Линда Хауърд
Търси се съпруга (1)

Първа глава

Време беше да си потърси съпруга, но този път нямаше да включва „любов“ в сделката. Вече беше по-възрастен, по-мъдър и знаеше, че „любовта“ не само не е задължително условие, но дори е желателно да не присъства.

Рийс Дънкан веднъж вече се бе направил на глупак и едва не изгуби всичко. Но това нямаше да се повтори. Този път ще избира съпруга с главата, а не с други части на тялото си. Ще си намери жена, която да е доволна да живее в отдалеченото ранчо, да е готова да работи упорито и да бъде добра майка на децата им. Ще я е грижа повече за семейството, отколкото за модните тенденции. Веднъж вече се бе излъгал от хубаво лице, но този път красотата не фигурираше сред изискванията му. Той бе здрав мъж с нормални сексуални желания; това щеше да е напълно достатъчно, за да създадат деца. Страст не му трябваше. Заради нея бе допуснал най-ужасната грешка в живота си. Сега искаше стабилна, здравомислеща съпруга.

Проблемът бе, че нямаше време да я намери. Работеше средно по дванайсет-шестнайсет часа на ден, само за да оцелява. Костваше му седем години, но сега вече по всичко личеше, че е на път да се справи. Беше загубил половината от земята си — загуба, която не спираше да трови душата му, но за нищо на света нямаше да допусне нещо да се случи с останалата част. Огромните стада добитък също останаха в миналото и с робски труд той се грижеше за малкото животни, които отглеждаше. Помощниците в ранчото го напуснаха, тъй като нямаше възможност да им плаща надниците. От три години не си бе купувал нови джинси. Къщата не бе пребоядисвана от осем.

Но Ейприл, бившата му жена, държеше огромните й дългове, натрупани преди брака им, да бъдат платени. Искаше своята част от парите. Имаше апартамент в Манхатън, както и луксозен гардероб. Какво я интересуваше, че ще го превърне в просяк, че ще го принуди да продаде част от земята и добитъка, да изтегли всичките си спестявания, за да й изплати половината от имуществото, което й се „полагало по право“? В крайна сметка, тя бе омъжена за него цели две години. Освен това бе преживяла две ужасни зими в Монтана, напълно откъсната от цивилизацията, нали? Какво от това, че ранчото е било в семейството му от близо сто години? Две години брак с него й осигуряваха „правото“ да получи половината от всичко това или еквивалента в пари. Ако не разполага с такава сума, може да продаде част от земята. И без това има прекалено много, нищо няма да му стане, ако се раздели с няколко акра. Помогна й фактът, че баща й бе магнат с достатъчно връзки в Монтана и съседните щати, което обяснява защо съдията остана глух за доводите на Рийс Дънкан, че подобна сума ще го докара до банкрут.

Ето това бе още една грешка, която повече нямаше да повтори. Жената, за която ще се ожени този път, ще трябва да подпише предбрачно споразумение, което да защити ранчото му в случай на развод. Нямаше да жертва нито един квадратен сантиметър от наследството на децата си и нито един долар, който би могъл да вложи в дома си. Можеше да си тръгне по всяко време, но нямаше да й позволи да вземе нищо негово с нея.

Ако зависеше от него, той с удоволствие би останал сам до края на живота си. Проблемът бе, че искаше да има деца. Деца, които да научи да обичат земята, както той бе възпитан, на които да остави ранчото, да предаде завещаното от предците му. И най-вече, искаше деца, които да съживят пустата къща със смях, сълзи, гняв, страхове и радостни викове. Искаше да остави наследници. За това му бе нужна съпруга.

А жената вкъщи имаше още едно предимство. Много можеше да се каже относно нуждата от редовен секс, особено след като почти нямаше време за губене в търсене на удоволствия. Трябваше му сигурна, непридирчива и стабилна жена в леглото, а за останалото щяха да се погрижат хормоните.

