Нора Робъртс
Нощни птици (9)

Девета глава

Сила сви ръце пред себе си, да се предпази от студа и се загледа над боровете и скалите. Бойд отново се бе оказал прав. Гледката бе невероятна.

От това място тя видя стръмните, покрити със сняг върхове на планините наоколо. Съвсем наблизо, а в същото време много далече улови разпръскващия се дим от някакъв комин. Вечнозелените дървета бяха гордо изправени, яки зимни ветерани, а игличките им свистяха в надигащия се вятър. Долавяше се и пронизващия ромон на леденостуден поток. На светлината на залеза успя да улови проблясъци от водата.

Спускаха се дълги сенки, а късното следобедно слънце разпръскваше синя светлина по снега. Преди малко видя сърна, която душеше наоколо и се опитваше да открие трева. Сега вече бе сама.

Беше забравила какво удоволствие бе да си заобиколен от спокойствие. Истината бе, че Сила не знаеше дали някога бе познавала това чувство. Поне от ранно детство, когато все още вярваше в приказките и щастливия им край. А когато една жена е почти на тридесет, вече е прекалено късно да започне да вярва отново.

И въпреки това се съмняваше, че нещата ще си останат същите.

Той спази обещанието си. Отведе я на места, за които не бе и сънувала. Само за една изключителна дълга нощ й показа, че любовта означава и да получиш, и да дадеш, и да приемеш и да предложиш. Тя научи много повече от любовните ласки в леглото на Бойд. Разбра колко важна бе взаимността, както и родените от нея задоволство и удовлетворение. За пръв път от години спа непробудно, без да сънува.

Когато се събуди до него на сутринта, не почувства нито неудобство, нито объркване. Чувстваше се спокойна. Невероятно спокойна. Струваше й се невъзможно да повярва, че съществува и друг свят, далече от това място. Свят, където властваха болката, опасностите и страхът.

Но него го имаше. Това бе светът, с който трябваше много скоро отново да се сблъска. Не можеше да се крие тук, не и от онзи мъж, който искаше да я убие, не и от собствените си болезнени спомени. Ала не й ли се полагаше малко повече време, за да се престори, че нищо друго няма значение?

Не беше правилно. Сила въздъхна и вдигна очи към залязващото слънце. Без значение как се чувстваше или може би защото чувствата й бяха толкова дълбоки, трябваше да е откровена и със себе си, и с Бойд. Нямаше да позволи случилото се между тях да продължи. Не можеше да го допусне, помисли си тя и стисна здраво очи. По-добре сърцето й да бъде разбито сега, отколкото да се пръсне по-късно.

Той е добър човек, призна си Сила. А също и честен, и грижовен. Беше търпелив, интелигентен и отдаден. Но беше ченге.

Точно под дясното му рамо имаше белег. И отпред, и отзад, спомни си тя. Белег от куршум, рисковете на професията за всички в полицията. Не го попита и нямаше намерение да задава въпроси за това, как го бе получил, кога се бе случило и колко близо до смъртта бе бил.

Ала Сила не можеше да скрие факта, че белезите, които тя носеше, бяха не по-малко истински от неговите.

Не можеше да заблуди никой от двама им, че имаха общо бъдеще. Не трябваше да позволява нещата да стигат толкова далече. Но стореното бе сторено. Бяха любовници. И макар и ясно да съзнаваше, че това бе грешка, винаги щеше да му е благодарна за преживяното.

Най-логично бе да обсъди с него недостатъците на връзката им. Да няма никаква обвързаност, никакви задължения. Бойд сигурно щеше да оцени практичността и прямотата й. Ако се окажеше, че чувствата й бяха отишли прекалено далече, тогава щеше да се наложи да ги обуздае.

Просто ще трябва да се убеди сама, че не е влюбена.

Той я откри там, наведена над перилата, сякаш се опитваше да прелети над боровете, над снежните шапки на върховете. Напрегнатостта се връщаше отново, забеляза разочаровано Бойд. Зачуди се дали бе забелязала колко спокойна бе тази сутрин, когато се протегна до него, докато бавно отваряше очи и когато се обърна към него, за да се любят бавно и мързеливо.

