Нора Робъртс
Нощни птици (5)

Пета глава

Наистина се бе погрижила за косата си, ала колкото да я върже на опашка. Лицето й бе открито и така му бе по-лесно да забележи гнева в очите й. Към бархетната пижама бе добавила долнището на жълт анцуг. Комбинацията създаваше измамна веселост. Ръцете й бяха дълбоко пъхнати в огромните джобове, докато стоеше, насочила недоволството си към Бойд.

— Сила… — Дебора пристъпи напред, защото добре разбираше кога бе моментът да се спори и кога да отстъпи. — Ние само…

— Чух какво само — отвърна тя и премести поглед към сестра си. Недоволството й започна да се стопява. — Не се притеснявай. Ти не си виновна.

— Няма виновни — прошепна Дебора. — Загрижени сме какво става с теб.

— Нищо няма да стане. Хайде, Деб, трябва да тръгваш, иначе ще закъснееш. А на мен ми се струва, че двамата с детектив Флечър имаме доста неща, за които да си поприказваме.

Дебора вдигна ръце и ги пусна. Погледна съчувствено Бойд и целуна сестра си по бузата.

— Както кажеш. Знам, че в този час никога не се вслушваш в гласа на разума.

— Да изкараш шестица — отвърна Сила.

— Абсолютно задължително. С Джош ще изядем по един сандвич и ще отидем на кино, но ще се прибера, преди да си се върнала.

— Да прекараш добре. — Сила изчака затварянето на входната врата, без да помръдне. — Как може да си толкова нахален, Флечър!

Той само се обърна и взе още една чаша от стойката зад котлона.

— Нали искаш кафе?

— Не ми е приятно да подпитваш сестра ми.

Бойд напълни чашата и я остави.

— Забравил съм си бележника със записките в другия костюм.

— Да се разберем веднъж и завинаги — пристъпи към него тя, нарочно пъхнала ръце в джобовете си. Беше сигурна, че ако ги извади, ще го удари. — Ако имаш някакви въпроси за мен, ще се обръщаш директно към мен. Дебора няма нищо общо.

— Тя е много по-открита от сестра си. Има ли тук яйца? — попита той, докато отваряше хладилника.

Сила едва се удържа да не блъсне вратата в главата му.

— Знаеш ли, че докато беше горе, успя да ме заблудиш. Наистина си помислих, че имаш сърце, че си способен да проявиш състрадание.

Бойд откри шест яйца, малко сирене и няколко тънки парчета бекон.

— Защо не седнеш, О’Роарк, и не започнеш да си пиеш кафето? — Тя го наруга с настървение. В очите му проблесна нещо, нещо като опасна мълния, ала той взе лопатката и спокойно започна да пържи бекона. — Ще трябва да се постараеш повечко — отвърна след малко Бойд. — След десет години в полицията не са много определенията, които можеш да ми прикачиш и да успееш да ме изненадаш.

— Нямаше никакво право — прозвуча тихият й глас, но чувствата, които се таяха, бяха много по-силни. — Никакво право да я връщаш към тези неща. Та тя беше дете, нещастно, уплашено до смърт. Цялата тази година беше истински ад за нея, а ти я караш да си спомня.

— Справи се много добре. — Той счупи едно яйце в купата, а след това смачка черупката с ръка. — Май ти си тази, която не може да се справи с проблемите.

— Махай се!

Бойд хвана ръката й в силната си длан толкова бързо, че не й остана време да се дръпне. Гласът му бе мек, ала смъртоносен, готов всеки момент да избухне.

— Няма начин.

— Онова, което се случи тогава, няма нищо общо с проблема сега, а той е единственото, което трябва да те интересува.

— Моя работа е да преценя — отвърна Бойд и с истинско усилие се овладя. Не можеше да си спомни някой да го бе докарвал толкова близо до състояние да загуби самообладание. — Ако искаш да престана, ще трябва да ми го представиш в писмен вид. Бившите съпрузи са от най-предпочитаните заподозрени.