Само че неомъжени жени на подходяща възраст почти не се срещаха в тази част от страната; всичките те си събираха багажа и се местеха в големите градове. Животът в ранчото бе тежък, а те търсеха забавления и лукс. Рийс пък нямаше време, пари и желание да ухажва някоя. Съществуваше по-прост начин да си намери съпруга.

Преди време бе чел статия във вестника, че много фермери от Средния запад си търсят съпруги по обява, а също бе гледал телевизионно предаване за мъже от Аляска, които правят същото. Една част от него се бунтуваше срещу идеята да се рекламира, тъй като по природа бе затворен човек, а след катастрофалния си брак се усамоти още повече. От друга страна, публикуването на няколко обяви във вестник нямаше да му струва почти нищо, а парите бяха изключително важни за него на този етап. Нямаше да му се налага да се среща с жени, които не го привличат, да губи време, за да излиза с тях и да се опознават. В действителност, изобщо не изгаряше от желание да ги опознава, дори и тази, която в крайна сметка ще избере за съпруга. Допадаше му ледената обвивка, която бе изградил около себе си. Така нямаше опасност мислите му да бъдат замъглени от чувства. Безличността на обява във вестник допадаше точно на тази част от него, макар все пак да имаше някои резерви.

Веднъж взел решение, Рийс Дънкан не се спираше пред нищо. Ще публикува няколко обяви в най-популярните регионални вестници. Издърпа лист хартия и с едър, уверен почерк написа: Търси се съпруга…

 

 

Маделин Сангър Патерсън спокойно се върна в кабинета си след обяд.

— Никога няма да видиш Маделин да бърза за някъде — отбеляза приятелката й Кристин, когато Маделин се приближи.

Нито пък можеш да предположиш, че Маделин се поти. Навън бе тридесет и пет градуса, а по седефенобялата рокля и артистично преметнатия зеленикав шал не се забелязваше нито едно петънце или гънка от измачкване. Маделин бе благословена относно дрехите — всичко й стоеше добре, но личният й вкус добавяше особен шик, на който жените завиждаха, а мъжете се възхищаваха.

— Ужасна си! — възкликна Кристин и се облегна на стола си, за да огледа по-добре приятелката си. — Не е полезно да не се потиш, не е естествено дрехите ти да не се мачкат и не е справедливо прическата ти да не се разваля.

— Потя се, разбира се — развеселено отвърна Маделин.

— Кога?

— Всеки вторник и четвъртък в седем сутринта.

— Не мога да повярвам! Да не би тогава да си организираш срещи с потните си жлези?

— Не, играя тенис.

Кристин оформи кръст с пръсти при споменаването на физически упражнения, което според нея бе осмият смъртен грях.

— Това не се брои. При такава жега нормалните хора се потят и без особено натоварване. А дрехите й мачкат ли се? Косата провисва ли?

— Разбира се.

— В присъствието на свидетели? — Кристин остана видимо доволна, че е победила при тази словесна война.

Маделин приседна на ръба на бюрото и скръсти крака в глезените. Позата подхождаше повече на мъж, но при Маделин излъчваше грация. Изви глава и надзърна във вестника, който четеше Кристин.

— Нещо интересно?

Майката на Кристин редовно й изпращаше неделното издание на вестника в Омаха, така че дъщеря й да е в течение на всички местни събития.

— Най-добрата ми приятелка от гимназията ще се жени. Публикували са обява за предстоящия годеж. Далечен роднина е починал. Едно старо гадже е спечелил първия си милион. А заради сушата, цените на хранителните продукти постоянно се покачват. Нищо необичайно.

— Да не би да иска да ти намекне нещо за старото гадже?

— Не, тя не можеше да го понася, когато излизахме. Той бе от типа многознайковци.

— И се оказа, че наистина е многознайко.

— Очевидно. Доста е смущаващо, когато нещата се окажат точно такива, каквито са изглеждали на пръв поглед.

— Зная — състрадателно отвърна Маделин. — Противоречи на вродения ти скептицизъм.