Сега, щом докосна косата й, Сила се стресна, преди да се облегне и отпусне на ръката му.

— Харесва ми къщичката ти, готин.

— Радвам се. — Смяташе да се връща тук с нея, година след година.

Пръстите й танцуваха по парапета, а след това ги сви в джобовете си.

— Не съм те питала купил ли си я или си я строил.

— Строих я. Дори забих няколко пирона.

— Мъж с много таланти. Направо е жалко да си имаш такова местенце само за уикендите.

— Понякога се откъсвам за доста повече от един уикенд. А и родителите ми я използват от време на време.

— Така ли? Те в Денвър ли живеят?

— Колорадо Спрингс. — Той започна да разтрива вече напрегнатите мускули на раменете й. — Ала те пътуват много. Не се задържат на едно място.

— Сигурно баща ти е бил разочарован, че не си се включил в семейния бизнес.

— Не. Сестра ми продължи традицията.

— Сестра ти ли? — хвърли поглед през рамото си тя. — Не знаех, че имаш сестра.

— Има много неща, които не знаеш. — Бойд целуна устните й, когато видя, че са нацупени. — Невероятно борбена е. Твърда делова дама и железен юмрук. И е много по-добра, отколкото аз някога можех да бъда.

— Те не се ли притесняват, че си ченге?

— Едва ли мислят за това всеки ден. Вече са претръпнали — обясни той. — Ела вътре до камината.

Сила тръгна с него по задните стълби чак до кухнята.

— Ммм… На какво мирише така?

— Направих чили. — Бойд се приближи до плота, над който висяха медни съдове. Повдигна капака на тенджерата и подуши врящата смес. — Ще е готово след около час.

— Можех да ти помогна.

— Няма нищо. — Той избра бутилка бордо от стойката с вина. — Ти ще сготвиш следващия път.

Тя си наложи да се усмихне.

— Значи си харесал специалитета ми с фъстъчено масло и сладко.

— Майка ми го правеше по същия начин. — Сила не беше сигурна дали майка му бе направила и един сандвич през живота си. Хората с толкова пари имаха цяла армия прислуга. Докато стоеше и се чувстваше глупаво, Бойд остави отворената бутилка на плота, за да подиша. — Няма ли да си свалиш палтото?

— О, да. Разбира се. — Тя го смъкна и го закачи на кукичка зад вратата. — Искаш ли нещо да свърша?

— Да. Да се отпуснеш.

— Но аз съм.

— Не си. — Той взе две чаши и ги огледа. — Не мога да разбера какво те напрегна отново, Сила, ала този път ще го обсъдим. Защо не отидеш да седнеш пред камината. Сега ще донеса виното.

Ако успяваше да прочете мислите й толкова лесно само след седмици, мислеше си тя, докато отиваше към хола, какво ли щеше да бъде след година? Седна на ниска възглавница пред огъня. Нямаше да мисли за година напред. Нито дори и за месец.

Когато Бойд влезе, Сила му се усмихна много по-ведро и посегна към виното.

— Благодаря. Добре че не съм попадала тук, преди да тръгна да си търся къща. Никога нямаше да си купя къща без камина.

Той мълчаливо седна до нея.

— Погледни ме — каза най-сетне. — Притеснена си, защото ще се връщаш на работа ли?

— Не — въздъхна тя. — Само малко. Имам ви пълно доверие с Тия и знам, че правите всичко по силите ви, но въпреки това съм уплашена.

— На мен имаш ли ми доверие?

— Вече ти казах, че ти имам — отвърна Сила, без да среща погледа му.

Бойд докосна с пръст бузата й и я накара да го погледне.

— Не само като на ченге.

Тя се сви и отново погледна настрани.

— Не само като на ченге.

— Значи това е цялата работа — разбра той. — Фактът, че съм ченге.

— Това не ми влиза в работата.

— И двамата знаем, че не е вярно.

— Не ми е приятно — отвърна с равен глас Сила. — Не очаквам да ме разбереш.

— Напротив, мисля, че разбирам. — Бойд се облегна на един стол, загледан в нея, докато отпиваше вино. — Проверих някои неща, Сила, които са необходими за разследването. Няма да се преструвам, че това е била единствената причина да ги проверя.

