Нора Робъртс
Нощни птици (10)

Десета глава

Парното в участъка работеше на пълни обороти, Бойд също. Докато екипът по поддръжката се опитваше да поправи развалената инсталация, той се бе заровил в папките. Отдавна вече бе свалил сакото си. Кобурът с препаските бе сложен върху тениска с емблемата на полицейския участък в Денвър, захабена от пране. Отвори един от прозорците в залата за събрания, за да остави режещия вятър отвън поне малко да измести топлината, която бълваше парното.

Две от висящите дела бяха почти приключени, а Бойд току-що бе научил нещо ново във връзка със случая на изнудване, над който двамата с Алтия работеха от седмици. В края на седмицата му предстоеше явяване в съда и трябваше да се подготви. Имаше и доклади за архивиране, трябваше да звъни по телефона, но вниманието му бе насочено към О’Роарк, Присила А.

Опита се да не обръща внимание на капчиците пот, които се стичаха по гърба му, докато четеше досието на Джим Джексън, който водеше нощния блок в радио КИП. Написаното го заинтригува и подразни.

Сила дори не си беше направила труда да спомене, че бе работила с Джексън и преди, в Ричмънд. Не беше казала, че колегата й е бил уволнен за пиянство по време на работа. Не само че бе излъчвал откъслечни потоци от собствените си мисли и впечатления, ами бе започнал да допуска грешки в ефир и да отблъсква аудиторията от радиото. Лоша работа.

Беше загубил жена си, дома си и първокласното си място на водещ сутрешно предаване и програмен директор във втората по значимост радиостанция в Ричмънд, която излъчваше най-слушаните четиридесет хита.

След уволнението на Джексън Сила бе поела задълженията му на програмен директор. Само след шест месеца радиостанция номер две се бе превърнала в номер едно. Джексън бе арестуван за пиянство и създаване на безредици.

Когато Алтия влезе в залата с две леденостудени кутийки сода, Бойд хвърли на масата досието на Джексън. Без да каже нищо, тя подаде едната на Бойд, надигна другата и тогава погледна досието.

— Чист е, като изключим безредиците и пиянството — отбеляза Алтия.

— Отмъщението е доста срещано явление след подобни прояви. Може и да я смята за виновна, след като го е изместила в Ричмънд и го е надминала по успехи. — Бойд също отпи от бързо затоплящата се сода. — В Денвър работи само от три месеца. Директорът на радиото в Ричмънд твърди, че Джексън е бил доста разстроен, когато са го освободили. Доста заплахи е отправил и обвинил Сила, че му е взела мястото. Освен това да не забравяме, че има проблеми с пиенето и натрупалата се омраза.

— Да го извикам ли на разпит?

— Да. Трябва да го разпитаме.

— Добре. Защо не повикаме двамата тогава? — Тя изтегли досието на Ник Питърс. — Това момче ми изглежда напълно безобидно. Но пък съм излизала с безобидни на вид момченца, а после едва съм успявала да си отърва кожата. Ама той дори не излиза с момичета. — Тия свали тюркоазното си ленено сако и внимателно го закачи на облегалката на стола. — Доколкото разбирам, посещава някои от лекциите, на които ходи и Дебора. През уикенда тя ми каза, че непрекъснато я разпитвал за Сила. Все лични неща. Какви цветя харесва. Кой е любимият й цвят. Дали излиза с някого. — Тия бръкна в джоба на ризата си и извади пликче желирани бонбони. Внимателно и след дълго размишление извади един жълт бонбон. — Очевидно е бил разочарован, когато Дебора споменала, че Сила е била женена. Дебора не се замислила тогава. Просто решила, че е странен. Ала явно доста се е притеснила, за да го спомене през уикенда. Готино хлапе е тя — вметна Алтия. — Много умна. И напълно предана на Сила. — Тя се поколеба. — Докато бяхме заедно, ми разказа за родителите им.

