Нора Робъртс
Родена в лед (5)

Четвърта глава

Само след няколко дни Бриана привикна с режима на Грей и нагласи собствената си програма. Обичаше да яде — рядко пропускаше хранене — макар скоро да откри, че не е особено стриктен към обичайните часове. Досещаше се, че е огладнял, когато започваше да се навърта из кухнята. Независимо кое време беше, тя му поднасяше ядене. И трябваше да признае, че й доставя удоволствие да го наблюдава как с апетит изяжда приготвеното.

През повечето дни се впускаше в онова, което тя наум наричаше „неговите блуждаения“. Ако я попиташе, му подсказваше или правеше предложения кое би било интересно да види. Но обикновено поемаше въоръжен с карта, бележник и фотоапарат. Оправяше стаята му в негово отсъствие, щом разтребваш след някого, започваш да откриваш разни неща. Бързо забеляза, че Грейсън Тейн е доста внимателен към нейните вещи. Хубавите й хавлиени кърпи никога не бяха хвърлени на влажна купчина по пода. Върху мебелите й нямаше кръгове от забравена мокра чаша. Но бе твърде небрежен към своите вещи. Вярно, изчистваше калта от обувките си, когато влизаше, но никога не си даваше труда да лъсне скъпите си кожени ботуши.

Затова тя го стори вместо него.

По дрехите му имаше етикети от скъпи магазини от цял свят. Но той не ги гладеше, а често ги премяташе на стола или небрежно закачаше в гардероба.

Прибави неговите дрехи към прането си и трябваше да признае, че й е приятно да простира ризите му на простора през слънчевите дни.

Липсваха каквито и да е спомени от приятели или семейство. Не бе направил никакъв опит да придаде по-личен вид на стаята, която обитаваше в момента. Имаше книги — цели кашони: криминални романи, книги на ужасите, шпионски трилъри, любовни романи, класика, научнопопулярни книги за полицейските методи, различните оръжия, както и по психология, митология, за магии, автомонтьорство — винаги предизвикваха усмивката й — и разнообразни справочници за всичко от архитектурата до зоологията.

Сякаш нямаше нещо, от което да не се интересува.

Знаеше, че предпочита кафе, но и че не възразява, ако чаят е достатъчно силен. Обичаше сладки неща, сякаш бе десетгодишен хлапак и притежаваше присъщата на такова дете несекваща енергия.

Беше любопитен — нямаше въпрос, който да се въздържи да зададе. Но притежаваше и някаква вътрешна доброта, която пречеше да му откажеш. Никога не пропускаше да й предложи да й помогне за нещо. Когато мислеше, че не го наблюдава, тайничко даваше лакомства на Кон.

Като цяло всичко бе идеално — той й осигуряваше компания, доход и работата, която обожаваше. Тя му осигуряваше уютна атмосфера. Но същевременно никога не се чувстваше напълно спокойна, когато беше наблизо. Той повече не повдигна въпроса за онзи миг на привличане помежду им. Но той бе факт — и тя си го припомняше всеки път, щом пулсът й се учестяваше, когато неочаквано го завареше в някоя стая; спомняше си го всеки път, когато той насочваше към нея изпъстрените си със злато очи.

Според Бриана тя беше виновната. Беше минало много време, откакто някой мъж я беше привличал. Никой след Рори Макавери не бе вълнувал сърцето й, а той я бе оставил с наранена и изпразнена душа.

И понеже изпитваше влечение към свой гост, Бриана реши, че е длъжна да изкорени това чувство. Но докато оправяше юргана на леглото му и подреждаше възглавниците, не успяваше да сдържи любопитството си накъде ли е поел днес.

 

 

Той не бе отишъл далеч. Грей реши да тръгне пеша сутринта и пое по тесния път под надвисналите облаци. Мина край две стопански постройки, видя навес, където имаше трактор и бяха струпани бали сено. Реши, че са на Мърфи, и се зачуди какво ли е да си фермер.

Да притежаваш земя, да носиш отговорност за нея. Да ореш, да сееш, да се грижиш и да наблюдаваш как дава плодове? Да изучаваш небето, да душиш въздуха дали времето няма да се промени?

