Патриша Грасо
Смарагдова магия (13)

12

Както всеки ден, на другата сутрин Мод стана рано и приготви закуска за знатните гости. Първите войници вече се събираха за в голямата зала, когато тя забърза с два подноса нагоре по стълбите. Единият от тях остави пред вратата на О’Донъл, а другия — пред тази на Макдонъл, след това се запъти обратно към стълбището.

— Шшт!

Мод спря и се обърна. Развеселена от гледката, която се разкри пред очите й, тя наклони глава на една страна и се усмихна. Макдонъл стоеше на вратата и й даваше знаци да влезе в стаята му.

Мод се поколеба за част от секундата, но след това реши, че вече не е някое младо момиче, което има причина да се бои от спалнята на един мъж. Веднага щом се вмъкна вътре, вратата се затръшна след нея. Мод отвори уста, но мъжът постави пръст на устните си.

— Снощи ми се стори, че си загрижена за безопасността на госпожа Катрин — поде Макдонъл. При вида на безизразното й лице той се поколеба, но след това прошепна: — Изглежда доста я харесваш.

Гледайки го недоверчиво, Мод кимна.

— Тази нощ Търлаф О’Нийл я изнасили — беззвучно рече Сорли Бой. — Чух виковете й.

Очите на Мод се разшириха от ужас и тя понечи да се добере до вратата.

— Трябва веднага да се погрижа за нея.

— Чакай — нареди я той и й препречи пътя. — Кажи на госпожа Катрин, че ще й помогна, но това трябва да стане незабелязано. Когато отпътувам утре сутринта, ще занеса известие на съпруга й. Търлаф очаква, че той ще се опита да я спаси, така че ще ни трябва известно време, докато я измъкнем оттук. Междувременно тя не трябва да прави нищо, което би могло да го подтикне да стигне до крайност. Този О’Нийл е опасен и коварен човек. Разбра ли ме?

— Да — кимна Мод.

— Погрижи се госпожа Катрин също да го разбере — предупреди я Макдонъл. — Не мога да залагам на карта положението си..

— Не се безпокойте за това, господине — отвърна Мод. — Госпожа Катрин ще ме послуша, давам ви дума.

Мъжът се ухили широко. След това отвори вратата и Мод изхвърча в коридора.

Малко по-късно, с поднос в едната ръка, Мод отключи вратата към спалнята на Катрин и влезе вътре. Докато се приближаваше към леглото, хвърли бегъл поглед към разкъсаната нощница, която се валяше на пода. Разюзданото желание на Търлаф би могло да погуби Катрин и детето в утробата й.

След като бе оставила подноса на нощната масичка, Мод зави младата жена чак до брадичката и се загледа в нея. Сърцето й се късаше от мъка. Лицето на Катрин бе подпухнало, устните й подути, а тъмните кръгове под очите й издаваха крайно изтощение.

Мод приседна на ръба на леглото и погали младата жена. Катрин потръпна и закри лицето си с ръце, сякаш искаше да се предпази от удар.

— Аз съм — прошепна икономката.

— Мод? — Докато бавно се пробуждаше, в очите на Катрин се появи изненада.

— Нарани ли ви? — попита Мод и я погали по косата. Пламнала от срам, Катрин поклати глава.

— Нямаме много много време, така че ме слушайте внимателно — прошепна икономката. — Макдонъл иска да ви помогне.

— Да ми помогне да избягам? Днес?

— Не, не днес, момичето ми. Утре, когато напусне Дънганън, ще се свърже със съпруга ви. След това ще изготвят план за вашето спасяване. Няма смисъл мъжът ви да попада в клопката на Търлаф.

— Колко дълго ще трае това? — попита Катрин.

— Не мога да ви кажа — отвърна Мод, — но не бива да предизвиквате Търлаф. — Катрин пребледня и постави ръка на корема си.

— Сигурна съм, че той няма намерение да ви убива — добави икономката.

— Да гори в пъкъла дано! — изплъзна се от устните на Катрин.

При вида на изпълнените с омраза, блестящи зелени очи, Мод се прекръсти и я смъмри.

— Засрамете се, графиньо! Какъв език само! Не забравяйте, че колкото по-ожесточено се съпротивлявате срещу Търлаф, толкова по-голяма е опасността да навреди на вас и детето ви.

— Значи ли това, че трябва да му се подчиня? — ужасено попита Катрин. — Предпочитам да умра!

— Никога не го казвайте — извика Мод и отново се прекръсти. — Няма нищо по-непоправимо от смъртта. Помислете за дъщерите си, за съпруга си. Да не би да искате да ги оставите сами и да легнете в тъмния гроб до Шон?

