Нора Робъртс
Нощни птици (8)

Осма глава

Тя нямаше никакво намерение да приеме случая откъм романтичната му страна. Отвличанията бяха нещо чудесно в книгите, където главните герои бяха титулувани дами и нафукани пирати. Но това никак не отиваше на пейзажа около Денвър през двадесети век.

Нямаше никакво намерение да си променя мнението. Ако единственото й отмъщение можеше да бъде запазването на ледено мълчание, добре тогава. Той нямаше да види нито една усмивка, нямаше да чуе добра дума чак до края на този абсурден уикенд.

Беше жалко, че видя къщата за пръв път на лунна светлина.

И Бойд наричаше това бунгало? Сила бе доволна, че музиката заглуши изуменото й ахване. Когато се кажеше бунгало, тя си представяше разнебитена дървена постройка, издигната по средата на дивата гора, където нямаше и най-елементарни удобства. Мъжете обикновено ходеха по такива места, за да си пуснат брада, да се наливат с бира и да се жалват от жените.

Това тук също бе от дърво — меко, старо дърво, което излъчваше топли отблясъци на светлината на луната. И изобщо не беше малко. Беше построено на няколко нива с интересни чупки от дърво и стъкло и се извисяваше гордо сред побелелите от снега борове. Терасите, част от които бяха покрити, други — не, сигурно разкриваха невероятна гледка във всички посоки. Металният покрив блестеше и Сила се зачуди какво ли бе, когато човек си седи вътре и слуша ромоленето на дъжда.

Въпреки многото впечатления, тя инатливо потисна напиращите думи на възхита и изскочи от колата. Потъна в сняг до средата на прасеца и обувките й се напълниха.

— Това вече е върхът — измърмори Сила.

Остави го сам да се оправя с багажа и се опита да се добере до верандата.

Наистина е красиво, помисли си тя. Все едно. Не беше изявявала желание да идва. Ала след като така и така се беше озовала тук, а и нямаше как да си извика такси, реши да си затвори устата, да си избере спалня, възможно най-отдалечена от неговата, и да се пъхне в леглото. Можеше и да си остане там през следващите четиридесет и осем часа.

Както се беше заканила, не продума и дума, когато той я настигна на верандата. Единствените звуци бяха скърцането на дървеното дюшеме под краката им и воят на нещо диво в гората. След като остави саковете, Бойд отключи вратата и я покани да влезе с широк жест.

Беше тъмно. И леденостудено. Това, кой знае защо, я накара да се почувства по-добре. Колкото повече бяха неудобствата, толкова по-голямо основание щеше да има за лошото си настроение. В този момент той запали лампите. Сила успя единствено да ахне.

Главното помещение в средата на бунгалото беше огромно, просторно, с фронтони и грубо издялани подпорни греди и очарователна камина от гранит. Около камината бяха разположени удобни мебели. Коминът се издигаше нагоре и излизаше през високия заострен покрив. Малко по-високо един балкон опасваше цялата стая, напълно в тон с общото впечатление за широта и уют. В контраст с дървения материал, стените бяха боядисани в бяло, прекъсвани тук-там с полици от лакирано дърво, врати с няколко крила и прозорци.

Тази къща с нищо не напомняше за сводовете и меките извивки в дома му в Денвър. В бунгалото властваха изчистените линии и всичко бе съвсем семпло. Обширните подове, покрити с дюшеме, бяха голи. Няколко блестящи стъпала отвеждаха към следващото ниво. До самата камина бе поставено отворено дървено сандъче, в което бяха струпани нацепени дърва. Единствената волност се усещаше в образите на ухилените месингови дракони, които украсяваха лопатката и щипките за камината.

— Затопля се много бързо — успокои я Бойд. Знаеше, че когато бе готова, щеше да започне да му говори отново.

Веднага пусна отоплението, а след това си свали палтото и го закачи на огледална закачалка до самата входна врата. Остави я там, където беше застанала, отиде до камината и се зае да подрежда дървата, за да запали огъня.

— Кухнята е там — посочи той, докато поднасяше клечка кибрит към един смачкан вестник. — Ако си гладна, в килера има всичко.

Наистина беше гладна, но никога нямаше да си признае. Изпитваше някакво неестествено удоволствие да наблюдава дъха си как излиза на кълба от устата. Все още нацупена, тя наблюдаваше как пламъците се издигат и облизват дървата. Дори и с това успява да се справи добре, помисли си Сила с истинско отвращение. Сигурно е членувал в някоя скаутска организация.