— Какво искаш да кажеш?

— Проверих къде си расла, защото трябваше да те защитавам. А и да те разбера. Каза ми, че майка ти е била ченге. Не беше кой знае колко трудно да проверя какво се е случило.

Тя стисна чашата си с две ръце и се загледа напред в пламъците. След всичките тези години болката си бе останала.

— Значи натиснал си няколко копчета на компютъра и си открил, че майка ми е била убита. Част от рисковете на професията. Нали така се казва. Рискове на професията — повтори Сила с приглушен глас. — А това дали е включено в характеристиката на длъжността?

— Включено е — отвърна тихо той.

В очите й проблесна страх, когато го погледна и отново извърна поглед.

— Да. Точно така. Сигурно е било част от работата й да я застрелят един ден. Лошо и за баща ми. Той просто се оказал на неподходящото място в неподходящото време. Горкият нещастен случаен страничен наблюдател.

— Сила, нищо не е в черно и бяло по начина, по който ти го представяш. И нищо не е толкова просто.

— Просто ли? — Тя се изсмя и отметна косата от лицето си. — Не, думата е иронично. Ченге и обществен защитник, които случайно са съпрузи, работят заедно над някакъв случай. Никога не постигаха съгласие. Никога нямаха еднакво мнение за каквото и да било. Когато това се случваше, започваха да обсъждат да се разделят — отново и отново. Просто да пробват, поне така казваха. — Намръщи се замислено и погледна чашата с вино. — Май ми е свършило виното. — Без да отговори, Бойд й наля. — Разбирам, че си чел официалния доклад. — Сила разклати виното и след това отпи. — Водеха онзи нещастен боклук на разпит. По три обвинения — въоръжен грабеж, нападение и притежание на наркотици. Той настоявал адвокатът му да присъства по време на разпита. Говорел за споразумение с властите. Знаел е много добре, че никой няма да му предложи споразумение. Бил виновен по всички обвинения и светът щял да му се види черен. Двама били виновни за всичко или поне така си въобразявал. Адвокатът му и ченгето, което го спипало. — Изпита болка, все още я изпитваше, докато си спомняше и представяше случката, на която дори не бе присъствала, ала която толкова много бе променила живота й. — Хванали онзи тип, който успял да го снабди с оръжие — каза тихо тя. — Все още си излежава присъдата. — Спря за момент и отпи, за да навлажни гърлото си. — И така, седели си те един срещу друг, все едно че били в нашата кухня, на нашата маса, и спорели по някакъв закон. Гаднярът измъкнал незаконно притежавания си пистолет, двадесет и втори калибър, и ги застрелял на място. — Сила отново погледна чашата си. — Много хора загубиха работата си покрай този случай. Родителите ми загубиха живота си.

— Няма да ти казвам, че ченгетата не умират погрешка, без нужда или без да има защо.

Когато го погледна, очите й му казаха всичко.

— Добре. Аз пък не искам да слушам глупости от рода на това, колко горди трябва да бъдем от безкористните ни момчета в сини униформи. По дяволите, та тя ми беше майка.

Бойд не прочете доклада отгоре-отгоре. Беше се задълбочил. Във вестниците бяха нарекли случая срам и трагедия. Следствието бе продължило шест месеца, а когато приключило, осем служители били освободени или подменени.

Но извън сухите факти той си спомни снимката, приложена към доклада. Сила, лицето й изпито от скръб, застанала до двата гроба, стиснала ръката на Дебора в своята.

— Ужасен начин да загубиш и двамата — каза Бойд.

Тя само поклати глава.

— Да. Обаче до голяма степен бях загубила майка си още в деня, когато постъпи в полицията.

— Досието й е много впечатляващо — отбеляза небрежно той. — На жените не им е било лесно в онези години. А и семействата на ченгетата винаги страдат.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Сила. — Не си стоиш в къщи да чакаш някой да се прибере. От мига, в който бях достатъчно голяма, за да разбирам, все очаквах капитана й един ден да се появи на вратата, за да ми каже, че е мъртва.

— Сила, не можеш да прекараш целия си живот в очакване да се случи нещо лошо.