Подобен живот не бе за Грейсън Тейн, прецени той, но вероятно е привлекателен за други. Сети се за онази особена гордост на собственик, която долови в походката на Мърфи Мълдун — човек, който знае, че стъпва по своя земя.

Но да притежаваш земя или каквото и да било, означава да си зависим. Хубаво е да поразпита Мърфи как се чувства.

От мястото, където се намираше, виждаше долината и издигащите се в далечината хълмове. Дочу нетърпеливото, радостно излайване на куче. Най-вероятно беше Кон, който търси някакво приключение, преди да се върне вкъщи и да положи глава в скута на Бриана.

Грей си даде сметка, че завижда на кучето за тази привилегия. Направи гримаса и пъхна ръце в джобовете. Доста усилия беше положил да не сграбчи сексапилната по ненатраплив начин хазяйка. Убеди се, че тя не носи спретнатата си престилка и не вдига косите си на кок, от който постоянно се измъкваха кичури, за да го прелъсти. А точно това се получаваше. Едва ли се въртеше из къщата, ухаеща на диви цветя и градински карамфил, за да го подлуди. А той страдаше.

Като се изключи физическото й присъствие, а то му създаваше достатъчно трудности, около нея витаеше тъга и тайнственост. Предстоеше му да преодолее стената от съпротива, за да разбере какво я тревожи. Какво кара погледът й да помръква.

Не че има намерение да се увлича по нея, повтори си за сетен път Грей. Просто бе любопитен. Лесно се сприятеляваше, защото интересът му към хората бе неподправен и притежаваше състрадателно сърце. Но близки приятели — от онези, с които човек поддържа връзка през годините, за които се тревожи, на които да липсва, ако отсъства — никога не бе допуснал да има.

Грейсън Тейн често пътуваше.

Колибката с дръзко боядисана входна врата го накара да спре. От южната страна на постройката бе прибавено крило, не по-малко от самата къщурка. Пръстта, изкопана от основите, образуваше кален хълм, който можеше да доведе до възторг всяко петгодишно хлапе.

Тук ли живееха сестрата и зетят на Бриана от време на време? Според него тъмнопурпурната врата може да е дело единствено на Маги. Премина през портата, за да разгледа отблизо.

Следващите няколко минути се забавляваше, като надничаше из новата пристройка. Някой добре си бе свършил работата. Стените бяха здрави, а материалите — от най-добрите. Вероятно се приготвят за бебето, предположи, като си пробиваше път към задната част. Именно тогава забеляза другата постройка. Явно това беше стъкларската й работилница. Доволен от откритието си, стъпи от пътеката върху росната морава. Стигна до бараката, сложи ръце отстрани на очите и погледна през прозореца. Видя пещи, пейки, инструменти, които моментално провокираха любопитството и въображението му. Полици бяха отрупани с готови и полуготови произведения. Без да се замисля, той се отдалечи от прозореца и отиде до вратата.

— Искаш да ти счупя пръстите ли?

Извърна се. Маги стоеше на задната врата на къщурката с димяща чаша в ръце. Беше облечена в раздърпана жилетка, износени рипсени панталони, а лицето й бе свъсено. Грей й се ухили.

— Не бих казал. Тук ли работиш?

— Да. Какво правиш с хора, ако нахълтат без покана в кабинета ти?

— Нямам кабинет. Ще ме разведеш ли из работилницата?

Тя не си даде труда да му спести ругатнята и въздъхна дълбоко.

— Ама и теб си те бива. Но от мен да мине, така и така нямам какво да правя. Мъжът ми е изчезнал нанякъде — заоплаква се тя, като тръгна към него през моравата. — Дори не си дал труда да ме събуди. Само ми оставил бележка с указание да закуся и да държа краката си на високо.

— И ти послуша ли го?

— Можех и да го сторя, ако не бях чула някой да обикаля наоколо.

— Извинявай. — Той отново се засмя. — Кога очаквате бебето?

— През пролетта. — Нямаше как да не се умилостиви. Споменаването на бебето веднага я трогна. — Има седмици дотогава и ако този мъж не престане да ме глези, ще го убия. Е, хайде, влизай. И без това си дошъл.