Тъй като тя не отговори, Бойд се изправи и изтупа ръце. Нямаше намерение да се мери по инат с нея.

— Ако предпочиташ да си лягаш, горе има четири спални, без да броим откритата веранда. Ала сега е малко хладничко за нея.

Сила добре разбираше, когато й се подиграват. Вирна брадичка, грабна си сака и се упъти към втория етаж.

Беше трудно да определи коя от всичките стаи бе неговата. Всичките бяха красиво подредени и уютни. Избра си най-малката. Не й се искаше да го признае, но стаята бе очарователна със скосения си покрив и малката баня, отделена с ламперия и врата от матово стъкло. Стовари сака на тясното легло и веднага се зае да провери какво точно й бе сложила сестра й — съучастничка и предателка в това криминално деяние.

Извади с огромно удоволствие огромния широк пуловер и панталона от рипсено кадифе, а след тях и грубите ботуши и дебелите вълнени чорапи. Чантичката с тоалетни принадлежности и козметика беше добре дошла, въпреки че тя искрено се съмняваше дали би си загубила времето, за да си сложи спирала на миглите или дори парфюм. Ала вместо развлечения анцуг и бархетната пижама откри черна копринена нощница, комплект с много прозрачен пеньоар. На бюстието беше забодена бележка.

„Честит рожден ден няколко седмици по-рано. Ще се видим в понеделник.“

С обич, Дебора

Сила изпухтя продължително. И това бе собствената й сестра, помисли си тя. Собствената й мъничка сестричка. Внимателно вдигна прозрачната коприна. Какво ли точно си бе въобразила Дебора, за да й сложи подобна дреха, запита се Сила. Май беше най-добре този въпрос да си остане без отговор. Явно трябваше да спи с пуловера, реши тя, но не се въздържа и погали коприната с върховете на пръстите си.

Усещането бе… Просто невероятно, трябваше да признае Сила. Рядко си позволяваше да се глези с нещо толкова непрактично. В една много малка част от гардероба й имаше дрехи като тези от годишнината по случай завършването. Приемаше ги по-скоро като костюми, не като дрехи. Всичко останало, което имаше, беше удобно и практично.

Не е трябвало Дебора да харчи пари за нещо толкова екстравагантно. Ала това си бе типично в неин стил. С въздишка Сила остава коприната да се плъзне между пръстите й.

Нищо нямаше да й стане, ако поне я пробваше. Нали това все пак бе подарък. А и никой нямаше да я види.

Започваше да се усеща, че отоплението работи. Съблече палтото с истинско удоволствие и изрита обувките. Сега ще се топне в симпатичната вана с форма на крак, а след това ще се сгуши под юргана, който изглежда така примамлив, и ще заспи.

Поне така смяташе. Наистина. Само че горещата вода я накара да се унесе. Не можа да устои на пакетчето ароматни соли, които Дебора й беше сложила в багажа. Започна да се наслаждава на обгръщащия я аромат. Вече задремваше, почти сънуваше, а пенливата вода я галеше с божествен парфюм.

След това над ваната се появи нощното небе през онова малко прозорче, което позволяваше на звездния прах да се сипе над нея. Страхотно, помисли си тя с усмивка, докато се смъкваше още по-ниско във ваната. Романтично. Почти греховно успокояващо.

Сигурно беше глупаво от нейна страна да пали свещите, поставени на прозореца, вместо лампата. Но изкушението се оказа прекалено голямо. Докато лежеше отпусната и мечтаеше, ароматът на свещите се носеше около нея.

Та това е най-хубавата част от неприятната случка, убеждаваше се Сила, докато мързеливо излизаше от ваната. Развърза си косата, остави я да се плъзне по раменете и нахлузи пантофите, които Дебора й бе сложила.

Гърбът й бе почти напълно изрязан, забеляза тя, покриваше я само един набор. Отпред се връзваше с тънки лъскави кръстосани панделки, които завършваха с дискретно пискюлче точно под бюста. Въпреки че гърдите й бяха едва закрити, някаква хитрина ги държеше повдигнати и ги караше да изглеждат по-налети.

