Нора Робъртс
Нощни птици (4)

Четвърта глава

Двамата стояха един до друг. Сила бе повдигнала едната си ръка в несъзнателен опит да се защити и сега пръстите й лежаха на гърдите му. Под дланта си усещаше бавните ритмични удари на сърцето на Бойд. Опита се да насочи негодуванието си към този отмерен ритъм, докато собственото й сърце трескаво блъскаше в гърдите.

— Не е нужно да ти доказвам каквото и да било.

Той кимна. Беше му много по-лесно да се справя с гнева, скрит в очите й, отколкото със страха, който забеляза преди малко.

— Докажи го на себе си тогава — усмихна се нарочно Бойд, поднасяйки й примката. — Какво има, О’Роарк? Да не би да се уплаши от мен?

Беше натиснал точното копче. И двамата го разбраха веднага. За него нямаше значение, че ядът я бе тласнал напред. Важното бе, че тя направи първата крачка.

Сила отметна косата си назад и бавно, съвсем целенасочено плъзна ръка от гърдите му към рамото. Искаше да предизвика у него някаква реакция, искаше й се да го удуши. Той само повдигна едната си вежда, докато я наблюдаваше с тънка усмивка.

Значи иска му се да играе игрички, помисли си тя. Добре тогава, тя също е готова. Захвърлила здравия разум, Сила притисна устни към неговите.

Усети ги твърди и хладни. И напълно безучастни. С отворени очи го наблюдаваше как остава равнодушен, спокоен и, колкото и да й беше неприятно да го признае, личеше му, че се забавлява. Ръката й се сви в юмрук на рамото му и тя отдръпна глава назад.

— Сега доволен ли си?

— Как ли пък не! — Очите му си бяха останали спокойни. Това го постигаше благодарение на самоконтрола и волята си. Но ако бе докоснала мястото над сърцето му, щеше да усети трескавите удари. — Никак не се стараеш, О’Роарк. — Бойд плъзна ръка към бедрото й и я измести лекичко, така че да се отпусне на една страна. — Да не се опитваш да ме убедиш, че това е най-доброто, на което си способна?

Гняв и унижение я сграбчиха за гърлото. Готова да го наругае, тя привлече устните му към своите и вложи цялото си сърце и душа в целувката.

Устните му все още бяха твърди, ала не и хладни, нито пък безучастни. В миг изпита изкушението да прекрати всичко това. Но веднага след това желанието, отдавна забравеното желание, я понесе. Порой от копнежи, ураган от страст. Погълната от тях, Сила се напрегна до него и се остави на искрите и топлината, които преминаваха през нея и й напомняха какво е страст.

Всички други мисли и намерения изчезнаха. Усещаше високото му слабо тяло, притиснато в нейното, бавните нежни ласки на ръцете, които се плъзгаха по гърба и нагоре към косата й. По устните му вече нямаше спокойствие, те поемаха нейните безспир, докато кръвта забушува като ураган в главата й.

Той знаеше, че тя ще бъде като огън. Беше си мислил, че е подготвен за усещането. От първия ден, когато се запознаха, не спираше да си представя как усеща вкуса й. Представяше си как ще я притисне до себе си, чуваше въздишките й, улавяше мириса на кожата й, когато поемаше устните й.

Реалността се оказа много по-завладяваща от всичките му мечти и сънища.

Сила успя да разпали всяка малка искрица у него. Тя беше като жив динамит, като природна стихия, смъртоносна като тях. Нейният заряд и желание се възпламеняваха и преминаваха у него. Бойд остана без дъх, замаян, изпълнен с копнеж. Когато улови собствения си стон, изпълнен с омая, той я усети как се извива под силата на желанието, разгоряло се в сърцето й.

Сила потръпна и Бойд чу гласа й, нещо като протест, нещо като объркване, след което тя се опита да се измъкне.

Той бе вплел пръсти в косата й. Трябваше само да подръпне леко и главата й щеше да се отпусне назад, за да срещне замъгления й от преживяното поглед.

Бавно плъзна очи по лицето й. Тогава го видя, онзи съвсем естествен копнеж. Усмихна се, когато тръпнещите й устни се отвориха леко и усети накъсания й дъх.

— Още не съм свършил — уведоми я Бойд, а след това я привлече към себе си и отново плени устните й.

