Айзък Азимов
Самите богове (15)

1б

Один неясно долавяше, че Дюа е на повърхността. Без в действителност да се замисля, можеше да преценява в каква посока е и дори до известна степен — на какво разстояние. Ако бе размислил, навярно щеше да изпита неудоволствие, защото взаимното им усещане от дълго време вече се приглушаваше и без да е сигурен защо, изпитваше все по-силно чувство на някакво самоосъществяване. Всичко се развиваше, както се предполагаше, че трябва да стане; белег, че с напредването на възрастта тялото продължава да еволюира.

Чувството на Трит за взаимно усещане не намаляваше, но все повече се насочваше към децата. Явно настъпваше времето на полезно развитие, но колкото и важна, ролята на Родителя, така да се каже, беше доста обикновена. Разсъждаващия беше много по-сложен и Один изпита мрачно задоволство от тази мисъл.

Разбира се, Дюа представляваше истинската загадка. Беше толкова различна от другите Емоционални. Това озадачаваше и разстройваше Трит, правеше го още по-мълчалив. Понякога смущаваше и дразнеше и Один, но той познаваше също безкрайната способност на Дюа да предизвиква задоволство от живота, а изглеждаше малко вероятно едното да е независимо от другото. Раздразнението, което причиняваше понякога, беше малка цена за бурното щастие.

А може би странният живот, който водеше Дюа, също беше част от нормалния развой. Твърдите изглежда се интересуваха от нея, а обикновено те обръщаха внимание само на Разсъждаващите. Той изпитваше гордост — толкова по-добре за триадата, щом дори Емоционалната заслужаваше внимание.

Нещата вървяха, както се предполагаше, че трябва да се развиват. Това беше твърда като скала основа и именно това искаше най-много да чувствува до самия край. Някой ден дори щеше да узнае кога настъпва времето да продължи пътя и щеше да изпита желание да го направи. Твърдите го уверяваха, както разправяха на всички Разсъждаващи, но му казваха също, че собственото му вътрешно съзнание, а не съвет отвън, ще определи безпогрешно времето.

— Когато сам се убедиш — беше му казал Лостън по ясния, внимателен начин, по които Твърдите винаги разговаряха с Меките, сякаш полагаха усилия, за да ги разберат, — че знаеш защо трябва да продължиш пътя, тогава ще продължиш и триадата ти ще те последва.

— Не мога да кажа, че сега искам да продължа пътя, Твърд сър — бе отвърнал Один. — Имам още много да уча.

— Естествено, ляв-скъпи. Така чувствуваш, защото още не си готов.

Один помисли: „Как въобще ще усетя, че съм готов, когато никога няма и наум да ми мине, че вече няма какво да уча?“

Но не го каза. Беше напълно сигурен, че това време ще настъпи и тогава всичко ще разбере.

Сведе поглед да се разгледа, почти се забрави и протегна едното си око — дори и у най-възрастните Разсъждаващи винаги оставаха някои детски импулси. Разбира се, не беше необходимо да го прави. Чувствуваше се напълно добре, когато окото му си оставаше стабилно на мястото и се усещаше задоволително твърд; приятни, ясно различими очертания, гладки и закръглени в красиво съединени яйцевидни форми.

Тялото му не притежаваше странно привличащия блясък на Дюа и приятната набитост на Трит. Обичаше ги и двамата, но не би сменил тялото си за нито едно от техните. Както и разума си, естествено. Разбира се, никога не би го споменал, защото не желаеше да нарани чувствата им, но не преставаше да е благодарен, задето не притежаваше ограничения ум на Трит или (дори повече) капризния интелект на Дюа. Предполагаше, че това не ги обременява, защото не познаваха нищо друго.

Отново започна ясно да усеща Дюа и съзнателно притъпи това си чувство. В този миг не изпитваше нужда от нея. Не че я желаеше по-слабо, но просто изпитваше все по-силни подтици в други насоки. Това беше част от съзряването на Разсъждаващия — да намира все повече задоволство в упражненията на ума, които могат да се правят само самостоятелно или с Твърдите.