— Очевидно цялата ви фамилия е изключително гостоприемна.

— Не е така. — По устните й заигра усмивка. — Цялата доброта се е съсредоточила в Бриана. Да се разберем — заяви тя, докато отваряше вратата, — нищо няма да пипаш, иначе наистина ще ти счупя пръстите.

— Слушам, госпожо. Тук е страхотно — втурна се да разглежда още с влизането. Приближи се до пейките, надникна в пещите. — Учила си във Венеция, нали?

— Да.

— Кое те запали? Боже, колко ненавиждам, когато ми зададат този въпрос. Направи се, че не си го чула. — Той се засмя и отиде до пейката при тръбите за духане на стъклото и инструментите. Пръстите го сърбяха да ги докосне. Предпазливо се обърна към нея и я прецени, преди да обяви: — По-едър съм от теб, ако се стигне до схватка.

— Да, но аз съм по-свирепа.

Тя все пак се смили, взе едни клещи и му ги подаде, той ги пое и завъртя.

— Страхотно оръжие за убийство.

— Ще го имам предвид следващия път, когато някой ме обезпокои, докато работя.

— Опиши ми процеса. — Хвърли поглед към скиците, разпръснати по пейката. — Първо нахвърляш идеите си на лист, така ли?

— Често. — Маги отпи от чая и продължи да го наблюдава. В действителност имаше нещо приятно в начина, по който се движеше — леко, грациозно, без суматоха, което я тласкаше да хване скицника. — Какво ще кажеш за един кратък урок?

— С удоволствие. Тук вероятно става доста горещо, когато включиш пещите? Разтопяваш стъклото тук и какво след това?

— Взимам от него — започна тя.

През следващите тридесет минути му описа как се прави фигура от стъкло.

Този мъж непрекъснато задава въпроси, мина й през ума. Вярно, интригуващи въпроси, които те карат да отидеш отвъд техническото описание и да обясняваш творческия подтик. Може би нямаше да го насърчи, но ентусиазмът му бе заразителен. Вместо да му обясни набързо, откри, че е склонна да отговаря детайлно на въпросите му, да демонстрира някои от нещата, да се смее с него.

— Карай в този дух и ще те наема за чирак. — Развеселена, прокара ръка по корема си. — Е, ела да изпиеш чаша чай.

— Сигурно не ти се намират от бисквитите, искам да кажа от курабийките на Бриана?

Маги го стрелна с поглед.

— Имам, имам. Не се безпокой.

След няколко минути Грей седеше до кухненската маса пред чинията с домашни курабии, заявявайки с пълна уста:

— Тя може да направи цяло състояние, ако ги продава на пазара.

— Предпочита да ги раздава на децата от селото.

— Странно е, че самата тя няма деца. — Направи пауза. — Не съм забелязал някой мъж да се навърта около нея.

— А ти си от онези, които забелязват всичко, нали така, Грейсън Тейн?

— Такъв ми е занаятът. А тя е красива.

— Безспорно.

Маги наля вряща вода.

— Защо ме караш да ти тегля думите с ченгел? Е, добре: има ли някой, или не?

— Защо не я попиташ сам? — Тя начумерено постави чайника на масата. О, той определено притежава таланта да те накара да му кажеш каквото иска да узнае. — Не — заяви и рязко сложи чаша пред него. — Няма никой. Тя все ги отхвърля, държи се хладно. Предпочита да прекарва времето си в грижи за гостите или да хукне за Енис всеки път, щом майка ни кихне. Изключително самопожертвувателна е нашата Светица Бриана.

— Ти се тревожиш за нея — отбеляза Грей. — Какво я измъчва, Маги?

— Това са семейни работи. Не разпитвай за тях. — Със закъснение се сети да му налее чай. Допълни и своята чаша. Въздъхна и седна. — Откъде съдиш, че нещо я измъчва?

— Личи си. По очите, както си личи и по твоите в момента.

— Това съвсем скоро ще се уреди — заяви тя решително. — Винаги ли си пъхаш носа в хорските работи?

