Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деверо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emerald Enchantment, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 82гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2008)
Корекция
julie81(2009)
Сканиране
?

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Мирослава)

1

Дъблин, април 1567 г.

„Ирландската мъгла — размишляваше той — забулва както делата на светците, така и греховете на простосмъртните…“ Радваше се, че най-сетне е в къщи.

Докато си проправяше път из улиците на родния Дъблин, Хю О’Нийл се наслаждаваше на влажната мъгла и мислеше за така желаното завръщане.

Първата му работа в Ирландия щеше да бъде да отмъсти за убийството на баща си Матю О’Нийл и брат си Брайън. Матю — по-големият, но незаконен брат на Шон.

О’Нийл бе влязъл в спор с Шон за управлението на Ълстър. Матю бе спечелил на своя страна парламента в Дъблин, докато Шон имаше много привърженици в Ълстър. Враждата между двамата братя бе приключила с трагичната смърт на Матю, който бе станал жертва на засада, устроена му от хората на Шон.

Най-напред мечът на Хю щеше да отмъсти за смъртта на по-големия му брат Брайън, убит от братовчеда на Шон Търлаф, докато Шон преговаряше в Лондон с кралица Елизабет. Хю не се съмняваше, че това убийство е извършено по нареждане на чичо му.

Най-хубавото бе, че англичаните нямаха намерение да се намесват. Парламентът в Дъблин щеше безрезервно да подкрепи претенциите му за Тирон. А тъй като Хю бе израснал в Англия и бе придворен на Елизабет, кралицата го смяташе за лоялен на короната и му бе дала благословията си.

— Направете всичко, за да освободите Ълстър от нашите врагове — го бе насърчила тя.

Това бе първата грешка на нейно величество. И хиляда години, прекарани в Англия, не биха могли да променят сърцето на един ирландец!

— Мили боже, как мразя ирландското време — оплака се сър Хенри, изтръгвайки спътника си от бляновете му. — Тук никога ли не изгрява слънце?

— В Англия също вали — примирително рече Хю.

— Да, приятелю, но английският дъжд е… е…

— По-сух?

— По-приятен — завърши изречението си сър Хенри.

Двамата мъже поеха по частен път, водещ към дъблинското имението на О’Нийлови.

— Разказвал ли съм ви някога — неочаквано попита Хю — как родът ми се е сдобил с имението? Говори ли ви нещо прозвището Червената ръка на Ълстър?

— Не, май не съм чувал тази история.

— В един спор за плодородните земи на Ълстър — поде Хю — главите на родовете О’Нийл и О’Донъл се състезавали с гребни лодки по Лаф Ний. Който пръв докоснел брега с ръка, щял да получи Ълстър. Когато моят прародител разбрал, че ще изгуби, отрязал едната си ръка, хвърлил я на брега и се обявил за принц на Ълстър.

Сър Хенри погледна спътника си с бялото на очите си.

— Очарователна история.

— Питам се кой ли от нас, днешните О’Нийл, би принесъл такава жертва.

— Е, ако сте достатъчно глупав да го сторите — отвърна англичанинът, — поне си оставете ръката, с която въртите меча. Навярно още дълго ще имате нужда от нея.

Хю се закиска тихо.

— Благодаря за съвета.

Когато влязоха в залата на господарската къща, Хю завари всичко такова, каквото трябваше да бъде. След смъртта на Брайън бе наредил да ремонтират къщата и сега се увери, че не е хвърлил парите си на вятъра.

Хю заведе сър Хенри в работния кабинет, наля две чаши уиски и подаде едната на англичанина. На вратата се почука и на прага се появи безформена жена на средна възраст.

— Пег? — попита Хю.

Икономката кимна и извади от джоба си скрепен с печат пергамент.

— Пратеник на вицекраля донесе това писмо за сър Хенри Сидни. — Тя подаде пергамента на Хю, който от своя страна го предаде на сър Хенри. — Да ви донеса ли нещо за хапване? — попита Пег, преди да излезе.

— Не, тази вечер няма да имаме нужда от нищо друго — рече Хю и я освободи.

След като бе счупил печата, сър Хенри прочете писмото и вдигна поглед усмихнато.

— Вицекралят смята, че в момента не ви заплашва нищо. Шон О’Нийл е зает далече оттук.

— Къде?

— Чичо ви воюва с О’Донълови.

— Откъде Ръсел знае това? — с безразлично изражение попита Хю.

Сър Хенри сви рамене.

— Изглежда има някой много добре прикрит шпионин в Ълстър.