Кристин сгъна вестника и го подаде на Маделин, която обичаше да чете изданията от различни части на страната.

— Има доста интересна статия относно местенето в друг град заради по-добра работа. Ще ми се да я бях прочела, преди да напусна Омаха.

— Тук си вече от две години. Не е ли малко късно за културен шок?

— За носталгията обаче времето тече другояче.

— Така ли? Или просто си тъжна, защото миналата седмица скъса с чудото на Уол Стрийт и все още не си му намерила заместник?

Кристин драматично въздъхна. Маделин взе вестника и влезе в кабинета си. Двете с Кристин често изпробваха остроумието си една срещу друга, като в същото време си оставаха в прекрасни приятелски отношения. Маделин вече бе разбрала, че не всички харесват подобна размяна на реплики. Някои от гаджетата й в тийнейджърските години оставаха или засегнати, ядосани или се чувстваха застрашени, което винаги довеждаше до бърз край на връзката им. Момчетата бяха прекалено ангажирани с бушуващите хормони и твърде докачливи спрямо новооткритата си мъжественост, за да толерират подобно отношение. Маделин замислено въздъхна. За съжаление, нещата не се бяха променили много с времето.

Втренчи поглед в бюрото. Всичко бе отвратително, болезнено ясно. Можеше или да остане в кабинета си до края на деня, или да се прибере вкъщи, но и в двата случая нищо нямаше да се промени. И никой дори нямаше да разбере, че си е тръгнала, освен ако тя не си направеше труда да го съобщи на глас. Толкова често я търсеха по телефона.

Разбира се, имаше и предимства да си доведената сестра на собственика. Скуката обаче не бе едно от тях. Липсата на задължения я измъчваше. Много скоро щеше да настъпи моментът, когато ще трябва да целуне Робърт, да му благодари за грижата и учтиво да отклони предложението му да продължи „работата“ си.

А може би не бе зле да помисли за преместване в друг град. Например, на западното крайбрежие. Или на Фиджи. Робърт нямаше бизнес на остров Фиджи. Все още.

Разгърна вестника и се облегна в стола си, качила краката си върху бюрото, скръстени в глезените. От известно време тези мисли се въртяха из главата й, но сега можеше да почака с вземането на решение, поне докато си дочете вестника.

Обожаваше изданията от малки градчета, особено неделните броеве, които повече приличаха на клюкарски хроники. Вестникът от Омаха бе малко голям за подобен домашен уют и все пак притежаваше типична за средния запад нотка, напомняща, че всъщност и извън Ню Йорк съществува живот. Градът бе толкова голям и оживен, че жителите му бяха прекалено погълнати. Маделин постоянно търсеше прозорчета към живота навън, не защото Ню Йорк не й допадаше, а защото по природа бе любопитна.

Прескочи новините от света, те бяха едни и същи, независимо дали си в Омаха или Ню Йорк, прочете местните и научи за проблемите, които сушата създава на фермерите, но пък за сметка на това увеличава работата на кланиците; разбра и кой се оженил и възнамерява да го направи в скоро време. Разгледа обявите, сравни цените на недвижимите имоти в Омаха и Ню Йорк и за кой ли път остана изумена от огромната разлика. Разсеяно прехвърляше личните обяви, когато една прикова вниманието й.

„Търси се съпруга за физически способен фермер. Трябва да е с уравновесен характер, да иска деца и да е готова да работи в ранчо. За предпочитане между 25 и 35 години.“

Заинтересованите трябваше да се свържат с физически способния фермер чрез пощенска кутия в Билингс, Монтана.

Маделин искрено се заинтригува, макар да не можеше да прецени дали трябва да изпитва любопитство или гняв. На практика този мъж търсеше смесица между породиста кобила и работна ръка за ранчото си. От друга страна обаче, човекът бе брутално откровен в очакванията си, факт, който й подейства доста ободряващо на фона на повечето лични обяви, които бе чела в нюйоркски издания. Нямаше нищо от лигавите: „Чувствителен Водолей се нуждае от модерна жена, с която заедно да потърсят смисъла на Вселената“ — гръмки клишета, които не казваха нищо конкретно за автора, освен че е изобщо не е наясно с писания текст.