Постепенно свикваше все повече с Твърдите; все повече се привързваше към тях. Знаеше, че това също е правилно, защото беше Разсъждаващ, а в известно отношение Твърдите бяха Свръхразсъждаващи. (Веднъж го спомена пред Лостън, най-приятелски настроения сред Твърдите и както му се струваше на Один, макар и неясно защо, най-младият. От Лостън се излъчи веселост, но той не отвърна нищо. Все пак това означаваше, че не го отрича.)

Най-ранните спомени на Один бяха изпълнени с Твърди. Неговият Родител все повече съсредоточаваше вниманието си върху последното дете — бебето-Емоционална. Това беше напълно естествено. Трит щеше да постъпи по същия начин, когато се появи последното им дете — ако въобще се роди. (Один бе възприел тази уговорка от Трит, който непрекъснато я използуваше като укор спрямо Дюа.)

Но толкова по-добре. Тъй като Родителят му бе зает повечето време, Один успя да започне образованието си значително по-рано.

Детското му поведение се променяше и той бе научил доста още преди да се запознае с Трит.

Срещата им обаче беше нещо, което сигурно никога нямаше да забрави. Сякаш беше станала вчера, а не преди половин живот. Срещаше Родители от собственото си поколение, разбира се; млади хора, които преди да инкубират децата, превръщащи ги в истински родители, не показваха признаци на неизбежното си флегматично отпускане. Като дете си беше играл със своя десен брат и не бе забелязал някаква интелектуална разлика помежду им (макар сега, когато хвърляше поглед назад към онези дни, да признаваше, че тя е съществувала дори тогава.)

Неясно осъзнаваше и ролята на Родителя в триадата. Дори като малък бе разправял с шепот приказки за сливания.

Когато се появи Трит и Один го видя, всичко се промени. За първи път в живота си Один изпита вътрешна топлота и се замисли, че съществува нещо, което желае и което е напълно различно от мисълта. Дори сега си спомняше стеснението, което бе изпитал.

Естествено, Трит не се бе смутил. Родителите никога не изпитваха неудобство от дейността на триадата, а Емоционалните почти никога не се стесняваха. Само за Разсъждаващите имаше такъв проблем.

— Прекалено много разсъждаваш — му обясни един Твърд, когато Один обсъди проблема с него, но това не го задоволи. В какво отношение мисленето би могло да е „прекалено много“?

Разбира се, когато се срещнаха за първи път, Трит беше млад. Все още прекалено дете. Държането му беше все още твърде наивно, проявяваше несигурност в глупостта си, така че реакцията му при срещата пролича смущаващо ясно. Стана почти прозрачен по ръбовете.

— Май не съм те виждал досега — поде колебливо Один, — десен-момко, а?

— Не съм идвал тук — отвърна Трит. — Доведоха ме.

И двамата знаеха точно какво се бе случило. Срещата е била уредена, защото някой (вероятно Родител, бе помислил навремето Один, но после разбра, че е бил един от Твърдите) е сметнал, че ще си подхождат, и предположението се оказа вярно.

Естествено, между двамата нямаше интелектуална връзка. И как би могло да съществува, когато Один искаше да учи с такава настървеност, че това негово желание изместваше всичко, освен съществуването на триадата, а Трит дори не разбираше какво означава „да учиш“? Каквото трябваше да знае, без да го учи и му беше невъзможно да го забрави.

От възбуждение, че научава толкова неща за света и неговото слънце, за историята и механизма на живота, за всичко във Вселената, Один понякога (през онези дни, когато биваха заедно) се улавяше, че се раздрънква пред Трит.

Трит го слушаше спокойно, очевидно не разбираше нищо, но беше доволен да слуша; докато Один, макар да не го разбираха, явно изпитваше задоволство да изнася лекции.

Подтикван от специфичните си нужди, Трит направи първия ход. След краткия обед Один разправяше какво е научил през деня. (По-плътното им вещество абсорбираше толкова бързо храната, че се задоволяваха с обикновена разходка на слънце, докато Емоционалните се печаха часове наред, свиваха се и изредяваха, сякаш съзнателно се опитваха да удължат времето на хранене.)