— Разбира се. — Опита чая. Беше толкова силен, че можеше да съживи и мъртвец. Идеален за него. — Да си писател е най-доброто прикритие да си вреш носа в хорските работи. — После погледът му се промени, стана сериозен. — Харесвам я. Невъзможно е да не я харесва човек. Тревожа се, като я виждам тъжна.

— Един приятел би й дошъл добре. Ти имаш таланта да разприказваш хората. Използвай го спрямо нея. Но внимавай — завърши тя, преди Грей да успее да се обади, — тя е твърде уязвима. Само да я нараниш и ще си имаш работа с мен.

— Разбрах те. — А и време бе, реши той, да сменят темата. — А каква е историята със симпатягата Мърфи? Онзи тип от Дъблин наистина ли те е измъкнал изпод носа му?

За щастие устата й бе празна, защото иначе неминуемо щеше да се задави. Разсмя се от все сърце, а очите й се насълзиха.

— Изпуснах вица — обади се Роуган, застанал на прага. — Поеми си въздух, Маги. Цялата си се зачервила.

— Суини. — Тя потисна смеха си и протегна ръка към неговата. — Да ти представя Грейсън Тейн. Тъкмо ме питаше дали се е наложило да се пребориш с Мърфи, за да ме ухажваш.

— Не с Мърфи — отвърна той усмихнато, — но се наложи да се преборя със самата Маги и да се опитам да влея разум в главата й. Приятно ми е да се запознаем — добави и подаде ръка на Грей. — Доста интересни часове съм прекарал с вашите романи.

— Благодаря.

— Грей ми правеше компания — обади се младата жена. — И сега съм в прекалено добро настроение, за да ти се развикам защо не ме събуди сутринта.

— Имаш нужда от сън. — Отпи от чая и се намръщи. — Господи, Маги, трябва ли винаги да го правиш толкова силен?

— Така се получава. — Тя се наведе напред и подпря брадичката си с ръка. — От коя част на Щатите си, Грей?

— От никоя. Постоянно се местя.

— Но къде е домът ти?

— Нямам. — Той захапа следваща курабийка. — Не ми е нужен дом, при това мое непрекъснато пътуване насам-натам.

Обяснението я озадачи. Маги отметна глава и започна да го изучава.

— Ти какво — просто се придвижваш от място на място единствено с дрехите на гърба си?

— Е, малко повече неща нося, но толкоз. Понякога купувам нещо, на което не мога да устоя. Както онази твоя скулптура. Наел съм едно помещение в Ню Йорк. По-скоро прилича на склад. В Щатите са издателката и агентът ми, затова отскачам дотам веднъж или два пъти през годината. Мога да пиша навсякъде — сви той рамене, — и точно това правя.

— Ами семейството ти?

— Задаваш лични въпроси, Маргарет Мери.

— Той започна — сряза тя съпруга си.

— Нямам семейство. Спряхте ли се вече на име за бебето? — попита Грей, като умело смени темата.

Разгадала тактиката му, Маги се намръщи. Под масата Роуган я стисна за крака, преди тя отново да се обади.

— Все не успяваме да се споразумеем — подхвана той. — Дълбоко се надяваме да уредим спора, докато стане време детето да постъпи в университета.

Елегантно, по светски Роуган насочи разговора към неутрални теми. След известно време Грей реши, че е време да си върви. Останала насаме със съпруга си, Маги забарабани с пръсти по масата.

— Щях да узная още неща за него, ако ти не ме беше прекъснал.

— Не е твоя работа. — Той се наведе и я целуна.

— Може и да е. Симпатичен ми е. Но в очите му се появява особен блясък, когато заговори за Бриана. Това вече не ми е толкова приятно.

— И то не е твоя работа.

— Тя ми е сестра.

— И напълно способна сама да се грижи за себе си.

— Ти пък много знаеш — продължи да недоволства Маги. — Мъжете все си мислят, че познават жените, а всъщност съвсем не е така.

— Аз те познавам, Маргарет Мери. — Той се наведе и я взе на ръце.

— Какво се готвиш да правиш?

— Да те отнеса до леглото, да те разсъблека и да те любя.

— Значи така се каниш да ме отклониш от темата, която обсъждаме.

— Да. И да видим дали ще успея да го сторя.