Сила имаше нужда от време, за да помисли, ала мислите й не успяваха да си проправят път през преплетените усещания. А те се бяха наслоили едно над друго, тънки, копринено нежни и сякаш я обгръщаха, замъгляваха разума й, притъпяваха волята. Преди да позволи на паниката да се промъкне, тя отново се устреми нагоре, притисна се към Бойд, отвори се за него, готова да иска и да настоява.

Той знаеше, че никога няма да се наслади напълно. Не можеше да изпита насита, докато устата й бе гореща и влажна, напъпила като цвят. Разбираше добре, че дори и да я държи в ръцете си, никога няма да я подчини. Не можеше да го стори, докато тялото й тръпнеше от една вълна, която двамата заедно бяха събудили за живот. Беше открил обещанията, които звучаха в гласа й и искряха в очите й.

Не успя да се сдържи и пъхна ръце под пуловера й, за да докосне топлата, сатенено гладка кожа. Бойд завладяваше, проучваше, покоряваше, докато болката се плъзна по цялото му тяло и се превърна в мъчение.

Прекалено бързо, отправи той предупреждение към себе си. Прекалено скоро. И за двамата. Притисна я към себе си, повдигна глава и я изчака да се съвземе.

Сила отвори очи с усилие и пред себе си видя лицето му. Пое си забързано въздух и се усети обгърната от неговия мирис. Все още зашеметена, тя притисна ръка към слепоочието си, а след това я отпусна.

— Аз… Аз искам да седна.

— И аз. — Бойд я хвана за ръка, поведе я към канапето и седна до нея.

Сила се опитваше да успокои дишането си, загледана в тъмния прозорец отпред. Може би като минеше достатъчно време, когато се отдалечеше достатъчно, щеше да успее да се убеди, че случилото се току-що не бе променило живота й.

— Беше глупаво.

— Беше толкова много неща — изтъкна той. — Само за глупаво не се бях сетил.

Тя отново си пое дълбоко въздух.

— Ти ме ядоса.

— Това не е много трудно.

— Слушай, Бойд…

— Значи можеш все пак да го кажеш. — Преди да успее да го спре, той прокара ръка през косата й с небрежна интимност, която отново накара вълната в нея да забушува. — Това означава ли, че не наричаш един мъж на име, преди да те е целунал?

— Това не означава нищо. — Сила скочи с надеждата, че ако се движи, силата в краката й ще се върне по-бързо. — Май излязохме от правия път.

— Той не е само един.

Бойд се отпусна на канапето и си помисли, че бе истинско удоволствие да я гледа човек. Имаше нещо прекрасно, нещо елегантно да гледаш полюшването на дълги женствени крака. Докато тя крачеше, превърнала се в кълбо от нерви, той прехвърли ръка на облегалката и протегна крака.

— За мен е само един. — Сила му хвърли поглед през рамо. — По-добре веднага да си го набиеш в главата.

— Добре, ще го приема поне за момента. — Можеше да си позволи да почака, тъй като възнамеряваше съвсем сериозно да промени нещата, и то скоро. — Изглежда си си внушила смахнатата идея, че единственото, което привлича мъжете към теб, е гласът ти, шоуто, което правиш. Мисля, че току-що доказах, че грешиш.

— Това, което се случи, не доказва нищо. — Ако съществуваше нещо по-дразнещо от тази ленива, търпелива усмивка, сигурно тепърва предстоеше да го открие. — Както и да е, това няма нищо общо с мъжа, който ми звъни.

— Ти си умна жена, Сила. Използвай ума си. Той те е набелязал, но не за себе си. Иска да ти го върне заради нещо, което си сторила на друг мъж. Някой, когото си познавала — продължи Бойд, когато тя се застоя на едно място достатъчно дълго, за да си вземе цигара. — Мъж, с когото си имала нещо общо.

— Вече ти казах, че няма никой.

— Сега няма никой.

— Нито сега има някой, нито преди е имало някой, години наред не е имало никой.

След като вече бе изпитал тази помитаща вълна от страст, на Бойд му бе трудно да повярва. Въпреки това кимна.

— Значи не е означавал кой знае какво за теб. Може би точно в това е проблемът.

— За бога, Флечър, аз дори не ходя на срещи. Нямам нито време, нито желание.

