Нора Робъртс
Родена в лед (4)

Трета глава

В първия момент при връщането му в пансиона реши, че е излязла. Съсредоточен като куче надушило диря се отправи към кухнята. Дочу гласа й — мек, тих и леден — и спря. Без да се замисля, че е невъзпитано да подслушва, той се насочи към вратата на гостната.

Видя я да разговаря по телефона. Ръката й си играеше с шнура — жест, който показваше, че е разгневена или нервна. Не виждаше лицето й, но вдървено изправените гръб и рамене говореха достатъчно за настроението й.

— Току-що влизам, майко. Отскочих до селото за някои неща. Имам гост.

Последва пауза. Грей забеляза как тя вдигна ръка и разтърка слепоочието си.

— Да, знам. Съжалявам, че съм те разстроила. Ще намина утре. Мога…

Млъкна, очевидно прекъсната от някаква остра забележка от другия край на телефона. Той потисна желанието си да влезе в стаята и да масажира напрегнатите й рамене.

— Утре ще те заведа където искаш. Никога не съм казвала, че съм прекалено заета. Съжалявам, че не се чувстваш добре. Да, и ще напазарувам. Не ми представлява никакъв проблем. Да, преди обяд, обещавам. Трябва да приключвам вече. Сложила съм сладкиш във фурната. Да ти донеса ли от него? Утре, майко, обещавам. — Сбогува се и се обърна. Отчаянието, изписано на лицето й, прерасна в изненада при вида на Грей. Страните й поруменяха. — Тихо се движиш. Не чух кога си влязъл.

— Не исках да преча. — Не показа никакво смущение, че бе подслушал разговора й. — Майка ти наблизо ли живее?

— Не е далеч. — Говореше сдържано, но той долови обхваналия я гняв. Докато подслушваше, почувства мъката й, но очевидно не смяташе за важно да се извини. — Ще отида да донеса чая.

— Не бързай. Ще почакам да се опече сладкишът.

Тя го изгледа втренчено, преди да заяви:

— Излъгах. Държа да ти кажа, че къщата ми е отворена за теб, но не и личният ми живот.

Той кимна.

— А аз държа да ти кажа, че вечно си завирам носа в хорските работи. Разстроена си, Бриана. Може би искаш чаша чай?

— Вече пих, благодаря. — Раменете й останаха сковани, докато пресичаше стаята. Понечи да мине край него, но той я спря с леко докосване. Очите му бяха изпълнени с любопитство — това й беше неприятно; в тях имаше и съчувствие — не го искаше.

— Писателите като добрите кръчмари, очевидно винаги са склонни да изслушват хорските разкази.

Тя мръдна. Движението бе едва забележимо, но достатъчно, за да постави дистанция между тях и да е сигурна, че е разбрал какво му казва.

— Винаги съм се чудила на хора, които изпитват необходимост да споделят личните си проблеми с човека, който им поднася бирата. Ще ти сервирам чая в гостната. Твърде много работа имам в кухнята, за да се нуждая от компания.

Грей прокара език по устните си, докато тя се отдалечаваше. Даде си сметка, че току-що бе поставен на място.

 

 

Бриана не се сърдеше за проявеното от американеца любопитство. Самата тя имаше въпроси. Обичаше да слуша за живота и семействата на хората, които минаваха през дома й. Може и да не бе честно, но предпочиташе да не говори за себе си. Много по-уютно се чувстваше в ролята на слушател. Така бе по-безопасно.

Не му се сърдеше. От опит знаеше, че гневът не разрешава проблемите. При повечето сблъсъци търпението, възпитанието и спокойният тон действаха като по-ефективен щит и оръжие. Те й послужиха по време на вечерята и докато приключат, сякаш възстановиха нормалните взаимоотношения между хазяйка и гост. На любезната му покана да отидат заедно в селската кръчма бе не по-малко любезно отказано. Бриана прекара приятен час, през който дочете романа му.