— Цял живот чаках майка си. Работата й винаги бе на първо място, преди татко, преди мен, преди Деб. Никога я нямаше, когато имах нужда от нея. — Тя дръпна ръката си, преди той да успее да я стисне. — Все ми беше едно дали ще направи сладки, или ще ми сгъне чорапите. Просто исках да е с мен, когато имах нужда от нея. Ала семейството й никога не стана толкова важно, колкото хората, на които се бе клела да служи и да брани.

— Може би просто е била погълната от кариерата си — подзе Бойд.

— Да не си посмял да я сравняваш с мен!

Той вдигна вежди.

— Нямах такова намерение. — Хвана ръката й, въпреки че Сила се дърпаше. — Но изглежда ти точно това правиш.

— Аз имах нужда от вниманието й. А до нея имаше семейство, хора, които я обичаха, които се нуждаеха от нея, ала тя нямаше време дори да ги забележи. Ченгетата не спазват работно време, повтаряше мама. Ченгетата не водят нормален живот.

— Не съм познавал майка ти и не мога да отговарям за избора, който е направила, но не смяташ ли, че е крайно време да оставиш всичко това в миналото и да продължиш да гледаш собствения си живот?

— Това и правя. Сторила съм необходимото и върша нещата, които винаги съм искала.

— И си уплашена до смърт от чувствата си към мене заради работата ми.

— Това не е просто работа като всяка друга — отвърна отчаяно Сила. — И двамата знаем, че не е просто някаква работа.

— Добре — кимна Бойд. — Това върша и това съм аз. Ще трябва да намерим начин, за да се справим с този проблем.

— Животът си е твой — отвърна предпазливо тя. — Не те карам да променяш нищо. Не смятам да се обвързвам с теб и не смятам да съжалявам.

— Благодаря — промълви тихо той и изпи виното си на един дъх.

— Исках да кажа, че можем да се държим разумно и да не усложняваме нещата.

Бойд остави чашата.

— Не.

— Какво не?

— Не искам да се държа разумно, а нещата вече са усложнени. — Той я погледна дълго и много сериозно. — Влюбен съм в теб. — Видя изумлението й. То проблесна в очите й, миг преди Сила да се овладее. Цветът изчезна от лицето й. — Виждам, че си направо очарована — измърмори той. Стана, постави ново дърво в огъня и изруга, докато гледаше как искрите се разлетяха.

Тя си помисли, че бе най-добре да не мърда от мястото си.

— Любовта означава много, Бойд. Познаваме се само от две седмици, и то виж при какви обстоятелства. Мисля, че…

— Омръзна ми да мислиш за това или онова. — Той се обърна към нея. — Кажи ми какво изпитваш.

— Не знам. — Това беше лъжа, заради която щеше по-късно да се ненавижда. Беше ужасена. Беше изпълнена с възторг. У нея се сблъскаха съжаление и копнеж. — Бойд, всичко, което се случи, стана прекалено бързо. Сякаш нямах никакъв контрол над нещата, а това ме кара да се чувствам неуверена. Не исках да започвам връзка с теб, а ето че стана точно това. Не исках да изпитвам нищо към теб, ала въпреки това изпитвам чувства.

— Е, поне това успях да измъкна от теб.

— Не лягам с даден мъж само защото ме кара да тръпна.

— Става все по-добре. — Той се усмихна и повдигна ръката й, за да целуне пръстите. — Значи аз те карам да тръпнеш и имаш и чувства. Тогава се омъжи за мен.

Сила се опита да си издърпа ръката.

— Не е време за шеги.

— Не се шегувах. — Очите му изведнъж станаха напрегнати. — Правя ти предложение да се оженим.

Тя чу как пламъците разместиха дървото зад решетката на камината. Забеляза новото езиче пламък, което хвърляше сянка върху лицето на Бойд. Ръката му бе топла и здраво държеше нейната, а той я чакаше да отговори. Сякаш всичкият й въздух бе скрит някъде под сърцето. От усилието да си поеме дъх й се зави свят.