— По-късно ще си поговорим за желанията ти.

Сила уморено се извърна и се втренчи невиждащо през прозореца.

— Върви по дяволите, Бойд. Изчезвай от живота ми!

— Ами нали точно за живота ти говорим в момента. — В гласа му прозвуча упрек, който я накара да преглътне пиперливата забележка, която смяташе да направи.

— Ако не е имало никой в Денвър, ще потърсим назад. Ала те моля да помислиш, много да помислиш. Кой е проявявал интерес към теб? Някой обаждал ли се е в радиото по-често от нормалното? Кой те е канил на срещи и ти е задавал лични въпроси? Някой е бил близо до теб, канил те е да излезете, опитвал е да се сближите.

Тя се засмя кратко, без да влага и капка хумор.

— Ти например.

— Напомни ми да си пусна проверка. — Гласът му прозвуча меко, но Сила не пропусна да улови скритото раздразнение и разочарование. — Кой друг, Сила?

— Няма никой, с никого не съм била близка. — Прииска й се за миг, само за един-единствен миг да остане спокойна, спокойна и уравновесена, и притисна длани към слепоочията си. — Всякакви се обаждат. Нали това е идеята. Има и такива, които ме канят на срещи, други ми изпращат подаръци. Нали разбираш, бонбони, цветя, такива неща. Не виждам нищо зловещо в един букет рози.

— Смъртните заплахи са достатъчно зловещи.

Искаше й се да му отговаря спокойно и разумно, ала не успяваше да сдържи заядливите нотки.

— Не си спомням да е имало човек, който да е флиртувал с мен в ефир. Тези, които съм отблъснала, си остават отблъснати.

Той само поклати глава. За него си оставаше необяснимо как една толкова умна в много отношения жена можеше да е същевременно толкова наивна в други.

— Добре, да подходим по друг начин. Работиш с мъже, нали почти всички около теб в радиото са мъже?

— Ние сме професионалисти — сопна се тя и загриза един нокът. — Марк е щастливо женен. Боб е щастливо женен. Джим ми е приятел, и то много добър.

— Забрави Ник.

— Ник Питърс ли? Какво за него?

— Той е луд по тебе.

— Какво? — Сила бе толкова изумена, че се обърна. — Това е смешно. Та той е още дете.

След един дълъг поглед Бойд въздъхна.

— Ти май наистина не си забелязала, а?

— Какво има да забелязвам? — Много по-притеснена, отколкото показваше, тя отново се обърна. — Слушай, готин, не стигаме до никъде, а аз…

Думите й заглъхнаха и ръката й бавно се плъзна нагоре към гърлото.

— Ти какво?

— От другата страна на улицата има някакъв мъж. Гледа към къщата.

— Дръпни се от прозореца.

— Защо?

Той скочи и я дръпна рязко от прозореца.

— Не се доближавай до прозорците и дръж вратите заключени. Да не си посмяла да отвориш, преди да се върна.

Сила кимна и тръгне след него към вратата. Стисна устни, докато го наблюдаваше как изважда пистолета си. Това движение бързо я върна към действителността. Бойд бе посегнал плавно, дори не толкова по навик, колкото инстинктивно и от необходимост. Личеше, че бе вадил пистолет, за да стреля, и преди.

Нямаше нужда да му казва да внимава. Тези думи бяха напълно излишни.

— Ще отида да огледам. Заключи след мен.

Спокойният мъж, който преди малко я бе привлякъл в прегръдката си, изведнъж изчезна. Само един поглед към лицето му й беше достатъчен, за да разбере, че в този момент бе единствено и само полицай. Дори очите им се променят, помисли си тя. Чувствата изчезват от погледа. Когато държиш пистолет, няма място за чувства.

— Ако не се върна до десет минути, да се обадиш на 911 за подкрепление. Разбра ли?

— Да. — Сила се поддаде на желанието си да докосне ръката му. — Да — повтори тя.

След като той излезе, Сила пусна резето и зачака.

Не си беше закопчал палтото и пронизващият вятър в ранните часове проникна под ризата. Оръжието, затоплено от кобура, притиснат до него, прилягаше точно в ръката му. Огледа се надясно, после наляво, но не видя никой на улицата, напълно притихнала и тъмна, освен на онези светли петна, очертани от уличните лампи, разположени на равни интервали. Кварталът бе притихнал, унесен в уюта на съня преди настъпването на зората. Нощният вятър свистеше в клоните на голите дървета, подобно на тихи стонове.