Сега, след като закуската бе привършила, а чиниите — измити, тя се готвеше да отиде с колата при майка си и да посвети останалата част от сутринта на Маив. Маги щеше да се ядоса, ако узнае. Но сестра й не разбираше, че не е толкова трудно и съвсем не е досадно да изпълнява изискванията на майка им, да й отделя време и грижи. Като се изключат някои неудобства, все пак ставаше въпрос за няколко часа.

Преди близо година, преди успехът на Маги да направи оттеглянето на Маив в самостоятелна къща с компаньонка възможно, Бриана изпълняваше капризите на майка им по двадесет и четири часа в денонощието. Налагаше й се да се грижи за несъществуващи болести, да търпи вечните й оплаквания и непрекъснато да слуша какви недостатъци има.

Постоянно й се напомняше, че Маив е изпълнила дълга си, като я е дарила с живот.

Маги не бе в състояние да проумее, че Бриана продължава да изпитва вина и е готова да заплати тази цена, само и само да се чувства единствена господарка на пансиона „Блакторн“.

А денят беше чудесен — слънцето грееше, в лекия ветрец се долавяше едва осезаем пролетен полъх. Нямаше да е за дълго, затова слънчевият ден и лекият вятър бяха още по-скъпоценни. За да им се наслади по-пълно, тя отвори прозорците на раздрънкания си фиат. Ще трябва да ги вдигне и да пусне слабото отопление, когато майка й се качи в колата.

Хвърли любопитен и леко завистлив поглед към удобния спортен мерцедес, нает от Грей. Беше лъскав и елегантен. И идеално подхождаше на шофьора. Прииска й се да седне зад волана на мерцедеса за една-две минути.

Почти извинително потупа кормилото на раздрънкания фиат, преди да завърти ключа. Двигателят се напъна, промърмори и се задави.

— Не, не. Не исках да те обидя — изрече тя и отново завъртя ключа. — Хайде, скъпи, запали, моля те. Знаеш, че мразя да закъснявам.

Но двигателят само изхриптя и отново изгасна. Отчаяна, Бриана излезе и вдигна капака. Фиатът често се държеше като капризна старица. Обикновено успяваше да го прилъже с няколко намествания или затягания с подръчните си инструменти.

Тъкмо бе измъкнала очуканата кутия за инструменти, когато Грей се появи на входната врата и извика:

— Проблеми с колата ли имаш?

— Проявява характер. — Бриана отметна коси и нави ръкавите на жилетката си. — Иска малко внимание.

С палци, пъхнати в предните джобове на джинсите, той се приближи и погледна под капака. Държеше са леко наперено.

— Искаш ли да погледна?

Тя му хвърли изпитателен поглед. Още не се бе обръснал. Наболата брада трябваше да му придаде небрежен вид. Вместо това комбинацията с просветлелите по краищата златисти кичури, събрани на опашка, отговаряха на представата на Бриана за американска рок звезда. Мисълта я накара да се усмихне.

— Какво? Ти наистина ли разбираш от коли или предлагаш услугите си просто защото е редно, тъй като си мъж?

Веждите му се вдигнаха нагоре, а устните му трепнаха, докато взимаше кутията с инструменти от ръцете й. Трябваше да признае колко се радва, че тя вече не му се сърди.

— Направете ми място, мадам — изрече провлачено и гърлено, както говорят в южните щати. — И не тревожете хубавата си главичка. Оставете мен, като мъж, да се справя.

Погледна го учудено.

— Говориш точно като Бък от романа си.

— Бива си я колата ти. — Той й се ухили, преди да се навре под капака. — А той е надуто селско магаре, не мислиш ли?

— Хм… — Не бе съвсем сигурна, доколко е редно да се съгласи, макар да обсъждаха измислен герой. — Обикновено е карбураторът — побърза да смени темата. — Мърфи обеща да го разглоби, когато има малко свободно време.