— Бойд…

— Обичам те, Сила. — Очите му задържаха нейните и той я придърпа към себе си. — Обичам всяка частица от теб. — Бавно и настойчиво устните му се притиснаха към нейните. — Имам нужда само от някакви си петдесет-шейсет години, за да ти го докажа. — Устата му се спусна към гърлото й, докато я полагаше на килима пред камината. — Нима искам прекалено много?

— Не… Да. — Тя се опитваше да избистри ума си и постави ръка на гърдите му. — Бойд, аз няма да се женя за никого.

— Напротив. — Той лекичко гризеше устните й, а ръката му я галеше нежно и възбуждащо. — Просто трябва да свикнеш с факта, че ще бъде за мен. — После задълбочи целувката и й се наслади, докато ръката на Сила не се отпусна и не се плъзна към гърба му. — Готов съм да те изчакам. — Устните му се извиха в усмивка, когато усети, че тя се опитва да му възрази. — Ден-два. Може дори седмица.

Сила поклати глава.

— Вече направих една грешка. Никога няма да я повторя.

Той улови брадичката й толкова бързо, че я накара да отвори очи. В очите му личеше разпален жарък гняв, нещо необичайно за него и затова изключително опасно.

— Да не си посмяла да ме сравняваш с него! — Тя понечи да каже нещо, но пръстите му я стиснаха и я накараха да замълчи. — Да не си посмяла да сравняваш чувствата ми към теб с това, което другите са изпитвали.

— Не съм те сравнявала. — Сърцето й биеше до гърдите му. — Причината е в мен. Грешката беше моя. Единствено моя. И никога няма да я повторя.

— За това са нужни двама, дявол го взел — нахвърли се Бойд върху нея вбесен, а веднага след това пое ръцете й в своите. — Ако си решила да играеш по тези правила, добре тогава. Задай си един въпрос, Сила. Някой карал ли те е да се чувстваш така?

Той сведе устни към нейните за гореща, груба, отчаяна целувка, която я накара да се притисне към него. В знак на протест? Или може би удоволствие? Дори тя самата не можеше да прецени. В гърдите й забушуваха чувства като десетки трепкащи звезди, направени от огън и светлина. Преди да успее да се отдръпне и да си поеме дъх, вече бе подета от бурята.

Не, искаше да изкрещи разумът й. Никой. Никога. Само Бойд бе успял да разпали този глад и тази отчаяна нужда. Дори докато тялото й се напрягаше до неговото, Сила се опитваше да си спомни, че не бе достатъчно просто да желаеш. Както невинаги бе достатъчно да имаш.

Подгонен от ярост и разочарование, той притисна устните й, а след това отново и отново. Ако можеше само в този момент да й докаже, че всичко между тях бе нещо изключително, неповторимо. Тогава тя нямаше да мисли за друг, нито да си спомня. Щеше да е само той.

Реакцията й го разтърси целия. Тихият безпомощен мъркащ звук, прозвучал в гърлото й, го накара да потръпне. Пламъците, които бушуваха в гърдите му, изгаряха и поглъщаха всичко около себе си. Нежната страст, която бяха споделяли през нощта, бе заменена от див неутолим глад, който не остави място за любовни думи и ласкаво докосване.

Сила не искаше. Това бе нов, трескав ураган от чувства, който изискваше бързина и настояваше за силни страсти. Побързай. Тя откъсна ръце от него, за да махне ризата му. Докосни ме. И двамата простенаха, когато телата им се допряха. Още. С нов устрем Сила се превъртя върху него, за да обходи с устни тялото му. Ала и това не бе достатъчно.

Дъхът му излизаше накъсано, докато смъкваше дрехите й, без да обръща внимание какво дърпа. Водеше го желанието. Да притежава. Ръцете му не спираха. Пръстите притискаха. Устата му поглъщаше.

Гъвкава като огън, тя се превъртя върху него. Лицето й грееше като крехък порцелан на светлината от камината. Тялото й се извиваше, великолепно в новооткритата власт, тръпнеше от страст, вибрираше, подкладено от настъпващата сила.

За миг Сила се надигна, подобно на магьосница, над него, ръцете й се стрелнаха към косата, тя отметна глава назад, предала се на неземното вълшебство. Тялото й потръпна, а след това отново, докато отделните експлозии в нея се разпростираха. Когато ахна, Бойд проникна в нея.

