Линда Хауърд
Независима съпруга (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Телефонът на бюрото й звънна, но Сали не вдигна глава от пишещата си машина, нито по някакъв друг начин даде знак, че изобщо го бе чула. Бром с въздишка стана, протегна се през бюрото и вдигна слушалката. Тя продължаваше да печата, съсредоточено намръщена.

— Сал! За теб е — съобщи той. Сали стреснато погледна и го видя как, проснат върху бюрото, й подава слушалката.

— О! Извинявай, Бром, не съм чула, че звъни. — Усмихна му се и пое слушалката от ръката му. Той често й се подиграваше, че е в някакъв друг свят, и това бе чистата истина. Много пъти му се налагаше да вдига не само своя телефон, а и нейния, защото обикновено тя бе толкова погълната от работата си, че не го чуваше.

Бром отвърна на усмивката й.

— Грег е.

— Сали — произнесе тя в слушалката вместо поздрав. Грег Дауни, редакторът на новините, отвърна:

— Намини покрай мен, малката.

— Тръгвам! — отзова се Сали ентусиазирано и затвори телефона.

— Пак ли заминаваш, пиленце? — поинтересува се Бром, като я видя да изключва електрическата си пишеща машина.

— Надявам се. — Тя отметна дългата си плитка през рамо. Обичаше задграничните командировки, идваха й като мед и масло. За другите репортери това бе досадно задължение, на нея й даваше крила. Енергията и доброто й настроение сякаш нямаха край и се втурна към кабинета на Грег, вече усещайки адреналина, от който сърцето й биеше по-бързо и цялото й тяло тръпнеше в очакване.

Когато почука на вратата, Грег вдигна поглед и острите му черти се смекчиха от усмивка.

— Да не си бягала? — попита той, стана и затвори вратата зад нея. — Аз току-що затворих телефона.

— Това е нормалната ми скорост — засмя се Сали заедно с него. Тъмните й очи блеснаха и на бузите й се появиха две трапчинки. Грег се вгледа в сияещото й лице и бързо я притисна към себе си. — Имаш ли нещо за мен? — попита тя нетърпеливо.

— За момента нищо — отговори той, върна се на стола си и се засмя, като я видя как помръкна. — По-весело, имам добри новини. Чувала ли си някога за фондация „Оливети“?

— Не — отсече Сали, после се намръщи. — Дали пък не съм чувала? Кои „Оливети“?

— Това е европейска благотворителна организация — започна Грег и тя скочи тържествуващо.

— Охо! Сега се сещам. Синята кръв на света спонсорира всяко лято огромен благотворителен бал, нали така?

— Точно така — съгласи се той.

— Какво ме интересува? В Америка няма синя кръв, нали знаеш, само гореща червена кръв.

— Интересува те — увери я Грег. — Джамбурето тази година ще е в Сакария.

Лицето на Сали светна.

— Грег! Марина Декамп?

— Да — засмя се той. — Какво ще кажеш за това, а? Всъщност те пращам на почивка. Ще интервюираш умопомрачителната съпруга на финансовия министър, ще присъстваш на най-пищния купон, който някога си си представяла, и за всичко това ти се плаща.

— Страхотно! — възкликна тя възторжено. — Кога?

— В края на следващия месец — изръмжа Грег и си запали тънка пура. — Ще имаш достатъчно време да си накупиш нови дрешки, ако нямаш нищо подходящо като за благотворителен бал.

— Много остроумно — разсърди се Сали и сбръчка чипото си носле. — Сигурно си мислиш, че в гардероба си нямам нищо друго, освен панталони. За твоя информация, аз имам доста рокли.

— Защо тогава никога не ги носиш тук?

— Защото, мили ми шефе, ти имаш навика да ме пращаш в пущинаците без предупреждение, така че съм свикнала да съм готова.

— А ти толкова се страхуваш да не изпуснеш някоя командировка, че държиш под бюрото си заредена пътна чанта — отвърна той невъзмутимо. — Ала аз наистина искам да си добре облечена, Сали. Сакария може да се окаже важен съюзник, особено след като петролните приятелчета на северната граница сега произвеждат толкова много. Това, че Марина Декамп е американка и съпругът й има влияние пред краля, помага, но никога не би навредило да изглеждаш по най-добрия начин.

— Хм, да, Държавният департамент ще си отдъхне, като разбере, че съм на тяхна страна — заключи тя съвсем сериозно, с мъка сдържайки усмивката си.