— Нали вече проверихме как стоят нещата там.

— Да, знам. — Алтия взе един молив, повъртя го в ръка и отново го остави. — Дебора е преценила, че си подходящ за сестра й. — Тя изчака Бойд да вдигне поглед. — Аз пък се чудя дали сестра й е подходяща за теб.

— Мога и сам да се грижа за себе си, партньоре.

— Прекалено увлечен си, Бойд — понижи глас Тия, въпреки че едва ли думите й щяха да се чуят през затворената врата и сред шума навън. — Ако капитанът знаеше колко си хлътнал, сигурно веднага щеше да те свали от случая. И то с право.

Бойд отблъсна стола си назад и я погледна. Познаваше лицето й не по-зле от своето. В гърдите му се надигна негодувание, но той успя да го потисне.

— Все едно, Тия, мога да си върша работата. Ако имах някакви съмнения, сам щях да се оттегля.

— Сериозно?

Очите му се присвиха.

— Да, щях. Първата ми грижа е да се опази обекта. Ако искаш да говориш с капитана, имаш това право. Ала, така или иначе, ще продължа да се грижа за Сила.

— Накрая ти ще бъдеш нараненият — промърмори тя. — По един или друг начин.

— Това си е моят живот и проблемът си е мой.

Гневът, който се бе надявала да обуздае, излезе на повърхността.

— По дяволите, Бойд, не си ми безразличен. Съвсем друго беше, докато се омайваше от гласа й. Тогава изобщо не го приемах като проблем, дори и след като се запознахте и прехвърчаха няколко искри. Но сега говорим за нещо сериозно като брак и много добре знам, че си напълно сериозен. Тя е в беда, Бойд. Тя самата носи беди.

— Двамата с теб сме назначени, за да я пазим от бедите. Що се отнася до останалото, то си е моя работа. Затова, Тия, моля те, спести ми съветите си.

— Така да бъде. — Твърде ядосана, тя отвори ново досие. — Боб Уилямс, Щурия Боб, е толкова чист, че направо скърца. Не успях да открия никаква връзка със Сила, освен в работата. Бракът му е добър, ходи на църква, членува към младежката гражданска организация, а през последните две седмици придружава жена си на курсовете по безболезнено раждане.

— Нищо не излезе от сутрешните водещи. — Бойд отпи нова глътка сода и му се прииска вместо нея да имаше леденостудена бира.

— Радио КИП се оказва едно голямо задружно семейство.

— Така излиза — измърмори той. — Харисън изглежда доста стабилен, ала все още го проверявам. Нали той я е наел. Дълго я убеждавал и й предложил значително увеличение на заплатата плюс някои премии, за да я принуди да се премести в Денвър и радио КИП.

С изключително внимание Алтия си избра червен желиран бонбон.

— Ами онзи Макгилис?

— Чакам да ми се обадят от Чикаго. — Бойд отвори нова папка. — Остава и чистачът. Били Ломъс. Ветеран от войната, „Пурпурно сърце“ и „Сребърна звезда“ от Виетнам. Изкарал е две назначения там, преди да го ранят в крака. Изглежда е самотник. Никога не остава на едно място за повече от около година. Преди няколко години се появява за малко в Чикаго. Няма нито семейство, нито близки приятели. Преди четири месеца се установил в Денвър. Като дете бил в най-различни приемни семейства.

Алтия не вдигна поглед.

— Горкият.

— Да. — Той се вгледа в наведената й глава. Малцина знаеха, че Алтия Грейсън е била прехвърляна от едно приемно семейство на друго като дете. — Май няма да ни се усмихне късметът в радиото.

— Не. Може пък нещо да излезе при Макгилис. — Когато вдигна глава, лицето й бе спокойно, а гласът — равен. Само човек, който я познаваше много добре, би могъл да разбере, че все още бе ядосана. — С Джексън ли да започнем или с Питърс?

