Нора Робъртс
Родена в лед (24)

Двадесет и трета глава

Когато Грей се завърна с вечерята, болничната стая на Бриана приличаше на градината й, масата до леглото й бе отрупана с букети рози, фрезии, лилии, нарциси, маргарити и карамфили.

Той прехвърли огромния букет, който носеше, в другата си ръка и поклати глава:

— Тези май са излишни.

— Не, не са. Прекрасни са. Толкова суетене около една цицина на главата. — Взе букета със здравата си ръка, постави го, както се държи бебе и зарови лице в него. — Но ми е приятно. Маги и Роуган ми донесоха тези, а Мърфи — тези. А последните получих от семейство Карстеърс. Не мислиш ли, че е мило от тяхна страна?

— Те се притесниха доста. — Той остави голямата хартиена торба, която носеше. — Помолиха ме да ти предам, че ще останат още една вечер, а може и две, в зависимост от това кога ще те пуснат оттук.

— Това е добре, разбира се. Но утре си тръгвам и ако се наложи, ще избягам през прозореца. — Тя хвърли поглед към торбата. — Наистина ли донесе нещо за ядене?

— Да. Успях да се промъкна покрай едрата медицинска сестра с орловия поглед там отвън.

— А, госпожа Манион. Всява ужас, нали?

— Мен ме плаши. — Придърпа стол близо до леглото, седна и започна да вади нещата от торбата. — Добър апетит — пожела той и й подаде хамбургер. — О, чакай. Дай цветята. — Стана и взе букета от ръцете й. — Сигурно им трябва вода. Ето, ти яж — подаде й пакетче пържени картофи. — Ще отида да намеря ваза.

Щом той излезе, Бриана се опита да се завърти, за да види какво друго има в торбата, оставена на пода, но рамото й пречеше да се движи свободно. Облегна се назад и отхапа от сандвича. Шумът от забързани стъпки върна усмивката на лицето й.

— Къде искаш да ги сложа? — попита Грей.

— На малката масичка ей там. Да, чудесно. Вечерята ти изстива, Грей.

Той седна и извади сандвич от торбата.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не съм чак толкова зле, че така да ме глезиш, но се радвам, че остана да хапнем заедно.

— Това е едва началото, скъпа. — Намигна й и бръкна в торбата.

— О, Грей… Нощница. Истинска нощница. — Беше семпла, бяла и памучна, но изпълни очите й с благодарствени сълзи. — Не мога да изразя колко съм трогната. Виж с какво ужасно нещо ме навлякоха.

— Ще ти помогна да се преоблечеш след вечеря. Има още.

— Чехли. И четка за коса. Слава богу!

— Всъщност не мога да си припиша цялата заслуга. Идеята бе на Маги.

— Бог да я благослови! И теб.

— Каза, че блузата ти е съсипана.

Цялата в кръв, бе казала Маги и като се сети за думите й, потрепери.

— Утре ще разрешим този проблем, ако те пуснат. Я да видим какво още има? Четка за зъби, малко бурканче от крема, който използваш. Ха, почти забравих напитките. — Подаде й хартиена чаша с пластмасов капак, през който минаваше сламката. — Увериха ме, че е хубаво.

— За всичко си помислил.

— Абсолютно. Дори за развлечението.

— Книга?

— Любовен роман. Видях, че държиш няколко в библиотечката си в пансиона.

— Харесвам ги. — Сърце не й даваше да му обърне внимание, че заради главоболието няма да успее да прочете дори и ред. — Много труд си си дал.

— Само малко попазарувах. Опитай се да хапнеш още.

Тя послушно отхапа от сандвича.

— Когато се прибереш, да благодариш на госпожа О’Мейли от мое име и й предай да не се занимава с миенето на чиниите.

— Но аз няма да се прибера, докато не те пуснат.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ.

— Разбира се, че мога. — Дояде сандвича, смачка салфетката на топка и я хвърли в кошчето. — Изработил съм план.

— Грейсън, трябва да се прибереш. Да си починеш.

— Чуй плана — настоя той, сякаш тя нищо не бе казала. — Като приключи часът за посещение, ще се скрия в банята, докато нещата се поуспокоят. Вероятно ще проверят по стаите, затова ще изчакам.

— Това е абсурд.

— Няма начин да не успея. След това загасят лампите и си готова за сън. Тогава се появявам аз.

— И ще седим на тъмно цяла нощ? Грейсън, не съм тръгнала да умирам. Искам да се прибереш.