Не се съмняваше в думите на Сила, нямаше да се усъмни дори и ако не беше зърнал през прозореца самотната фигура на тротоара от другата страна на улицата.

Който и да бе стоял там, вече го нямаше, вероятно предупреден в мига, когато тя го бе забелязала.

Сякаш за да потвърди мислите на Бойд, на една или две пресечки се чу ръмженето на автомобилен двигател. Той изруга, ала не си направи труда да преследва колата. С такава преднина щеше само да загуби време. Вместо това повървя в едната посока, след това и в другата, а накрая внимателно обиколи къщата.

Когато почука на вратата, ръката на Сила бе на телефонната слушалка.

— Всичко е наред. Аз съм, Бойд.

С три бързи крачки тя бе при вратата.

— Видя ли го? — попита Сила веднага щом той влезе.

— Не.

— Там беше. Кълна се.

— Знам. — Бойд сам заключи вратата. — Опитай се да се успокоиш. Вече го няма.

— Как да се успокоя? — През последните десет минути бе имала достатъчно време, за да превърне притеснението си в терзание. — Та той знае къде работя, къде живея. Как, за бога, да се успокоя? Ако не го беше уплашил, той сигурно щеше да… — Тя прокара ръце през косата си. Не искаше да мисли какво можеше да се случи. Не смееше дори да си помисли.

Бойд остана смълчан за малко. Наблюдаваше я как бавно и болезнено си налага да се овладее.

— Защо не си вземеш отпуска за няколко дни? Ще уредим патрулна кола да обикаля района.

Сила се отпусна на един стол.

— Каква е разликата дали съм тук, или в радиото? — Тя поклати глава, преди той да отговори. — Ако си остана тук, ще се побъркам да мисля за това и ще се притеснявам. Поне докато работя, на главата си имам други неща.

Не беше и очаквал Сила да се съгласи.

— Ще поговорим по-късно. Вече си уморена. Защо не си легнеш? Аз ще спя на канапето.

Искаше й се да прояви достатъчно смелост и да му каже, че това не бе необходимо. Тя нямаше нужда от някой да я пази. Но ето че благодарността, която изпита от думите му, я заля и я остави безпомощна.

— Ще ти донеса одеяло.

 

 

Успя да се добере до къщи едва на зазоряване. Наложи се да шофира дълго — от един спящ квартал до друг, през необичайно притихналия център. Трябваше да заличи следите си. През първия час паниката не искаше да го пусне, ала след това той я потисна, помъчи се да кара по-бавно, по-внимателно. Ако случайно го спреше някоя патрулна кола, това би объркало всичките му планове.

Под дебелия шал и шапката вече се потеше, а краката му в тънките гуменки бяха като лед. Беше прекалено свикнал с неудобствата, за да обръща внимание.

Заклатушка се към банята, без да включи нито една лампа. С лекота избегна монтираните алармени устройства. Тънка телчица бе опъната от дръжката на стола с високата облегалка до дръжката на избелялото канапе. На самата врата на банята бе издигната истинска кула от празни консервни кутии. Виждаше чудесно и през нощта. Винаги се бе гордял с това си умение.

Взе душ на тъмно и остави студената вода да облива напрегнатото му тяло. Когато започна да се отпуска, се остави да се наслади на аромата на сапуна — любимата му миризма. Използваше груба четка с дълга дръжка, която изстъргваше грижливо всеки сантиметър от кожата му.

Докато се къпеше, мракът започна да се разсейва при първите плиснали лъчи на зората.

Над сърцето му имаше сложна татуировка на две ками с пресечени остриета във формата на Х. Той ги погали с върховете на пръстите си. Спомни си времето, когато татуировката все още беше нова, когато я показа на Джон. Джон бе така впечатлен, така очарован.

Образът се появи ясен и бистър. Тъмните развълнувани очи на Джон. Гласът му — говореше толкова бързо, че думите почти се сливаха една с друга. Понякога седяха в тъмното и разговаряха часове наред, крояха планове, споделяха надежди. Щяха да пътуват заедно, да извършат велики дела.