— С Джексън.

— Добре. Първо ще опитаме по лесния начин. Ще му звънна и ще го помоля да дойде.

— Благодаря ти, Тия — добави Бойд, преди още да бе станала. — Трябва сама да го изпиташ, за да ме разбереш. Не мога да си затворя очите за чувствата и не мога да обърна гръб на онова, за което са ме обучавали.

Тя само въздъхна.

— Внимавай какво правиш, партньоре.

Това и смяташе да направи. И докато внимаваше, щеше да пази и Сила. За нея това няма голямо значение, мислеше си той, докато прелистваше досиетата. От мига, в който й каза, че я обича, тя се стараеше да се отдръпне.

Поне не се страхува от мен, мислеше си Бойд. Страхува се от себе си. Колкото повече се задълбочаваха чувствата й към него, толкова повече се страхуваше да си го признае. Странно, но никога не бе предполагал, че ще има нужда да чуе онези думи. А ето че искаше да ги чуе. Повече от всичко на света желаеше Сила да го погледне и да му признае, че го обича.

Една усмивка, едно докосване, един стон в нощта — това не му беше достатъчно. Не и със Сила. Искаше обвързването, обещанието, устното отдаване. Две думи, мислеше си той. Толкова простички, изречени с такава лекота, дори понякога прекалено лесно, и въпреки това променяха живота на хората.

Тя нямаше да ги изрече лесно. Ако те изобщо някога изплуваха сред съмненията, неувереността и страха да не бъде наранена, Сила щеше да ги изрече с цялото си сърце, реши Бойд. И след това никога нямаше да й позволи да си ги оттегли.

За момента се налагаше да остави на втори план собствените си желания и нужди и да си остане ченге. За да я опази, се налагаше да бъде това, от което тя най-много се страхуваше. Заради нея не можеше да си позволи още отсега да мисли къде ще ги отведе животът, след като приключат случая.

— Бойд? — Алтия пъхна глава през открехнатата врата. — Джексън идва.

— Добре. Трябва да хванем Питърс, преди да тръгне за радиото. Искам да… — Той прекъсна, когато телефонът до него звънна. — Флечър. — Вдигна ръка и махна на Алтия да влезе. — Да. Благодаря ви, че проверихте. — Бойд закри слушалката с длан за момент. — Полицейското управление в Чикаго. Точно така — продължи разговора той. — Джон Макгилис. — Взе един молив и започна да записва. Изведнъж спря по средата на някаква дума и пръстите му стиснаха молива. — Кога? — Ругатнята му бе доста цветиста, ала я изрече тихо. — А някой от семейството? Оставил е бележка? Можете ли да я изпратите по факса? Точно така. — На кубчето с бележки написа с главни букви: САМОУБИЙСТВО.

Без да казва нищо, Алтия приседна с едното си бедро на масата.

— Всичко, което можете да ми изпратите. Сигурни ли сте, че няма брат? Не. Много благодаря, сержант. — Бойд затвори и почука с молива по листа. — Майната му.

— Сигурно ли е, че това е същият Макгилис? — попита тя.

— Да. Сила ми каза всичко, което знаеше за него, и ми го описа. Същият е. Самоубил се преди почти пет месеца — въздъхна той. — Прерязал си вените с ловджийски нож.

— Всичко се връзва, Бойд — облегна се назад Алтия, за да надникне в бележките му. — Каза, че Макгилис бил луд по Сила, че заплашвал със самоубийство, ако не отвърне на чувствата му. Онзи по телефона я обвинява за смъртта на брат си.

— Макгилис няма брат. Единствено дете е. Жива е само майка му.

— Брат може да бъде и определението за най-добър приятел.

— Може и да си права. — Той знаеше, че нещата се връзват. Притесняваше се само как ще реагира Сила. — Полицията в Чикаго ни оказва съдействие. Ще ни изпратят всичката информация, с която разполагат. Но все си мисля, че може би си струва да прескочим на изток. Може и да научим нещо от майката.