Уж нямаше намерение да обръща внимание на дрехата, а проследи с пръст панделките и се зачуди какво ли би било, ако оставеше Бойд да ги развърже. Представи си какво би усетила, ако пръстите му се плъзнеха по още влажната й напарфюмирана кожа. Дали щеше да я докосва бавно и да изплъзва внимателно панделката от всеки малък илик, или просто щеше да ги дръпне, така че…

О, господи!

Проклинайки се за тези си мисли, Сила отвори със замах вратата и изфуча от затоплената баня.

Глупаво е да се фантазира така, напомни си тя. Винаги, абсолютно винаги бе знаела прекрасно как да постъпи и как да постигне целите си. От дете не си бе губила времето с фантазии, които нямат нищо общо с амбициите и успеха.

Нямаше никакъв смисъл да мечтае за мъж, колкото и да я привличаше той, след като ясно разбираше, че тези мечти не можеха да се превърнат в действителност.

Сега смяташе да си легне. Време беше да изключи поне за малко мислите си. Щеше да се надява да успее да изключи и желанието, което я възпламеняваше. Преди да свали сака на пода, видя чашата до леглото.

Беше кристална, с високо столче, пълна с бледозлатиста течност. Опита я и затвори очи. Вино, усети Сила. Чудесно на вкус. Вероятно френско. Обърна се и улови отражението си в овалното огледало, поставено на подпора в ъгъла.

Очите й бяха тъмни, а кожата й сякаш искреше. Изглеждаше толкова нежна, толкова изпълнена с желание, толкова ефирна. Какво правеше Бойд с нея, запита се тя. И защо магията му действаше?

Преди да бе решила друго, наметна тънкия копринен пеньоар и тръгна да го намери.

Той четеше същата страница поне от час. Мислеше си за нея. Проклинаше я. Желаеше я. Беше впрегнал цялата си воля, за да излезе от стаята й, след като беше оставил чашата вино и бе чул ленивите шумове от ваната, отделена само с една тънка врата.

И дори не бе някаква несподелена фантазия, мислеше си недоволно Бойд. Много добре разбираше кога една жена бе увлечена по него. Не ставаше въпрос само за физическо привличане. Дявол да го вземе, та той беше влюбен в нея. А ако тя беше толкова глупава, че да не забелязва, тогава просто трябваше да й го набие в главата.

Остави книгата в скута си и се заслуша в блуса на Били Холидей, загледан в пламъците в камината. Веселите огнени езици бяха разсеяли хладния въздух в спалнята. Това бе практическата причина, поради която изгради камина и тук, и в дневната. Ала имаше и друга, романтична причина. Дразнеше се, че бе мечтал за Сила, докато подреждаше дървата и подпалваше огъня.

Тя сама беше дошла при него, облечена в нещо прозрачно, богато надиплено, прелъстително. Беше се усмихнала, беше протегнала ръце. Беше се разтопила в прегръдката му. Когато я вдигна на ръце и я занесе до леглото, двамата…

Продължавай да мечтаеш, каза си Бойд. Денят, в който Сила О’Роарк щеше да дойде при него по собствено желание, с усмивка и протегната ръка, щеше да е същият ден, в който някой успееше да направи снежен човек в ада.

Та тя имаше чувства към него, по дяволите. И то не повърхностни. Ако само не беше такъв магарешки инат, толкова твърдо решена да заключи някъде дълбоко невероятната си страст, нямаше да се налага да си гризе ноктите и да пали цигара след цигара.

Горделива, дръпната и потисната, ето това представляваше Присила Алис О’Роарк, мислеше си мрачно той. Взе чашата си с вино и вдигна подигравателно тост. Чашата едва не се изплъзна от ръката му, когато я видя на вратата.

— Искам да говоря с теб. — Докато прекоси коридора, по-голямата част от смелостта й се бе изпарила, но Сила събра кураж и пристъпи напред. Нямаше да се смути от това, че Бойд седеше пред бумтящия огън само по един развлечен анцуг.

Той почувства, че трябва да пийне нещо. Отпи от виното и успя да кимне. Беше почти готов да повярва, че сънува, само че тя не се усмихваше.

— Да?

Готвеше се да каже нещо, напомни си Сила. Имаше нужда да пийне от своето вино.

