Айзък Азимов
Самите богове (27)

5б

Один присъствуваше, когато се роди новото бебе, съвършено във всяко отношение, но не изпита голямо въодушевление. Дори Трит, който се грижеше превъзходно за него, както се полага на всеки Родител, изглеждаше леко помръкнал във възторга си.

Измина доста време и Дюа сякаш беше изчезнала. Не беше продължила пътя. Мек не можеше да продължи пътя без цялата триада, но не се вестваше при тях. Сякаш е продължила пътя, без да го е продължила.

Один я видя веднъж, само веднъж, скоро след паническото й бягство при новината за новото бебе.

Мина покрай купчина Емоционални излегнали се на слънце, когато се движеше по повърхността с глупавата мисъл, че ще я намери. Те се разхилиха при рядката гледка на Разсъждаващ, който минава покрай тях, и изредяха в масова провокация; глупачките нямаха никаква друга мисъл, освен да изтъкнат факта, че са Емоционални.

Один изпита само презрение към тях и никаква ответна бръчка не се появи по закръглените му форми. Мислеше си за Дюа и за това колко различна е тя от всички тях. Дюа никога не изредяваше освен поради вътрешна необходимост. Никога не се опитваше да привлече когото и да било и поради това изглеждаше още по привлекателна. Ако се бе насилила да се присъедини към тълпата от празноглавки, щеше лесно да се разпознае (беше уверен в това) поради факта, че само тя нямаше да изредее, а вероятно дори щеше да стане по-плътна, именно защото другите изредяваха.

И докато премисляше всичко това, Один разглеждаше препичащите се Емоционални и забеляза, че една от тях не изредява.

Спря, после забърза към нея, забравил за другите Емоционални по пътя си, без да обръща внимание на бурното им скърцане, когато отскачаха като дим от стъпките му и отчаяно бъбреха при опитите да избегнат сливането помежду си… поне не на открито и когато ги гледа Разсъждаващ.

Наистина беше Дюа. Тя не се опита да избяга. Остана на мястото си и не проговори.

— Дюа — обърна се той смирено към нея, — няма ли да се прибереш у дома?

— Нямам дом, Один — отвърна тя нито разгневено, нито с омраза… и поради това още по-ужасяващо.

— Как можеш да виниш Трит за постъпката му, Дюа? Знаеш, че бедничкият не може да разсъждава.

— Но ти можеш, Один. И ти ме отвличаше, докато той е устройвал охранването на тялото ми, не беше ли така? С разума си си разбрал, че много по-лесно ще попадна в капана, поставен от теб, отколкото в неговия.

— Дюа, не.

— Какво „не“? Не направи ли цяло представление с претенциите си, че ме учиш, че ме образоваш!

— Правех го, но не беше представление, а наистина те учех. И не заради онова, което извърши Трит. Не знаех какво крои Трит.

— Не мога да ти повярвам. — Тя се отдалечи, без да бърза.

Той я последва. Останаха сами, Слънцето хвърляше върху тях червеникава светлина. Тя се обърна към него.

— Ще позволиш ли да ти задам един въпрос, Один? Защо искаше да ме учиш?

— Защото изпитвах желание — отвърна Один. — Защото ми доставя удоволствие да преподавам и защото предпочитам да преподавам пред всичко друго… освен самият аз да уча.

— И да се сливаш, разбира се… Няма значение — добави тя, за да предотврати възражението му. — Не ми обяснявай, че говориш за разум, а не за инстинкт. Ако си искрен, когато разправяш, че изпитваш удоволствие от преподаването, ако действително някога бих могла да повярвам на думите ти, навярно ще успееш да разбереш нещо, което ще ти кажа.

Много неща научих, откакто ви напуснах, Один. Не е важно как. Научих ги. В мен не е останало нищо от Емоционалната, освен чисто физиологичното. Вътре в себе си, това което е истински важното, аз съм изцяло Разсъждаващ, с изключение на това, че, както се надявам, изпитвам повече чувства към другите от Разсъждаващите. И едно от нещата, които научих, е какво представляваме ние всъщност, Один. Ти, аз, Трит и всички други триади на планетата; какво сме наистина и какво сме били винаги.