— Отвращавам се от Търлаф! Как бих могла…? — Катрин замълча, ужасена от мисълта, че би могла да търпи докосванията на това чудовище.

— Понякога животът ни поднася невъобразими изненади и ни принуждава да правим неща, които не искаме — каза Мод. — Обещайте ми, че няма да се съпротивлявате.

Нервно хапейки подутите си устни, Катрин отвърна поглед. „Самоубийството е смъртен грях“ — мина й през ума. А да се съпротивлява на Търлаф би било равно на самоубийство. Но какво щеше да прави, ако след това Хю престанеше да я желае? Ако й отнемеше децата и я прогонеше? Галейки корема си с ръка, тя реши да се опита да запази живота на детето си толкова дълго, колкото бе възможно.

— Ще се опитам — каза Катрин.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Добре — каза Мод и стана. — А сега закусете.

Катрин седна в леглото и плътно се уви със завивката.

След това хвърли поглед към подноса, върху който видя чаша с мляко.

— Знаеш, че не понасям мляко — оплака се тя.

Мод се усмихна с облекчение. Щом младата жена можеше да се оплаква от млякото, значи отново бе предишната Катрин.

— Вие сте бременна — напомни й възрастната жена. — Изпийте го на един дъх.

С изражение на погнуса Катрин поднесе чашата към устните си, запуши нос и започна да пие.

— Сигурно искате да се отървете от вонята на тази свиня — рече Мод. — Ще наредя да ви приготвят хубава, гореща вана.

Приятно заситена, Катрин се отпусна в горещата, благоуханна вода и впери поглед в Мод, която седеше на един стол до нея. След това затвори очи и се замисли за неизбежната среща с Търлаф. Защо не можеше да седи във ваната, докато не се разтвори съвсем и не изчезне? Тази налудничава мисъл накара Катрин да се разсмее.

Когато отново отвори очи, Мод се бе извърнала с гневно изражение. Катрин проследи погледа й и видя Търлаф да стои в рамката на вратата.

— О! — Катрин се потопи по-дълбоко във ваната.

— Добро утро. — Търлаф се приближи с бавни стъпки. Докато мъжът я оглеждаше, тя засрамено сведе поглед.

Разрошената й бакъреночервена коса бе вдигната на кок на тила, но няколко кичура се бяха изплъзнали от прическата й като непокорни огнени езичета и грациозно се спускаха към раменете й. Страните й блестяха, обагрени в едва доловима руменина, която се спускаше чак до основата на криещите се под водата, гърди. Макар и да не ги виждаше, Търлаф знаеше, че смирено сведените й очи искрят от презрение и никога не биха го погледнали с нежност.

— Остави ни сами — лаконично нареди на Мод Търлаф.

— Тъкмо се къпя — възпротиви се Катрин.

— Да, виждам — каза той, седна на освободения от икономката стол и протегна дългите си крака.

— Нямам ли право на малко спокойствие? — тросна му се Катрин.

— Не, гълъбицата ми, не и от мен. — Търлаф се наведе напред. — Не възнамерявах да ти причинявам болка, Кати. Ако снощи не се бе съпротивлявала, нямаше да се отнеса с теб толкова… толкова грубо.

— Разбирам — отвърна Катрин с престорено смирение, без да вдига поглед, — но не искам детето ми да пострада.

„Това копеле! — проклинаше го наум тя. — Сякаш аз съм виновна, че се опита да ме изнасили!“

Катрин отказваше да го погледне, тъй като се боеше, че той може да отгатне истинските й чувства. Търлаф в никакъв случай не бе глупав.

Изненадан от отстъпчивоста й, Търлаф се запита дали тя все пак не бе поомекнала. Тази жена имаше нужда от един истински мъж, който да я сложи на мястото й. А когато това станеше, щеше да й покаже, че може да бъде и щедър.

— Макар и да не си съвсем без вина в цялата тази история — с покровителствен тон рече той, — аз се извинявам, ако в… в нетърпението си съм ти причинил болка. Когато детето се роди, двамата с теб ще задълбочим… ще задълбочим връзката си. Прощаваш ли ми, гълъбице моя? Или не?

— Напротив, прощавам ти — Катрин го погледна, опитвайки се да изглежда смирена.

— Превъзходно! Сега ще ти помогна при къпането.

— Не! — отказът й бе прекалено рязък и благосклонността в погледа му се смени с раздразнение. — Не е необходимо да се правиш на камериерка, за да се извиниш за нещо, което и без това съм ти простила.

— Но аз настоявам.