С рамене и глава под капака, Грей се обърна и я погледна.

— Да, но Мърфи не е тук сега, нали?

Вярно беше. Бриана прехапа устни, докато го наблюдаваше как се труди. Наистина му бе благодарна за предложената помощ. Но този мъж все пак бе писател, а не автомонтьор. Нямаше да разреши, независимо от добрите му намерения, да повреди нещо.

— Обикновено като позатегна ей този винт… — За да му покаже, тя се наведе до него и посочи: — … успявам да запаля.

Той се извърна. Очите и устните му бяха съвсем близо до нейните. Младата жена ухаеше възхитително — свежо и чисто като утрото. Взираше се в нея, а тя се изчерви и очите й леко се разшириха. Реакцията й сигурно щеше да го накара да се усмихне, ако цялото му тяло не бе като полудяло.

— Този път не е карбураторът — обясни й, а в същото време се чудеше как ще реагира тя, ако устните му докоснат онова място на шията й, което пулсираше.

— Не е ли? — Бриана имаше чувството, че не може да помръдне, дори животът й да зависи от това. В очите му има златисти отблясъци, също като тези в косите му. С мъка успя да си поеме въздух. — Обикновено причината е в него.

Той се отмести и като изпитание и за двамата докосна рамото й със своето. Прекрасните й очи погледнаха объркано — същинска морска шир под променливи небеса.

— Този път са кабелите на акумулатора. Ръждясали са.

— Зимата беше доста влажна.

Ако се приближи още само сантиметър, устните му ще бъдат върху нейните. Тази мисъл сви стомаха й на топка. Няма да е нежен — беше сигурна. Дали целувката му щеше да е като на героя от романа, който дочете снощи? Дали зъбите му щяха да хапят, а езикът да си пробива път? Дали ръцете му щяха да изискват настойчиво и необуздано…

О, господи! Бе сбъркала. Може да помръдне, след като животът й зависи от това. Не че нещо я заплашва — та той дори не бе помръднал, дори не бе примигнал. Виеше й се свят от собственото й въображение. Отдръпна се назад, но не успя да се въздържи да не простене леко, когато и той стори същото.

Стояха така, почти прегърнати, на слънчевата светлина.

Какво ще направи той, питаше се тя. Какво ще направи тя?

Той не бе сигурен защо се въздържа. Може би заради леката уплаха, която долови у нея. Или може би заради шока, когато откри, че и той изпитва страха, който свиваше стомаха й на топка.

Именно той направи крачката назад; важната крачка назад.

— Ще се опитам да ги почистя — изрече. — И тогава отново ще се опиташ да запалиш.

Неволно събра ръце и преплете пръсти.

— Благодаря. Ще отида да позвъня на майка ми, че ще закъснея малко.

— Бриана. — Изчака отново да го погледне в очите. — Лицето ти е много привлекателно.

Не знаеше що за комплимент е това, но кимна:

— Благодаря. И твоето ми е симпатично.

Той посочи с глава:

— Колко внимателно да се захвана с това?

Нужни й бяха няколко мига, за да разбере, че има предвид колата, и още толкова, за да си възвърне гласа.

— Много. Изключително много.

Грей я изчака да влезе в къщата, преди да се хване на работа.

— Точно от това се опасявах — промърмори.

 

 

След като тя тръгна — двигателят на фиата определено се нуждаеше от основен ремонт — Грей направи дълга разходка из полята. За съжаление познаваше се добре и бе съвсем наясно, че всъщност го прави, за да забрави влечението, което изпита към Бриана.

Нормална реакция, уверяваше се. В края на краищата бе красива жена. А самият той отдавна не бе имал връзка с жена. Естествено бе либидото му да се обади.

Имаше една жена, сътрудничка на лондонското му издателство, с която се срещаше понякога. Но подозираше, че тя се интересува много повече как връзката им може да подпомогне нейната кариера, отколкото от самия него. С учудваща лекота той успя да предпази отношенията им да не станат по-интимни.