Много добре прикрит шпионин в дома на Шон — мислеше си Хю. — Може би очарователната съпруга на чичо ми? Или някой недоволен роднина?

— Ще се радвам, ако тази вечер бъдете мой гост — каза Хю.

— Не — отклони поканата му сър Хенри и посегна към наметката си. — Тази вечер Ръсел ни очаква в замъка Дъблин.

— Тази вечер? — Хю смръщи чело, след това се ухили. — Петнадесет години очаквах това завръщане. Мисля, че няколко часа повече са без значение.

Недалеч от крепостната стена на Хаскълф Датчанина се издигаше символът на английската власт в Ирландия. Замъкът Дъблин, огромен четириъгълен комплекс от сгради, бе укрепление, седалище на правителството и затвор, това бе сърцето на английското подтисничество.

Хю и сър Хенри последваха млад английски войник с пика, който ги поведе през сумрачен лабиринт от коридори. Хю любопитно се питаше защо ги бяха извикали в този необичаен час. Наистина ли ставаше дума за неотложен разговор или му готвеха атентат?

Водачът им почука на една врата, отвори я и ги пропусна да влязат вътре. Хю смутено се усмихна на тримата познати мъже, които вдигнаха погледи при влизането им.

— Седнете — рече сър Уилям Ръсел, вицекралят на кралица Елизабет.

Кимайки за поздрав към членовете на дъблинския парламент лорд Бърк и лорд Фицджералд, Хю седна до масата и се обърна към вицекраля.

— Някакви неотложни дела? — попита той, докато един секретар му подаваше чаша с уиски.

— За нас победата ви над Шон О’Нийл е само въпрос на време — отвърна Ръсел и кимна на секретаря, който отвори вратата и даде знак на някого да влезе.

В стаята припряно пристъпи един от куриерите на Макдонълови. В ръцете си държеше зловонен вързоп.

— Оставете го на масата — заповяда вицекралят. След миг добави: — Отворете го.

— Мили боже — отрони се от устните на лорд Фицджералд.

— Проклятие! — промърмори лорд Бърк.

Когато видя зловещата, обезобразена от хищници глава, Хю пребледня като платно.

— Кой е това? — попита той.

Вицекралят отброи от един сандък хиляда монети и ги даде на куриера.

Секретарят съпроводи пратеника на Макдонълови до вратата.

— Не познавате ли чичо си Шон? — попита вицекралят. Без да дочака отговор, той се обърна към секретаря: — Наредете да забият главата на пика и да я изложат пред северозападната порта. Нека цял Дъблин види наказанието, което очаква всеки предател на короната.

За част от секундата Хю не можеше да откъсне поглед от поставената на масата глава, но след това гордостта на О’Нийлови взе връх и накара кръвта във вените му да кипне. Пръстите му посегнаха към кинжала, но Бърк предупредително стисна китката на приятеля си.

„Бих се отнесъл много по-почтително с Шон — помисли си Хю — и бих го погребал, както подобава на принца на Ълстър. Нямаше да позволя тялото му да бъде обезобразено. Мъжете на Ълстър имат добра памет. Тази безсмислена жестокост ще струва на англичаните повече, отколкото са готови да платят.“

— Е? — попита вицекралят.

— Най-сетне ни се удаде да се отървем от Шон О’Нийл — обърна се към Хю сър Хенри, — но вие не изглеждате особено доволен.

Вътрешно Хю скърцаше със зъби, но все пак успя да се усмихне.

— Всичко на този свят зависи от Провидението, Хенри, но съжалявам, че закъснях с отмъщението си.

Вицекралят се засмя.

— Сигурен съм, че ще преживеете това разочарование.

 

Дънганън, Ълстър, Ирландия

Шон О’Нийл, надеждата на бунтовно настроените ирландци, бе мъртъв. Мрачното сиво небе бе покрито с печални дъждовни облаци, сякаш и то тъгуваше за смъртта му.

Цялата в черно, Катрин Деврьо О’Нийл бе коленичила до гроба на мъжа си и се опитваше да се моли, но мислите й неизменно бягаха напред към несигурното бъдеще. Шон я бе напуснал и сега тя трябваше сама да се грижи за четиригодишната си дъщеричка и за бебето, което растеше в утробата й. Как щеше да обясни един ден на децата си, че тук, в черната земята, лежи обезглавеното тяло на баща им? Или че Шон е бил измамен от собствения си братовчед, които бе пуснал в ход интригата, завършила със смъртта на съпруга й? Но защо да крие истината от тях? И какво да прави сега? Дали да се върне при семейството си в Англия, или да остане в тази варварска страна? Все пак носеше в утробата си наследника на Шон.