И тогава светът се намеси. Животът се намеси. Жената се намеси.

Излезе изпод душата, а водата все още се стичаше по него. Кърпата си стоеше точно там, където я беше оставил. Никой не влизаше в стаята му, в нито една от стаите му, за да разбутва грижливата подредба. Щом се изсуши, издърпа избеляла пижама. Тя му напомняше за детството, което му бе отнето.

Когато слънцето изгря, мъжът си направи два огромни сандвича и ги изяде прав в кухнята, надвесен над мивката, за да не падат трохите по пода.

Отново се почувства силен. Силен и сит. Беше надхитрил полицаите, беше успял да ги направи на глупаци. А това го караше да се гордее. Плашеше жената, превръщаше всеки ден от живота й в безкраен ужас. Това го възбуждаше. Когато дойдеше времето, щеше да изпълни всичко, което й обеща.

И това нямаше да е достатъчно.

Влезе в спалнята, затвори вратата, дръпна щорите и взе телефона.

 

 

Дебора бавно излезе от стаята си, облечена в бяла къса нощничка, над която бе наметнала син халат до средата на бедрата, оставен отворен. Ноктите на краката й бяха лакирани в ярко цикламено. Беше се лакирала предишната вечер, за да се позабавлява, докато зубреше за един изпит.

Мърмореше под носа си въпросите, които си мислеше, че ще се паднат на теста в девет. Въпросите се лееха един след друг, но отговорите продължаваха да се инатят, напълно неподатливи, забравени на някакъв забутан кръстопът между съзнателното и подсъзнателното. Надяваше се да им даде зелена улица с една бърза доза кофеин.

Прозяваше се, когато се спъна в някакъв ботуш, наклонен към канапето, а веднага след това изписка приглушено, защото ръката й докосна друга топла ръка.

Бойд скочи като пружина и посегна към оръжието. Той остана загледан в Дебора, в млечнобялата кожа, огромните сини очи, разрошената тъмна коса и разбра кой бе пред него.

— Добро утро.

— Аз… Детектив Флечър?

Бойд потърка с ръка очите си.

— Поне така ми се струва.

— Моля да ме извините. Не знаех, че сте тук. — Тя прочисти гърлото си и, макар и малко късно, се сети да си завърже халата. Докато се бореше с объркването си, погледна нагоре по стълбата и сниши гласа си. Сестра й никога не спеше дълбоко, дори и когато нямаше проблеми. — Защо сте тук?

Той размърда схваналото се през нощта рамо.

— Нали ти казах, че ще пазя Сила.

— Да, така беше — присви очи Дебора и го загледа. — Приемате работата си много сериозно.

— Много.

— Радвам се — усмихна се доволно тя. Покрай забързания си, наситен живот на деветнадесет, Дебора се бе научила да преценява бързо характера на хората. — Щях да правя кафе. Часовете ми започват рано. Да ви донеса ли?

Ако приличаше поне малко на сестра си, едва ли щеше да успее да заспи, преди да бе отговорил на въпросите, които се рояха в главата й.

— Да, благодаря.

— Предполагам, че ще искате да вземете и горещ душ. Май двадесетина сантиметра са ви в повече, за да се чувствате удобно на това канапе.

— По-скоро тридесет — отвърна Бойд, докато разтриваше схванатия си врат. — Май наистина са тридесет.

— Можете да използвате всичката топла вода. Аз се заемам с кафето. — Докато тръгваше към кухнята, телефонът звънна. Макар да знаеше, че Сила ще се обади още преди второто позвъняване, тя посегна машинално.

Бойд поклати глава. Пресегна се, вдигна слушалката и се заслуша.

Стиснала с ръце реверите на халата си, Дебора го наблюдаваше. Лицето му си остана безизразно, ала тя забеляза проблесналия в очите му гняв. Макар и само искрица, той бе толкова силен, че Деб веднага позна кой се обажда.

Когато разговорът прекъсна, Бойд веднага набра някакъв телефон.

— Нещо? — Дори не направи усилие да изругае, когато чу отрицателния отговор. — Ясно. — Остави слушалката и погледна Дебора. Тя стоеше до канапето, стиснала ръце и пребледняла. — Ще се кача горе — каза й той. — Не съм се отказал от кафето.