— Не се смей — предупреди я Грег. — Момчетата от Вашингтон са на нокти, когато става дума за Сакария. Кралят усеща силата си, която има покрай тези петролни приятели. Макар че чрез влиянието на Марина върху съпруга й Сакария е станала по-прозападна, нещата са още доста неопределени. Този благотворителен бал ще бъде първото подобно събитие в арабска страна и ще бъде отразен от всички новинарски агенции. Телевизията, разбира се, също ще бъде там. Чух дори, че Райдън Бейнс ще интервюира краля, ала това още не е потвърдено. — Той се облегна назад на стола си и скръсти ръце зад главата си. — Носи се слух, че Бейнс във всички случаи напуска телевизията.

Блестящите очи на Сали помръкнаха едва забележимо.

— Наистина ли? Никога не бих предположила, че Рай Бейнс ще напусне журналистиката.

Грег присви очи, заинтригуван от тона й.

— Ти познаваш ли Райдън Бейнс? — попита той невярващо. Не му изглеждаше вероятно. Райдън Бейнс бе извън всяка класация със своите остри документални филми и интервюта, а Сали не бе толкова отдавна сред първокласните репортери. Но пък момичето наистина се въртеше навсякъде и познаваше доста хора.

— Израснали сме заедно — обясни непринудено тя. — Е, всъщност не съвсем заедно, той е по-голям от мен, ала сме от един и същ град.

— В такъв случай имам и други добри новини за теб. — Грег се опъна назад на стола си и се вгледа изпитателно в нея. — Но не ги разпространявай. Още не е за общо достояние. Списанието се продава. Имаме нов издател.

Сърцето на Сали се преобърна. Изобщо не бе сигурна, че това бе добра новина. Едно разбъркване на върха би могло да означава разбъркване и на по-долните етажи, а тя обичаше работата си. „Светът в обзор“ бе първокласно издание и не й се искаше да го види съсипано.

— И кой ще си троши сега главата с него? — попита предпазливо.

— Не се ли сещаш? — Той изглеждаше изненадан. — Райдън Бейнс, разбира се. Затова не е ясно за интервюто с краля на Сакария. Чух, че му предложили помощник, за да го задържат, ала той отказал.

Очите на Сали се разшириха от изненада.

— Рай? — повтори тя замаяно. — Боже мой, никога не съм допускала, че той ще излезе от играта. Сигурен ли си? Рай обичаше журналистиката повече от… Повече от всичко друго — довърши Сали и сърцето й едва не спря от ужас, когато разбра, че за малко щеше да каже: „Рай обичаше журналистиката повече от мен!“ Какво ли би казал Грег, ако бе изтърсила това? Във всеки случай, представяше си как работата й би отишла на кино.

— Доколкото разбирам — обясни Грег, като дръпна от пурата си, без да забелязва лекото колебание в гласа й, — той е подписал с телевизията да направи определен брой документални филми през следващите пет години, но извън това напуска играта. Може би му е омръзнало.

— Да му е омръзнало? — измърмори тя, сякаш изобщо не можеше да разбере за какво й се говори. — Журналистиката?

— Бейнс от доста време е на върха. Може да иска да се ожени, да се спре на едно място. Вече е на възраст и трябва да се е налудувал.

— На трийсет и шест години е — уточни Сали. — Ала не ми се вярва Рай да иска да се спре на едно място.

— Честно казано, аз съм доволен, че идва при нас. Радвам се, че ще работя с него. Той е гений в своята област. Мислех, че и ти ще се зарадваш, а имаш вид, сякаш някой ти е развалил Коледата.

— Потресена съм… — призна тя. — Никога не съм допускала, че ще доживея този ден. Кога ще се съобщи новината?

— Следващата седмица. Ако искаш, ще гледам да си тук, когато Бейнс дойде.

— Не, благодаря — отказа Сали и се усмихна тъжно. — Ще го видя достатъчно скоро.

Когато няколко минути по-късно се върна на бюрото си, тя имаше чувството, че някой я е изритал в корема. Затова, вместо да се чуди как да отговаря на въпросите на Бром, се оттегли в дамската тоалетна и се стовари на малкото диванче за почивка.

Рай! Защо от всички списания е трябвало да избере „Светът в обзор“? За нея щеше да е почти невъзможно да си намери друга работа, която да харесва толкова. Не че той щеше да я уволни, но Сали знаеше, че не иска да работи за него. Рай бе напуснал живота й и сега тя нямаше място за него. Не искаше да е близо до него дори професионално.