— Какво да правя? — отчаяно изхлипа Катрин..

— На мен ли говориш, мамо? — попита Мейв. Дъщерята па Катрин бе умалено копие на майка си и имаше същите бакъреночервени коси и смарагденозелени очи.

— Говоря с татко — отвърна Катрин. Момиченцето се огледа, след което отново впери очи в майка си.

— Не виждам никого.

— Това не означава, че той не е тук — отвърна Катрин. — Сега не виждаш и слънцето, но все пак то е някъде горе на небето. Освен това не виждаш и малкото си братче, но то е в корема ми.

— Толкова отдавна чакам. Кога най-сетне ще мога да го видя?

— Вече ти казах — отвърна Катрин, — че ще бъде при нас през есента.

— И татко ли?

— Не, татко е на небето.

„Всъщност, няма големи шансове да е там“ — помисли си Катрин и подаде ръка на дъщеря си. След това напусна гробището, следвана от Мейв.

В двора я очакваха Патрик и Конъл О’Донъли, рицари и войници на Шон;

— Не се съмнявам — рече Конъл, — че Търлаф ще се опита да сложи ръка на владенията на О’Нийлови.

— Хю е в Дъблин — отбеляза Патрик, гледайки Катрин и Мейв да се приближават откъм гробищата. — Той има по-големи права над Тирон от Търлаф.

— Ако се присъединим към Хю — рече Конъл, — навярно ще ни се удаде да отмъстим за смъртта на Шон.

— А какво ще стане с Кати и Мейв? — попита Патрик, поглеждайки брат си с бялото на очите си. — Заклехме се да ги закриляме.

— Кати ще се върне в родината си — рече Конъл. — Дънганън не може да й предложи нищо, не и след като Търлаф се появи на сцената.

— Мислиш, ли, че Хю ще ни помогне да я отведем в Англия?

— Не зная — отвърна Конъл, — но си струва да опитаме. Ти остани тук, при Кати, а аз ще замина за Дъблин.

Мейв, която бе съзряла двамата мъже, се спусна към любимия си чичо.

— Чичо Патрик! — извика тя. Патрик я вдигна високо над главата си, при което и двамата прихнаха.

— Сега татко е на небето — рече Мейв. — А аз скоро ще видя малкото си братче… забравих кога.

— Наистина ли?

Мейв кимна.

— Мама ми каза.

— Тогава сигурно е вярно — потвърди Патрик. — Какво ще кажеш за една целувчица?

Мейв го млясна по устните.

— А за мен, малката? — попита Конъл.

Навеждайки се към него, Мейв докосна с устни бузата му и Патрик се ухили, развеселен от очевидната антипатия на момичето към брат му.

— Трябва веднага да обсъдим нещо — рече Патрик на Катрин.

Младата жена пое дъщеря си от ръцете му и я постави на земята.

— Бягай в къщи. Мод или Поли ще ти дадат нещо за пиене. — След като Мейв изчезна, Катрин се обърна към двамата братя и ги погледна въпросително.

— Търлаф ще се върне в Дънганън — обясни Патрик.

— Убийте го! Желая смъртта му.

— Не е толкова лесно — рече Конъл. — Търлаф ще оглави рода О’Нийл.

— Ами моето дете?

— Шон определи Търлаф за свой законен наследник и не успя да отмени това си решение — обясни Патрик. — Хората на Шон ще го подкрепят.

— Търлаф измами Шон — избухна Катрин. — Нима О’Нийлови ще се подчинят на един предател?

— Никой не може да докаже предателството — вметна Патрик. — Освен това О’Нийлови не могат да чакат, докато синът на Шон се роди и порасне. Имаме нужда от водач, за да държим англичаните в шах.

— Има ли някаква опасност за децата ми? — попита Катрин.

— Дори Търлаф не би дръзнал да стори нещо на вдовицата и децата на Шон — увери я Конъл.

— Какво да правя?

— Да запазиш спокойствие — рече Патрик, — поне докато се ориентираме накъде духа вятърът.

— Заминавам за Дъблин, за да подготвя бягството ти — обясни Конъл, — в случай че сметнеш това за необходимо.

— Не прави нищо, за което Търлаф да може да те упрекне — предупреди я Патрик, след като брат му бе отишъл да се приготви за път.

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита Катрин. По-скоро би умряла, отколкото да се подчини на противния предател, който преди време се бе опитал да я изнасили.

— Искам да кажа, че трябва да престанеш с ужасиш си навик да го измъчваш.

На устните й трепна усмивка — първата от много дни насам.