Алтия кимна.

— Ще кажеш ли на Сила?

— Да, ще й кажа. Първо ще поговорим с Джексън и Питърс, за да проверим дали няма някаква връзка с Макгилис.

 

 

В другия край на града Сила се втурна от банята към телефона. Искаше й се да е Бойд. Искаше й се да чуе от него, че Джон Макгилис е в Чикаго и продължава да реди щандовете в супермаркета. От косата й още капеше вода, когато се обади.

— Ало.

— Спа ли с него? Остави ли го да те докосва?

Мокрите й ръце се разтрепериха на слушалката.

— Какво искаш?

— И на него ли му обеща нещата, които си обещавала на брат ми? Той знае ли, че си курва и убийца?

— Не съм. Не разбирам защо…

— И той ще трябва да умре.

Усети как се вледенява. Страхът, който си мислеше, че се бе научила да обуздава, я сграбчи.

— Не! Бойд няма нищо общо с това. Това е между мен и теб, така, както каза още в самото начало.

— Сега и той е замесен. Сам е направил този избор, както и ти сама си избрала съдбата си, когато уби брат ми. Когато приключа с него, ще дойда и за теб. Помниш ли какво смятам да сторя с теб? Нали помниш?

— Не е нужно да нараняваш Бойд. Моля те. Много те моля, ще направя всичко, което пожелаеш.

— Разбира се, че ще го направиш. — Смехът му прозвуча продължителен, зловещ и доволен. — Ще направиш всичко.

— Моля те. Не го наранявай. — Тя продължи да крещи в слушалката дълго след като връзката бе вече прекъсната. В гърлото й се надигна ридание, Сила блъсна слушалката в апарата и се втурна към спалнята, за да се облече.

Трябваше да говори с Бойд. Да се срещне с него лице в лице. Да се увери, че няма да бъде наранен. Трябваше да го предупреди, мислеше трескаво тя. Не биваше, не можеше да загуби още един от хората, които обичаше.

Все още с мокра коса Сила се стрелна надолу по стълбите и отвори входната врата със замах. Едва не събори Ник Питърс.

— О, господи. — Ръцете й се притиснаха към гърдите. — Ник.

— Извинявай. — С треперещи пръсти той нагласи очилата си. — Не исках да те уплаша.

— Трябва да вървя. — Тя вече ровеше в чантата си за ключовете. — Той се обади. Трябва да намеря Бойд. Трябва да го предупредя.

— Почакай малко. — Ник вдигна ключовете, които бе изпуснала. — Не си в състояние да караш.

— Трябва да отида при Бойд — повтори отчаяно Сила и сграбчи Ник за палтото. — Той каза, че ще го убие.

— Съвсем си се побъркала по това ченге — сви устни Ник. — На мен ми се струва, че той и сам може да се грижи за себе си.

— Не разбирам — започна тя.

— Аз пък разбирам. Разбирам много добре. Ти замина с него. — Обвинителната нотка я учуди и притесни толкова много, че Сила погледна към полицейската кола, спряла до тротоара. След това се овладя. Беше глупаво, пълна глупост, да се страхува от Ник.

— Ник, извинявай, ала точно сега нямам време, за да говорим. Ще го обсъдим по-късно, в радиото.

— Напуснах — изръмжа той. — Напуснах тази сутрин.

— Така ли? Но защо? Справяше се толкова добре. Щеше да имаш чудесно бъдеще в КИП.

— Ти дори не знаеш — заяви с горчивина Ник. — И пет пари не даваш.

— Напротив. — Когато посегна да докосне ръката му, той рязко се отдръпна.

— Остави ме да се правя на глупак заради теб.

О, господи, нали не се случваше отново? Тя поклати глава.

— Ник, недей.