— Тя ще е много разстроена. Искам да поговоря с нея.

Той отметна одеялото и стана, обут само в джинсите си.

— Ще съм ти много благодарен, ако ме оставиш сам да се оправя този път.

Дебора се канеше да възрази, но нещо в очите му я спря. Тя кимна.

— Добре, ала внимателно. Тя не е толкова твърда, колкото й се иска хората да си мислят.

— Знам.

Качи се на втория етаж, мина покрай една отворена врата, където леглото бе грижливо оправено. Сигурно бе на Дебора, реши Бойд, когато забеляза преобладаващите розово и бяло и нежните дантели. Поспря пред съседната врата, почука и влезе, без да изчака отговора.

Сила седеше в средата на леглото, коленете й свити към гърдите, подпряла глава на тях. Чаршафите и одеялото бяха на топка, доказателство за часовете неспокоен сън.

Тук нямаше дантели, нито пък нежни млечни цветове. Тя предпочиташе изчистените линии, по-обикновените неща пред всичко натруфено. Цветовете бяха свежи, но съвсем не даваха усещане за покой. Сред искрящите сини и зелени цветове Сила изглеждаше още по-уязвима.

Тя не вдигна глава, докато Бойд не седна на леглото и не докосна косата й. Сила бавно се изправи. Той веднага видя, че не плаче. Вместо очаквания гняв, в очите й се таеше непоносима умора, която го накара да се притесни.

— Той се обади — промълви тя.

— Знам. Слушах на другия телефон долу.

— Значи си чул. — Сила отвърна поглед към прозореца и слънцето, което се опитваше да пробие облаците. — Той е бил снощи. Каза, че ме е видял. Видял ни е и двамата. Така извъртя всичко, че изглежда отблъскващо.

— Сила…

— Той ни е наблюдавал! — изстреля тя думите. — Каквото и да кажа, каквото и да направя, нищо няма да го спре. Ако се добере до мен, ще направи всичко, което казва, че ще направи.

— Няма да се добере до теб.

— И докога ще е така? — попита Сила. Ръцете й стискаха и отпускаха чаршафа, а очите й не се откъсваха от неговите. — Колко дълго ще си с мен? Той просто ще изчаква. Ще чака, ще звъни и ще наблюдава. — Нещо у нея се пречупи, тя грабна телефона и го запокити в другия край на стаята. Апаратът се блъсна в стената, отскочи и тупна на пода. — Не можеш да го спреш. Нали го чу. Каза, че нищо не може да го спре.

— Така му се иска. — Бойд я хвана за ръцете и лекичко я разтърси. — Той чака да загубиш самообладание. Иска да знае, че сам те е довел до това състояние. Ако му позволиш да го направи, значи му помагаш.

— Не знам какво да направя — прошепна едва-едва Сила. — Наистина не знам какво да направя.

— Трябва да ми имаш доверие. Погледни ме, Сила. — Тя едва успяваше да си поеме дъх, ала вдигна очи към него. — Искам да ми имаш доверие — каза тихо Бойд. — Вярвай ми, когато ти казвам, че няма да позволя нищо да ти се случи.

— Не можеш вечно да си до мен.

Той сви устни. Пусна пръстите й и прокара нежно длани нагоре-надолу по ръцете й.

— Напротив, мога.

— Искам… — Тя стисна очи. Как мразеше да моли. Мразеше да има нужда от нещо.

— Какво?

Устните й потрепериха, докато се бореше да се овладее.

— Трябва да имам някаква опора — въздъхна несигурно Сила. — Моля те.

Бойд не отговори. Привлече я до себе си и притисна главата й към рамото си. Ръцете й, свити на юмруци, останаха на гърба му. Тя трепереше неудържимо и се бореше с напиращите сълзи.

— Горе главата, О’Роарк — прошепна той. — Отпусни се малко.

— Не мога. — Сила продължаваше да държи очите си затворени и да се притиска към него. Бойд й даваше стабилност, топлота и сила. Ставаше зависима от него. — Боя се, че ако се отпусна, няма да успея отново да се взема в ръце.

— Добре, да пробваме тогава така — отвърна той, наведе главата й назад и докосна нежно устните й. — Мисли за мен, тук, сега. — Устните му отново докоснаха нейните. — В този момент. — Бавно и внимателно Бойд погали изпънатия й гръб. — Само за мен.