— Разбирам, че ме доведе тук тази вечер със съвсем добри намерения, като имаме предвид какво ставаше през последните две седмици. Само че методите ти са непростимо арогантни. — Зачуди се дали думите й и на него му звучат толкова глупаво, колкото на нея. Изчака го да отговори, ала Бойд само продължи да я гледа безизразно. — Бойд?

Той поклати глава.

— Какво?

— Нищо ли няма да кажеш?

— За кое?

В гърлото й се събра тих вопъл на разочарование и тя пристъпи напред. Остави шумно чашата на масичката и остатъка от виното се плисна застрашително към ръба.

— Най-малкото, което можеш да направиш, след като ме довлече тук, е да изслушаш оплакванията ми.

Бойд едва успяваше да диша и почти не чуваше какво му казва. Сякаш за самозащита отпи още една глътка вино.

— Ако имаше крака… Малко мозък — поправи се той и скръцна със зъби, — щеше да разбереш, че само би ти се отразило добре да се откъснеш от всичко за два дена.

В очите й проблесна гняв и в този момент му се стори още по-възбуждаща. Пламъците зад нея горяха и прозираха през тънката коприна, с която бе облечена.

— Значи просто пое нещата в свои ръце и взе решение вместо мен.

— Точно така. — Бойд остави чашата, за да не я счупи в дланта си. — Ако те бях поканил да дойдеш тук за ден-два, щеше да си намериш десетки извинения и да откажеш.

— Нямаш представа какво съм щяла да направя — поправи го Сила. — Дори не ми даде възможност да направя свой избор.

— Правя всичко по силите си, за да ти дам възможност за избор сега — измърмори той.

— Избор за какво?

Едва сдържайки се, Бойд се изправи и се обърна. Подпря ръце на стената и започна, без да се преструва, да удря чело в стената.

Докато го наблюдаваше, объркването й се смеси с гняв.

— Какво правиш?

— Блъскам си главата в стената. На тебе какво ти се струва, че правя?

Той спря и опря чело на дървото.

Очевидно тя не беше единствената, подложена на напрежение и стрес. Сила прочисти гърлото си.

— Бойд, защо си блъскаш главата в стената?

Той се разсмя, потри лице с длани се обърна към нея.

— Нямам представа. Изпитвам желание да го сторя, откакто те срещнах. — Тя стоеше, изпълнена с несигурност, и очертаваше с пръст ръбчето на копринения ревер. Не беше лесно, но след като си пое дълбоко въздух, Бойд успя да се овладее. — Защо не си лягаш, Сила? Утре сутринта ще те оставя да разкъсаш на парчета онова, което е останало от мен.

— Не те разбирам — рече рязко тя и започна да крачи из стаята.

Той отвори уста, ала не успя да промълви и дума, загледан в голия й гръб, покрит от тънката коприна, в полюшването на бедрата й, подчертани от богатия набор.

Сила отново заговори, бързо, разпалено и раздразнено, но всичко звучеше като жужене в главата му.

— Престани, за бога, да крачиш напред-назад! — Той потри с длан гърдите над сърцето си. Само след минута нещо там щеше да избухне. Знаеше го със сигурност. — Да не се опитваш да ме убиеш?

— Винаги се разхождам, когато съм ядосана — повиши глас тя. — Как очакваш да си легна тихо и кротко, след като ме изработи така?

— Изработил съм те значи — повтори Бойд. Нещо у него се пречупи. Беше готов да се закълне, че чу това нещо да отскача в главата му и той се пресегна и я сграбчи за ръцете. — Изработил съм те, така ли? Браво, О’Роарк. Я ми кажи, нарочно ли облече тази дрешка, за да ме накараш да се измъчвам?

— Аз… — Сила се погледна и се размърда притеснена. — Дебора ми я е сложила в багажа. Нямам друго.

— Не знам кой ти я е сложил в багажа, ала забелязвам, че ти сама си си я сложила на гърба. И ме подлудяваш.

— Мислех си, че трябва да си изясним нещата. — Само след минутка щеше да започне да заеква. — Да поговорим като зрели хора.

— В момента мисля точно като зрял човек. Ако си решила да говориш, има цял един гардероб, пълен с огромни, дебели вълнени одеяла. Увий се в едно от тях.

Не й трябваше одеяло. Вече й беше станало дори топло. Ако Бойд продължаваше да мести ръце нагоре-надолу по копринените й ръкави, кожата й щеше да се подпали.

— Може и да съм искала да те поизмъчвам малко.