— Това е отпреди осем години. — Сила се отдръпна и тъй като не знаеше какво да прави с ръцете си, се протегна към кафето. То се плисна към ръба на чашата и се разля по плота.

— Как предпочиташ, да науча от теб или от някой друг? В края на краищата, ще науча това, което ми трябва.

— Да ти го напиша ли искаш? Да ме разголиш цялата ли? Чудесно. Вече пет пари не давам. Бях на двадесет и бях глупава. Той беше красив, чаровен и умен — всички онези качества, които търсят двадесетгодишните глупачки. — Тя отпи голяма глътка горещо кафе, а след това се протегна към гъбата, за да попие разлятото. — Познавахме се от два месеца. Той беше много настоятелен, невероятно романтичен. Ожених се за него, защото исках сигурност, нещо истинско. Мислех си, че ме обича. — Вече се бе поуспокоила. Сама не беше разбрала, че гневът се бе изпарил. Въздъхна, обърна се и машинално се пресегна към чиниите. — Нищо не се получи, почти от първия ден. Пол бе разочарован от мен физически, а се разочарова още повече, когато разбра, че за мен работата бе толкова важна, колкото и той самият. Надяваше се да ме убеди да си сменя работата. Не настояваше да напусна. Не беше против да градя кариера, дори и в радиото, стига да не пречи на плановете му.

— И какви бяха те? — попита Бойд, докато вадеше бекона, за да се отцеди мазнината.

— В политиката. Запознахме се на една благотворителна вечеря, организирана от радиото. Опитваше се да си спечели гласове. Аз пък водех програмата. Това се оказа основният проблем — измърмори Сила. — Бяхме се запознали, когато се представяхме в ролите на обществени личности.

— Какво стана?

— Оженихме се… Прекалено прибързано. И нещата се объркаха… Пак прекалено бързо. Дори обмислях идеята му да се прехвърля в някоя маркетингова компания или да се заема с продажби. Поне си въобразявах, че няма да е зле да опитам. Тогава родителите ми… Загубих родителите си и взех Дебора при мен.

Тя замълча за момент. Не можеше да говори за онова време, не можеше дори да изкаже страховете и тъгата, мъката и съжалението.

— Сигурно е било много трудно.

Сила сви рамене при думите му.

— С две думи, нямаше да мога да се справя с нови трудности. Трябваше да работя. Напрежението разби докрай клатушкащата се основа, на която бяхме стъпили двамата. Той си намери друга, с която беше по-щастлив, и ме напусна. — Тя отново напълни чашата си с кафе, въпреки че вече не й се пиеше. — Това е краят на този епизод.

Какво да й отговори, чудеше се Бойд. Лошо се е получило, малката ми? Всички правим грешки? Добре че се е разкарал този скапаняк? Не бива да правиш лични забележки, напомни си той. И двамата бяха достатъчно изнервени.

— Някога заплашвал ли те е?

— Не.

— Малтретирал ли те е?

Сила се засмя уморено.

— Не. Не. Опитваш се да го изкараш негодник, Бойд, но няма да се получи. Просто направихме грешка, като се оженихме, преди да знаем какво искаме.

Той се замисли, докато сипваше яйцата в чинията й.

— Понякога хората държат някого отговорен, макар и несъзнателно. И някой ден чувствата им просто избиват.

— Той не ме мрази и не ме смята за виновна. — Тя седна и си взе парче бекон. Огледа го добре и го скъса на две. — Пол не би се задълбочил чак толкова. Това е тъжната истина — усмихна се Сила, ала в очите й нямаше и следа от веселост. — Знаеш ли, той смяташе, че съм като жената от радиото — прелъстителна, изтънчена и сексапилна. Такава жена искаше в леглото си. А извън леглото искаше добре възпитана дама с безупречни обноски, която да му обръща внимание и да поддържа дома му. Аз не отговарях на нито едно от изискванията му. — Тя сви рамене и пусна бекона в чинията. — Тъй като Пол не се оказа внимателният, изпълнен с разбиране мъж, на когото може да се разчита, и двамата бяхме доволни да се разделим. Разведохме се кротко, без много шум, стиснахме си ръцете и всеки пое по своя път.