— Не мога да го направя. А и няма да стоим на тъмно. — Ухилен самодоволно, той измъкна последната покупка от торбата. — Виждаш ли? Лампичка, от онези, които закачаш до главата си, ако искаш да четеш, без да пречиш на някого от съседното легло.

Удивена, тя поклати глава.

— Побъркал си се.

— Напротив. Смятам се за доста изобретателен. Така няма да съм в пансиона и да се тревожа, а ти няма да си тук сама и окаяна. Ще ти почета, докато ти се приспи.

— Ще ми четеш? — повтори тя тихо. — Ще ми четеш на глас?

— Разбира се. Ти няма да виждаш буквите, след като си със сътресение, нали?

— Не. — Нищо, абсолютно нищо в целия й живот досега, не я бе трогвало толкова. — Би трябвало да те накарам да си вървиш, но така ми се ще да останеш.

— Значи двамата искаме едно и също. Знаеш ли, според анотацията на корицата романът май си го бива. „Непобедим съюз“ — зачете той. — „Катарина никога няма да бъде опитомена. Красавицата с червеникави коси и лице на богиня притежава духа на воин и ще рискува всичко, за да отмъсти за смъртта на баща си. Готова е да се омъжи и дори да се люби с най-свирепия си враг.“ — Вдигна вежди. — Бива си го това момиче Катарина. А и героят не пада по-долу. „Ян никога няма да се предаде. Смелият и кален в битки лорд от планините, известен като Тъмния господар, е готов да се опълчи срещу враг или приятел, та да защити земите и жена си, заклети врагове, заклети любовници, те образуват съюз, който ги отвежда към съдбата и страстта.“ — Отгърна на заглавната страница. — Звучи интересно, не смяташ ли? А са и красива двойка. Действието се развива в Шотландия през дванадесети век. Катарина е единственото дете на овдовял земевладелец. Оставил я да расте твърде свободно, затова придобила доста мъжки умения: бие се със сабя, стреля с лък, знае да ловува. Организират заговор срещу баща й и го убиват, а тя става единствена наследница на земите. Злият и малко луд злодей иска да й ги отнеме. Но нашата героиня не си оставя магарето в калта.

Бриана се усмихна и хвана ръката на Грей.

— Чел ли си я?

— Прелистих я, докато чаках да платя. Има невероятно еротична сцена на страница двеста петдесет и първа. Но ще стигнем и до нея. Сигурно ще дойдат да ти премерят кръвното и то не бива да е повишено. И е добре да се отървем и от тези улики.

Той събра хартиите, салфетките и чашите от тайната вечеря.

Едва ги натика в торбата и вратата се отвори. Сестра Манион, едра като борец, влезе.

— Времето за посещения почти изтече, господин Тейн.

— Да, госпожо.

— Как се чувствате, госпожице Конканън? Вие ли ви се свят, повдига ли ви се, зрението ви да е неясно?

— Не, не. Чувствам се добре. Дори се чудех…

— Радвам се да го чуя. — Сестра Манион с лекота пресече очакваната молба да бъде пусната и започна да нанася данни в картона, прикрепен към леглото. — Опитайте се да поспите. На всеки три часа ще ви проверяваме.

Постави табла на нощното шкафче. Бриана хвърли поглед натам и пребледня.

— Какво е това? Нали ви казах, че съм добре. Нямам нужда от инжекция. Грейсън!

— Аз…

Строгият поглед на сестра Манион бързо го измъкна от ролята му на герой.

— Не е инжекция. Трябва да ви вземем малко кръв.

— За какво? — Забравяйки всякакво достойнство Бриана се сви назад. — Загубих доста кръв. Вземете от нея.

— Дръжте се сериозно. Дайте ми ръката си.

— Бри, погледни ме. — Грей преплете пръсти с нейните. — Обърни се към мен. Разказах ли ти какво ми се случи, когато за пръв път бях в Мексико? Бях се запознал с едни хора и те ме взеха на лодката си. Пътувахме из залива. Беше много красиво. Топъл въздух, кристални сини води. Видяхме малка баракуда да плува редом с нас.

С крайчето на окото си видя сестра Манион да пъха иглата под кожата на Бриана. Стомахът му се сви.

— Както и да е — заговори той забързано. — Един от мъжете взе фотоапарат. Наведе се през борда и мама баракуда изведнъж изскочи от водата. Всички замръзнаха. А тя се навря в обектива и му се хили с всичките си остри зъби. Сякаш му позира. След това се спусна обратно във водата, взе си малкото и се отдалечиха.

— Сега го измисли.