При първото му докосване цялото тяло на Катрин настръхна от погнуса.

— Отпусни се — прошепна той, забелязал съпротивата на младата жена, докато й сапунисваше гърба. — Няма да ти причиня болка.

Докато с едната си ръка умело масажираше гърба на Катрин, Търлаф постави другата върху раменете й.

Младата жена притвори очи, а когато болезнено напрегнатите й мускули започнаха да се отпускат, тя почти неволно се облегна на ръката, която придържаше тялото й.

Изплашена от едно изненадващо докосване на пръстите му до гърдите й, Катрин отвори очи. Търлаф наблюдаваше реакцията й. „Той иска да ме изпита“ — осъзна тя и извърна пламналото си от срам лице. Въпреки това не се опита да го отблъсне. Наблюдавайки изпод спуснатите си мигли как огромната му ръка гали кожата й, Катрин с ужас забеляза, че зърната на гърдите й са набъбнали.

— Погледни ме — с дрезгав глас каза Търлаф. След като Катрин се подчини, той попита: — Няма да ми се противопоставяш повече, нали?

— Да. — Катрин подтисна надигащата се в нея погнуса.

Търлаф притисна устни към нейните. Езикът му проникна в сладките дълбини на устата й, а целувката му ставаше все по-настойчива. Катрин понечи да се отдръпне, но нещо по-силно от нея я спря.

— Ела — тихо я подкани Търлаф и й помогна да се изправи. — Прекрасните ти гърди искат да бъдат милвани.

— Но ти каза… — възпротиви се Катрин.

— Зная какво съм казал — прекъсна я той и се засмя пресилено. — Но не съм се клел да не те докосвам.

— Ти, коварна свиня! — думите се бяха изплъзнали от устата й, преди да се осъзнае.

— Държиш ли на кутрето в корема си? — тросна й се Търлаф. — Или възнамеряваш отново да се противиш?

Катрин замълча и отвърна поглед. За детето на Хю бе готова на всичко.

Търлаф се наведе над нея доволен. Устните му засмукаха едното от зърната на гърдите й, опивайки се от несравнимата му сладост. В същото време огромната му лапа си играеше с другото.

— Мисля, че вече си готова за мен — промърмори Търлаф, когато единият му пръст проникна в скритата зад срамните й устни влажна пещера.

Катрин потръпна от погнуса, която Търлаф взе за възбуда. Той обаче бе много ангажиран мъж и в момента нямаше време за губене.

— Днес си почини. — Търлаф се изправи. — Гостите ми си заминават утре сутринта, затова тази вечер ще трябва да влезеш в ролята на домакиня.

Търлаф изпитваше желание да я вземе веднага, но си каза, че тя по всяко време е на негово разположение. Той я остави във ваната, прекоси стаята, но на вратата спря и плъзна жадния си поглед по тялото си.

— Тази вечер облечи смарагдовозелената рокля.

— Смарагдовозелената рокля?

— Роклята, която носеше в деня на нашата първа среща.

Споменът накара Търлаф да се усмихне.

— Мод сигурно ще знае коя имам предвид.

— Но…

— Ще облечеш нещо, което ми харесва — прекъсна я той.

— Прекрасното ти тяло знае, че ми принадлежи, ако и разумът ти да не иска да го признае. — След тези думи той затвори вратата след себе си.

Катрин дълго остана във ваната, парализирана от унижение. По лицето й рукнаха горещи сълзи. Чувстваше се омърсена от докосванията му, които будеха в нея само погнуса. Сега вече Хю никога нямаше да я пожелае, за което тя не можеше да го упрекне. Той щеше да й вземе децата и да я изхвърли.

Катрин излезе от ваната и се подсуши. Когато вдигна нощницата си, видя че е разкъсана и я пусна обратно на пода. Отпусна се гола на леглото и затвори очи, но не можеше да прогони от ума си ужасяващата мисъл за онова, което щеше да се случи тази нощ, когато тъмнината обгърнеше слабите сетива на смъртните.

След малко се появи разтревожената Мод.

— Нарани ли ви? — развълнувано попита тя.

— Само гордостта ми.

— Добре — Мод се закиска, което накара Катрин да зяпне от учудване. — Доколкото знам, още никой не е умрял от наранена гордост.

 

 

Вече бе време за вечеря, а Катрин стоеше като парализирана на горната площадка на стълбището. Пищната й коса падаше като бакъреночервен водопад чак до кръста й. Бе облечена в смарагдовозелена копринена рокля и мисълта, че това бе една от любимите рокли на покойния й съпруг, я накара да въздъхне. Изглежда допадаше и на Търлаф.