Один почти никога не им обръщаше внимание и беше щастлив, че му се отдава възможността да говори. Трит ден след ден безмълвно се взираше в тях и сега явно беше неспокоен.

Внезапно се приближи до Один и толкова набързо образува израстък, че неприятно нарани чувството му за форма. Постави го върху горната яйцевидна част на Один, която с леко трептене поглъщаше полъх топъл въздух за десерт. Израстъкът на Трит се изтъни с явно усилие и потъна през повърхността в кожата на Один, преди той да се отдръпне ужасено смутен.

Разбира се, като бебе Один бе вършил подобни неща, но никога след като стана юноша.

— Не прави така, Трит — откликна той рязко.

Израстъкът на Трит остана издаден навън, като леко се насочваше.

— Искам да го правя.

Один се събра, колкото е възможно по-плътно, опитваше се да втвърди повърхността си, за да не допусне проникване.

— Аз не желая.

— Защо? — попита Трит с напрегнат глас. — Няма нищо нередно.

Один каза първото нещо, което му мина през главата.

— Заболя ме.

(Не бе изпитал болка. Поне физическа. Но Твърдите винаги избягваха да докосват Меките. Случайното проникване им причиняваше болка, но те бяха изградени по-различно, напълно различно.)

Трит не се остави да го заблудят. В това отношение инстинктът му не можеше да го излъже.

— Не болеше — каза той.

— Ами не е редно по този начин. Трябва ни Емоционална.

А Трит само отвърна упорито:

— Все пак искам да го правим.

Сигурно щеше отново да се случи и Один непременно щеше да склони. Винаги се съгласяваше; вероятно така ставаше и с най-стеснителните Разсъждаващи. Както гласеше старата поговорка: „Всеки или признава, че го прави, или лъже“.

След това Трит го преследваше при всяка среща: ако не е с израстък, то с ръб до ръб. Накрая Один, съблазнен от удоволствието, което му доставяше, започна да го улеснява и се опитваше да заблести. Удаваше му се по-добре, отколкото на Трит. Горкият Трит, с безкрайно повече желание, раздразнен и напрегнат, успяваше да постигне само едва забележим блясък на места — като парцаливи кръпки.

Один обаче можеше да прозира по цялата си повърхност и подтискаше смущението си, когато се оставяше да потече по Трит. Проникването се ограничаваше с повърхността и Один усещаше как под кожата му пулсират твърдите ръбове на Трит. Усещаше удоволствие, примесено с чувство за вина.

— Слушай, Трит — поде веднъж Один, — вече съм ти казвал, че се нуждаем от Емоционална. Не бива да се сърдиш на нещо, което си е така.

— Тогава да я намерим — отвърна Трит.

Да се намери Емоционална! Простите подтици на Трит винаги го водеха към преки действия. Один не беше сигурен, дали ще успее да му обясни сложността на живота.

— Не е толкова лесно, дясна-брънка — започна той внимателно.

— Твърдите могат да го направят — прекъсна го внезапно Трит.

— Ти си приятел с тях. Помоли ги.

Один се ужаси.

— Не мога да ги моля. Времето — продължи той, като несъзнателно възприе поучаващия си тон — още не е настъпило, защото в противен случай сигурно щях да го усетя. Дотогава…

Трит не го слушаше.

— Аз ще ги помоля — заяви той.

— Не — рече Один ужасен. — Не се намесвай. Казвам ти, че още не е дошло времето. Трябва да се погрижа за образованието си. Лесно е да си Родител и да не трябва нищо да учиш, но…

Съжали в мига, в който го изрече, и в същност това беше лъжа. Просто не искаше да направи нищо, което би могло да обиди Твърдите и да попречи на полезната му връзка с тях. Трит обаче не даваше никакви признаци, че това го интересува, и на Один му мина мисълта, че другият не вижда никакъв смисъл или заслуга в това да научи нещо, което не знае и по начало не би възприел като обида, ако му се изтъкне този факт.