— Значи успя. — Пръстите му си играеха с подобието на дреха, когато то се смъкна от дясното й рамо. — Сила, не смятам да те улесня и да те заведа в леглото. Не казвам, че идеята не ми допада. Само че ако се любим, утре като се събудим, искам да станеш със съзнанието, че изборът е бил твой.

Не беше ли дошла при него точно затова? Не се ли бе надявала той да поеме нещата в свои ръце? Това значи, че бе страхливка, и по един много елементарен начин, лъжкиня.

— Никак не ми е лесно.

— А би трябвало. — Бойд протегна ръка към нейната. — Готова ли си?

Тя повдигна глава. Той чакаше, напрегнат като нея самата, но въпреки това чакаше.

— Мисля, че съм готова още откакто се запознахме.

През тялото му премина тръпка, ала той настоя отново.

— Само кажи да.

Не е достатъчно просто да го кажеш, помисли си Сила. За важните неща бе необходимо нещо повече от една дума.

— Моля те, пусни ми ръцете. — Бойд ги задържа още един дълъг момент, вгледан в лицето й. Пръстите му бавно се отпуснаха. Преди да успее да се отдръпне, тя пристъпи към него и обви врата му с ръце. — Искам те, Бойд. Искам да съм с теб тази вечер.

Повдигна устни към неговите. Вече бе казала достатъчно. Топла и изпълнена с желание, Сила се притисна в него.

В първия момент му се стори, че не може да диша. Всичките му възприятия бяха покорени. Нейният вкус, мирис, докосването на коприна върху коприна. Долови въздишката й, когато устните му се спряха на нейните.

Спомни си как един от елитните коне на баща му го бе ритнал в слънчевия сплит. Тогава се бе почувствал също така отмалял. Искаше да я вкуси, да се остави на течението, да се изгуби и да усети всичко това, миг след миг. Но когато започна да плъзга коприната от раменете й, усети, че тя го тегли към леглото.

Беше като вихрушка, ръцете й не намираха покой, а го притискаха и увличаха, устните й не спираха еротичния си ход. Напрежението растеше прекалено бързо, но когато посегна към нея, Сила се изплъзна от копринената дреха и се устреми към него.

Не искаше той да съжалява, че я бе пожелал. Нямаше да го понесе. Ако тази нощ трябваше да захвърли и забрави всяка частица от предпазливостта си, искаше да е сигурна, че всяка секунда си е струвала. Искаше да е сигурна, че Бойд ще си спомня.

Кожата му бе гореща и влажна. Искаше й се да се наслади на вкуса й, да я почувства под пръстите си. Въпреки това й се струваше, че мъжете предпочитат бързината и настойчивостта.

Чу го как простена. Този звук я омая. Когато дръпна анцуга, ръцете му се бяха вплели в косата й. Той шепнеше нещо — името й и други неща — ала тя не ги разбираше. Мислеше си, че долавя настойчивостта му от начина, по който я притиска. Когато се отпусна върху нея, Сила прошепна омайни думи и го прие в себе си.

Бойд се напрегна. Искаше му се да може да се овладее и да се отдръпне, но бедрата й се извиха нагоре и не му оставиха никакъв избор.

 

 

Устните й бяха леко отворени, когато той се отпусна върху нея, лицето му бе заровено в косата й, дъхът му пареше. Няма да съжалява за тази нощ, мислеше си Сила, галейки нежно рамото му. Тя също нямаше да съжалява. Беше изпитала много повече, отколкото някога досега. Повече, отколкото бе очаквала. Бе почувствала топлина и тихо задоволство, когато достигнаха края. Помисли си колко хубаво би било да затвори очи и да се остави да се унесе и заспи, докато чувства още топлото му тяло върху себе си.

Минута след минута Бойд започваше да се проклина. Мразеше се, защото не бе проявил никакъв самоконтрол и бе изумен от начина, по който тя бе избързала от целувката към пълното задоволяване. Та той едва я бе докоснал, и то не само в едно отношение. Въпреки че Сила бе определила забързания, задъхан ритъм, Бойд разбра, че не бе достигнала удовлетворение.

Наложи си да се успокои, отдръпна се от нея и се загледа в тавана. Тя бе заложила истинска бомба в гърдите му и въпреки че той бе усетил избухването й, никой от двамата не бе изпитал истинска радост.