Горната част на рокята бе тясна, а с бременността и годините фигурата на Катрин се бе поналяла. Зелената коприна едва покриваше тъмните зърна на пищните й гърди. Поглеждайки дръзкото си деколте, Катрин се поколеба какво да прави. Чувстваше се разголена в буквалния смисъл на думата.

Опита се да си вдъхне кураж. Точно в този момент нерешителността нямаше да й помогне. Катрин спусна червената си грива върху гърдите си. „Така! — доволно си помисли тя. — Сега поне не съм съвсем гола.“

Един гърлен смях, който можеше да излиза само от устата на Търлаф, я накара да застане нащрек. Когато вдигна поглед, Катрин забеляза мъчителя си да се задава отдолу по стълбите.

— Идвам, за да те съпроводя до залата — каза той.

— Аз… аз… — заекна Катрин. — Вратата бе отключена. Не бях сигурна дали…

— Гърдите ти заслужават да бъдат обект на възхищение — каза Търлаф, отметна косата й и откри алабастровото и деколте.

Катрин пламна от срам. Усмихнат, Търлаф й предложи ръка и двамата мълчаливо заслизаха по стълбите.

Голямата зала бе пълна с войници. Докато Търлаф я водеше към масата, Катрин имаше чувството, че всички гледат само нея. Чувстваше се като изложен на показ трофей.

Търлаф настани Катрин от лявата си страна, а Калваг О’Донъл седна отдясно. Почти едновременно с домакина се появи Сорли Бой Макдонъл и зае свободния стол до Катрин. Мисълта, че до нея седи приятел, я накара да се почувства малко по-добре. Вечерята бе сервирана и Катрин се успокои, тъй като вече не бе център на внимание.

— Тост за госпожа Катрин — извика Търлаф и вдигна чашата си. Седящите наоколо последваха примера му и вдигнаха чаши.

Катрин седеше, без да помръдне, отказвайки да приеме съмнителната чест, която й се оказваше.

— Пий — рече Търлаф и сложи ръка на рамото й. — Това ще ти помогне да се отпуснеш.

Погледите им се срещнаха и Катрин забеляза в неговия неприкритото предупреждение, че няма да търпи непокорство. Тя кимна и отпи от чашата си.

Доволен, Търлаф се усмихна и я потупа по рамото. След това се наведе към нея, погъделичка я по гърба и прошепна на ухото й:

— Усмихвай се и се преструвай на любезна домакиня.

Катрин преглътна гордостта си и се обърна най-напред към Калваг О’Донъл.

— Добър вечер, господине. Надявам се, че се чувствате добре.

— Добър вечер, графиньо — отвърна О’Донъл, без да откъсва поглед от гърдите й, които заплашваха да прелеят от деколтето. — Щедростта на О’Нийлови е… необикновена…

Лицето на Катрин пламна и Търлаф се подсмихна на смущението й. Подтискайки растящия си гняв. Катрин се обърна към Сорли Бой Макдонъл и си наложи да се усмихне. Макдонъл надмогна състраданието, което изпитваше към младата жена, и отвърна на усмивката й с ледено изражение.

— Както виждам, укротил си фустата — обърна се той към Търлаф.

— Разбира се. Всичко, от което имаше нужда тя, е един истински мъж, който да я постави на мястото и.

Пламнала от срам, Катрин не можеше повече да сдържа гнева си. Тя стана рязко.

— Ще ме извините ли, господа! — с пресилена вежливост попита Катрин.

— Седни! — заповяда Търлаф. — Или искаш отново да станеш за смях?

— Отказвам да седя тук, докато вие разговаряте за мен така, сякаш съм глуха или безчувствена. — От гняв гласът на Катрин премина във фалцет.

— Извинявай — каза Търлаф със състрадателен тон. — Остани и вечеряй с нас. Трябва да се подкрепиш.

— Моля, седнете — каза Макдонъл. — Не исках да ви засегна.

Катрин колебливо седна. Мъжете започнаха да се хранят. Много скоро те напълно бяха забравили за присъствието й и открито говореха за плановете си за война с англичаните, веднага щом Търлаф сложеше край на разпрата си с Хю. При споменаване на името на съпруга й Катрин наостри слух, но Търлаф, който забеляза интереса и, даде знак на останалите да сменят темата.

Разстроена, Катрин яде съвсем малко и то само защото Търлаф, който следеше всяко нейно движение, я накара насила.

След края на вечерята тя видя, че повечето от присъстващите в залата са пияни. Сътрапезниците й също не бяха пренебрегнали виното, а и самата тя се чувстваше позамаяна след двете чаши, които бе изпила по настояване на Търлаф.