— Дори не ме допускаше наоколо, а след това той се появи и всичко приключи, преди дори да си ми позволила да започна. Сега ме викаха в полицията. За да ме разпитат. — Устните му трепереха. — Мислят си, че аз съм този, който ти звъни.

— Сигурно има някаква грешка.

— Как можа — изкрещя Ник. — Как можа да повярваш, че мога да те нараня? — Той пусна ключовете в ръката й. — Просто минах, за да ти кажа, че няма нужда да се притесняваш, защото повече няма да те безпокоя.

— Ник, моля те. Почакай.

Той вече крачеше към колата си. Дори не се обърна.

Коленете й бяха омекнали и Сила се приведе. Разбра, че има нужда от минутка. Само една минута, за да се овладее, преди да се качи зад волана.

Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа, та да не разбере, че става въпрос за гордостта и самочувствието на Ник? Сега го беше наранила само защото не бе знаела за чувствата му. Все някак трябваше да се оправи с тази какофония, в която се бе превърнал животът й. След това идваше ред и на промените.

Вече по-спокойна, тя се изправи, заключи внимателно вратата и се упъти към колата си.

 

 

Мразеше полицейските участъци. Беше ги намразила още от първия път. Пръстите й шаваха нервно по ръбчетата на пластмасовата карта за посетители, докато вървеше по коридора. Подът скоро бе мит и Сила долови мириса на препарат с боров ароматизатор и вечния аромат на кафе.

Навсякъде звъняха телефони. Непрестанният рязък порой от звуци понякога бе прекъсван от по-силен глас, извисил се до крясък, който след това се сливаше с околния шум. Тя мина през някаква врата, за да се насочи към сърцето на шума и да огледа стаята, където бе попаднала.

Бе различно от очукания участък, в който бе работила майка й. И където бе умряла. Тук имаше повече място, по-малко мръсотия и няколко компютърни терминала. Звукът от пръсти, почукващи по клавишите, не секваше.

Навсякъде седяха мъже и жени, свалили саката си, с влажни от пот ризи, въпреки че навън бе ветровито и едва двадесет и три градуса.

На една пейка наблизо млада жена люлееше в ръцете си ревливо бебе, а някакъв полицай се опитваше да го успокои, като подрънкваше с чифт белезници. В другия край на стаята младо момиче, едва навлязло в юношеските си години, диктуваше информация на спретната жена полицай в джинси и пуловер. По лицето на момичето се стичаха сълзи.

В този момент спомените на Сила се върнаха.

Спомни си как седеше в един ъгъл на управлението, много по-малко, много по-задушно, много по-неугледно в сравнение с това. Тогава беше на пет или на шест, а детегледачката се бе обадила, че няма да дойде заради стомашно неразположение. Майка й я взе със себе си на работа. Имала доклад, който не търпял отлагане. Тогава Сила седна в един ъгъл с куклата в ръка и някаква книжка, заслушана в звъна на телефоните и нестихващите гласове. Чакаше майка й да я отведе обратно вкъщи.

Там имаше и апарат за охлаждане на вода, спомни си тя. Имаше и вентилатор, закачен на тавана. Седеше и наблюдаваше мехурчетата във водата и бавното въртене на перките. Часове наред. Майка й напълно я бе забравила. Докато накрая, изглежда заразена със същия вирус като детегледачката, Сила повърна всичко, което бе яла на закуска.

С трепереща ръка тя изтри овлажнялото си чело. Споменът е толкова стар, каза си. И това съвсем не бе всичко. След като й прилоша, майка й я почисти, прегърна я, отведе я в къщи и не се отдели от нея целия ден. Не беше справедливо да си спомня само лошите моменти.

Ала сега толкова ясно си спомняше гаденето, студената пот и колко нещастна се чувстваше, докато бе изоставена и забравена.

В този момент го видя да излиза от една стая. Тениската му бе цялата мокра отпред. Зад него вървеше Джексън, шапката му на място, лицето лъснало от пот и притеснение.