Какво каза Грег? Че може би Рай иска да се ожени и да се спре на едно място? Сали едва не се разсмя на глас. Рай вече бе женен — за нея, и бяха разделени от седем години, през което време го бе виждала само по телевизията. Бракът им се бе разбил точно защото той не можеше да се спре на едно място.

Тя пое дълбоко въздух, изправи се и се опита да придобие спокойно изражение. Това, че се тревожеше в момента, нямаше да попречи на работата й. Беше твърде добър професионалист, за да го позволи. Довечера щеше да има достатъчно време, за да планира какво ще прави.

 

 

Вечерта, докато се мотаеше с половинката грейпфрут, който представляваше вечерята й, лицето й просветна. Имаше голяма вероятност Рай изобщо да не я познае. За седем години Сали много се бе променила, дори името й бе различно. Пък и един издател едва ли щеше да си общува много с репортерите. Тя можеше седмици наред изобщо да не го вижда. А и често ходеше на дълги командировки.

Освен това защо Рай изобщо би го интересувало, ако откриеше, че една от неговите журналистки бе съпругата, с която отдавна се бяха разделили? Седем години бяха много време и през всичкото това време не бяха имали изобщо никакви връзки. Разривът бе окончателен и абсолютен. Кой знае защо, никой от тях не си бе направил труда да подаде молба за развод, ала всъщност нямаше и нужда от това. Всеки бе тръгнал по своя собствен път, бе изградил собствения си живот и сякаш годината, през която бяха женени, никога не бе съществувала. Единственият резултат от тази година бе драстичната промяна у Сали. Защо да не може да продължи да си върши работата както винаги, дори ако той я познаеше?

Колкото повече мислеше за това, толкова по-възможно й се струваше. Бе добра в работата си, а Рай, както тя знаеше по-добре от всеки друг, не бе човек, който би позволил личният му живот да пречи на работата. Ако си изпълняваше задачите и не му се мотаеше в краката, той не би направил и намек за личните им отношения. В края на краищата, за него всичко бе свършило, както и за нея.

Обикновено Рай никога не се появяваше в мислите й, освен когато го видеше по телевизията, но сега, когато присъствието му се стовари в живота й, миналото се съживи. Опитваше се да се съсредоточи върху други неща и успяваше доста добре, докато си легна и спомените от онази година я заляха.

Рай. Сали се взираше през тъмнината в тавана, като си припомняше чертите му. Лесно можеше да си представи лицето му, защото през последните седем години го бе виждала безброй пъти по телевизията. Отначало й ставаше лошо само като го зърнеше и тичаше да изключи телевизора, ала постепенно тази реакция отшумя и се превърна във вцепенение. Организмът й я бе защитил от силната скръб, позволявайки й да събере парчетата от разбития си живот и да се опита да го изгради наново. Докато се учеше да живее без Рай, вцепенението се бе превърнало в решителност, а решителността в безразличие.

Когато погледнеше назад към свитото, плахо момиче, което бе била някога, тя имаше чувството, че това момиче й бе непознато, че можеше да изпитва към него единствено съжаление, но не си струваше да си хаби скръбта. Чудното бе не защо Рай я бе напуснал, а какво изобщо го бе привлякло към нея. Откъдето и да го гледаше, просто не виждаше причина един динамичен мъж като Рай Бейнс да иска да се ожени за такова дребно нищожество като Сара Джероум. Тогава тя не беше веселата, дръзка Сали, а Сара. Тихата, дебеличка, хрисима Сара.

Освен ако Рай не се бе оженил за нея точно защото бе хрисима — жена, която би могъл да командва, да я избутва на заден план, когато не иска да му се пречка, и която в същото време би му осигурила домашно огнище, когато все пак минеше през къщи. Ако бе така, трябва да бе изживял горчиво разочарование, защото тя бе хрисима за всичко, освен за работата му. Сара искаше съпругът й да си е у дома всяка нощ, не да лети, за да пише репортажи за войни, революции и контрабанда на наркотици — точно това, което бе същността на живота за Рай Бейнс. Тя се мусеше, мърмореше, плачеше и всеки път, когато я оставяше, бе ужасена, че това ще е за последно, че той ще се върне в ковчег. Сали искаше само да държи този силен мъж до себе си, защото живееше единствено чрез него.