— Ако не е имало нищо повече от това, защо все още се чувстваш наранена?

Сила го погледна, без да крие мрачното си изражение.

— Никога ли не си бил женен?

— Никога.

— Значи няма смисъл да започна да ти обяснявам. Ако си решил да проверяваш Пол, давай, но само ще си загубиш времето. Убедена съм, че дори не се е сетил за мен, след като напуснах Атланта.

Той искрено се съмняваше, че мъж, който бе бил близо до нея, би могъл да я забрави, ала реши, че няма да мисли за това точно сега.

— Яйцата ти ще изстинат.

— Нали ти казах, че не закусвам.

— Не може да бъде! — Бойд се пресегна, загреба с вилицата и поднесе хапката към устата й.

— Голям си досадник — каза тя, след като ги беше преглътнала. — Не трябва ли да се обадиш в службата си или нещо такова?

— Още снощи се обадих, след като си легна.

Сила ровеше храната в чинията си и похапваше по някоя трохичка, само и само да не й прави забележки. Останал е, каза си тя, много след като смяната му е приключила. Беше му задължена за това. А Сила винаги си плащаше дълговете.

— Виж, много съм ти благодарна, че остана с мен и знам, че работата ти е да задаваш всякакви неудобни и лични въпроси. Но много те моля, дръж Дебора настрана.

— Доколкото е възможно.

— Скоро ще започне пролетната ваканция и ще се опитам да я накарам да отиде до крайбрежието.

— Стискам палци — отвърна той, докато отпиваше кафе и я наблюдаваше над ръба на чашата. — Ще ти се отрази добре, ако отидеш с нея.

— Няма да избягам безславно. — Тя побутна недоядените яйца и се подпря с лакти на масата. — След това обаждане рано сутринта бях готова да го направя. Помислих малко и разбрах, че няма да престане, докато не изясним нещата. Искам да си живея както преди, а няма да мога, преди да разберем кой е той и защо ме преследва.

— Моя работа е да го намеря.

— Знам. Затова реших да ти съдействам.

Бойд остави чашата.

— Наистина ли?

— Да. От сега нататък животът ми е като отворена книга. Питай каквото искаш и ще ти отговоря.

— И ще правиш каквото ти се каже?

— Няма — усмихна се Сила. — Ще правя каквото ми се казва, ако преценя, че е разумно. — И двамата се учудиха, когато тя се пресегна и докосна ръката му. — Изглеждаш уморен, готин. Тежка нощ ли имаше?

— Прекарвал съм и по-добри. — Той сплете пръсти с нейните, преди да успее да се отдръпне. — Изглеждаш страшно добре тази сутрин, Сила.

Ето че се появи отново — онзи трепет в гърдите, който се пренасяше към стомаха.

— Нали само преди малко ми каза, че на нищо не приличам.

— Промених си мнението. Преди да тръгна на работа, бих искал да си поговорим за снощи. За теб и мен.

— Идеята ти не е много добра.

— Наистина не е — отвърна Бойд, ала не пусна ръката й. — Аз съм ченге, а ти си ми задачата. Няма как да избегнем това. — Тя въздъхна с облекчение, преди той да продължи. — Не мога и да отрека, че те желая до болка.

Сила притихна и й се стори, че чува ударите на сърцето си, които отекват чак в главата й. Много бавно премести очи, само очите си към неговите. Сега в погледа му го няма обичайното спокойно изражение, помисли си тя. Там гореше едва сдържан огън. Стори й се възбуждащо, нетърпимо възбуждащо.