Какво друго научаваше за този фермер, освен че е прекалено откровен? Можеше да е на възраст от петдесет надолу, но след като искаше деца, най-вероятно бе по-млад — тридесет или най-много четиридесет годишен. Изискването му за деца означаваше също така, че думите му за физически способен мъж би трябвало да се възприемат буквално. А след като търсеше съпруга с уравновесен характер, едва ли бе голям любител на светския живот. Звучеше като здравомислещ фермер, който работи упорито и иска да има жена, но просто няма време да я потърси.

Преди няколко месеца бе чела статия точно за мъжете, които си поръчват съпруги по пощата и макар да остана заинтригувана, безличността на този метод я отблъсна. Очевидно се въртеше голям бизнес от съчетаването на жени от Ориента с представители на Западната цивилизация, но нещата не се ограничаваха само с това; фермерите и собствениците на ранчо в слабо населени райони започваха да пускат обяви, просто защото по тези места имаше прекалено малко жени. Съществуваше дори цяло списание, посветено само на този проблем.

В действителност и тази обява по нищо не се различаваше от по-лигавите — някой търсеше партньор. Универсална нужда навсякъде по света, само че някои си правеха труда да я украсят в романтични или забавни краски.

А да отговориш на подобна обява означаваше просто, че си съгласен да се запознаеш с нов човек, като среща слепешката. Това бе просто начин да се свържеш с някого. Всички връзки започваха със срещата, слепешката или не.

Сгъна вестника и си пожела да имаше някаква друга работа, вместо това да размишлява относно личните обяви във вестниците.

Можеше да се качи на горния етаж и да тропне с юмрук по бюрото на Робърт, но едва ли би постигнала нещо по този начин. Робърт не обичаше употребата на сила; не би нарушил спокойствието във фирмата си, само за да й възложи някаква задача. Той й бе предложил работата само като занимание, което да я разсее, след като майка й и баба й починаха една след друга за много кратък период от време, но и двамата знаеха, че ангажиментът й бе продължил по-дълго, отколкото имаше за цел. Единствено непоправимият оптимизъм я бе крепил толкова дълго с надеждата, че наистина ще излезе нещо смислено. Ако тропнеше по бюрото на Робърт, той щеше да се облегне в стола си и да й се усмихне дяволито, макар очите му рядко да се усмихваха заедно с устните, след което да й заяви: „Топката е в твоето поле, скъпа. Или играй, или си върви вкъщи“.

Да, наистина бе настъпил моментът за промяна в живота й. Шокът и мъката се бяха превърнали в инерция, а с нея тя не можеше да се справи, иначе щеше да е напуснала този град още преди две години.

Търси се съпруга.

Взе вестника и отново прочете обявата.

Не-е! Тя не бе чак толкова отчаяна. Нали? Имаше нужда от нова работа, от нова сцена, но не си търсеше съпруг.

От друга страна, на двадесет и осем години вече бе разбрала, че бляскавият, светски живот не е за нея. Нито пък живота в големия град, макар да бе живяла предимно в такива. Като дете обожаваше уикендите, прекарани при баба й в провинцията. Макар къщата да бе съвсем обикновена, а не някаква огромна ферма, тя се потапяше в спокойствието и тишината, за които по-късно, когато майка й се омъжи повторно и се преместиха в Ню Йорк, копнееше от цялото си сърце.

Не, тя изобщо не бе отчаяна, просто по природа бе любопитна и спешно се нуждаеше от промяна, докато най-сетне реши каква работа да си потърси и къде. Просто една среща за запознанство. Ако потръгнеше, добре. Нямаше нищо против Монтана, пък и би излязло невероятна история, която да разказва на внучките си — че е била булка, избрана по пощата! Ако пък нищо не се получеше, което бе далеч по-вероятно, нищо фатално нямаше да се случи. Чувстваше се напълно в безопасност да отговори на фермер от Монтана, отколкото на някой свободомислещ градски жител.