Накрая на Рай му дойде много и той си отиде след само една година брак. Оттогава не го бе чувала. Знаеше, че няма да й се обади, защото последните му думи бяха: „Когато решиш, че си достатъчно жена като за мен, обади ми се!“

Цинични, нараняващи думи. Думи, които ясно разкриваха омразата му към нея. И все пак тези думи бяха променили живота й.

Тя въздъхна, претърколи се по корем и притисна възглавницата на топка към гърдите си. Може би тази нощ бе моментът да измъкне всички спомени и да ги проветри. В края на краищата, може би скоро щеше да види отдавна липсващия си съпруг.

Познаваха се от години, откак Сали се помнеше. Лелята на Рай им бе съседка и тъй като Рай бе любимият й племенник, той се отбиваше при нея поне веднъж седмично. Посещенията станаха по-редки, когато напусна града, ала никога не минаваше много време, без да се обади. По това време вече бе започнал да си създава име като репортер и бе назначен на работа в една телевизионна компания в Ню Йорк. От време на време идваше до бялата ограда, която разделяше двете къщи, и говореше с бащата на Сали, а ако Сали или майка й бяха наблизо, говореше и с тях, като понякога се шегуваше със Сали, че расте много бързо.

Малко след като Сали навърши осемнадесет години, родителите й загинаха при автомобилна катастрофа и тя остана сама в малката спретната къща, която наследи. Къщата бе изплатена и парите от застраховката й бяха достатъчни да преживява, докато се възстанови от скръбта и започне да си търси работа, така че Сали живееше ден за ден и се плашеше от момента, в който ще трябва да се справя сама. Сближи се с леля Теси, лелята на Рай, защото и двете бяха сами. Леля Теси умря в съня си два месеца, след като загинаха родителите на Сали, и Рай се върна за погребението.

Той бе на двадесет и осем години, дяволски красив, и в него имаше нещо опасно, от което дъхът й спираше. Бе дързък и своеволен и живееше както му се харесва. Рай видя Сали на погребението на леля си и на следващия ден й се обади да я покани да излязат. Тогава тя помисли, че сигурно му бе скучно, след като бе свикнал на толкова блясък и вълнения, но когато се погледна в огледалото, разбра, че в нея не би намерил никакъв блясък и вълнения. Беше нисичка, хубавка по един тих и ненатрапчив начин, ала малко позакръглена. Късата й гъста тъмна коса имаше приятен цвят, но беше подстригана съвсем обикновено и с нищо не разкрасяваше малкото й бузесто лице. Ала Рай Бейнс я бе поканил и Сали отиде с разтуптяно сърце, наполовина от страх, наполовина от възторг, че наистина ще бъде сама с такъв страхотен и сексапилен мъж.

Рай бе зрял и изтънчен. Той вероятно нямаше нищо предвид, когато леко я целуна по устните за лека нощ след първата им среща. Дори не обви ръце около нея, просто повдигна с пръст брадичката й. За нея обаче това бе взрив от усещания и тя нямаше никаква представа как да ги овладее и как да скрие реакцията си. Просто най-откровено се разтопи и притисна меките си устни към неговите. Дълги минути по-късно, когато отдръпна глава, Рай дишаше накъсано и за нейна изненада отново я покани да излязат.

На третата среща само неговото самообладание спаси невинността й. Сали беше безпомощна срещу привличането, което изпитваше към него, бе влюбена до уши и въпреки това се изненада, когато той изведнъж й предложи да се омъжи за него. Бе очаквала да я заведе в леглото, не да й прави предложение, и покорно прие. Следващата седмица се ожениха.

Шест божествени дни бе в екстаз. Рай бе прекрасен любовник, търпелив към нейната неопитност, нежен в страстта си. Изглеждаше изненадан и развеселен от бесния плам, който успяваше да запали в тихата си малка жена, и през първите няколко дни от семейния си живот двамата се посветиха на правенето на любов. После дойде телефонното обаждане и преди тя да се бе усетила, той вече бе нахвърлил някакви дрехи в куфара си и изтича навън, като само я целуна набързо и подхвърли през рамо: „Ще ти се обадя, бебчо.“

Повече от две седмици, след като замина, Сали разбра от вечерните новини, че Рай бе в Южна Америка, където една особено кървава революция бе изклала почти цялото предишно правителство. През цялото време, докато го нямаше, тя плачеше по цели нощи и повръщаше всичко, което се опитваше да хапне. Изтръпваше само от мисълта, че той бе в опасност. Току-що го бе намерила след кошмара от загубата на родителите си и го боготвореше. Нямаше да може да понесе, ако нещо му се случеше.