Обаче проблемът за Емоционална продължаваше да възниква. Понякога опитваха да се проникват взаимно. С течение на времето желанието им се засилваше. Никога не изпитваха пълно задоволство, макар да им доставяше удоволствие и всеки път Трит настояваше за Емоционална. А Один потъваше по-дълбоко в учението, сякаш в него търсеше защита срещу този проблем.

И все пак понякога почти се изкушаваше да сподели грижите си с Лостън.

Лостън беше Твърдия, когото познаваше най-добре; той проявяваше най-голям личен интерес към него. Всички Твърди си приличаха много, защото не се изменяха; никога не се променяха; формата им оставаше постоянна. Очите им винаги си стояха, където си бяха и на същото място за всички. Кожата им не беше съвсем твърда, но напълно непрозрачна, никога не заблестяваше, не губеше очертанията си, в нея не можеше да прониква друга кожа от същия вид. Не бяха по-едри от Меките, но тежаха повече. Веществото им беше значително по-плътно и трябваше да се отнасят внимателно към податливите тъкани на Меките.

Веднъж, когато беше малък, съвсем малък, и тялото му се преливаше почти толкова свободно, колкото и тялото на сестра му, към него се обърна един от Твърдите. Никога не разбра кой е бил, но в по-късния си живот научи, че всички Твърди проявяват интерес към бебетата-Разсъждаващи. Один посегна към Твърдия от чисто любопитство. Твърдия отскочи, а след това Родителя смъмри Один, защото се бе опитал да докосне Твърдия.

Мъмренето беше доста сурово и затова Один никога не го забрави. Когато порасна, научи, че плътно подредените атоми в тъканите на Твърдите изпитват болка при насилствено проникване в тях на други атоми. Один се замисли дали и Меките не изпитват болка. Веднъж друг млад Разсъждаващ му бе разправил, че се сблъскал с някакъв Твърд и Твърдия се превил от болка, но сам той не почувствувал нищо — само че Один не беше сигурен дали това не е мелодраматична хвалба.

Имаше и други неща, които не можеше да върши. Обичаше да се отърква в стените на пещерите. Изпитваше приятно, затоплящо чувство, когато си позволяваше да навлезе в скалата. Бебетата непрекъснато го правеха, но колкото повече порастваше, ставаше все по-трудно. Още успяваше да прониква поне с кожата си и му харесваше, но Родителя му откри, че го върши, и го смъмри. Один възрази, че сестра му непрекъснато прави същото — беше я виждал.

— За нея е различно — му обясни Родителя. — Тя е Емоционална.

Друг път, когато Один възприемаше някакъв запис — тогава беше по-възрастен, — разсеяно бе източил два израстъка и бе изтънил толкова краищата им, че успешно прекарваше единия през другия. Започна да го прави редовно, докато слушаше. Изпитваше някакво приятно гъделичкащо чувство, което му помагаше да слуша, а след това го унасяше в сън.

Родителя му го хвана отново и онова, което каза, все още караше Один със смущение да си спомня случката.

По онова време никой не му бе разправял какво е сливането. Тъпчеха го със знания и го възпитаваха за всичко, освен по въпроса какво в същност представлява триадата. На Трит също никога не му бяха казвали, но той беше Родител и поради това разбираше всичко, без да му го обясняват. Естествено, когато най-после се появи Дюа, всичко се изясни, макар че тя изглежда знаеше по-малко дори от Один.

Но Дюа не се присъедини към тях по инициатива на Один. Трит повдигна въпроса; Трит, който обикновено се страхуваше от Твърдите и мълчаливо ги отбягваше; Трит, на когото му липсваше самоувереността на Один за всичко, освен в това отношение; Трит, който само по този въпрос беше неукротим; Трит… Трит… Трит…

Один въздъхна. Трит нахлуваше в мислите му, защото се приближаваше. Усещаше го — суров, настоятелен, винаги изискващ. Тези дни на Один му оставаше толкова малко време — точно когато чувствуваше, че трябва да мисли повече от всякога, за да си изясни всичко…

— Да, Трит — каза той.