Джексън я забеляза пръв. Пристъпи нерешително към нея, а след това спря и сви рамене. Сила не се колеба. Тя пристъпи към него и пое ръката му в своята.

— Добре ли си?

— Разбира се. — Той отново сви рамене, но пръстите му здраво стиснаха нейните. — Просто трябваше да изясним някои неща. Нищо страшно.

— Извинявай. Виж, ако искаш да поговорим, би ли ме изчакал.

— Не, всичко е наред. Честна дума. — Джексън вдигна ръка, за да си нагласи шапката. — Като сгафиш веднъж, след това си плащаш цял живот.

— О, Джим.

— Ей, аз се справям добре — усмихна й се бързо той. — Ще се видим довечера.

— Разбира се.

— Много ви благодаря за сътрудничеството, господин Джексън — вметна Алтия.

— Вече ви казах, ще направя всичко по силите ми, за да помогна на Сила. Задължен съм ти — обърна се към О’Роарк той и я прекъсна, преди да успее да поклати глава. — Наистина съм ти задължен — повтори Джексън, а след това се отправи през стаята към вратата.

— Можех сама да ви кажа, че си губите времето с него — заяви Сила.

Бойд само кимна.

— Можеше да ни кажеш много неща.

— Може би. — Тя му обърна гръб. — Искам да говоря и с двама ви.

— Добре. — Той посочи към залата за събрания. — Тук е малко по-тихо.

— Искаш ли нещо студено за пиене? — запита Алтия, преди да седнат. — Мисля, че най-сетне са поправили парното, ала тук продължава да е като в пещ.

— Не, благодаря. Няма да се бавя. — Сила седна, Алтия се настани срещу нея, а Бойд се отпусна на централното място. Постара се да подбере думите си много внимателно. — Мога ли да попитам защо сте извикали Джексън?

— Работили сте заедно в Ричмънд — отвърна Бойд и побутна едно от досиетата. — Имал е проблеми с пиенето и затова са го уволнили, а ти си поела работата му. По онова време не е бил очарован.

— Не, не беше.

— Защо не ни каза това, Сила?

— Не съм помисляла дори за него. — Тя вдигна ръка. — Честна дума, дори не съм се сетила. Беше толкова отдавна, а Джексън е много променен. Сигурно ви е казал, че повече от три години вече посещава сбирките на Анонимните алкохолици. Докато работех в Чикаго, дойде да ме види. Искаше да ми каже, че не ме обвинява за онова, което се бе случило. Опитваше се отново да сложи живота си в ред.

— Ти си му уредила работата в радио КИП — добави Бойд.

— Казах няколко добри думи за него — отвърна Сила. — Аз не назначавам хора. Беше ми приятел и имаше нужда някой да му подаде ръка. Сега не близва и капка. Джексън е един от най-добрите. И не би наранил и муха.

— Само че когато е пиян, чупи барове, заплашва жени и се блъска с колата си в телефонни будки.

— Това беше много отдавна — отговори Сила в старанието си да остане спокойна. — А важното сега е, че не пие. Има неща, които човек трябва да забрави и да прости.

— Точно така. — Той я наблюдаваше внимателно. — Има такива неща.

Тя отново си помисли за майка си и за онзи болезнен спомен в чакалнята на полицията.

— Всъщност не съм дошла, за да си говорим за Джексън. Отново ми се обади у дома.

— Знаем. — Гласът на Алтия бе рязък и професионален. — Предадоха ни информацията.

— Значи знаете какво ми е казал. — След като не откри никакво съчувствие в погледа на Алтия, Сила се обърна към Бойд. — Сега вече и теб те е набелязал. Знае, че имаш връзка с мен и те е въвлякъл в налудничавите си планове, каквито и да са те.

— Проследили са обаждането до друга кабина на няколко пресечки от къщата ти — започна Бойд.