Сега той протегна ръка и я притегли към себе си.

— Броя секундите до мига, в който ще останем сами, гълъбче — промърмори на ухото й той. При тези думи Катрин се вцепени.

— Целуни я! — долетя от залата гласът на някакъв войник. Похотливото му предложение бе подкрепено и от други.

— Да, целуни я!

— Укроти вещицата!

— Вземи я!

— Вземи я върху масата!

Смеейки се на дързостта на хората си, Търлаф стисна Катрин в желязната си прегръдка. Инстинктите й я подтикваха към бягство, но тя си наложи да остане и да се усмихне изкусително. Бе решена да продължи да се преструва на смирена и отзивчива и накрая да спечели борбата с Търлаф. За негова най-голяма изненада Катрин обви ръце около врата му.

Устните на Катрин бяха влажни и подканящо отворени. Тя страстно ги впи в устата на мъжа, който изпита непознато чувство на наслада.

„Кой е господарят всъщност?“ — запита се Търлаф. Правилата на играта неочаквано се бяха променили. Езикът на Търлаф изтика този на Катрин обратно в устата й. След края на целувката младата жена падна обратно на стола си. Мъжете аплодираха като луди уменията на Търлаф, но Катрин трябваше да положи всички усилия, за да не изтрие устните си с ръкав.

— Нима пленниците вече седят на масата като почетни гости? — попита изникналата изневиделица Мойра.

— Изчезвай. — Търлаф понечи да се освободи от ирландската красавица с едно презрително махване с ръка. — Върни се в колибата си.

— Значи предпочиташ тази английска повлекана? — Мойра пристъпи към Катрин. — Мястото на тази вещица е в някой дълбок гроб.

— Лайъм! — извика Търлаф. Воинът веднага се появи и сграбчи Мойра, която полагаше всички усилия да се освободи. — Отнеси тази змия в къщи и се погрижи да остане там — нареди той, намигвайки на Лайъм, — дори ако трябва цяла нощ лично да я пазиш.

Залата се разтресе от смеха на присъстващите мъже. Широко ухилен, Лайъм вдигна Мойра и я метна на рамо. Той я плесна по задника, което сложи край на съпротивата й, и се запъти с товара си към вратата.

— Трябва да съпроводя госпожа Катрин до стаята й — обърна се Търлаф към гостите си и стана. — Утре ще обсъдим всичко още веднъж. — След това се обърна към Катрин и й подаде ръка. Тя сложи треперещата си длан в неговата и се остави да я изведе от залата.

Горе той затръшна вратата на стаята след себе си и взе Катрин в прегръдката си. Докато устните му се притиснаха към нейните, едната от огромните му лапи правеше невъзможна всяка съпротива.

Трескаво търсейки някакъв претекст да отложи неизбежното, Катрин отдръпна глава назад.

— Би ли извикал Мод да ми помогне?

Търлаф се усмихна лукаво.

— Тази вечер аз ще ти бъда камериерка.

— Т-ти ми о-б-беща нещо. — Сълзи на отчаяние бликнаха в очите на Катрин. — М-моля… бебето ми.

— Сълзи? — иронично каза Търлаф, а гласът му бе по-леден от най-студения зимен вятър. — Докосванията ми извикват в очите ти сълзи?

Катрин сведе уплашено поглед и замълча.

— Боиш ли се от мен? — попита той и повдигна брадичката й, за да надникне в обезоръжаващите й зелени очи.

— Не — излъга тя.

Търлаф се ухили при тази очевидна лъжа и се запъти към вратата. Гласът на Катрин го спря.

— Може ли да посетя гроба на Шон? — попита тя. — Като негова вдовица му дължа поне това.

Търлаф се вгледа в нея за секунда.

— Ще помисля — просъска той и напусна стаята.

Смазана, Катрин наблюдаваше заключената врата и се питаше какво ли си мислеше и правеше Хю в този момент.

„Ако не беше бебето — мислеше си тя, — отдавна да съм сложила край на презрения си живот, за да спася честта на съпруга си.“

На следващата сутрин Катрин бе събудена от долитаща от двора глъчка. Какво ставаше?

След това се досети, че Макдонъл напуска Дънганън и щеше да доведе помощ. Но колко време щеше да отнеме това? Колко дълго щеше да успее да отлага неизбежното?

Катрин реши, че трябва зорко да дебне някаква възможност за бягство. Задачата на Хю щеше да се окаже много по-лесна, ако тя успееше да се освободи сама.