— Защо го направи? — попита Бойд.

Ръката й, понечила да погали косата му, замря.

— Нищо не разбирам. Мислех, че искаш да се любим.

— Исках. — Той се изправи и отметна косата й от лицето си. — Мислех си, че и ти искаш.

— Но аз мислех, че мъжете обичат… — Сила затвори очи, а топлината бавно започна да я напуска. — Вече ти казах, че не съм много добра.

Бойд изруга толкова грубо, че тя рязко трепна. Скочи бързо, стана от леглото и се опита да си облече пеньоара.

— Къде, по дяволите, тръгна?

— Да си легна. — Гласът й щеше да издаде едва сдържаните й сълзи и Сила се постара да прошепне думите. — Просто ще приемем, че не сме преценили нещата достатъчно добре. — Наведе се да вдигне нощницата си и чу как вратата се затваря с трясък. Изправи се веднага и видя как той заключи вратата и запокити ключа в другия край на стаята. — Не желая да оставам тук с теб.

— Няма да стане. Вече направи избора си.

Тя сви нощницата на топка и я притисна до гърдите си. Значи е ядосан, помисли си. И този път наистина. Няма да е първата кавга заради некадърността й в леглото. Стари рани и страхове се просмукаха в нея и Сила остана на мястото си, неспособна да помръдне от срам.

— Виж, постарах се, доколкото можех. Не е било достатъчно добре, ами хубаво. Просто ме остави да изляза.

— Не било достатъчно добре — повтори Бойд. Направи крачка към нея, ала тя се отдръпна и се удари в гравираното стъпало пред вратата. — Някой трябва да те удари по главата, за да ти набие малко здрав разум. В леглото има двама, Сила, и всичко, което се случва, трябва да е взаимно. Не съм търсил специалистка по креватни упражнения. — Гневният изблик изчезна от лицето й и то стана мраморнобяло. Очите й се изпълниха със сълзи. Той притисна ръце към очите си и изруга. Не бе искал да я нарани, а само да й покаже, че иска партньорка. — Ти не изпита нищо.

— Напротив. — Вече разгневена, тя изтри сълзите от бузата си. Никой не можеше да я докарва до сълзи. Абсолютно никой.

— Тогава това е цяло чудо. Сила, та аз почти не те бях докоснал. Не те обвинявам. — Бойд отново пристъпи към нея, но тя се отдръпна. Той се стараеше да запази спокойствие и остана на мястото си. — Не съм те отблъснал. Мислех си… Нека кажем, че когато разбрах, вече беше прекалено късно, за да направя каквото и да било. Искам да ти се реванширам.

— Няма за какво да ми се реваншираш. — Вече се беше овладяла напълно, очите й бяха сухи, а гласът равен. Искаше й се да умре. — Просто забравяме за случката. Отключи вратата.

Бойд изпъшка, а след това сви рамене. Когато той се обърна към вратата, Сила направи крачка след него. Ала Бойд само угаси лампата.

— Какво правиш?

— Опитахме по твоя начин. — На лунната светлина той пресече стаята и запали свещ, а след това още една и още една. Взе плоча, нагласи я и пусна иглата. Трептящият звук на тенор саксофон заля стаята. — Сега ще пробваме по моя.

Тя започваше да трепери от неудобство и страх.

— Казах ти, че искам да си легна.

— Добре. — Бойд я пое в ръцете си. — Аз също.

— Събраха ми се достатъчно унижения за една вечер — изсъска Сила.

Забеляза някакво изражение в очите му, нещо тъмно, макар че гласът му прозвуча тихо.

— Извинявай. Не съм искал да те нараня.

Въпреки че тя бе напрегната, той я положи внимателно на леглото. Очите му не се отделяха от нейните, докато разстилаше бавно косата й с пръсти.

— Представял съм си те тук, на светлината на свещите, косата ти разпиляна на възглавницата ми. — Наведе се и докосна устните й със своите. — Лунна светлина и отражението на пламъците по кожата ти. Съблечена, а наоколо няма никой. — Трогната, Сила обърна глава настрани. Нямаше да се остави да бъде прелъстена с думи и отново да стане глупачка. Бойд само се усмихна и притисна устни към шията й. — Обичам предизвикателствата. Ще се любя с теб, Сила. — Смъкна презрамката на пеньоара от рамото й и я проследи надолу с устни. — Ще те отведа на места, за които не си и сънувала. — Той пое ръката й и усети ускорения й пулс. — Не се страхувай да се наслаждаваш.