Рай се върна загорял и стегнат и Сали крещя, докато излее всичките си страхове и ярост. Той й отвърна подобаващо и след последвалата кавга не си говориха два дни. Събра ги сексът, неговият все по-голям апетит за диво откликващото й малко тяло и нейният безпомощен копнеж за него. Това стана обичайно за семейния им живот, а Рай отсъстваше за все по-дълго, макар че тя скоро забременя.

Караха се дори за тази бременност. Той яростно я обвиняваше, че бе забременяла нарочно, за да го задържи вкъщи. Сали знаеше, че точно в момента Рай не иска деца и че няма намерение да си сменя работата. Тя дори не се опита да се оправдае, защото по-лошо от обвинението, че бе забременяла като част от някакъв подъл план, бе срамът, че бе била прекалено необразована, за да вземе някакви предпазни мерки. Просто никога не бе мислила за това и знаеше, че той ще се отврати от нея, ако научи истината.

Когато бе в шестия месец, Рай бе ранен в някаква гранична престрелка между две развиващи се африкански страни и пристигна на носилка. Сали помисли, че докосването му до смъртта ще го вразуми и като никога не му крещя и натяква. Бе на седмото небе от мисълта, че ще го има постоянно до себе си. Но само след месец, въпреки че още не се бе възстановил напълно от раната си, той отново замина и още не се бе върнал, когато тя роди преждевременно. Новинарската агенция, в която работеше, го върна, ала когато пристигна, Сали вече бе излязла от болницата и мъртвороденият й син бе погребан.

Стоя с нея, докато се възстанови физически от раждането, но тя бе убита от скръб заради загубата на детето и му се сърдеше, задето го бе нямало по време на кризата. Когато Рай отново замина, отношенията им бяха студени и не си говореха. Може би тогава трябваше да разбере колко безразличен бе станал той към нея, ала въпреки това й дойде като шок, че можа толкова лесно да я изостави завинаги, както направи при следващото си идване вкъщи. Беше се върнала от пазар и го намери изтегнат на дивана в хола. Куфарът му бе до вратата, където го бе пуснал. Лицето му бе посърнало от умора, но тъмносивите му очи я гледаха очаквателно с характерния си остър поглед.

Сали не можеше да спре думите, които напираха на устните й, и започна да му се кара, че не се съобразява с нея, че изобщо няма чувства към нея след изпитанието, през което бе минала, болката, която бе преживяла. Ако наистина я обичаше, трябваше да си намери друга работа, която ще му позволява да е при нея, когато тя толкова има нужда от него. По средата на всичко това Рай стана и взе куфара си. Докато излизаше, подхвърли саркастично: „Когато решиш, че си достатъчно жена като за мен, обади ми се!“

Оттогава не го бе виждала.

Отначало бе съкрушена. Плака дни наред и се втурваше към телефона всеки път, когато иззвъняваше. Всяка седмица от него пристигаха чекове, ала към тях никога нямаше никакви бележки. Сякаш той смяташе да изпълнява задълженията си и да осигурява издръжката й, но нямаше желание да я вижда и да говори с нея. За него Сали не бе достатъчно жена.

Накрая, отчаяна, знаейки, че животът й не си струва да се живее без Рай, тя реши да стане жената, която щеше да е достатъчно жена за Рай Бейнс. С трескава решителност се записа в местния колеж и се зае да трупа знания, които да я направят по-изтънчена. Тръгна на курсове по езици и по всякакви занаяти, за които можеше да се сети, като се насилваше да преодолее стеснителността си. Намери си работа, наистина нископлатена, като чиновничка в местния вестник, ала това бе първата й работа и бе едно начало. С този чек, който получаваше всяка седмица, този съвсем неин чек, дойде нещо, което отначало едва ли осъзнаваше, ала което нарастваше с всеки следващ чек — чувството, че разчита на себе си.

Откри, че се справя добре с езиковите курсове, всъщност бе най-добрата в класа. Имаше вроден усет към думите и езиците и се записа в клас по творческо писане. Времето, което й отнемаше това, я принуди да се откаже от курсовете по занаяти, но интересът й към писането нарастваше стремглаво и не й се искаше да си губи времето с четки и сламки.