Ваната вече бе пълна с гореща вода и чакаше пред камината. Катрин отметна завивката на леглото, стана и се уви в нея. След това седна на ръба и понечи да позвъни, но в същия момент вратата на стаята се отвори и на прага се появи Мод.

— Добър ден — каза възрастната жена. — Донесла съм ви нещо хубаво за хапване. Трябва да изядете всичко. — Тя постави подноса на нощната масичка, след което прекоси стаята.

Катрин се наведе към масичката, за да проучи съдържанието на подноса. Имаше прясно изпечен хляб, твърдо сварени яйца, шунка, сирене и две чаши. Едната бе пълна с тъмна бира, а другата — с мляко.

— Да не би днес да имам избор? — попита Катрин, посочвайки двете чаши.

— Бирата е за него — отвърна Мод.

Катрин изненадано вдигна поглед. В рамката на вратата между двете спални стоеше Търлаф и се възхищаваше на трогателната картина, която му предлагаше небрежно увита в завивката за легло млада жена — разрошена коса, сънено лице и безупречна кожа.

— Имаш нужда от нещо за подсилване? — попита Катрин и погледна с бялото на очите си Мод, която хапеше устни, за да не се засмее. — Не бих помислила, че ще прибегнеш до толкова безсмислена маневра.

— Тази сутрин сме малко кисели? — Търлаф взе един стол, постави го до леглото и седна. — Реших, че ще е по-приятно да закусим заедно.

„По-приятно за кого?“ — помисли си наум Катрин. Погледите им се срещнаха и тя посочи млякото.

— Няма да го изпия и заплахите за излишни.

— Но тя е бременна — обади се от другия край на стаята Мод.

Търлаф премести поглед от категоричното изражение на Мод към капризната гримаса на Катрин и сви рамене.

— Изпий млякото, Кати.

— Кой всъщност е господарят тук? — парира Катрин. — Чия дума се слуша?

Търлаф й хвърли леден поглед. Очите му се присвиха, а устните му побеляха от гняв.

— Добре, ще го изпия. — Докато посягаше към чашата, Катрин забеляза триумфиращия поглед на икономката.

Гневът й припламна с нова сила.

— Уф! — чашата се изплъзна от пръстите на Катрин и се пръсна на пода. Млякото плисна на всички страни.

— Нарочно го направихте — обвини я Мод и стрелна с поглед.

„Тази хитра малка вещица!“ — помисли си Търлаф и преглътна смеха си. Тъй като желаеше Катрин да изпие чаша мляко дори ако това щеше да бъде последното й действие на тази земя, той направи усилие да придаде на лицето си строго изражение. Разбира се, той не пиеше мляко и можеше да разбере отвращението й, но бе наредил тя да пие. Катрин бе престъпила желанието му, а това той нямаше да търпи, колкото и да копнееше по необикновено привлекателното й тяло. Избраницата на Търлаф О’Нийл трябваше да се подчинява.

— Стана неволно. — Катрин се предаде. — Донеси още една чаша и ще я изпия. — Не искаше да рискува така желаната свобода заради една глупава чаша мляко.

— Това беше съвсем по ирландски — рече Търлаф, когато Мод излезе от стаята.

— Какво искаш да кажеш?

— Бунт и покорство. Да продължиш да живееш, за да въстанеш отново. Това е ирландският начин на живот.

След като Търлаф излезе, Катрин се изкъпа и облече мека вълнена пола и ленена блуза. След това застана до прозореца и погледна към двора.

Знатните гости и техните войници вече бяха готови за път. Търлаф и Лайъм също бяха в двора.

Когато О’Донъл и Макдонъл подкараха конете си, на устните на Катрин трепна усмивка.

„Още преди да съм свършила с него — закле се Катрин, докато пресичаше стаята си, — Търлаф ще моли на колене съпруга ми да си ме вземе обратно.“

Вратата не бе заключена. Катрин се спусна по стълбите и след малко бе в двора.

— Какво търсиш тук? — попита Търлаф.

— Каза, че мога да посетя гроба на Шон — отвърна тя

— Нищо подобно не съм ти казвал. Казах само, че ще с помисля.

— Е?

Търлаф се усмихна замислено.

— Скъпа, някой трябва да те съпровожда, а в момента а нямам време.

Усмивката на Катрин помръкна.

— Лайъм?

— Мъжете ми също са заети.

— Мод? — не се отказваше тя.

— Мод има други задължения. — Търлаф я погледна не доволно. — Имаме работа. Хората не могат да зарежа всичко просто така, само за да ти угодят.

— Трябва да има някой — отчаяно извика Катрин. По бузата й се търкулна самотна сълза.

Търлаф бе разколебан.