Реши, че започва да се уморява. Успехът понякога води до подобно състояние. Удоволствието и гордостта, които доставя, си имат цена: растящо чувство на недоверие, засилено предубеждение. Това рядко го тормозеше, тъй като никога не бе изпитвал особено доверие към хората. Смяташе, че е по-добре да вижда нещата такива каквито са, а не такива каквито желае да са. Онова, което иска е по-добре да го изрази в романите си.

Точно по този начин може да се възползва от реакцията си към Бриана. Тя щеше да е прототипът на героинята му — прекрасна, сериозна и спокойна жена, чийто очи загатват за тайни и ледени късове, но и за неподозирани огньове и скрити силни чувства.

Какво я кара да действа? За какво мечтае? От какво се страхува? На тези въпроси ще отговори, докато изгражда образа на жената с думи и въображение.

Дали ревнува сестра си заради невероятните й успехи? Дали презира властната си майка? Има ли мъж, когото да желае и който да я желае?

На тези въпроси трябва да намери отговора, докато опознава Бриана Конканън.

Грей си помисли, че ще трябва да съчетае всичките тези качества, преди да успее да напише романа.

Усмихна се, както вървеше. Да, така трябва да постъпи, защото искаше да узнае отговора на въпросите. Не изпитваше угризения да се рови в личния живот и преживявания на хората. И никаква вина, че крие своите.

Спря и се огледа наоколо. Бе попаднал на място, където не бе трудно човек да се загуби: море от зелени поля, в които пасяха едри крави, и ниви, разделени със сиви каменни огради. Утрото бе кристално ясно — виждаше проблясването на слънчевите лъчи по прозорците на къщурките в далечината, различаваше веещото се на вятъра простряно пране.

Над главата му небето бе яркосиньо — като на картичка. Но на запад започваха да се трупат облаци; лилавите им краищата вещаеха буря.

Долавяше миризмата на трева, крави и на дима от къщурката; усещаше дъха на морето. Вятърът си играеше из тревата, от време на време се виждаше как крава размахва опашка или пък птичка приветстваше деня с чуруликане.

За миг изпита угризения, че пренася измислени убийства и престъпления на такова място.

„Разполагам с шест месеца“, напомни си Грей. Шест месеца преди следващият му роман да се появи по книжарниците и той да се впусне, колкото е възможно по-весело, в забавлението да обикаля за представяне на книгата и да дава интервюта за пресата. Шест месеца, за да пресъздаде историята, оформила се вече в главата му. Шест месеца, през които да се наслади на това кътче от земята и на хората, които го обитават.

След това щеше да напусне, както бе напускал десетки места и стотици хора, и да продължи нататък. Местенето от място на място не го затрудняваше.

Стигна до каменна ограда, прескочи я и навлезе в следващата нива.

Струпаните в кръг камъни веднага привлякоха вниманието и въображението му. Бе виждал и по-големи формирования, бе стоял в центъра на Стоунхендж и бе изпитал величието му. Кръгът пред него едва ли бе по-широк от два метра и половина, а основният камък беше с човешки бой. Ала да го открие тук, издигнал се мълчаливо сред безразличните пасящи крави, му се стори прекрасно.

Кой ли го е построил и защо? Очарован, той го заобиколи най-напред от външната страна. Само два от трегерите бяха на място, останалите очевидно бяха повалени преди доста време в тъмнината на нощта. Поне той се надяваше да е било през нощта, по време на буря, защото грохотът от срутването би могъл да се оприличи на мощния рев на древен бог.

Сложи ръка върху основния камък. Нагрятата от слънцето повърхност бе топла, но от сърцевината му лъхаше леден хлад. Дали не бе подходящо да използва видяното по някакъв начин. Да пресъздаде в книгата си това място, навяващо мисли за древна магия?