Усети състраданието му. Никога не си бе представяла, че целувката на един мъж може да има подобно въздействие. По-скоро лека, отколкото нежна, тя приглаждаше изпънатите й нерви, разтопяваше ледените страхове и изблъскваше отчаянието й. Свитите й ръце се отпускаха, мускулче по мускулче. В тази целувка нямаше настойчивост, нито пък в лекия допир на устните му по лицето й. Само разбиране.

Беше толкова просто да върши онова, което той й казваше. Мислеше само за него.

Малко неуверено Сила вдигна ръка към лицето му и остави пръстите си да проследят наболата по бузата му брада. Усети как се отпуска. Пулсиращата болка в главата й започна да изчезва. Тя прошепна името му като въздишка и се разтопи в прегръдката му.

Трябваше да е внимателен. Много внимателен. Пълното й отдаване само възпламени собственото му желание. Той го пренебрегна. В този момент Сила се нуждаеше от утеха, не от страст. Нямаше значение, че всичко у него се стремеше към нея, към това топло тяло, към влажните устни. Нямаше значение, че въздухът бе натежал и с всяко вдишване поемаше и нейния мирис.

Знаеше, че само трябва да я положи назад на леглото върху смачкания чаршаф и да се отпусне върху нея. Тя нямаше да се съпротивлява. Сигурно щеше да приеме това безумие. Но стореното щеше да е само временно откъсване от истината. А Бойд искаше да е много повече за нея.

Той се опита да укроти демоните в гърдите си и притисна устни към челото й, а след това опря бузата си на косата й.

— По-добре ли си?

Сила си пое накъсано дъх и кимна. Не беше сигурна, че ще успее да заговори. Как да му каже, че единственото й желание бе да остане така, да го прегръща, да чува как сърцето му тупти до нейното? Сигурно щеше да си помисли, че е пълна глупачка.

— Аз… Ами… Не знаех, че можеш да си толкова мил, Флечър.

Искаше му се да въздъхне, ала вместо това се усмихна широко.

— И аз си имам добри моменти.

— Да бе. Това не беше ли малко повече?

Може би, предположи Бойд, тя не се опитваше да го дразни. Отдръпна се, постави ръка под брадичката й и задържа главата й изправена.

— Не го правя по служебно задължение. Когато те целувам, това няма нищо общо с работата ми. Разбра ли ме?

Искаше само да му благодари, нямаше намерение да го дразни. В очите му прочете предупреждение, което я накара да се намръщи.

— Разбира се.

— Разбира се — повтори след нея той, а след това се изправи и напъха разочарован ръце в джобовете си.

За пръв път забеляза, че носи джинсите си без колан, ниско под талията. Внезапното свиване на стомаха й нямаше нищо общо със страха и за момент Сила не намери какво да каже.

Желаеше го. Искаше не само да го прегърне, не няколко изгарящи целувки. Не го искаше единствено за да я утешава. Искаше го в леглото си, и то така, както не си спомняше някога да бе пожелавала мъж. Можеше да го гледа — стройното слабо тяло, което бе като изваяно, тесните бедра, танца на мускулите по ръцете му, когато свиваше юмруци — и можеше да си представя какви усещания ще се събудят, когато го докосва и когато Бойд я докосва, когато се отпуснат в леглото, вплетени в страстта си. Да обладава и да бъде обладана.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Моля?

С присвити очи той се отпусна на пети, докато тя го гледаше озадачено.

— Да не си решила да се отклониш от правия път, О’Роарк?

— Аз, ъ-ъ…

Устата й бе пресъхнала, а стомахът й бе свит на възел. Какво ли би казал, ако му признаеше къде се бяха зареяли мислите й, къде ги бяха отвели и двамата? Сила затвори очи.

— Господи — прошепна тя. — Имам нужда от кафе — и едно бързо гмурване в леденостудено езеро.

— Сестра ти приготвя. — Бойд се намръщи, докато я наблюдаваше. За момент се замисли за Дебора, как едва не падна върху него, облечена само в бяла дантела. Веднага бе забелязал слабите й дълги крака. Кой ли мъж не би им обърнал внимание? Но когато я погледна, не бе почувствал нищо.