— Избрал съм неподходящ момент — продължи Бойд, когато Сила не каза нищо. — Но човек май невинаги успява да подбере подходящото време и място. Аз ще си свърша работата, ала мисля, че трябва да знаеш, че не успявам да съм обективен. Ако искаш да назначат друг по случая, сега е моментът да го кажеш.

— Не искам — изрече тя толкова бързо, че се наложи да обясни. — Няма да съм в състояние да пречупя още едно ченге. — Опитай се да омаловажиш нещата, каза си Сила. — Не настоявам някой да ме придружава непрекъснато, но мисля, че свикнах с тебе. — Тя усети, че отново гризе нокътя на палеца си и бързо дръпна ръка в скута си. — Що се отнася до другото, вече не сме деца. Можем да… да се справим.

Той знаеше, че не трябва да очаква от нея да си признае, че желанието му е споделено. Затова беше готов да почака още малко.

Когато Бойд стана от масата, Сила скочи толкова бързо, че той се разсмя.

— Само исках да измия чиниите, О’Роарк, нямах намерение да ти се нахвърля.

— Аз ще ги измия. — Беше готова да се ощипе. — Единият готви, а другият мие. Това са правилата на О’Роарк.

— Браво. Нали не си забравила, че имаш среща на обяд?

— Ти пък как разбра?

— Проверих ти програмата. Остави малко време, за да минем през нас. Искам да се изкъпя и да се преоблека.

— Ще бъдем в търговския център и там ще има десетки хора — започна тя. — Не мисля, че…

— Аз пък мисля — пресече я Бойд и я остави сама в кухнята.

 

 

Бойд се излежаваше на канапето с вестник в ръка и последната чаша кафе, когато Сила слезе от втория етаж. Той погледна към нея и небрежната забележка, която се канеше да направи за това, колко бързо се бе приготвила, замръзна на устата му. Беше доволен, че бе седнал.

Те беше облечена в червено. Наситено, забелязващо се червено. Късата кожена пола прилепваше плътно по бедрата и ги покриваше едва до половината. Обичайните джинси не го бяха подготвили, че краката й са толкова дълги, нито че са като изваяни. Сакото от същата кожа се прихлупваше точно отпред и се закопчаваше с две каишки отстрани на талията. Докато го гледаше, Бойд се зачуди какво ли носи отдолу.

Беше направила нещо с косата си. Пак си беше рошава, ала поне имаше по-артистичен и представителен вид. Ами лицето й, мислеше той, докато се изправяше. Беше се занимавала и с него, достатъчно, за да подчертае скулите, да накара очите да изпъкват и устните й да станат по-пухкави.

— Каква глупост — мърмореше Сила, докато се опитваше да се пребори с обеците. — Никога не успях да разбера как тези висящи неща от ушите ти те правят по-красива — въздъхна тя, докато оглеждаше златния накит в дланта си. — Или тези са дефектни или аз. Ще можеш ли да се справиш?

Сила се приближи към него и му ги подаде. Парфюмът й му замайваше главата.

— С кое?

— Да ми го сложиш. Не ги нося седмици наред и когато трябва да си го сложа, все не успявам. Помогни ми, хайде!

Бойд се стараеше да диша бавно, спокойно, на равномерни глътки.

— Искаш да ти ги сложа, така ли?

Тя вдигна очи към тавана, за да прикрие нетърпението си.

— Много бавно загряваш, готин. — Сила пусна обеците в дланта му, а след това заметна косата си така, че да открие дясното й ухо. — Само трябва да пъхнеш щифтчето, а след това да го защипеш с малката джаджа отзад. Точно с това не мога да се справя.

Той измърмори нещо и се зае със задачата. В гърдите му се събираше напрежение и продължаваше да расте. Мислеше си, че този парфюм завинаги ще остане у него. С тиха ругатня се опита да се справи с малката закопчалка, като я докосваше внимателно с върховете на пръстите си.