— Ще се опитам — обеща Катрин, — но със сигурност няма да е лесно. Търлаф познава само блюдолизничеството и насилието.

— Ще бъда до теб — рече Патрик.

След неуморна езда няколко дни по-късно Конъл пристигна в Дъблин. Научи, че Хю живее в къщата, която дядо му Кон О’Нийл, първият граф на Тирон, бе обитавал по време на престоите си в Дъблин. Конъл се насочи към имението на О’Нийлови и след като бе казал името си на икономката, тя го пусна да влезе.

Хю се надигна от стола си и излезе иззад писалището, за да посрещне госта си.

— Е? — подкани той Конъл, който го наблюдаваше мълчаливо.

— Аз съм ваш роднина, Конъл О’Донъли от Ълстър — представи се Конъл. — Шон О’Нийл е мъртъв.

— Зная — отвърна Хю и впери поглед в непознатия си роднина. — Невъзможно бе да не видя забитата му на пика глава.

Конъл падна на колене.

— Заклевам ти се в своята и тази на брат си Патрик вярност — тържествено обяви той.

— Изправи се — рече Хю и му протегна ръка. — Брат ти винаги е бил любимец на Шон и, доколкото си спомням, имаше забележително чувство за хумор.

— Такъв си е Патрик. Винаги е готов да се пошегува, но горко на онзи, срещу когото насочи закачките си.

— Защо той не дойде лично, за да ми засвидетелства верността си?

— Патрик остана в Дънганън, за да се грижи за вдовицата и дъщерята на Шон — отвърна Конъл. — Обещахме на господаря си да ги пазим.

Пред очите на Хю изникна образът на английската красавица, от която някога бе измъкнал една целувка. Грациозна и все пак добре закръглена. Безупречно бяла кожа, по която няма нито една луничка. Блестяща коса, напомняща за огнен залез. Малко, чипо носле и заразяваща усмивка. Очарователни смарагдовозелени очи.

— Как е дамата?

Конъл сви рамене.

— Смъртта на Шон бе ужасен удар за нея. Дъщеря й Мейв е четиригодишна, а госпожа Катрин очаква второ дете.

— Някакви новини от Търлаф?

— Очакваме скоро да се появи в Дънганън и да оглави рода О’Нийл. Госпожа Катрин го мрази и навярно дори е в опасност. Преди битката при Фарсетмор Търлаф се опита да я изнасили, което охлади отношенията между него и Шон. Шон така и не се върна в къщи и нямаше възможност да избере друг наследник. Би ли ни помогнал да я отведем в Англия?

— Икономката ми ще ти даде стая, където можеш да си починеш, докато обмисля всичко — отклони въпроса му Хю с непроницаемо изражение. — Утре сутринта ще поговорим отново.

След като Пег отведе Конъл, Хю си наля чаша уиски и я поднесе към устните си. В този момент на вратата се почука. В стаята влезе сър Хенри.

— Готов ли сте? — попита англичанинът.

— За какво?

— Лорд Фицджералд ни очаква.

— Бихте ли ме извинили пред него? — каза Хю. — Току-що възникнаха неотложни семейни дела. — Забелязал въпросителното изражение на англичанина, Хю добави: — Ще ви разкажа за това по-късно, когато обмисля всичко.

— Госпожица Фиона ще бъде разочарована — забеляза сър Хенри. — Тя се надяваше да задълбочите приятелството, на което сте сложили начало в Лондон.

— Младата дама ще преживее разочарованието — отвърна Хю, — мисля, че така се изрази преди време вицекралят. Кажете на Фиона, че ще я посетя при първа възможност.

Мърморейки, сър Хенри прие извинението на Хю.

— Както желаете.

Останал отново сам, Хю изпразни чашата с уиски на един дъх и си наля втора, след което седна в едно кресло пред камината.

„Какво да правя с бременната вдовица на Шон? — питаше се той. — Да я оставя на Търлаф или да й помогна да избяга в Англия? Никоя от двете възможности не е задоволителна, в случай че тя роди момче и сложи край на надеждите ми да се видя господар на Тирон.“ Хю седеше и размишляваше за бъдещето на Катрин, бавно преглъщайки уискито. Неочаквано му хрумна дързък план, чиято съвършенна простота го накара да се усмихне.

— Вече знам какво да правя с теб, госпожо Катрин — промърмори той, — и ти ще ми помогнеш. — С блестящи от нетърпение тъмни очи той се надигна от креслото и, тътрейки нозе, се приближи към писалището. Наля си още едно уиски и вдигна тост. — За Катрин Деврьо О’Нийл. Ех, защо всички проблеми в този живот не се решаваха тъй лесно!