Развълнувана от собствената си дързост, тя пъхна лист хартия в пишещата машина, написа отговор на обявата, пъхна листа в плик, попълни адреса, залепи марка и пусна писмото в кутията за изходяща поща. Когато металното капаче хлопна, тя изпита странно присвиване в стомаха си, сякаш току-що бе направила нещо неописуемо глупаво. От друга страна, бе изпитала същото усещане, когато за първи път седна зад волана на автомобил. И когато за първи път се качи на влакче на ужасите. И когато пристигна в колежа, за първи път летя със самолет, и за първи път излезе на среща с момче. Това чувство съпътстваше всичко случващо се за първи път и никога досега не е било предвестник на нещастие. Дори напротив от цялото си сърце се бе наслаждавала на всички тези събития. Може би това бе добър знак.

От друга страна… Жена, поръчана по пощата… Точно тя?

Маделин повдигна рамене. Нямаше за какво да се тревожи. Най-вероятно, изобщо нямаше да получи отговор от фермера в Монтана. Какво общо можеха да имат двамата?

 

 

Рийс Дънкан смръщи вежди, щом видя клеймото от Ню Йорк, скъса плика и извади единствения лист хартия, напечатан на машина. Какво би могла да знае една нюйоркчанка за живота в ранчото? За миг се изкуши да изхвърли писмото в кошчето за боклук. Само щеше да си загуби времето в четене, а вече бе пропилял доста в пътуване до Билингс, за да събере пощата. За днес това бе единственият отговор на обявата му и то точно Ню Йорк, от всички места по света.

Като цяло нямаше голям отклик, така че нищо нямаше да му стане, ако прочете това писмо. В интерес на истината, то бе третото досега. Очевидно нямаше много жени, изгарящи от нетърпение да заживеят в ранчо в Монтана.

Писмото бе кратко и забележително лаконично. Името й е Маделин С. Патерсън. На двадесет и осем години, никога не е била омъжена, здрава, силна и способна на тежък труд. Не беше изпратила снимка. Единствената, която не го бе направила.

Тя бе по-млада от другите две жени, които му бяха отговорили. Учителката беше на неговата възраст и не изглеждаше зле. Другата бе тридесет и шестгодишна, с две години повече от него и никога не бе работила — останала вкъщи, за да гледа болната си майка, която наскоро починала. Не беше грозновата, а просто обикновена. И двете със сигурност имаха далеч по-реалистична представа за фермерския живот в Монтана от тази Маделин С. Патерсън.

От друга страна, може би тя бе някое момиче от малко градче, което се е преместило в големия град и скоро след това бе открила, че животът там не й допада. Трябва да е прочела обявата му в някое местно издание, защото за нищо на света не би профукал толкова пари, че да я публикува в „Ню Йорк Таймс“. Пък и не получаваше чак толкова много писма, за да си позволи да пренебрегне някое. Щеше да направи същите уговорки, както с другите две жени, ако Маделин все още проявява интерес, когато получи отговора му.

Сгъна обратно писмото, излезе от пощата и тръгна към пикапа си. Това наистина му отнемаше повече време, отколкото можеше да си позволи да отдели. Искаше му се всичко да е уредено до юли, а вече бе средата на май. Оставаха му шест седмици. Трябваше да си намери съпруга до шест седмици.

 

 

Маделин едва не изпусна писмата, когато видя плика с клеймо от Монтана. Бяха изминала само девет дни, което означаваше, че той бе отговорил почти веднага. А през тези девет дни тя постоянно се самоубеждаваше, че той изобщо няма да й пише.

Седна на малката масичка в хола си и отвори плика. Вътре имаше само един лист хартия.