— Що за глупава система?

— Много, нали — едва успя да прошепне тя. В мига, в който я докосна, разбра, че бе направила огромна грешка. Взрив от най-различни усещания и образи нахлуха в нея. Можеше единствено да стои неподвижна и да се моли Бойд да побърза. Палецът му се триеше нагоре-надолу по челюстта й. Върховете на пръстите му нежно драскаха чувствителното място зад ухото й. Усещаше топлия му дъх по кожата си и най-сетне прехапа устни, за да не изстене. Сила вдигна ръка. — Слушай, защо просто не я оставиш?

— Почти съм готов — въздъхна той и се отдръпна на няколко сантиметра. Беше като разбит. Част от напрежението се разсея, когато я погледна и видя, че допирът им съвсем не я бе оставил безразлична. Успя да се усмихне и побутна с пръст полюшващата се златна висулка. — Ще трябва пак да опитаме… Когато имам повече време.

Нито един отговор не й се струваше безопасен и тя предпочете да замълчи. Вместо това посегна към палтото му и към своето. Остави неговото и го зачака да си сложи ремъците на кобура. Докато го наблюдаваше как бързо оглежда оръжието с обигран поглед, в главата й нахлуха спомени, които не искаше да вижда отново и които бе заключила дълбоко в съзнанието си. Отвори вратата и излезе да го чака на слънце, докато се приготви.

Не каза нищо, когато Бойд пристъпи до нея.

— Имаш ли нещо против да пусна моето радио? — попита Сила, когато седнаха в колата.

— Запаметено е. Номер три.

Тя доволно го включи. Сутрешният екип жизнерадостно говореха и подчертаваха шегите си със звукови ефекти. Представяха предстоящ концерт с обещанието да дадат още два билета през следващия един час, а след това поканиха всички слушатели да отидат в търговския център, за да видят Сила О’Роарк на живо и да се запознаят с нея лично.

— Тя ще раздава албуми, тениски и билети за концерти — обяви Дивия Фред.

— Я, стига, Фред — прекъсна го колегата му. — Знаеш много добре, че онези приятелчета там, вън, пет пари не дават за някакви си тениски. Иска им се да… — Той демонстрира тежко дишане. — Да видят Сила. — Последва истински хор от вълчи звуци, ръмжене и стонове.

— Страхотно — измърмори Бойд, а Сила се изкиска.

— Би трябвало да се държат противно — изтъкна тя. — Хората обичат абсурдните ситуации сутрин, когато се измъкват от леглото или се влачат по светофарите. Рейтингът от последното тримесечие, който ни го прави Арбитрон, показва, че ги слушат двадесет и четири процента от публиката.

— Сигурно ти е много гот, когато слушаш как някакъв диша тежко заради теб.

— Това е смисълът на живота ми — отпусна се назад Сила, прекалено развеселена, за да се обиди. Забеляза, че той кара прекалено скъпа кола за един полицай. Беше спортна, вносна и миришеше на чисто нова. Не познаваше добре нито марките, нито моделите. — Я стига, готин, това си е част от шоуто.

Бойд се спря, преди да заговори отново. Правеше се на глупак. Беше проучил и двамата водещи на сутрешния блок и те бяха женени мъже със спретнати къщи в предградията. Дивия Фред и жена му очакваха първото си дете. Водещите работеха за радио КИП почти от три години, а Бойд не успя да открие никаква връзка от миналото им със Сила.

Тя се отпусна, когато зазвуча музика и погледна през прозореца. Денят се очертаваше да бъде топъл и слънчев. Сигурно щеше да донесе полъха на пролетта. Очакваше я първата й пролет в Колорадо. Имаше слабост към този сезон. Обичаше да наблюдава как листата се разпукват и растат, как напъпват цветята.

Всяка пролет я караше да мисли за Джорджия. Представяше си магнолиите, камелиите и глициниите. Всяка една от тях, със своя омайващ аромат.