Дали тук не е било извършено убийство? Пристъпи в центъра на кръга. Идеално място за жертвоприношение, мина му през ума. Ритуал, при който кръв ще облее зелената трева и основата на камъните.

Или може би тук е имало любов. Отчаяно и жадно преплитане на ръце и крака — хладната влажна трева отдолу, пълната луна в небето. А камъните стоят на стража, докато мъжът и жената се потапят в своята потребност.

Представяше си и двете картини еднакво ясно. Но втората му допадна много повече. Виждаше Бриана легнала на тревата, косите й — разпуснати, ръцете — протегнати, кожата й — бяла като мляко и галеща като вода.

Стройните й бедра ще се издигат нагоре, гърбът й ще се извива. И тогава той ще проникне в нея; тя ще извика. Закръглените, добре поддържани нокти ще оставят кървави дири по гърба му. Тялото й ще се подчини на неговите все по-бързи, по-дълбоки и по-силни тласъци, докато…

— Добро ви утро.

— Господи! — Грей подскочи. Дишаше тежко, устата му бе пресъхнала. По-късно щеше да му се стори забавно, но сега искаше да се изтръгне от еротичната си фантазия и да се съсредоточи върху мъжа, запътил се към каменния кръг.

Беше мургав, невероятно привлекателен, облечен в грубите здрави дрехи на фермер. На около тридесет, прецени, от онези поразяващи ирландци с тъмни къдрици и кобалтови очи, които гледаха дружелюбно и малко иронично.

Кучето на Бриана подскачаше весело наоколо. Като разпозна Грей, то се устреми към него, за да го поздрави.

— Любопитно място, нали? — подхвана мъжът с напевни провлачени нотки.

— Не очаквах да открия подобно нещо тук. — Като потупваше Кон по главата, Грей се измъкна от кръга. — Не се споменава в нито един от туристическите наръчници, с които разполагам.

— Наистина не е отбелязан. Той си е наш, ако мога така да се изразя, но нямаме нищо против да го виждат от време на време и други. Вие трябва да сте янкито на Бри. — Протегна загрубяла от работа ръка. — Аз съм Мърфи Мълдун.

— Собственикът на кравата, която тъпче розите.

Мъжът трепна.

— Господи! Никога няма да го забрави. А аз й ги възстанових до последния храст. Човек може да си помисли, че кравата е стъпкала първородното й дете. — Потърси подкрепа от Кон. Кучето седна, изви глава, но остана смълчано. — Настанихте ли се вече в „Блакторн“?

— Да. Опитвам се да попия атмосферата. — Грей отново се огледа наоколо. — Да не би да съм навлязъл във вашите земи?

— Вече не стреляме по случайно преминаващите през земите ни хора — увери го Мърфи.

— Радвам се да го чуя. — Продължи да изучава мъжа. У него имаше нещо солидно, което предразполагаше. — Снощи се отбих в кръчмата на О’Мейли и изпих една бира с мъж на име Руни.

— Искате да кажете, че сте го черпили една бира — уточни Мърфи ухилен.

— Две — поправи го Грей също ухилен. — Но той си ги заслужи заради селските клюки, които ми разказа.

— Някои от които вероятно са истински. — Извади кутия цигари и му предложи.

Грей поклати глава и втъкна палци в джобовете. Пушеше само докато пише.

— Мисля, че и вашето име се спомена.

— Не се и съмнявам.

— Онова, което липсва на младия Мърфи — изрече, като така добре имитираше говора на Руни, че ирландецът се разсмя гръмогласно, — е добра жена и яки синове, които да му помагат да обработва земята. Но той, Мърфи де, все гони идеалното и затова прекарва нощите си сам, в студеното легло.

— И това го разправя Руни, след като твърди, че прекарва повечето от вечерите в кръчмата, понеже жена му го тласка към пиенето.

— И за това спомена. — Грей зададе въпроса, за който бе подготвял почвата. — И след като някакъв градски измъкнал Маги изпод носа ви, в най-скоро време вие ще започнете да се навъртате около по-малката й сестра, така ли?