— Лайъм! — изрева той.

— Да? — отвърна мъжът и се приближи.

— Намери ми онова нескопосано конярче — лаконично нареди Търлаф и се опита да скрие раздразнението си

Лайъм намигна на Катрин и изчезна по посока на конюшните.

Щастлива от победата си, Катрин дари тъмничаря си с лъчезарна усмивка.

— Благодаря, господине — изчурулика тя с развеселен поглед.

Търлаф бе смутен, тъй като осъзнаваше, че го водят за носа, но след миг на лицето му се появи пресилена усмивка.

— Довечера ще имаш възможност да ми засвидетелстваш благодарността си — отвърна той и бе развеселен от киселата й физиономия.

По преценка на Катрин момчето бе около дванадесет-тринадесетгодишно, с няколко сантиметра по-високо от нея, слабо и непохватно. Въпреки че светлокафявата му кожа не бе нещо необикновено за Ирландия, то имаше ангелско лице и хубави сини очи. Смутено от присъствието на толкова много хора, момчето сведе глава и Катрин разбра, че то е умствено изостанало.

— Погледни ме, Тим — нареди Търлаф и момчето веднага се подчини. — Това е госпожа Катрин. Днес, а и всеки друг ден когато пожелае, ще я съпровождаш до гробищата. Разбра ли ме?

— Д-д-а — отвърна Тим и зяпна с отворена уста червенокосото видение. Когато видението му се усмихна, Тим се изчерви като домат и отново сведе глава.

— Може ли да тръгваме? — Катрин протегна ръка и така, ръка в ръка, графинята и конярчето се отправиха към гробищата.

— Мисля, че дамата скоро ще си има още един обожател — рече Лайъм, докато гледаше след тях, а след това се засмя.

— Гледай си работата — тросна се Търлаф и се отдалечи.

След като излязоха от двора с умерена крачка, Катрин и Тим се насочиха към малкия семеен параклис на О’Нийлови, зад който се намираха гробищата. Катрин забеляза нервността на момчето и се опита да го успокои.

— Докато Шон О’Нийл бе мой съпруг, аз живеех в Дънганън — рече тя. — Помниш ли ме?

Тим спря и я погледна любопитно. В очите му се появи отблясъка от смътен спомен.

— Д-д-а, госпожо. — Момчето добави, изчервявайки се: — Как бих могъл да забравя толкова красива жена като вас.

— Много мило от твоя страна! — отвърна Катрин. — Доколкото си спомням, бе паднал лошо от някакъв кон. Оздравя ли напълно?

— Чувствам се добре — отвърна момчето със смутен поглед, — но хората казват, че вече не съм същия. Господарят Шон казваше, че умът ми се бил размътил, но аз не си спомням нищо такова.

Когато достигнаха гробищата, Катрин се отправи към последния пристан на Шон, но Тим, който се боеше от гробове и духове, остана да я чака отвън. Момчето знаеше, че ако човек не внимава, духовете на умрелите можеха да го отнесат и никой повече нямаше да го види.

Катрин коленичи пред гроба на Шон и впери поглед в надгробната плоча. Пред очите й изникна лицето на покойния й съпруг.

„Толкова е спокойно тук… — заговори го душата й. — Дълго време ме нямаше, защото трябваше да бягам от Търлаф. Имаш още една дъщеря. Шана е твое копие…“

— О, Хю… — изхлипа Катрин, а от очите й рукнаха сълзи.

— Не плачете, госпожо! — Тим превъзмогна страха си от мъртвите и се втурна към Катрин. Той коленичи до нея и взе ръката й. — Моля ви, не плачете. — Без да се замисли, той изтри сълзите й с мръсната си длан и начерни бузите й.

— Тим е най-добрият ви приятел — ухилено рече той.

— Благодаря — каза Катрин и се усмихна тъжно. — И аз искам да бъда твоята най-добра приятелка.

Момчето грейна от радост.

— Утре ще открадна цветя от градината на О’Нийл, за да ги донесете тук.

— Би било чудесно. — При мисълта за това, че градините на Търлаф щяха да стават все по-рехави, Катрин избухна в жизнерадостен смях, а Тим се присъедини към нея.

 

 

Всички обитатели на имението О’Нийл преживяваха мъчително дълги и изпълнени със страхове дни, но никой не страдаше повече от Хю. От грижи по съпругата си той изглеждаше състарен с поне десет години. Чувството за вина бе стиснало сърцето му като в железен обръч и той вече почти не можеше нито да се храни, нито да спи. Бе се заклел да закриля Катрин и се бе провалил. Вечните мъки — разяждаща неизвестност.

