Айзък Азимов
Самите богове (26)

5а

Дюа изпитваше почти непоносим срам. Необходимо й бе дълго време, за да го подтисне; да го подтисне достатъчно, за да размисли. Избърза… Избърза… като сляпа избяга от ужаса на домашната пещера; почти не я беше грижа, че не знае къде отива или дори къде се намира.

Беше нощ, време, когато никой почтен Мек не би излязъл на повърхността, нито дори най-лекомислените Емоционални. И щеше да мине доста време, преди да изгрее Слънцето. Дюа изпита задоволство. Слънцето означаваше храна, а в този миг тя ненавиждаше храната и онова, което бяха направили с нея.

Беше й студено, но тя усещаше неясно студа. Защо да обръща внимание на студа — помисли тя, — когато я бяха угоили, за да изпълни задължението си… угоена в тялото и разума. След всичко това студът и гладът й се сториха почти приятели. Тя разбираше Трит. Бедничкият, толкова лесно се прозираха преструвките му; постъпките му бяха напълно инстинктивни и трябваше да го похвалят, че така храбро е последвал инстинктите си. Така дръзко се бе върнал от пещерите на Твърдите с кълбото храна (а тя самата тогава го усети и щеше да знае какво става, ако Трит не беше толкова парализиран от постъпката си, че не смееше да мисли за нея, и ако тя не беше вцепенена от собственото си поведение и новата дълбочина на усещанията, свързана с него, така че не се погрижи да узнае най-належащото дори.)

Трит бе донесъл кълбото, без да го открият, и бе устроил злощастният капан, украсявайки нейната хранилка, за да я привлече. А тя се бе върнала, изчервена от съзнанието за причинената от търкането в скалата разреденост, изпълнена със срам заради постъпката си и със съжаление към Трит. Заради срама и съжалението тя се нахрани и помогна да се създаде нов живот.

Оттогава се хранеше оскъдно — както си бе свикнала, и никога от хранилката, но вече и никой не я подтикваше да го прави. Трит не я подканваше. Изглеждаше доволен (естествено), така че нищо не възбуждаше отново нейния срам. А Трит остави кълбото храна на мястото му. Не се осмели да поеме риска да го върне; получи каквото желаеше; най-добре и най-лесно беше да си го остави там и да не мисли повече за него.

Докато го заловиха.

Но умният Один трябва да е проумял плана на Трит — сигурно е забелязал новите съединения на електродите, навярно е разбрал целта на Трит. Явно не беше казал нищо на Трит, защото щеше да обезпокои и уплаши бедната дясна-брънка, а Один винаги пазеше Трит с голяма любов.

Разбира се, не е било необходимо Один да казва нещо. Трябвало е само да попълни празнините в несръчния план на Трит и да го осъществи.

Дюа не се самозалъгваше. Щеше да разпознае вкуса на храната от кълбото, да забележи необичайния дъх, да установи как започва да я изпълва, без да изпитва чувство за ситост… ако Один не я бе отвличал с приказките си.

Беше заговор между двамата, независимо дали Трит участвуваше в него съзнателно или не. Как повярва, че Один внезапно се е превърнал в грижовен, усърден учител? Как не разбра скритите му подбуди? Вниманието им към нея беше загриженост да се попълни новата триада, а това показваше колко малко мислят за нея самата.

Е, добре…

Тя поспря достатъчно дълго, за да усети обзелата я умора и се вмъкна в една пукнатина на скалата, която щеше да я предпази от режещия студен вятър. Две от седемте звезди попадаха в полето на погледа й и тя разсеяно се загледа в тях, занимаваше външните си усещания с дреболии, за да съсредоточи по-добре мислите си.

Беше разочарована.

— Измамена — промърмори си тя. — Измамена!

Не виждаха ли по-далеч от носовете си?

Че Трит е съгласен всичко да загине, стига той да подсигури бебетата си, можеше да се смята за сигурно. Той се ръководеше от инстинктите си. А Один?

Один разсъждаваше и означаваше ли това, че би пожертвувал всичко друго, за да разсъждава? Беше ли всичко, получено с помощта на разума, достатъчно оправдание, за да съществува… на всяка цена? Понеже Естуолд беше създал позитронната помпа, трябваше ли тя да се използува така, че целият свят, и Меките, и Твърдите наравно, да зависи от нея и от благоволението на хората от другата вселена? Какво ще стане, ако другите хора спрат работата, и светът остане без позитронната помпа и с опасно охладено Слънце?

Не, нямаше да спрат тия хора, защото ги бяха убедили да започнат и ще ги придумат да продължават, докато загинат… а после Разсъждаващите — и Твърди, и Меки — няма да имат повече нужда от тях… също както Дюа трябваше да продължи пътя (да загине), след като вече не им беше потребна.

Тя и другите хора бяха еднакво измамени.

Почти без да го съзнава, Дюа се сгушваше все по-надълбоко в скалата. Зарови се, престана да вижда звездите, да усеща вятъра, да съзнава света. Превърна се в чиста мисъл.

Мразеше Естуолд. Той олицетворяваше всичко егоистично и твърдо. Той бе създал позитронната помпа и вероятно безсъвестно щеше да унищожи десетки хиляди същества. Беше доста прикрит, никога не се появяваше и толкова могъщ, че дори другите Твърди се страхуваха от него. Е, добре, тогава тя щеше да се пребори с него. Щеше да го спре.

Хората от другата вселена бяха помогнали да се изгради позитронната помпа чрез някакъв начин на съобщаване. Один й бе споменавал за това. Къде ли държаха тези съобщения? Как ли изглеждаха? Как да ги използува, за да се свърже отново с тях?

Забележително беше колко ясно мислеше. Изпитваше бурно задоволство от факта, че ще използува разсъдъка си, за да победи жестоките разсъждаващи.

Нямаше да успеят да я спрат, защото тя проникваше там, където никой Твърд не беше способен да стъпи, където не можеше да отиде нито Родител, нито Разсъждаващ… нито дори друга Емоционална…

Накрая навярно щяха да я заловят, но в този миг не даваше пукната пара. Щеше да се бори, за да постигне целта си… на всяка цена… на всяка цена… макар, за да го постигне, да трябва да преминава през скали, да живее в скали, да обикаля из пещерите на Твърдите, да краде храна от техните акумулатори, когато се наложи, да се присъединява към стадото на другите Емоционални и да се храни със слънчева светлина, когато може.

Но накрая щеше да сподели с всички онова, което знаеше, а после да правят каквото искат. Тогава дори щеше да е готова да продължи пътя… но само тогава…