Заниманията, които сама си налагаше, се увеличаваха като снежна топка, докато накрая вече нямаше и един свободен час през деня. Когато започна да се сприятелява, Сали откри, че това бе лесно, че обичаше да бъде с хора. Бавно започна да се измъква от черупката, в която бе живяла през целия си живот.

При всичките си многобройни ангажименти рядко се спираше на едно място и често забравяше да яде. Килограмите се топяха и й се наложи да смени целия си гардероб. От леко пълничка стана почти прекалено слаба. Лицето й също отслабна и се откриха екзотичните й скули. Без закръглените бузи, които да ги уравновесяват, тъмносините й очи станаха огромни, а изваяните скули под тях й придаваха почти ориенталски вид. И преди бе хубава, ала сега стана нещо повече — една зашеметяваща и необикновена млада жена. Никога не бе била класически красива, но сега се открояваше сред тълпата. Косата й растеше и тя просто я върза, за да не й пречи, без да си прави труда да я реже, и гарвановочерната грива започна да пада върху гърба й.

Докато се променяше физически, се промени и цялото й поведение. Самочувствието й нарастваше и Сали откри, че има остър ум и вкус към абсурдното в живота, които караха хората да я търсят. Беше й приятно и все по рядко се сещаше за Рай.

Бяха разделени от почти година, когато Сали осъзна, че не само бе пораснала, а и се бе откъснала от него. Ежеседмичният чек от Рай дойде като откровение, защото докато гледаше дръзкия му подпис, тя бе потресена от откритието, че вцепеняващата болка я нямаше. Не само това, ако Рай се върнеше при нея сега, това щеше да попречи на вълнуващия нов живот, който бе изградила за себе си, а Сали не искаше това. Беше се променила, бе се превърнала в жена, която бе достатъчно жена като за Рай Бейнс… И сега откриваше, че няма нужда от него. Вече нямаше нужда да живее чрез него — защото имаше себе си.

Сякаш излезе от затвор. Съзнанието, че бе независима и можеше напълно да разчита на себе си, я опияняваше като тежко вино. Сега разбираше защо Рай бе поставял работата си над нея. И тя като него имаше нужда от вълнения и дори се чудеше как бе живял толкова дълго с нея.

С огромно облекчение върна чека на Рай на служебния му адрес с кратко писмо, в което обясняваше, че има работа и се опитва да се издържа сама, следователно няма нужда повече той да я издържа, макар че му бе благодарна за загрижеността. Това бе последното общуване между тях и то бе доста едностранно, защото Рай така и не отговори на писмото й. Чековете просто престанаха да пристигат.

После в живота й се намеси съдбата. Мостът, по който караше, се срути, и макар Сали да бе достатъчно далеч, така че колата й не падна в реката отдолу, няколко други коли зад нея нямаха този късмет. Без дори да мисли какво прави, тя помогна за спасяването на оцелелите и взе интервюта от всички. След това отиде в редакцията на вестника, където работеше, напечата репортаж за инцидента, включвайки собствените си живописни впечатления на очевидец, и го даде на редактора. Репортажът бе отпечатан и й предложиха нова работа като репортер.

Сега, на двадесет и шест години, Сали беше завършила следването си, бе репортер в едно от добрите седмични новинарски списания и страстта й към нови преживявания не бе избледняла. Сега напълно разбираше защо опасностите не бяха накарали Рай да се откаже от работата си, защото и тя се наслаждаваше на опасностите, на вълнението да излита с хеликоптер, докато от земята го обстрелват с автомати, на веселието да каца със самолет, на който само единият двигател работи, на удовлетворението от добре свършена трудна работа. Бе дала под наем къщата си и сега живееше в спретнат двустаен апартамент в Ню Йорк, който бе просто едно място, където спираше между командировките. Нямаше цветя и домашни животни, защото кой би се грижил за тях, докато Сали бе от другата страна на света? Нямаше интерес към романтични връзки, защото никога не се застояваше дълго на едно място, ала имаше безброй приятели и познати.

Не, помисли си сънено, когато най-после започна да се унася, сега не искаше Рай да се връща в живота й. Само би попречил на нещата, които й харесваха. Но като се замислеше, той едва ли би се интересувал какво прави тя, ако по някакъв начин все пак я познаеше, а това бе малко вероятно. В края на краищата, не бе мислил за нея седем години. Защо щеше да започне да мисли сега?