Тя се усмихна и обгърна врата му.

— Предполагам, че е редно поне да ти дам възможност.

 

 

Когато Грей се върна в пансиона „Блакторн“, завари Бриана да нанася смазка върху пода на гостната с бавни, почти любовни движения. Малкият златен кръст, който понякога носеше, се люлееше като махало на тънката верижка и проблясваше на светлината. Беше пуснала музика — весела мелодия, на която припяваше на ирландски. Очарован от гледката, той се приближи до нея и приклекна:

— За какво става дума в песента?

Тя се сепна. Той умееше да се прокрадва съвсем безшумно. Издуха разпилените пред очите си кичури и продължи да лъска.

— Как мъжете тръгват на война.

— Звучи прекалено радостно за такова нещо.

— О, ние винаги с радост се бием. Прибра се по-рано от обикновено. Искаш ли чай?

— Не, благодаря. Току-що пих при Маги.

Тя го погледна изненадано.

— Гостувал си на Маги?

— Реших да се поразходя и попаднах на къщурката. Разведе ме из работилницата си.

Бриана се засмя, но като видя, че той продължава да я гледа сериозно, спря и седна на подгънатите си крака.

— И как, за бога, успя да извършиш подобен подвиг?

— Помолих я. — Той се ухили. — Беше малко свадлива в началото, но после се съгласи. — Наведе се към младата жена и вдиша дълбоко. — Ухаеш на лимон и пчелен восък.

— Нищо чудно. С тях мажа пода.

Издаде сепнат гърлен звук, когато той взе ръката й.

— Редно е да слагаш ръкавици, когато вършиш грубата работа.

— Пречат ми. — Опита се да измъкне ръката си, но той не я пусна. Опитваше се да изглежда решителна, но всъщност си пролича, че е смутена. — Ти ми пречиш.

— Ей сега ще се махна. — „Тя изглежда толкова привлекателна, помисли си той, клекнала на пода с парцала в ръка и поруменели страни.“ — Излез с мен тази вечер, Бри. Нека те заведа на вечеря.

— Приготвих… Имам овнешки бут… — Едва говореше. — Изпекох го…

— Може да се яде и утре, нали?

— Да, но… Ако ти е омръзнало моето готвене…

— Бриана — гласът му бе тих, но настойчив, — искам да те изведа.

— Защо?

— Защото имаш хубаво лице. — Докосна с устни кокалчетата на ръката й, с което накара сърцето й да се качи в гърлото. — Защото мисля, че ще ти е приятно някой друг да готви и да мие чиниите поне една вечер.

— Обичам да готвя.

— Аз обичам да пиша, но винаги е приятно да прочетеш нещо, над което друг се е потил.

— Не е същото.

— Напротив. — Отметна глава и насочи острия си поглед към нея. — Да не би да се страхуваш да те видят с мен на публично място?

— Как може да мислиш такива нелепости?

Как може тя да изпитва подобно нелепо чувство, добави тя наум.

— Чудесно. Значи имаме уговорена среща. В седем часа.

Грей знаеше кога да се оттегли, затова се отправи към стаята си.

 

 

Повтаряше си, че не е важно коя рокля ще облече, но въпреки всичко се засуети. Накрая се спря на семплата зелена вълнена рокля, която Маги й донесе от Милано. С дългите си ръкави и висока якичка дрехата бе непретенциозна и подходяща. Поне изглеждаше така на закачалката. Добре скроената тънка вълнена материя успяваше не само да прикрива, но и да изтъква и очертава всички извивки на тялото.

Независимо от това, реши Бриана, беше подходяща за вечеря навън и бе грехота, че още не я бе облякла, след като Маги бе вложила време и пари. А и платът така приятно галеше кожата.

Ядосана на себе си, че е толкова нервна, тя взе черното палто и го преметна през ръка. Ставаше дума за покана за вечеря, повтаряше си тя — жест от страна на мъжа, когото храни вече повече от седмица.

Пое дълбоко дъх за пореден път и пристъпи към кухнята, а от там към антрето. Грей слизаше по стълбите и тя се спря.

Той застина на място. За миг двамата останаха загледани един в друг. След това Грей пристъпи напред.