Изпълваше я докрай. Не само физически. Дори през омайващото удоволствие усещаше това. Той, единствено той бе открил ключа, за да отвори всяка частица от нея. Той, единствено той бе намерил брод към сърцето й, към ума й. И ето че някак си, без да се опитва, Сила също бе намерила път към неговото сърце.

Не искаше да го обича. Пресегна се към ръцете му и ги стисна. Не искаше да изпитва нужда от него. Отвори очи и го погледна. Знаеше, макар да не бе промълвила и дума, че Бойд четеше и разбираше всяка нейна мисъл. С въздишка, стаила в себе си и отчаяние, и удоволствие, тя се наведе и притисна устни в неговите.

Той усети вкуса и на желанието, и на страха й. Беше решен да тласне още по-напред първото и да заличи второто. Обгърна я с ръце и наблюдаваше как очите й се разширяват, забулени от удоволствие, неподвижни от страст. Пръстите й се впиха в гърба му. Викът й на удоволствие остана приглушен до устните му само секунди преди и Бойд да изпита върховното удоволствие.

 

 

Омотана в огромен халат, обута с вълнени чорапи, Сила пробваше чилито. Беше й приятно да седи в топлата златиста светлина на кухнята, да се взира към снежното одеяло навън и да се вслушва в тихите стонове на вятъра, промъкващ се сред боровете. Това я учуди, а също и чувството на съжаление, че уикендът бе почти към края си, но за това все още не беше готова да мисли.

— Е?

При въпроса на Бойд тя отмести поглед от прозореца. Той седеше срещу нея, косата му разрошена от пръстите й. Също като нея бе само по халат и чорапи. Въпреки че нямаше кой знае какъв смисъл, на нея й се стори, че вечерята бе също толкова интимна, колкото и любовните им ласки пред камината.

Малко притеснена, Сила отчупи парче от горещия хрупкав хляб в чинията. Страхуваше се, че Бойд отново ще повдигне въпроса за женитбата.

— Какво „е“?

— Как е чилито.

— Чи… О! — Тя гребна отново, без да е сигурна дали се чувства облекчена или разочарована. — Страхотно. Което е учудващо. — Отново изпълнена с безпокойство, Сила се пресегна за виното. — Бих решила, че човек в твоето положение си има готвач и сигурно не знае как се вари яйце.

— Моето положение ли?

— Искам да кажа, че ако аз можех да си позволя да наема готвач, никога нямаше да си правя труда да правя сандвичи.

Забавляваше го това, че тя се чувстваше неудобно от парите му.

— След като се оженим, можем да наемем, ако искаш.

Много внимателно Сила остави лъжицата.

— Няма да се оженя за теб.

Той се усмихна.

— Да се хванем ли на бас?

— Това не е игра.

— И още как. При това най-хубавата в града.

Тя издаде тих вопъл на раздразнение. Отново взе лъжицата и започна да почуква с нея по дървената маса.

— Типично мъжко отношение. Всичко е само една игра. Ти — Тарзан, аз — глупачка. — Смехът му я ядоса още повече. — Защо мъжете винаги си мислят, че са неустоими за една жена? Заради секса ли, или приятелството, или защото се грижат за дребните и незначителни неща в живота? О, Сила, ти имаш нужда от мен. О, Сила, единствено искам да се грижа за теб. Искам само да ти покажа какъв е животът.

Бойд се замисли за момент.

— Не си спомням някога да съм казвал нещо подобно. Доколкото си спомням, ти казах, че те обичам и че искам да се оженим.

— То е същото.

— Няма нищо общо. — Той продължи да се храни, без дори да трепне.

— Е, добре, не искам да се женя за теб, ала съм сигурна, че и това няма кой знае какво значение. Никога няма значение.

Той й хвърли кратък заплашителен поглед.

— Предупредих те да не ме сравняваш с него. Говоря ти сериозно.

— Не говоря само за Пол. Дори не мислех за Пол. — След като отмести чинията настрана, тя скочи, за да си намери цигарите. — От години не се бях сещала за него преди всичко това. — Сила издуха нервно дима. — А ако искам да те сравнявам с други мъже, ще го правя.