— Около Бри? — Той поклати глава и издуха цигарения дим. — Това е все едно да се захласвам по по-малката си сестра. — Продължаваше да се усмихва, но очите му проницателно изучаваха мъжа. — Това ли ви интересуваше, господин Тейн?

— Наричай ме Грей. Да, това исках да разбера.

— Тогава от мен да знаеш — пътят е чист. Но внимавай как стъпваш. Винаги съм готов да браня сестрите си. — Доволен, че е дал да се разбере как стоят нещата, той отново дръпна с наслада от цигарата. — Заповядай при мен на чаша чай.

— Трогнат съм от поканата, но нека го оставим за друг път. Днес трябва да свърша някои неща.

— Е, тогава да те оставям да си гледаш работата. Харесват ми книгите ти — подхвърли така, между другото и Грей се почувства особено поласкан. — Има една книжарница в Голуей, нищо чудно и да ти е интересно да я посетиш, ако пътуваш натам.

— Имам такива намерения.

— Е, няма начин да не я откриеш. Поздрави Бриана от мен. И не е зле да й споменеш, че нямам ни една кифличка в килера. — Зъбите му проблеснаха, когато се ухили. — Това ще я накара да ме съжали.

Подсвирна на кучето, което го последва, и се отдалечи с походката на човек, който върви по своя земя.

 

 

Рано следобед Бриана се прибра капнала, изцедена и напрегната. С облекчение откри, че от Грей няма и следа, като се изключи набързо написаната бележка, оставена на кухненската маса:

„Маги позвъни. Мърфи няма кифлички.“

Странно съобщение, помисли си тя. Защо ще звъни сестра й, за да я уведомява, че Мърфи няма кифлички?

Въздъхна, побутна бележката настрана и механично сложи чайника да заври водата, преди да започне да обмисля какво й трябва за приготовлението на доста изгодно купената от пазара кокошка.

Отново въздъхна и се предаде. Седна, облакъти се на масата и сведе глава. Не заплака. Сълзите нямаше да й помогнат, нямаше да променят нищо. Маив бе в едно от лошите си настроения и не престана да капризничи, да се оплаква и да сипе обвинения. „Може би вече понасям лошите дни по-трудно, защото през изминалата година имах доста хубави дни“ — разсъждаваше Бриана.

Майка й обичаше новата си къщурка, независимо дали го признаваше или не. Компанията на Лоти Съливан, пенсионираната медицинска сестра, която дъщерите й наеха като компаньонка на Маив, й допадаше, макар че и самият дявол не би успял да изтръгне подобно признание от майка им. Беше получила толкова удовлетворение, колкото можеше.

Но никога не забрави, че дължи всеки свой залък на Маги. И никога нямаше да престане да ненавижда това положение.

Днешният ден бе един от онези, в които тя си го изкара на по-малката си дъщеря, не престана да намира недостатъци на всичко. Като се прибави напрежението, което Бриана изпитваше заради наскоро откритите писма, тя направо бе изтощена.

Затвори очи и си позволи за малко да помечтае. Искаше майка й да е щастлива. Искаше Маив да изпита отново, макар и малкото радост и удоволствие, които бе имала на младини. А най-много искаше да може да обича майка си открито и щедро, а не просто от чувство за дълг.

Мечтаеше да има свое семейство, домът й да е пълен с любов и смях; искаше не само преминаващи гости, които пристигат и заминават, искаше нещо постоянно.

Помисли си, че ако получаваше за всяка мечта по едно пени, щеше да е богата като Крез. Стана от масата. Знаеше, че умората и отчаянието ще изчезнат, щом се залови за работа.

За вечеря Грей щеше да получи хубава пълнена, печена кокошка с подправки и обилно залята със сос.

А Мърфи, Бог да го пази, щеше да получи кифлички.