А пред него сега бе Сила, с помръкнали очи, облечена в развлечена пижама, при това поне два номера по-голяма. Яркооранжевото памучно трико едва ли можеше да бъде наречено възбуждащо бельо. Ако останеше загледан в нея още само миг, щеше да се отпусне на колене и да я моли за милост.

— Какво ще кажеш за закуска? — попита той рязко, без дори да се постарае гласът му да прозвучи приятелски. Ала това й помогна да стане такава, каквато бе обикновено.

— Не ям такива неща.

— Днес ще ядеш. И имаш десет минути.

— Слушай, готин…

— И направи нещо с косата си — подметна Бойд, докато излизаше от стаята. — Изглеждаш ужасно.

Дебора, вече напълно облечена, сипваше кафе в кухнята. Беше ясно, че го чака. Щом прекрачи вратата, тя скочи от стола си.

— Добре е — каза веднага той. — Ще й приготвя закуска.

Въпреки че веждите й се вдигнаха учудено, когато чу това, Дебора кимна.

— Слушай, защо не седнеш? Ще направя закуска и за двамата.

— Нямаше ли часове?

— Ще ги пропусна.

Бойд посегна към кафето.

— И тогава ще побеснее и заради двамата.

Дебора не сдържа усмивката си, докато той си сипваше кафе и ровеше в едно чекмедже за лъжичка и захар.

— Вече я познаваш много добре.

— Не достатъчно. — Бойд преполови чашата си и се почувства почти като човешко същество отново. Трябваше да мисли за Сила. Всичко щеше да е напълно безопасно, ако тези мисли си останеха само на професионално ниво. — Колко време имаш?

— Около пет минути — отвърна тя и погледна часовника си.

— Разкажи ми за бившия й съпруг.

— Пол ли? — В очите й блесна изненада, която пролича и в гласа й. — Защо? — Дебора поклати глава, преди той да успее да отговори. — Нали не мислиш, че Пол има нещо общо с това, което става сега?

— Проверявам всички възможности. Разводът… Приятелски ли беше?

— Има ли изобщо такъв развод?

Беше още млада, помисли си Бойд, но умът й сечеше бързо.

— Ти как мислиш?

— Ами, в този случай ми се струва, че беше приятелски, или поне протече в пълно безразличие. — Тя се поколеба, несигурна как да отговори. Ако трябваше да защитава Сила или поне да е на нейна страна, щеше да предпочете да я защити. — Тогава бях на около дванадесет, а Сила никога не говореше много за отношенията им, ала ми се струва, че той настояваше да се разведат.

Бойд се облегна на плота.

— Защо?

Изпълнена с неудобство, Дебора помръдна рамене.

— Беше влюбен в друга. — Тя изпусна дъха си със съскане и се помоли наум Сила да не приеме този разговор като предателство. — Беше очевидно, че имат проблеми още преди да отида да живея при тях. Взеха ме, когато родителите ни починаха. Сила се беше оженила само преди няколко месеца, но… Ами да кажем, че меденият им месец беше приключил. Тя вече си бе създала име в Атланта, а пък Пол беше… Доста консервативен, с една дума, голям тъпак. Беше решил да се кандидатира в градския съвет, май за там беше, а имиджът на Сила никак не му подхождаше.

— На мен ми звучи точно обратното.

Тя му хвърли една красива усмивка и се приближи, за да му допълни чашата.

— Спомням си колко упорито работеше, за да се задържи и издигне на тази работа, за да постигне каквото иска. Беше ужасно време за всички. Съвсем не става по-лесно, когато трябва да поемеш отговорността и за едно дванадесетгодишно дете. Това допълнително натоварване, ами… Може да се каже, че то ускори неизбежното. Два месеца след като се преместих при тях, той се изнесе и подаде молба за развод. А Сила не му се противопостави.

Бойд се опита да си представи как е било. На двадесет години бе загубила родителите си, поела бе грижата и отговорността за едно момиченце по време, когато бракът й се бе разпаднал.

— Струва ми се, трябва да е доволна, че се е отървала от него.

— Сигурно няма да навреди, ако си призная, че никога не съм го харесвала много. Беше толкова безличен и скучен.

— Защо тогава се е оженила за него?

— Мисля, че ще е по-добре да попиташ мен — обади се Сила от вратата.