„Госпожице Патерсън,

Името ми е Рийс Дънкан. На тридесет и четири години съм, разведен, без деца. Притежавам ранчо в централна Монтана.

Ако все още проявявате интерес, бихме могли да се срещнем след две седмици в събота. Моля, уведомете ме за решението си. Ще ви изпратя автобусен билет до Билингс.“

Нямаше поздрави за финал, само подпис. Г. Р. Дънкан. Какво ли се криеше зад това „Г“? Почеркът му бе едър, ъгловат, напълно четлив и нямаше нито една правописна грешка.

Сега вече знаеше името му, възрастта и факта, че е разведен. До този момент сякаш не бе реална личност — един анонимен, публикувал обява във вестник. Това вече се бе променило.

А очевидно и бе твърде зает, след като можеше да отдели време за среща с нея чак след две седмици. Маделин не можеше да престане да се усмихва. Той изобщо не създаваше впечатление на мъж в отчаяна нужда от жена, принуден да публикува обяви. За пореден път я споходи предчувствието, че този човек просто бе прекалено зает, за да тръгне да си търси съпруга. От писмото научаваше, че е разведен, така че най-вероятно да бе загубил първата си съпруга, точно защото е прекалено ангажиран с работа.

Потупа плика с пръсти, докато изучаваше почерка му. Този мъж я заинтригува. Искаше да се запознае с него.

 

 

Маделин С. Патерсън отговори бързо, нещо, което другите две не бяха направили; все още очакваше техните писма. Рийс отвори пощенския плик.

„Господин Дънкан,

Ще пристигна в Билингс на посочената дата. Въпреки това, не мога да Ви позволя да платите пътните ми разноски, тъй като не се познаваме и от срещата ни може да не излезе нищо.

Самолетът ми каца в 10.39 сутринта. Надявам се да Ви е удобно. Моля, уведомете ме, ако промените плановете си.“

Той повдигна вежди. Виж ти! Значи тя предпочита да лети, вместо да пътува с автобус. На устните му се появи цинична усмивка. Всъщност, и той го предпочиташе. Дори навремето притежаваше собствен самолет, но това бе П. Е., т.е. преди Ейприл. Бившата му жена добре се беше погрижила, така че сега той не можеше да си позволи дори самолетен билет, камо ли собствен самолет.

От една страна бе благодарен, че му спестява допълнителни разходи, но мъжката му гордост ненавиждаше факта, че не може да си позволи сам да й изпрати самолетния билет. По дяволите, та дори и билета за автобуса щеше да го затрудни изключително много. Вероятно като научи колко е беден, тази жена щеше да си изтърка подметките от бързане да избяга обратно. Нямаше начин да се получи нещо между него и тази жена, но нищо не му пречеше да се увери сам. Не можеше да каже, че пред вратата му се избиват кандидатки.

 

 

Маделин знаеше, че в петък вечер Робърт има уговорена среща, а понеже искаше да поговорят насаме го покани на вечеря в четвъртък, преди съботния й полет.

Той пристигна в осем и половина, влезе в хола, сипа си щедро уиски с вода. Повдигна чашата си за тост, със смях в очите, но сериозни устни. Маделин повдигна чашата с вино в отговор.

— Пия за една загадка — каза тя.

Той елегантно повдигна тъмните си вежди.

— За теб?

— Не, аз съм отворена книга.

— Написана на непознат език, обаче.

— А ако твоите корици бяха отворени, на какъв език щеше да е написана книгата?

Той повдигна рамене; очите му все още се усмихваха, но Робърт не можеше да отрече, че държи всички настрани. Всъщност, Маделин му бе най-близкият човек; баща му се бе оженил за майка й, когато тя бе на десет, а той на шестнадесет — твърде голяма разлика за истинска близост, но той си бе направил труда да я приеме, да разговаря с нея и да я изслушва. Заедно преживяха смъртта на баща му, а пет години по-късно и тази на майка й; в повечето случаи това би сложило край на отношенията им, но те си останаха близки, защото се харесваха като приятели, а не само като брат и сестра.