Бойд изпи на един дъх виното си, а след това и нейното.

— Колко други са ти предлагали да се ожените?

— Десетки. — Това беше преувеличение, но тя не даваше пет пари. — Все някак успях да намеря сили, за да им откажа.

— Не си била влюбена в тях — изтъкна спокойно той.

— Не съм влюбена в теб. — В гласа й се прокрадна отчаяние и напрегнатост, защото имаше смътното чувство, че и двамата са наясно, че лъже.

Бойд знаеше, ала въпреки това го заболя. Болката се загнезди като тъпо дразнещо драскане в стомаха. Той я пренебрегна и довърши чилито.

— Луда си по мен, О’Роарк. Просто си прекалено голям инат, за да си признаеш.

— Аз ли съм инат? — Едва потиснала вика си, Сила загаси цигарата. — Става ми смешно, когато тъкмо ти имаш нахалството да ми го кажеш. От деня, в който се запознахме, не си се вслушал нито веднъж, когато съм казвала „не“.

— Права си. — Погледът му проследи цялото й тяло. — И нали виждаш докъде я докарах.

— Не ми се прави на толкова самодоволен. Няма да се оженя за теб, защото не искам да се женя, защото си ченге и защото си богат.

— Ще се ожениш за мен — отвърна Бойд, — защото и двамата знаем, че ще си нещастна без мен.

— Арогантността ти е несломима. Тя е също толкова дразнеща, също толкова жалка, колкото и безсмислените молби.

— Предпочитам самодоволството — реши накрая той.

— Знаеш ли, няма да си първият натрапник, от когото се налага да се отърва. — Сила грабна виното и започна да крачи. — В моята професия се научаваш много бързо. — Тя се завъртя рязко и насочи пръст към него. — Същият си като онова момче, с което трябваше да се разправям в Чикаго. До този момент той води класацията по нахалство. Но дори и той не седеше с глупава усмивка. При него бяха само цветя и стихове. И той беше същият инат. И в него бях влюбена. Ала не си го признавах. Имах нужда от него, за да се грижи за мен, да ме защитава, да запълни живота ми. — Сила се завъртя в кръг. — Какво нахалство. Преди ти да се появиш, си мислех, че едва ли има друг, който да му е равен. Преследваше ме в радиото — нареждаше тя. — Преследваше ме в апартамента. Дори ми изпрати годежен пръстен.

— Купил ти е годежен пръстен?

Сила спря да крачи, само за да го погледне предупредително.

— Не си вади погрешни изводи, готин.

Бойд се постара да запази гласа си равнодушен и незаинтересован.

— Каза, че ти е купил пръстен. С диамант ли?

— Не знам. — Тя отново прокара ръка през косата си. — Не съм го носила да го оценяват. Върнах го обратно.

— Как се казваше?

Сила махна небрежно с ръка.

— Дори не знам как успях да се отърва. Това, което искам да кажа, е…

— Попитах те за името му.

Той стана, докато задаваше въпроса. Тя отстъпи объркано назад. В този момент пред нея не беше просто Бойд. Беше ченгето.

— Аз… Беше Джон нещо-си. Макгил… Не, Макгилис, мисля. Виж, той беше само един досадник. Казах ти за него само защото…

— Не си работила с Джон Макгилис в Чикаго.

— Не съм. — Ядосана на себе си, Сила седна отново. — Отвлякохме се от темата, Бойд.

— Нали ти бях казал да ми разкажеш за всички, с които си имала връзка.

— Не съм имала връзка с него. Той беше още момче. Впечатлен от славата на една звезда, нещо такова. Слушал предаването и се поувлякъл. Направих грешката, че се държах мило с него и той ме бе разбрал погрешно. Най-накрая го поставих на мястото му и това е всичко.

— Колко време? — попита тихо Бойд. — Колко време те е притеснявал?

Тя започваше да се чувства все по-глупаво. Дори не си спомняше ясно лицето му.

— Около три или четири месеца.

— Три или четири месеца — повтори той. Хвана я за ръка и я изправи. — Преследвал те е три-четири месеца и ти не си ми го споменала.