— Гледай ти. — На устните му се появи усмивка. — Представляваш хубава картина, Бриана.

— Ти си с костюм — изрече смаяно тя и мислено отбеляза, че изглежда потресаващо.

— Нося един навсякъде със себе си.

Взе палтото и й помогна да го облече.

— Ти така и не каза къде ще отидем.

— Да вечеряме.

Той я прихвана през кръста и я изведе от къщата. Вътрешността на колата я накара да въздъхне. Носеше се дъх на кожа, която бе мека и гладка на пипане.

— Любезно е от твоя страна, че ме покани, Грей.

— Любезността няма нищо общо. Просто изпитах потребност да изляза и исках ти да си с мен. Никога не идваш в кръчмата вечер.

Тя малко се отпусна. Значи там отиваха.

— Не съм ходила напоследък. Но ми е приятно да се отбивам от време на време и да видя хора. Семейство О’Мейли се сдобиха с ново внуче тази седмица.

— Знам. Почерпиха ме с бира по случай събитието.

— Направих камизолка за бебето. Трябваше да я взема със себе си.

— Но ние не отиваме в кръчмата. Какво е камизолка?

— Нещо като ризка за бебетата. — Минаваха през селото. Тя се усмихна. — Виж. Господин и госпожа Конрой. Женени са повече от петдесет години и продължават да ходят хванати за ръка. А само да ги видиш как танцуват!

— Чух, че и ти добре танцуваш. — Той погледна към нея. — Печелила си конкурси.

— Когато бях момиче. — Сви рамене. Глупаво бе да се съжалява за минали неща. — Никога не съм го възприемала сериозно. Правех го за забавление.

— А сега какво правиш за забавление?

— Това-онова. Добре шофираш за янки. — Смаяното му изражение я разсмя. — Имам предвид, че мнозина от вас се затрудняват от тукашните пътища и все забравят да карат по нашите правила, имам предвид от лявата страна на пътя.

— Няма да се впускаме в спор коя е правилната страна на пътя. А и аз съм живял доста време в Европа.

— По говора ти не мога да определя точно откъде си. Говориш като американец, вярно, но само толкова мога да различа. Превърнала съм го в нещо като игра: да отгатвам откъде са гостите ми.

— Вероятно е така, защото не съм от никъде.

— Всеки е отнякъде.

— Не, не е така. По света има повече номади, отколкото предполагаш.

— Да не намекваш, че си циганин. — Тя отметна косата си и започна да изучава профила му. — Това не ми хрумна.

— Какво искаш да кажеш?

— Вечерта, когато се появи… Стори ми се, че приличаш на пират… после — на поет и дори боксьор, но не и на циганин. И това ти подхожда.

— А ти бе като видение: развята бяла роба, спуснати коси, смелост и страх се редуваха в очите ти.

— Не се страхувах. — Тя зърна надписа точно преди той да вземе завоя. — Тук? В превърнатия в ресторант замък Дръмланд?

— Да. Чух, че кухнята е отлична.

— Вярно е. И е доста скъпо.

Той се засмя и намали, за да огледа по-добре сивия величествен замък на склона на хълма, осветен от фаровете на колата.

— Бриана, аз съм много добре платен циганин. Великолепен е, нали?

— Да. А и градините… Сега не се виждат, а е и зима. Но са разкошни. — Тя погледна към зазимените розови храсти. — А отзад има друга градина. Толкова е красива, имаш чувството, че не е истинска. Защо не отседна в такова място?

Той паркира колата.

— За малко щях да го направя, но чух за твоя пансион. Наречи го порив, ако щеш. — Той й се ухили. — А аз често се поддавам на поривите си.

Излезе от колата, подаде й ръка и я поведе по каменното стълбище към централната зала.

Замъкът бе просторен и пищен; стените бяха с ламперия от тъмно дърво, а подовете — покрити с дебели червени килими. Усещаше се мирис на горящите в камините огньове, кристали проблясваха, дочуваше се арфа.

— В Шотландия отседнах в замък — започна той, докато се придвижваха към салона. Пръстите му бяха вплетени в нейните. — И в Корнуол също. Фантастични места, изпълнени със сенки и призраци.