— Какво е то? — попита Один.

Беше готов да я слуша съвсем кротко, колкото и дълго да се наложи, стига след като се наговори да се върне с него. Беше готов да се покае, да направи всичко, каквото поиска от него. Само тя да се върне… някак неясно и смътно съзнаваше, че тя, трябва да се върне доброволно.

— Какво сме? В същност нищо, Один — подхвърли тя леко, като едва не се изсмя. — Не е ли странно? Твърдите, са единственият жив вид върху повърхността на планетата. Не са ли те научили на това? Има само един вид, защото ти и аз — Меките, не сме живи. Ние сме машини, Один. Трябва да е така, защото само Твърдите са живи. Не са ли те научили на това, Один?

— Но, Дюа, това са глупости — промълви объркано Один.

— Машини, Один! — гласът на Дюа загрубя. — Създавани от Твърдите! Разрушавани от Твърдите! Те живеят — Твърдите. Само те. Не говорят много за това. Не е необходимо. Знаят го. Но аз се научих да мисля, Один, и стигнах до този извод въз основа на малкото доказателства, с които разполагам. Те живеят изключително дълго, но накрая умират. Вече не раждат; Слънцето не излъчва достатъчно енергия за тази цел. И тъй като рядко умират, но въобще не раждат, броят им много бавно намалява. Няма и млади, които да влеят свежа кръв и нови мисли, затова старите, живели дълго Твърди, са ужасно отегчени. И какво предполагаш, че правят, Один?

— Какво? — в думите й имаше нещо омайващо. Отблъскващо очарование.

— Произвеждат механични деца, които могат да просвещават. Ти сам го каза, Один. Би предпочел да преподаваш пред всичко друго, освен сам да учиш — да се сливаш, разбира се. Разсъждаващите са направени по мисловния образ на Твърдите, а те не се сливат и учението за тях е твърде сложно, тъй като и без това знаят толкова много. Какво им остава освен удоволствието да преподават? Разсъждаващите са създадени с единствената цел да ги обучават. Емоционалните и Родителите са сътворени, защото са необходими за самоувековечаващата се машина, която прави нови Разсъждаващи. А нови Разсъждаващи са нужни постоянно, защото старите се изхабяват, научават всичко, на което могат да бъдат научени. И когато старите Разсъждаващи поемат, колкото могат, тях ги унищожават, като предварително им втълпяват да наричат гибелта си „продължаване на пътя“, за да не нараняват чувствата им. И естествено, Емоционалните и Родителите продължават пътя заедно с тях. Щом са помогнали да създаде нова триада, от тях вече няма повече полза.

— Всичко това е погрешно, Дюа — успя да вмъкне Один.

Нямаше доводи, които да противопостави на кошмарната й схема, но знаеше със сигурност, която не се нуждае от доказателства, че не е права. (А не изпитваше ли леко съмнение, промъкнало се дълбоко в него, че и тази сигурност му е била внушена още от начало?… Не, решително не, защото в такъв случай нямаше ли и на Дюа да й е втълпено, че това не е правилно?… А дали тя не беше несъвършена без съответните внушения и без… Охо, какви мисли му минаваха през главата. И той беше луд като нея.)

— Изглеждаш ми смутен, Один — рече Дюа. — Уверен ли си, че съвсем не съм права? Разбира се, сега те притежават позитронната помпа и разполагат с цялата им необходима енергия, или поне скоро ще я имат. Няма да мине много време и отново ще започнат да раждат. А може и вече да са започнали. Тогава въобще няма да се нуждаят от Меките машини и всички ще бъдем разрушени… моля да ме извиниш — всички ще продължим пътя.