— Ти май не чу какво казах! — Тя удари с юмрук по масата и моливите подскочиха. — Той ще се опита да те убие и теб.

Бойд не протегна ръка, за да я успокои. В този момент чувстваше, че Сила има нужда от него като професионалист, а не като любим.

— Тъй като те защитавам, той щеше да се опита така или иначе. Нищо не се е променило.

— Всичко се е променило — избухна тя. — За него няма значение дали си от полицията или не, а само че имаш връзка с мен. Искам да оставиш този случай. Искам да те преместят на друг случай. Не желая да припарваш до мен, докато това не приключи.

Бойд смачка една пластмасова чаша в ръката си и я запокити към кошчето за боклук.

— Я не ставай смешна!

— Не съм смешна. Просто съм практична. — Сила се обърна към Алтия, в очите й бе стаена молба. — Поговори с него. Теб ще те послуша.

— Съжалявам — каза след малко тя. — Съгласна съм с него. И двамата имаме работа, която трябва да вършим, в момента това си ти.

В отчаянието си Сила се нахвърли върху Бойд.

— Сама ще отида при капитана ти.

— Той вече е уведомен за обаждането.

Тя скочи.

— Ще му кажа, че спя с теб.

— Седни, Сила.

— Ще настоявам да те свали от този случай.

— Седни — повтори Бойд. Гласът му все още беше тих, но този път тя се подчини и се отпусна на стола. — Можеш да отидеш при капитана и да поискаш друг. Той ще ме свали от случая и тогава ще си върна значката.

Сила рязко вдигна глава.

— Не ти вярвам.

— Пробвай тогава.

Тя усети, че Бойд говори прекалено спокойно. И твърде решително. Също като тухлена стена, помисли си отчаяно Сила. Да се опитва да му обясни нещо, докато бе в подобно състояние, беше безсмислено.

— Бойд, не разбираш ли, че няма да го понеса, ако нещо ти се случи?

— Да — отвърна бавно той. — Мисля, че разбирам. Значи и ти трябва да разбереш, че не мога да си стоя спокойно, след като става въпрос за теб.

— Точно така. — Тя се разпали достатъчно и хвана ръцете му. — Ти си уязвим. Изслушай ме. — В отчаянието си притисна ръцете му към бузата си. — В продължение на осем години съм се чудила дали ако е имало някой с майка ми в онзи ден, някой друг, освен баща ми, дали тя е нямало да реагира по-бързо и по-навреме. Дали е нямало да бъде по-концентрирана. Не ме карай да си задавам този въпрос и за теб до края на живота си.

— Майка ти не е била подготвена. А аз съм.

— Май каквото и да кажа няма да ти промени мнението.

— Не, няма. Обичам те, Сила. Един ден, много скоро, ще трябва да се научиш да приемаш това. Междувременно се налага да ми вярваш.

Тя отдръпна ръка и я сви на скута си.

— Значи няма какво друго да си кажем.

— Точно така. — Бойд придърпа някаква папка. Вече е притеснена, помисли си той. Вече е като кълбо от нерви. Ала не можеха да си позволят да изчакват. — Джон Макгилис.

Сила усети настъпващото главоболие и притисна длани до очите си.

— Какво за него?

— Мъртъв е.

Тя бавно свали ръце.

— Мъртъв? — повтори безизразно. — То той бе още дете. Сигурен ли си, че става въпрос за същия човек?

— Да. — Мъжът у него искаше да й спести това. Ченгето знаеше, че не може. — Самоубил се е преди пет месеца.

За момент Сила само го гледаше. Лицето й пребледняваше постепенно, докато накрая стана като восъчна маска.

— О, господи. Боже господи. Той… Той заплашваше, но аз не предполагах…

— Бил е много лабилен, Сила. Още от четиринадесетгодишен ходел непрекъснато на терапия. Имал неприятности с майка си, в училище, с връстниците си. Два пъти преди това се опитвал да се самоубие.