Спомни си една пролет, когато бе на пет или шест. В топла неделна сутрин двамата с баща й садяха божури, а по радиото предаваха четиридесетте хита на седмицата. Чуваше песните на птиците, без дори да се заслушва, усещаше влажната почва между пръстите си. Тогава той й обясни, че посадените растения ще разцъфват всяка пролет и тя ще ги вижда от прозореца си.

Зачуди се дали все още са там и дали, който живееше в тяхната къща, се грижи за цветята.

— Сила?

Тя се извърна рязко.

— Какво?

— Всичко наред ли е?

— Разбира се. Всичко е наред.

Загледа се около себе си. От двете страни на улицата растяха огромни дървета, които сигурно хвърляха дебела сянка през лятото. Навсякъде се виждаха грижливо подкастрени живи плетове, за да пазят усамотението на собствениците. Дълга алея под лек наклон ги отведе до елегантна триетажна къща от камък и дърво. Десетки високи прозорци проблясваха на слънцето.

— Къде сме?

— Това е моята къща. Забрави ли, че трябва да се преоблека?

— Твоята къща ли? — повтори Сила.

— Точно така. Нали всеки живее някъде.

Самата истина, помисли си тя и отвори вратата на колата. Само че нито едно от ченгетата, които познаваше, не живееше толкова богато. Огледа се внимателно и забеляза, че кварталът бе стар, установен и богат. Квартал, където живеят само хора с членство в различни елитни клубове.

Доста объркана, Сила последва Бойд по каменната пътека към сводестата врата, украсена с витраж.

Вътре антрето бе широко, подовете в блестящо черешово, а таваните — куполообразни. По стените бяха закачени картини на известни художници от двадесети век. Масивно стълбище се извиваше към втория етаж.

— Браво — каза тя. — Аз защо ли си мислех, че си честно ченге.

— Такъв съм — отвърна той, свали палтото от раменете й и го прехвърли на перилата.

Сила не изпитваше съмнения към честността му, но къщата и всичко, което олицетворяваше, я притесняваха.

— Сигурно си наследил всичко това от някой богат чичо.

— Баба — пое ръката й Бойд и я поведе през извисяващия се свод.

В хола очите й веднага бяха привлечени от каменна камина с богато гравирана дървена полица. Атмосферата тук бе приятна с тройка прозорци, всеки разположен на една от външните стени. Имаше различни старинни предмети, съчетани с модерни скулптури. От хола се виждаше друга стая, която тя прецени, че е трапезария, и в която се влизаше през друг свод.

— Страхотна баба.

— Наистина беше страхотна. Управляваше предприятията на Флечър до седемдесетата си годишнина.

— Какви са предприятията на Флечър?

Той само сви рамене.

— Семейният бизнес. Недвижими имоти, добитък, минно дело.

— Минно дело — изпусна сдържания си въздух Сила. — Като например злато?

— Не само това.

Тя сплете пръсти, за да не започне да си гризе ноктите отново.

— Защо тогава не си пресмяташ лихвите от златото, вместо да работиш като полицай?

— Обичам да съм полицай. — Бойд взе неспокойната й ръка в своята. — Какво не е наред?

— Нищо. По-добре отивай да се преоблечеш. Трябва да отидем по-рано, за да се подготвя.

— Няма да се бавя.

Сила го изчака да излезе от хола и се отпусна в едно от двойката канапета. Предприятия Флечър, замисли се тя. Звучеше доста внушително. Направо впечатляващо. След като порови в чантата си за цигара, отново обходи стаята с поглед.

Елегантност, вкус, небрежна изтънченост. Много далече от нейната категория.

Беше достатъчно трудно дори когато си мислеше, че са от една черга. Не й беше приятно да си го признае, ала бе потиснала мисълта за евентуална връзка между тях някъде дълбоко в съзнанието си. Не, по-скоро приятелство. Не можеше да си позволи сериозна връзка с човек, който работеше в полицията.