— Не се страхувам.

— Страх те е да се отпуснеш, да се отдадеш, да допуснеш хората достатъчно близо, за да разберат какво се крие у теб.

Тя се опита да се отдръпне, но ръцете му я обграждаха.

— Вече правихме секс.

— Точно така. — Бойд целуна едното ъгълче на устата й, а след това и другото. — А сега ще се любим.

Сила отново понечи да извърне глава, ала той обрамчи лицето й с длани. Когато устата му се спря върху нейната, сърцето й се качи в гърлото. Усети мекота и изкушение. Пръстите му очертаваха лицето й и тя въздъхна тихичко. Бойд разтвори устните й и плъзна език.

— Не искам… — изстена Сила, когато зъбите му леко захапаха долната й устна.

— Кажи ми какво искаш.

— Не знам. — Вече не можеше да мисли. Повдигна ръка, за да го отблъсне, но я отпусна немощно на рамото му.

— Тогава ще избираш от много възможности. — За да й достави удоволствие, а също и на себе си, той нарисува пътечка от целувки по гърлото й. — Когато приключа, ще ми кажеш кое ти е харесало най-много.

Зашепна й тихи очарователни думи, които я галеха покоряващо. След това я понесе с дълга, бавна, великолепна целувка. Въпреки че едва я беше докоснал, тялото й вече тръпнеше. Усещаше върховете на пръстите му по раменете си, по лицето, заровени в косата.

Езикът му докосна връхчетата на гърдите й, точно над черната коприна. Кожата й там бе като мед, мислеше Бойд, докато се спускаше по-надолу. Сърцето й блъскаше под устните му, ала когато тя посегна, той хвана ръката й.

Без да бърза, без да мисли, Бойд смъкваше дантелата от тялото й със зъби. Сила се изви нагоре, готова да се отдаде, а пръстите й се свиха около неговите. Той прошепна нещо и остави влажна следа по кожата й, докато смъкваше другата дантелена презрамка.

Бойд дишаше накъсано и забързано, но потисна желанието си да й се нахвърли. Дразнеше я с целувки, прокарваше горещия си език по твърдите зърна, докато я усети как тръпне, хлипа и шепне името му. Със стон на удоволствие той продължи.

Дълбоко в себе си тя усещаше напрежение, свиване, отпускане, което следваше ритъма на умелите му устни. Нещо в нея се надигаше, събираше, драскаше, докато най-сетне й се стори, че ще умре.

Дишаше все по-учестено и се мяташе под него. Ноктите й се забиха в ръцете му, а тялото й се извиваше, превърнато в топка от непознати усещания. Чу собствения си вик, ахването от облекчение и заради напора, който я разтърси. Горещите ножове се бяха превърнали в копринени крилца на пеперуди. Болката внезапно бе станала неописуемо удоволствие. Когато всяко мускулче в тялото й се отпусна, Бойд покри устните й със своите.

— Господи! Та ти си невероятна.

— Не мога. — Сила вдигна ръка, за да притисне дланта си към слепоочието. — Не мога да мисля.

— Тогава недей. Просто чувствай.

Той легна върху нея. Беше готова за него. Вече я беше дарил с много повече, отколкото някога бе изпитвала, беше й показал неща, които не си бе представяла. Започна да развързва пеньоара с безкрайно внимание, с невероятно търпение. Очите му не се отделяха от лицето й. Обичаше да наблюдава изписаните там чувства, всяко ново усещане, всяка открита вселена. Чу шумоленето на коприната по кожата й, когато беше готов. Усети как страстта вибрира в нея и притисна устни до тръпнещата кожа на корема й.

В омаята си тя галеше косата му, а умът й следваше пътеките, избрани от тялото. Това бе истински рай, по-великолепен, по-вълнуващ, по-еротичен от всичко друго, за което бе мечтала. Усещаше чаршафите, поели топлината на тялото й, смачкани под нея, а след това почувства как Бойд измъква внимателно коприната. Кожата му, влажна от удоволствие, се отърка в нейната. Когато устните й се разтвориха във въздишка, Сила все още усещаше наситения му мъжки вкус. По клепките й заиграха пламъците на свещите.