— Не, Дюа — отвърна напрегнато Один, толкова на себе си, колкото и на нея. — Не зная как си стигнала до тези представи, но Твърдите не са такива. Нас не ни разрушават.

— Не се самозалъгвай, Один. Такива са. Готови са да погубят цял свят с други хора в своя полза; цяла вселена, ако се наложи. Нима ще се поколебаят да унищожат няколко Меки заради собственото си удобство? Но направиха една грешка. Машината е сбъркала някак и разумът на Разсъждаващ е попаднал в тялото на Емоционална. Знаеш ли, че аз съм лява-Емоционална? Така ме наричаха като малка и са били прави. Мога да разсъждавам като Разсъждаващ и чувствувам като Емоционална. И ще се боря срещу Твърдите с тези свои комбинирани качества.

Один кипеше от гняв. Дюа сигурно е полудяла, но не смееше да й го каже. Трябваше някак да я примами и да я отведе. Обясни й с напрегната откровеност:

— Дюа, когато продължаваме пътя, нас не ни разрушават.

— Не? А какво става тогава?

— Не… не зная. Мисля, че отиваме в друг свят, по-добър и по-щастлив свят и се превръщаме в… в… ами ставаме много по-добри, отколкото сме сега.

— Откъде си го чул? — изсмя се Дюа. — Твърдите ли ти го разправиха?

— Не, Дюа. Уверен съм, че е така, защото съм мислил по въпроса. Откакто ни напусна, много мисля за това.

— Тогава мисли по-малко и няма да си толкова глупав — подметна му Дюа. — Бедният Один! Сбогом. — Отново се отдалечи, беше много изредяла. Видът й издаваше умора.

— Почакай, Дюа — викна Один. — Сигурно искаш да видиш новото бебе-средно.

Тя не отговори.

— Кога ще си дойдеш у дома? — извика той. Не му отговори.

Престана да я следва, но с дълбока мъка се загледа в нея, докато се отдалечаваше.

Не каза на Трит, че е срещнал Дюа. Каква полза? Не я видя повторно. Започна да посещава любимите места за печене на Емоционалните в района; правеше го, макар някой и друг Родител да се появяваше и да го наблюдаваше с глупава подозрителност (Трит беше умствен гигант в сравнение с повечето Родители).

С всеки изминал ден отсъствието й го нараняваше все по-дълбоко. И с всеки изминал ден съзнаваше, че в него нарастват опасения заради нея. Не знаеше защо.

Един ден се върна в домашната пещера и завари там Лостън. Той стоеше сериозен и учтив, докато Трит му показваше новото бебе и се мъчеше да не допусне шепата мъгла да докосне Твърдия.

— Наистина е красавица, Трит — похвали го Лостън. — Дерала ли се казва?

— Дерола — поправи го Трит. — Не зная кога ще се върне Один. Доста скита…

— Ето ме, Лостън — обади се прибързано Один. — Трит, отведи бебето, бъди така добър.

Трит изпълни молбата му, а Лостън се обърна към Один с явно облекчение.

— Сигурно си много щастлив, че попълнихте триадата.

Один се опита да отговори с някаква учтива безсмислица, но само продължи нещастно да мълчи. Напоследък започна да усеща нещо като другарство, неясно чувство за равенство с Твърдите, което му помагаше свободно да разговаря с тях. А лудостта на Дюа сега пречеше на отношенията му с тях. Один знаеше, че тя не е права и въпреки това поведението му към Лостън отново беше вдървено, както през отдавна отминалите дни, когато се смяташе за много по-низше същество, нещо като… машина?

— Виждал ли си Дюа? — попита Лостън. Въпросът беше действителен, а не учтивост. Один лесно го разбра.

— Само веднъж, Твъ… (Почти каза „Твърд-сър“ сякаш отново беше дете или Родител.) — Само веднъж, Лостън. Тя не иска да се върне у дома.

— Трябва да се върне — настоя меко Лостън.

— Не зная как да го уредя.

Лостън го изгледа навъсено.

— Известно ли ти е какво прави?