Робърт бе същинска загадка — елегантен, красив, страховито интелигентен, но изключително затворен за околните и никога не допускаше никой близо до себе си. Маделин бе единствената, която изобщо знаеше какво представлява той в действителност. Никой друг не го познаваше по-добре от нея. През годините, откакто наследи „Кенън Къмпаниз“, той направи фирмата още по-богата и влиятелна. В галантните му ръце лежеше огромна власт, но дори тази империя не докосваше истинската му същност.

Сякаш през цялото време се държеше под контрол и сам потушаваше страстите си. Жените се тълпяха около него, разбира се, но той имаше собствен подход и предпочиташе моногамните връзки, пред честите смени на любовници. Когато си избереше партньорка, той й оставаше верен, докато трае връзката им. Една от предишните му изгори се напи на парти малко след като Робърт бе сложил край на връзката им и плачейки на рамото на Маделин й призна, че никога не би могла да обича друг мъж, защото кой може да се сравнява с Робърт? За съжаление, пиянската изповед на жената се оказа пророчески вярна; тя се впусна в две любовни връзки след това и двете се оказаха толкова краткотрайни, че тя напълно се отказа да се среща с мъже.

Сега седеше и я гледаше с развеселени очи и след около минутка, Маделин сама си отговори на въпроса.

— Езикът ще е непознат, мъртъв, разбира се, и освен това текстът ще е закодиран с шифър, който ти сам си измислил. Ако мога да перифразирам Уинстън Чърчил, ти си енигма, скрита в загадка, опакована в гатанка, или нещо подобно.

Той почти се усмихна; устните му се извиха и той поклати глава в знак на съгласие с точното й определение. Отпи от уискито и се наслади на вкуса му.

— Какво има за вечеря?

— Разговор.

— Значи ще ни се наложи да преглътнем думите си наистина?

— Заедно със спагетите.

Той недоволно погледна уискито си и остави чашата; очевидно реши, че питието не върви с макаронени изделия. Маделин го погледна с умиление, което засили развеселеното пламъче в погледа му.

— И за какво ще си говорим?

— За това, че смятам да си търся нова работа — обясни тя, докато вървеше към кухнята.

Той я последва и без никакво колебание започна да й помага в сервирането.

— Значи е настъпил моментът, така ли? — хитровато попита той. — Какво те накара да вземеш такова решение?

Тя повдигна рамене.

— Много неща. И най-вече, както сам се изрази, време е вече.

— Ти каза „поне“. Какво друго ще търсиш?

Човек можеше да разчита на Робърт, че ще обърне внимание на всяка думичка. Тя се усмихна, докато наливаше вино в чашите им.

— Тази събота заминавам за Монтана.

Погледът му леко трепна, признак, че е силно заинтригуван.

— Какво има в Монтана?

— Не какво, а кой.

— Кой, тогава?

— Един мъж на име Рийс Дънкан. Съществува вероятност да сключим брак.

Имаше случаи, при които погледът на бледозелените му очи можеше да реже като леден бръснач и сега бе точно един от тези случаи.

— Това прозвуча като прогнозата за времето — с равен тон отвърна той. — Ще си направиш ли труда да ми дадеш и процент на вероятност? Някъде около четиридесет? Или петдесет?

— Не зная. Не мога да гадая, преди да съм се запознала с него.

Робърт вече хапваше от спагетите, но сега внимателно остави приборите до чинията си и дълбоко си пое въздух. Маделин го наблюдаваше с интерес. Това бе един от много редките случаи, за които можеше да каже, че го е изненадала.

— Искаш да кажеш, че не си го виждала? — бавно попита той.

— Не съм. Разменихме си писма, но не сме се срещали. Може пък да не се харесаме, като се видим на живо. Така че е много малко вероятно е да се стигне до брак. Или ако спазваме терминологията на прогнозата за времето, промяна не се очаква.