— Ала той беше толкова спокоен. Полагаше такова старание, за да ме… — Тя спря и стисна очи. — Самоубил се е, след като съм напуснала Чикаго, за да дойда тук. Точно както казваше, че ще направи.

— Бил е разстроен — допълни внимателно Алтия. — Много разстроен. Година преди теб е имал връзка с някакво момиче. Когато тя сложила край, той се нагълтал с барбитурати. Известно време лежал в клиника. Няколко седмици след изписването се свързал с теб.

— Бях жестока с него. — Сила мачкаше чантата си. — Много жестока. Но тогава си мислех, че това е единственият начин. Знаех, че ще се чувства наранен, че известно време ще ме мрази, а след това ще си намери някое мило момиче и… Само че не е станало така.

— Няма да ти казвам, че вината не е твоя, защото си достатъчно умна сама да прецениш. — В гласа на Бойд напълно умишлено нямаше и следа от съчувствие. — Каквото е направил Макгилис, го е сторил сам. Ти си била просто извинението.

Тя потръпна бързо и неволно.

— За мен не е толкова лесно. Аз не живея със смъртта по начина, по който вие го правите.

— Никога и за никого не е лесно. — Той отвори папката. — Ала тук имаме по-важни неща, а в момента ние трябва да направим връзката между Макгилис и мъжа, когото преследваме.

— Значи наистина мислиш, че заради Джон ме заплашват?

— Това е единственото обяснение. Сега искам да ни кажеш всичко, което си спомняш за него.

Сила остави вече смачканата чанта и внимателно преплете пръсти на масата. Съвсем ясно повтори всичко, което му беше разказала преди.

— Виждала ли си го с някого? — попита Бойд. — Някога говорил ли ти е за приятелите си, за семейството?

— Винаги беше сам. Както вече ти казах, обикновено се обаждаше в радиото. Не го бях виждала седмица. След като най-сетне се видяхме, той говореше само за чувствата си към мен. Как искал да сме заедно. — Пръстите й се стегнаха. — Изпращаше ми бележки, цветя. Малки подаръчета. Това не е съвсем необичайно за запалени почитатели. Понякога си измислят и фантазират за връзка с диджеите. Но когато разбрах, че това не бе… — Тя прочисти гърлото си. — Не бе един от обичайните перковци, нали разбирате какво искам да кажа.

Бойд кимна и продължи да записва.

— Продължавай.

— Бележките му станаха по-лични. Нищо сексуално, само обясняваше за чувствата си. Единственият случай, когато стана неузнаваем, беше, когато ми показа татуировката си. На гърдите му бяха изрисувани ками. Беше доста нетипично за него. Казах му, че ми се струва глупаво да си бележиш тялото по такъв начин. Бяхме на паркинга. Чувствах се уморена и раздразнена, а това момченце си беше разкопчало ризата, за да ми показва глупавата си татуировка. Разстрои се много, че не съм я харесала. Много се ядоса, наистина. Тогава за пръв път го видях побеснял. Каза ми, че щом е достатъчно хубава за брат му, трябва да е достатъчно хубава и за мен.

— Брат му ли? — повтори Бойд.

— Точно така.

— Той не е имал брат.

Сила престана да чупи пръсти.

— Напротив. Споменавал го е няколко пъти.

— А по име?

— Не — поколеба се тя и се замисли. — Не е — повтори, вече по-уверена. — Само каза, че брат му живеел в Калифорния. Не го бил виждал няколко месеца. Искаше да ни запознае. Нещо такова.

— Не е имал брат. — Алтия обърна досието към себе си, за да прегледа заглавната страница. — Бил е единствено дете.

Сила поклати глава.

— Значи си е измислял.

— Не е. — Бойд се отпусна на стола и погледна първо към партньорката си, а след това и към Сила. — Според мен мъжът, когото преследваме, не е плод на въображението на Джон Макгилис.