Один не смееше да го погледне. Беше ли научил за налудничавите теории на Дюа? Какви мерки щяха да се вземат?

Кимна отрицателно, без да проговори.

— Тя е крайно необикновена, Один. Знаеш го, нали?

— Да — въздъхна Один.

— В друго отношение и ти си такъв, а и Трит. Съмнявам се дали някой друг Родител в света би имал кураж или би му дошло наум да открадне акумулатор или извратената изобретателност да го използува като него. Вие тримата съставяте най-обикновената триада, известна досега.

— Благодаря.

— Но триадата ви създава и някои неудобства; неща, на които не сме разчитали. Искахме да учиш Дюа, защото това е най-лекият и най-добрият възможен начин да я примамим доброволно да изпълни функциите си. Не предвидихме донкихотската постъпка на Трит точно по това време. Нито пък, да говорим откровено, взехме предвид бурната й реакция от факта, че се налага светът в другата вселена да загине.

— Трябваше по-внимателно да отговарям на въпросите й — призна Один опечален.

— Нямаше да помогне. Тя сама разкрива нещата. И това не предвидихме. Один, съжалявам, но трябва да ти кажа… Дюа се е превърнала в смъртоносна опасност. Опитва се да спре позитронната помпа.

— Но как ще го направи? Не може да се добере до нея, но дори и да успее, ще й липсват необходимите познания, за да се справи.

— О, ще стигне до нея — Лостън се поколеба и продължи. — Тя остава пропита в скалите, където е в безопасност от нас.

Мина известно време, преди Один да разбере ясното значение на думите му.

— Никоя възрастна Емоционална не би… Дюа никога…

— Прави го. Не губи време да спориш… Прониква навсякъде из пещерите. Нищо не остава скрито от нея. Разучила е съобщенията, които получихме от другата вселена. Не сме уверени, но няма друг начин да се обясни всичко, което става.

— Ох, ох, ох — Один се залюля напред-назад, повърхността му потъмня от срам и мъка. — Знае ли Естуолд за всичко това?

— Още не — отвърна мрачно Лостън, — но все някой ден ще научи.

— А какво прави с тези съобщения?

— Използува ги, за да разработи метод, чрез който да изпрати свои послания в обратната посока.

— Тя не знае как да ги превежда и да ги предава.

— Научава се и на двете. Известно й е повече за тях, отколкото на самия Естуолд. Тя е ужасяващо явление — Емоционална, която разсъждава и е извън всякакъв контрол.

Один потръпна. Извън всякакъв контрол? Как говори като за машина!

— Не е възможно да е чак толкова зле — рече той.

— Може. Вече се е свързала с другите същества и се опасявам, че ги е посъветвала да спрат тяхната страна от позитронната помпа. Ако го направят, преди да избухне слънцето им, ще бъдем безпомощни откъм нашата страна.

— Но тогава…

— Трябва да я спрем, Один.

— Но… но как? Нима ще взривите… — гласът му изневери. Знаеше, макар и неясно, че Твърдите разполагат с устройства, с които изкопават пещери в световната скала; машини, рядко употребявани, откакто преди векове населението на света започнало да намалява. Дали щяха да открият Дюа в някоя скала и да я взривят заедно с нея?

— Не — заяви Лостън натъртено. — Не можем да причиним вреда на Дюа.

— Естуолд би могъл…

— И Естуолд няма да й навреди.

— Какво да се прави тогава?

— Ти, Один. Само ти. Безпомощни сме, затова трябва да разчитаме на теб.

— На мен? Но какво мога да направя?

— Помисли — настоя Лостън. — Помисли.

— За какво да мисля?

— Не мога да ти кажа нищо повече — мъчително изрече Лостън. — Мисли! Има твърде малко време.

Обърна се и излезе, като вървеше доста бързо за Твърд, сякаш не се доверяваше на себе си да остане повече, за да не се разприказва.

А Один се загледа след него — смаян, объркан, поразен.