— Но все пак е възможна.

— Да. Затова исках да знаеш.

— Как разбра за него?

— Нищо не съм разбрала за него. Зная само няколко факти.

— Добре тогава, как започна да си пишеш с него?

— Беше пуснал обява, че си търси съпруга.

Робърт остана стъписан, истински изумен. На Маделин й дожаля и му сипа от гъстия, пикантен сос, преди да е изстинал, тъй като очевидно той изобщо бе забравил за вечерята.

— Отговорила си на лична обява? — най-сетне изрече той с напрегнат тон.

Тя кимна и се захвана със собствената си чиния.

— Да.

— Мили боже! Знаеш ли колко е опасно това? — повиши глас той и почти стана от стола си.

— Да, зная. — Тя се пресегна и потупа ръката му. — Моля те, седни и си дояж. Нямаше да се паникьосаш, ако ти бях казала, че съм се запознала с някой в бар за самотници в Манхатън, а това е далеч по-опасно от срещата с фермер от Монтана.

— От гледна точка за здравето ти, да, сигурно си права, но има и други подробности, които трябва да вземеш предвид. Ами ако е склонен към насилие? Може да има криминално досие или дори вече да е осъждан. Точно колко знаеш за него?

— На твоите години е, тридесет и четири. Има ранчо в централната част на Монтана, разведен, без деца. Писмата адресирах до пощенска кутия в Билингс.

По проницателния му поглед Маделин можеше да бъде сигурна, че Робърт е запаметил думите й и няма да пропусне нито една подробност. Знаеше също така, че Рийс Дънкан ще бъде щателно проверен; понечи да се възпротиви, но реши, че няма никакъв смисъл. Докато Робърт подготви доклада си, тя вече ще се е запознала лично с него и ще е оформила собствено мнение. Разбираше защо Робърт се притеснява и се чувства длъжен да я защити, макар да не бе съгласна, че подобно нещо се налага. Откровеността в писмата на Рийс Дънкан й подсказваше, че това е мъж, който държи на истината и въобще не му пука как ще го възприемат хората. Струваше й се успокояващо, че няма да й се налага постоянно да преценява дали трябва да му вярва или да се съмнява.

— Мога ли да те убедя да не отиваш? — попита Робърт. — Или поне да те помоля да изчакаш с тази среща?

— Не. — Тя се усмихна, а сивите й очи трескаво блестяха от вълнение. — Толкова съм любопитна, че едва ще изчакам до събота.

Той въздъхна. Маделин наистина бе любопитна като котка, по неин си характерен, леко мързелив начин. Тя никога не си пъхаше носа шумно, но детайлно изучаваше всяка ситуация или въпрос, който я заинтригуваше. Можеше да разбере защо една обява за запознанство я е привлякла; веднъж прочела я, тя е решила, че на всяка цена трябва да се запознае с този мъж. Нямаше да успее да я разколебае, но поне можеше да се увери, че няма да е в опасност. Още преди да се е качила на самолета, той щеше да знае дали този Рийс Дънкан има криминално досие, дори да става въпрос за глоба при неправилно паркиране. Ако се окажеше, че съществува и минимална вероятност Маделин да я грози опасност, той щеше да я спре, дори и да се наложеше да седи до нея през цялото време.

Сякаш прочела мислите му, тя се наведе към него. На лицето й отново се появи ангелското изражение, което винаги го тревожеше. Това означаваше, че тя е или много ядосана, или е намислила някоя дяволия, но той никога не успяваше да отгатне кое от двете е, преди да е станало твърде късно.

— Ако се намесиш в социалния ми живот — мило изрече тя, — ще приема, че и на мен ми се полага същото право. Според мен се нуждаеш от помощ в отношенията ти с жените.

Говореше напълно сериозно. Маделин никога не блъфираше и не заплашваше, освен ако не е твърдо решена да изпълни заканата си докрай. Без думи, Робърт извади бялата си носна кърпичка и я развя в знак на капитулация.