Но ето че той не беше истинско ченге. Оказа се богато ченге. Сигурно името му бе включено в някой елитен регистър. Хората, които живеят в такива къщи, обикновено имат римски цифри след имената си.

Бойд Флечър III.

А тя беше Присила Алис О’Роарк, родена в забутано градче в Джорджия, което може и да не бе отбелязано на картата. Наистина, сама бе постигнала всичко, ала човек не се откъсва от корените си просто така.

Сила стана и се приближи до камината, за да изхвърли цигарата.

Искаше й се Бойд да побърза. Нямаше търпение да излезе от тази къща и да се заеме с работата си. Изгаряше от желание да забрави за кашата, в която съвсем ненадейно се бе превърнал животът й.

Налагаше се да мисли за себе си. Накъде отива. Как ще преминават дългите дни и още по-дългите нощи, докато отново сложи ред в живота си. Нямаше време и не можеше да си позволи лукса да анализира чувствата си към Бойд. Каквито и чувства да изпитваше, или пък си въобразяваше, че изпитва, беше най-добре да бъдат пренебрегнати.

Сила не можеше да си представи други двама на този свят, които да си подхождат по-малко. Сигурно той бе пробудил нещо у нея, бе докоснал струна, за която тя си е мислила, че ще остане беззвучна. Това не означаваше нищо. Единствено доказваше, че бе жива и че все още чувстваше и действаше като човешко същество. По-точно като жена.

Тук бе както началото, така и краят.

В минутата, когато непознатият със заплахите бъдеше заловен, всеки от тях щеше да поеме по пътя си и щеше да се върне към ежедневието си. Сегашната им близост бе породена от необходимост. А когато необходимостта да са заедно преминеше, щяха да се разделят и да се забравят. Нищо, напомни си Сила, не можеше да остане вечно.

Стоеше до прозореца, когато Бойд се върна. Светлината падаше в косата й, огряваше лицето й. Никога не си я бе представял тук, но изведнъж, когато погледна, когато я видя, застанала там, разбра, че иска да остане на това място.

Тази мисъл го разтърси, остави в него копнеж, когато видя колко съвършено се вместваше тя в тази къща. А също и в живота му. И в мечтите.

Сигурно веднага ще каже, че не е вярно, помисли си той. Ще се съпротивлява, ще възразява и ще побегне начаса, стига да й дадеше такава възможност. Усмихна се, докато пристъпваше към нея. Просто нямаше да й предостави такава възможност.

— Сила…

Тя се стресна и се завъртя назад.

— О, не те чух. Бях се…

Думите й преминаха в ахване, когато Бойд я притегли към себе си и покри устата й със своята.

Земетресения, наводнения и ветрове. Никога не бе предполагала, че една целувка можеше да събере в себе си такива помитащи природни бедствия.

Сила не искаше това да се случва. Искаше да се случи повече, отколкото бе необходимостта да диша. Трябваше да го отблъсне. Привлече го към себе си. Това беше грешка, истинско безумие. Така трябваше да бъде, това бе опияняваща, прекрасна лудост.

Докато се притискаше към него и устата й отвръщаше с трескава настойчивост на неговата, тя разбра, че всичко, в което бе искала да се убеди само допреди малко, бе пълна заблуда. Какъв смисъл имаше да анализира чувствата си, след като те сами изплуваха на повърхността.

Имаше нужда от него. Колкото и да я ужасяваше това, в момента го приемаше като замайващо вино. Стори й се, че цял живот бе чакала, за да изпита такава нужда. Чакала бе да се почувства така. Трепереща и силна, замаяна и с ясен поглед, мека и изпъната като жица.

Ръцете му тихо шумоляха по кожената й дреха, докато я притискаше към себе си. Нима Сила не разбираше колко съвършени бяха двамата един за друг. Искаше тя сама да го каже, да я чуе как стене тези думи, да признае, че го желае толкова отчаяно, колкото и той нея.