— Нима вярваш в духове?

— Разбира се. — Очите му срещнаха нейните, докато й помагаше да съблече палтото. — Ти не вярваш ли?

— Напротив. Ние тук също имаме духове.

— В Каменния кръг ли имаш предвид?

Изненада се, но си даде сметка, че не бива: след като е бил там, трябва да е усетил присъствието им.

— Да, там. А и на други места.

Грей се насочи към салонния управител и само произнесе:

— Тейн.

Настаниха ги на масата. Младият мъж пое менюто с вината и попита Бриана:

— Би ли искала вино?

— С удоволствие.

Той хвърли бърз поглед на менюто и се обърна към сервитьора:

— Ще вземем отлежал Кларет.

— Да, господине.

— Гладна ли си? — Насочи вниманието си към Бриана, която поглъщаше менюто с очи.

— Опитвам се да го запомня наизуст — промърмори тя. — Веднъж вечеряхме тук с Маги и Роуган и вече мога да повторя пилето със сос от мед и вино.

— Само го прегледай. Аз ще ти набавя копие.

Погледна го над разтвореното меню.

— Но те няма да ти го дадат.

— Разбира се, че ще ми го дадат.

Тя леко се засмя и си избра какво ще вечеря. Грей поръча, опита виното, облегна се напред и я подкани.

— Хайде, разкажи ми.

Младата жена примигна.

— Какво да ти разкажа?

— За духовете.

— О! — засмя се тя, като прокара пръст по ръба на чашата. — Ами преди много години имало двама влюбени. Девойката била обещана на друг, така че се налагало двамата да се срещат тайно. Той бил беден човек, фермер, така да се каже, а тя — дъщеря на английски земевладелец. Но се обичали силно и непрекъснато правели планове как ще избягат и винаги ще бъдат заедно. Една нощ се срещнали в Каменния кръг. Там, на това свято място, на това вълшебно място, решили да поискат от боговете да ги благословят. Тя вече носела дете от него, разбираш ли, и нямало време за губене. Коленичили в центъра и тя му казала за детето. Говорят, че двамата плакали от радост и страх, и само старите камъни ги пазели от студения вятър. Без да знаят, но тогава се любили за последен път. Наговорили се той да вземе впрегнатия в плуга кон, да събере каквито вещи успее и да се върне за нея. Щели да избягат същата нощ.

Бриана въздъхна, а очите й гледаха замечтано.

— Оставил я той в центъра на Каменния кръг, но когато се върнал във фермата, хората на английския земевладелец вече го чакали. Съсекли го и земята започнала да попива кръвта му. Изгорили къщата и нивите му, и единствената му мисъл, докато умирал, била за любимата му.

Направи пауза с умението на опитен разказвач, който знае кога напрежението е достигнало връхната си точка. Арфистът в дъното на залата свиреше нежна любовна балада.

— А тя чакала, там, в центъра на кръга. След време й станало студено, толкова студено, че се разтреперила. През полята до нея достигнал гласът на любимия. Тя разбрала, че е мъртъв. Легнала, затворила очи и се понесла към него. Когато я намерили на следващото утро, на лицето й имало усмивка. Но сърцето й вече не биело. Има нощи, когато, ако застанеш в центъра на кръга, можеш да доловиш нашепваните им обещания, а тревата става влажна от сълзите им.

Въздъхвайки дълбоко, Грей се облегна назад и отпи от виното.

— Бриана, ти си талантлива разказвачка.

— Предавам ти го така, както съм го чувала. Любовта побеждава, разбираш ли? Може да преодолее страх, болка, дори смъртта.

— Ти чувала ли си шепота им?

— Да. И съм ронила сълзи за тях. И съм им завиждала. — Тя се облегна назад, разтърси глава, за да се откъсне от обзелото я настроение. — А ти какви истории за духове знаеш?

— Ами ще ти разкажа една. По хълмовете недалеч от Кълъдън броди еднорък планинец…

Тя неволно се усмихна.

— Истина ли е това, Грейсън, или го измисляш?

Той взе ръката й и я целуна, преди да заяви:

— Ти ще ми кажеш.