Имаше толкова много усещания, толкова много предстояха. Дори и да продължеше вечно, пак щеше да свърши прекалено скоро.

Той вече знаеше, че е негова. Много повече, отколкото когато проникна в нея. Тялото й бе истинска мечта, слабо, гъвкаво, бледо на лунната светлина. Тя дишаше учестено, забързано. А когато я докосваше, чуваше името си, само собственото си име. Ръцете й стискаха раменете му и настояваха за още.

Бойд се спусна към краката й и измъкна копринения пеньоар, като по пътя не спираше да я докосва. Мирисът на кожата й бе мъчение и удоволствие, което беше готов да изпитва до края на живота си. Тялото й си оставаше неспокойно като омагьосана. Съзнаваше, че Сила тръпне от желание, не по-малко от неговото.

Прокара пръст по бедрото й нагоре, все по-близо до горещата женственост. Първо чу бездиханния й стон, а след това ръката му я възпламени и отведе до непознати висини.

Изумена от силата на усещанията, тя се изви към него, тръпнейки отново и отново, докато се устремяваше нагоре. Въпреки че ръцете й го бяха стиснали, той продължаваше да я възбужда с устни, с неумолимите си пръсти, докато удоволствието се превърна в омая.

След това ръцете й го обгърнаха и двамата се понесоха заедно, прегърнати като едно цяло. Времето на търпението си бе отишло. Започваше царството на неспирното желание.

Бойд се опитваше да си поеме дъх, докато ръцете й следваха всяко мускулче по тялото му. Както и първия път, Сила напълно го лиши от чувството му на самоконтрол. Ала този път бе с него, сърцата им биеха заедно, изпитваха една нужда. Той видя пламъчетата желание в очите й, потъмнели от страст, бездънни от желание. Бледата й кожа сякаш искреше от същото това желание в сумрака.

За последен път Бойд покри устата й и със своята, задуши учудения й вик и проникна в нея. С тих стон тя го обгърна с ръце и крака и го притисна, за да се понесат заедно към удоволствието, предизвикано от тази лудост.

 

 

Той се почувства изтощен. Немощен като бебе. Тежеше като олово. Събра всичката си останала сила, превъртя се и увлече Сила със себе си, така че си размениха местата. Напълно задоволен, Бойд притисна главата й на гърдите си и реши, че много му харесва да усеща тялото й, отпуснато върху неговото.

Тя потръпна и той я погали.

— Студено ли ти е? — Сила само поклати глава. Ленив като котка, Бойд прокара длан по голия й гръб. — След около час може и да събера сили, за да потърся одеяла.

— Добре съм.

Гласът й не звучеше нормално. Той се намръщи и обхвана брадичката й, за да я повдигне. Видя, че в очите й има сълзи.

— Какво е това?

— Не плача — отвърна тя почти грубо.

— Добре. А какво тогава правиш?

Опита се отново да наведе глава, за да скрие лицето си, но Бойд я задържа.

— Ще ме вземеш за глупачка.

— Вероятно единствения миг, в който няма да те сметна за глупачка, е, след като си ме разтърсила до дъното на душата ми. — Той я целуна бързо. — Казвай, О’Роарк.

— Ами аз просто… — Сила въздъхна нетърпеливо. — Никога не съм знаела, че може да е така. Наистина не съм знаела.

— Така? — По устните му плъзна усмивка, ала по всичко личеше, че силите му се възвръщат. Може би от начина, по който го гледаше. Объркана. Замаяна. Красива. — Искаш да кажеш хубаво? — Бойд плъзна ръка, за да я погали нежно. — Или много хубаво? Може би си искала да го определиш като страхотно? Или невероятно?

— Ти ми се подиграваш.

— Ами. Надявах се да си изпрося комплимент. Но ти не искаш да ми го кажеш. Предполагам, че си прекалено голям инат, за да признаеш, че моят начин е по-добър от твоя. Нищо. Мога да те държа тук заключена, докато не признаеш.

— По дяволите, Бойд, не ми е лесно да обясня чувствата си.

— Не е и нужно. — В гласа му вече я нямаше игривата нотка, а погледът му я накара отново да омекне.

— Исках да ти кажа, че никога не съм… Никой не ме е карал… — Накрая тя се предаде. — Беше страхотно.

— Да. — Той подложи ръка под главата й и привлече устните й към своите. — Сега вече трябва да се стремим към невероятното.