Сила наистина простена, когато Бойд дръпна главата й назад и спусна устните си по гърлото й. Туптенето на пулса й разпращаше на вълни уханието на парфюма, капнал там. Той също простена, когато ароматът изпълни ноздрите му и подръпна закопчалките на сакото. Под тях откри единствено Сила.

Тя се изви назад, а дъхът й спря в гърлото, когато ръцете му се плъзнаха по гърдите й. При допира му те сякаш се запълниха с някаква гъста гореща течност. Когато усети, че коленете й омекват, Сила се хвана за раменете му, за да се задържи права и потръпна, когато палците му подразниха зърната, превръщайки ги в твърди пулсиращи връхчета.

Без да мисли, тя го притискаше и задълбочаваше целувката, от която и двамата се олюляваха. Сетне задърпа сакото му в отчаяната нужда да го докосне така, както Бойд докосваше нея. Ръката й се плъзна по кожения кобур и напипа оръжието там.

Това й подейства като шамар, сякаш я заляха с кофа студена вода. Отдръпна ръката си като опарена и отстъпи назад. Все още замаяна се подпря с длан на една маса и поклати глава.

— Това е грешка — произнесе бавно Сила, сякаш бе пияна. — Не искам да се обвързвам.

— Вече е твърде късно. — Той се чувстваше така, сякаш се бе блъснал в стена.

— Не е. — Много внимателно, с отмерени движения, тя отново закопча сакото си. — Не е прекалено късно. На главата ми има толкова неща. На твоята — също.

Бойд си наложи да остане спокоен. За пръв път от дни наред изпита остра нужда да запали цигара.

— И какво?

— И нищо. Трябва да тръгваме.

Той не се приближи към нея, ала не се и дръпна, а вдигна ръка.

— Преди да тръгнем, искам да те чуя да казваш, че не изпитваш нищо.

Сила се помъчи да го погледне.

— Ще бъде пълна глупост да се преструвам, че не ме привличаш. Вече знаеш много добре как ми въздействаш.

— Искам да се върнеш с мен тук тази вечер.

Тя поклати глава. Не можеше да си го позволи, не биваше и за миг дори да си представя какво би било да бъде с него.

— Не мога. Имам си причини.

— Вече ми каза, че няма друг — пристъпи към нея Бойд, но не я докосна. — А и да има, пет пари не давам.

— Изобщо не става въпрос за друг мъж. Аз съм причината.

— Точно така. Защо не ми кажеш от какво се страхуваш?

— Страх ме е да вдигна телефона. — Това бе истина, ала не бе истинската причина. — Страх ме е да заспя, страх ме е да се събудя.

Той я докосна отново, само с върха на пръста си погали бузата й.

— Знам какво преживяваш и ми повярвай, че правя всичко възможно, за да премахна причината. Но и двамата разбираме, че това не е причината, поради която се отдръпваш от мен.

— Имам си други.

— Посочи поне една.

В раздразнението си Сила се пресегна към чантата.

— Ти си ченге.

— И какво от това?

Тя отметна глава назад.

— Майка ми също беше ченге.

Преди да успее да проговори, Сила вече вървеше към антрето, за да си вземе палтото.

— Сила…

— Просто се махни, Бойд, говоря ти сериозно — каза тя, докато нахлузваше ръкавите. — Не мога да си позволя да остана в такова състояние точно преди шоу. За бога, животът ми в момента е достатъчно объркан и без теб. Ако не можеш сам да се справиш, просто ще се обадя на капитана ти и ще го помоля да прехвърли случая на някой друг. Сега ще ме закараш ли до търговския център, или трябва да си поръчам такси?

Само едно леко побутване с пръст и тя ще падне, помисли си той. Сега не беше времето да я остави да падне.

— Ще те закарам — отвърна Бойд. — И ще се махна. Поне за момента.