Отначало бе ядосан, че са му попречили да тръгне веднага към Дънганън, но в крайна сметка трябваше да даде право на приятелите си.

От шпионите си в Ълстър бе научил, че жена му наистина е отвлечена от Търлаф. Катрин била жива и здрава, но много строго охранявана.

Хю, лорд Бърк, Патрик и Конъл прекарваха часове в кабинета в кроене и отхвърляне на стратегии за освобождаването й. Хю настояваше да разработят план, който да не излага Катрин на опасност, но тайно в себе си съзнаваше, че това е невъзможно.

— Господине — прекъсна ги сега Пег и привлече погледите на мъжете към вратата. — Някой си Франсис Макдонъл иска да говори с вас за госпожа Катрин.

Четири учудени лица посрещнаха Франсис Макдонъл, същия онзи, който преди време бе донесъл обезобразената глава на Шон О’Нийл в замъка Дъблин.

— Седнете — рече Хю и освободи икономката си с едно кимване с глава.

Патрик и Конъл, които си спомниха за неочакваната смърт на Шон край Кушендън, се спогледаха многозначително и впериха войнствени погледи в младия Макдонъл.

— Нося съобщение от Сорли Бой Макдонъл — поде Франсис.

Хю се наведе напред.

— Говорете.

— Търлаф О’Нийл държи съпругата ви…

— Това вече ни е известно — прекъсна то Патрик. — Откъде имате тази информация?

— Остави човека да се доизкаже — рече Хю.

— Видях графинята със собствените си очи — продължи Франсис за всеобща изненада. — С баща ми бяхме в Дънганън точно когато я доведоха. О’Нийл допуска — бих казал дори, е убеден, — че ще се опитате да я освободите. Всъщност, прякото нападение би било истинско самоубийство. След една седмица баща ми ще ви очаква в Ентръм.

— Това е още един от проклетите номера на Макдонълови — възкликна Патрик. — Също като смъртта на Шон.

— Кълна се, че това не е клопка.

— Нима думата ви не е също толкова съмнителна, колкото гостоприемството ви? — презрително попита Конъл. Съвсем неотдавна Макдонълови бяха предложили гостоприемството си на Шон, за да го отровят и да занесат главата му в Дъблинския замък.

— Защо Сорли Бой ще иска да помага точно на мен? — недоверчиво попита Хю.

— Баща ми не помага на вас — отвърна младият мъж, — а на жена ви, на която е задължен.

За известно време в стаята се възцари мълчание. Погледът на Хю бе замъглен от болка, а когато отново заговори, гласът му бе просто един измъчен шепот:

— Как… как е тя?

— Графинята се държа гордо като кралица — обясни Франсис. — Тя прояви смелост, каквато никога не съм очаквал от една жена. — След това, за да облекчи болката, която бе изписана на лицето на домакина си, той добави: — Вашата графиня се държа наистина храбро.

Хю кимна и се обърна към Конъл.

— Заведи го при Пег. Кажи на хората, че на разсъмване тръгваме. — След това отново се обърна към Франсис. — Икономката ми ще ви предложи топло ядене и стая за през нощта.

— Закъде тръгваме? — попита Патрик, когато вратата се затвори зад двамата мъже.

— За Ентръм.

— Тогава трябва да сме подготвени за най-лошото — каза Патрик. — Срещата с Макдонъл може да е част от плана на Търлаф.

Хю кимна в знак на съгласие, но същевременно съзнаваше, че няма друг избор.

— Трябва да поемем този риск. — Лорд Бърк, който досега бе мълчал, се надигна.

— Сега си тръгвам, но утре по изгрев слънце ще бъда тук с мъжете си…

— Не — прекъсна го Хю. — Няма нужда да идваш с нас, приятелю. Бебето на Фиона може да се роди всеки момент. Ти…

— Не бих могъл да сторя нищо повече, от това да й държа ръката — възрази Бърк.

— Остани в Дъблин — рече Хю. — Ако става дума за клопка, можеш да известиш вицекраля или кралицата, за да се погрижат за освобождаването на Катрин. Няма да оставя жена си и детето си в ръцете на Търлаф дори и това да ми коства живота. — Лорд Бърк кимна и се сбогува, а Патрик отиде да се погрижи за приготовленията около заминаването им.

Хю си наля една чаша уиски и седна пред камината. „Аз съм виновен за всичко“ — каза си той за хиляден път. Как щеше да погледне Катрин в очите? Какви ли страхове и мъки беше принудена да търпи в лапите на Търлаф?

— Ако е посмял да я докосне, ще го… — Хю гневно запрати чашата в огъня.