— Дори не съм се сетила за него.

Бойд едва устоя на изкушението да я разтърси здраво.

— Искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш за него. Всичко, което е казвал и правил.

— Не си спомням.

— По-добре си спомни. — Той я пусна и отстъпи назад. — Сядай.

Сила се подчини. Беше я разтърсил много повече, отколкото си мислеше. Опита се да се успокои, като си каза, че поне не се карат заради женитбата. Но ето че Бойд й бе напомнил за нещо, за което не се бе сещала часове наред.

— Добре. Занимаваше се с нощното снабдяване на някакъв магазин и слушаше предаването. Обаждаше се по време на почивките си и понякога си говорехме. Пусках песните, които искаше. Един ден имаше излъчване на живо от някакво място, вече не си спомням къде точно, и той се появи. Стори ми се мило дете. На двадесет и три-четири. Хубав — започна да си спомня тя. — Имаше миловидно лице, което излъчваше доброта. Дадох му автограф. След това започна да ми пише писма и да ги изпраща в радиото. Имаше и стихотворения. Такива романтични, прочувствени. Никакви намеци.

— И какво?

— Бойд, всъщност…

— И какво?

Сила изруга тихо.

— Когато разбрах, че е хлътнал прекалено много, се отдръпнах. Покани ме да излезем и аз отказах. — Вече притеснена, тя изду бузи и въздъхна. — На два пъти ме причака на паркинга след края на смяната. Никога не ме е докосвал. Не се страхувах от него. Беше толкова нещастен, че го съжалявах, а това се оказа друга грешка. Той ме разбра погрешно. Сигурно ме е проследил до нас след работа, защото започна да се появява в апартамента. Оставяше ми цветя, пъхаше бележки под вратата. Детска работа — настоя Сила.

— Някога настоявал ли е да влезе?

— Никога не се е натрапвал по този начин. Вече ти казах, че беше напълно безобиден.

— Разкажи ми още.

Тя разтърка лицето си с длани.

— Само ми се молеше. Казваше, че ме обича, че винаги ще ме обича, и че ни е писано да сме заедно. Все повтаряше, че знае, че и аз го обичам. Ставаше още по-зле. Когато се обаждаше, започваше да плаче. Заплашваше, че ще се самоубие, ако не се оженим. Тогава станах жестока. Чувствах, че трябва да бъда жестока с него. Вече бях приела работата в Денвър. Няколко седмици след историята с пръстена се преместихме.

— Търсил ли те е, откакто си в Денвър?

— Не. И не е той човекът, който се обажда. Ще му позная гласа. Освен това никога не ме е заплашвал. Никога. Беше обсебен от мен, ала никога не е бил агресивен.

— Ще проверя. — Бойд стана и й подаде ръка. — Хайде, трябва да поспиш. Тръгваме утре рано.

 

 

Сила не можа да заспи. Бойд също. И двамата лежаха в мрака, потънали в мълчание. Още един човек остана буден през нощта.

Той запали свещите. Новите, които купи този следобед. Фитилите им бяха бледи като луната. Потъмняха в мига, в който поднесе кибритената клечка към тях. Отпусна се на леглото, притиснал снимката към голите си гърди, към татуираните там пресечени остриета на ножовете.

Въпреки че ставаше късно, остана буден. В гърдите му кипеше ярост. Ярост и омраза. До него долитаха гласове от радиото, но гласът на Сила го нямаше.

Беше заминала. Знаеше, че бе с онзи мъж и сигурно вече му се бе отдала. Нямаше никакво право да постъпва така. Тя принадлежеше на Джон. На Джон и на него.

Беше красива, точно както Джон я бе описал. Имаше измамно мили очи. Ала той знаеше истината. Тя бе жестока. Зла. Заслужаваше да умре. Почти с истинска любов той докосна ножа, оставен до него.

Ще я убие точно както го бяха учили. Бързо и чисто. Но той знаеше, че в това щеше да намери недостатъчно удовлетворение. Искаше му се първо да страда. Искаше да я чуе как се моли. Също както Джон се беше молил.

Когато умре, ще бъде с Джон. Най-сетне брат му ще почива в мир. И той също.