Селинор остана на коня си и само я гледаше. Тя беше застанала в сянката под чардака. Миризмата на ейл беше силна, просмукала се от дълги години в дървените дъски на пода.

— Няма да дойдете? — попита Ерин.

Лицето му изглеждаше стегнато, решително. Той само поклати глава и се извини.

— Мисля да продължа малко напред и да оставя коня да попасе.

Ерин влезе в хана със своята Дни и двете седнаха на една празна маса. След малко дотича едно слугинче, поклони се и попита:

— Какво ще обича милейди?

Собственикът на странноприемницата, мъж с дебел корем, седеше с крал Ордън и разговаряше сърдечно с него. Тя чу как поздравява Габорн за скорошния му брак.

— Ейл — отвърна Ерин и момичето бързо се отдалечи.

Собственикът също скочи и забърза надолу да донесе няколко халби ейл. Дебелият крал Оруин каза високо:

— Е, ваше величество, принц Селинор май се побоя да се присъедини към нас.

— Това е добре — отвърна Габорн. — Боях се, че няма да намери сили да подмине това място.

— Но мислите ли, че ще издържи? — попита Оруин. — Мен ако питате, дори пътуването със Земния крал няма да го опази трезвен за една седмица. Ще заложа десет златни орела, милорд, че до утре вечер ще пада от коня си.

— Надявам се, че няма — каза Габорн, макар да не прие облога.

— Ваше величество — попита високо Ерин, — говорили ли сте с принц Селинор?

Крал Оруин я изгледа с пренебрежението, присъщо на някои владетели-пълководци към жените на Флийдс. Не я уважаваше, но отговори на въпроса й преди Габорн да е успял да си отвори устата.

— Този пияница имаше дързостта да се представи лично тази сутрин на Земния крал, преди да тръгнем, и да му предложи меча си за вярна служба. Земния крал го отхвърли, разбира се.

Габорн седеше уморен, забил поглед в ръцете си, свити на масата.

— Не бъдете толкова груб — каза той. — Човекът има добро сърце, но не можех съзнателно да Избера човек, който обича пиенето повече, отколкото обича себе си и хората си.

— Значи го отхвърлихте? — попита Ерин.

— Не съм го отхвърлил — каза Габорн. — Помолих го да покаже сдържаност. Помолих го да се откаже от най-голямото си удоволствие. В замяна, ако успее да остане трезвен, ще го Избера.

Ерин не беше чувала Земния крал да прави такива сделки с хора. Нея самата беше Избрал тутакси. Все пак изпита радост, зарадва се, като разбра, че човек може да подобри себе си срещу обещана награда.

Когато й донесоха ейла, тя отпи съвсем малко, след което излезе и отиде при коня си на коневръза. Отля от ейла в шепата си и му даде да пие; космите на муцуната му я погъделичкаха по дланта. Едно добро, силно питие щеше да помогне на животното, да му даде енергия, нужна за да не изостава от конете на другите владетели. Беше добър подсилен кон, с по един дар на сила, метаболизъм и гъвкавост, но не беше толкова щедро одарен като бойния кон на Габорн или други животни в кралската свита.

Думите на Габорн я бяха учудили. Беше казал, че Селинор има „добро сърце“. Какво точно означаваше това? Селинор беше изказал вчера съмненията си за правото на Габорн да се титулува Земен крал. Върховният маршал дори беше намекнал, че според него Селинор може да е шпионин, дошъл да унищожи Габорн. Но ето че Габорн беше погледнал в него и беше видял добро сърце.

Не звучеше логично.

Тя върна халбата в гостилницата и остави един медник на масата. Дни я последва и двете излязоха от селото.

Ерин намери Селинор и неговия Дни на една ливада, осеяна с жълти глухарчета и бяла детелина. Конят на принца пасеше, а Селинор бършеше потната му кожа.

Тя спря и направи същото, като най-напред огледа краката и глезените на животното. На една от подковите бяха изпаднали два клинеца, но иначе конят си беше добре. Селинор не откъсваше поглед от нея.

— Изненадан съм, че не сте с другите — каза най-накрая принцът. — Удобствата няма да са много из тези хълмове, докато не стигнем Банисфер.

Тя не посмя да му признае защо е дошла. Честта я задължаваше да стои редом до един мъж в битка дори когато мъжът се сражава със собствените си пороци.

— След като ни разрешиха да разгърнем строя, помислих, че ще е по-удобно да тръгна в челото. Нека другите да погълтат сега малко моята прах.

— Сигурен съм, че ще се нахранят добре — засмя се Селинор. Ерин също се засмя. Значи той наистина не беше изпитвал неуважение към Габорн. Просто нравът му беше такъв — да пуска шеги.

— Е — попита Ерин, — значи все пак смятате, че Габорн е Земния крал? Чух, че сте прегънали коляно пред него.

— След като отхвърли Върховния маршал — отвърна Селинор, — прецених, че или наистина е Земния крал, или е луд. А не мисля, че е луд. Той и мене отхвърли, разбира се. Но на друго не съм се и надявал.

— Не ви е отхвърлил — каза Ерин. — Чувам, че само се е въздържал в решението си.

— Така е. — Селинор се усмихна. — Надявам се, че един ден ще бъда достоен за благословията му. Вече издържах двайсет часа без пиене.

Ерин се помъчи да измисли комплимент, подходящ за този не особено велик подвиг, но се зачуди. Двайсет часа? Той бе предложил меча си на Габорн едва тази сутрин. Но пък пивниците из замък Силвареста бяха пълни цялата нощ, нали хората празнуваха Хостенфест.

Нещо повече, традицията изискваше всеки да вдигне тост за Хостенфест преди да си легне да спи. Не можеше да си представи, че е изкарал цялата нощ без глътка пиене.

— Двайсет часа? — попита тя. — Но вие сте му предложили службата си едва тази сутрин.

— Отказах пиенето от вчера — отвърна Селинор.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Вие ме укорихте — каза Селинор, — и с право. Разбрах, че сте права: всичките ми приятели живеят по пивниците. Няма да го допусна повече. Не можах да понеса презрението в очите ви.

Ерин се усмихна, доволна, че една язвителна забележка е предизвикала промяна у него. Но все още не му вярваше напълно.

— Ще тръгнете ли днес с мен? — попита Ерин.

— Такава възможност ще ме направи щастлив — отвърна Селинор.

Двамата яхнаха конете и препуснаха един до друг.