— Самата истина е — възрази той, като продължаваше отчаяно да лъже, — нали видях снимката. Доколкото си спомням, я продаде на списанието „Нешънъл Джиографик“ или на „Инкуайърър“. Чух, че продължавал да се навърта из Мексиканския залив с надежда да повтори успеха.

— Готово. — Сестрата постави памуче в свивката на ръката на Бриана. — Вечерята ви ей сега ще дойде, госпожице, ако я искате след хамбургера.

— Не, благодаря. Ще се постарая да си почина.

— Пет минути, господин Тейн.

Грейсън се почеса по брадичката, когато вратата се затвори зад нея.

— Тук май ни изобличиха.

Сега вече Бриана се нацупи.

— Каза, че ще ги размажеш, ако дойдат с иглите.

— Тя е доста по-едра от мен. — Наведе се и нежно я целуна. — Горката Бри!

Тя побарабани с пръсти по книгата на леглото до нея.

— Ян нямаше да го допусне.

— Да, ама я му виж телосложението. Може и кон да повали. Никога не бих могъл да се сравня с Тъмния господар.

— Нищо. И така те харесвам. Ухилени баракуди — заяви тя с усмивка. — Как измисляш такива неща?

— Талантлив съм. — Отиде до вратата, надникна навън. — Не я виждам. Ще загася лампата и ще се шмугна в банята. След десет минути съм при теб.

В продължение на два часа й чете за опасните, но изпълнени с романтика и преживявания приключения на Ян и Катарина. От време на време протягаше ръка и я погалваше, като се наслаждаваше на досега и все по-дълго задържаше пръстите си.

Тя знаеше, че никога няма да забрави как звучи гласът му, докато имитира провлачения шотландски говор в диалозите, за да я развеселява. А и как изглежда: по лицето му, осветено от лампичката, пробягваха сенки, а очите му бяха тъмни.

Нейният герой, помисли си тя, сега и завинаги. Бриана затвори очи и се заслуша в думите.

— Моя си! — Ян я грабна в силните си здрави ръце и потрепери от обзелата го страст. — По закон и право си моя! И аз съм обречен на теб, Катарина, от този ден, от този час.

— А ти мой ли си, Ян? — безстрашно прокара пръсти през косите му тя и го привлече по-близо. — Мой ли си, Тъмни Господарю?

— Никой не те е обичал повече — закле й се той. — И никой няма да те обича така.

 

 

Бриана заспа, мечтаейки думите, които Грей четеше, да бяха негови.

Грей я наблюдаваше, равномерното, бавно дишане му подсказа, че се е унесла. Едва тогава се отпусна и зарови лице в ръцете си. Беше си обещал да се държи непринудено и сега вече напрежението си личеше.

Тя не бе пострадала много. Но колкото и пъти да си го повтори, не успя да се освободи от ужаса, който го обзе от момента, когато Мърфи влезе в кухнята.

Той не искаше тя да е в болница, цялата натъртена и бинтована. Не искаше да е наранена по никакъв начин. А сега щеше завинаги да запомни и винаги да е нащрек, че нещо може да й се случи. Че може невинаги да е такава, каквато му се щеше — усмихната и тананикаща, докато върши нещо из кухнята или се занимава с цветята си.

Ядосваше се, че заедно с всички други спомени ще отнесе и спомена за това как я вижда в момента. И се ядосваше, защото вече знаеше, че е започнал да държи на нея и спомените за Бриана няма да избледнеят както толкова много други.

Щеше винаги да си спомня за нея и онова, което изпитваше, щеше да му попречи да си тръгне. Трябваше да го направи скоро.

Мислеше за това през дългата безсънна нощ. Всеки път, когато медицинската сестра идваше да провери как е Бриана, той слушаше прошепнатите въпроси и сънените й отговори. Единият път, когато излезе от банята тя нежно произнесе името му.

— Спи. — Отметна кичур от челото й. — Още не се е съмнало.

— Грейсън… — Унасяше се, но потърси и хвана ръката му. — Още си тук…

— Да. — Погледна я и се намръщи. — Още съм тук.

Когато се събуди, навън бе светло. Забравила за състоянието си, тя се накани да седне, но внезапната остра болка в рамото я върна към действителността. По-скоро ядосана, отколкото уплашена, тя докосна превръзката на челото и се огледа за Грей. Надяваше се да е намерил празно легло или кушетка в някоя от чакалните, където да поспи. Усмихна се на букета му и съжали, че не му каза да го постави по-близо, за да успее да го докосне.

Вдигна нощницата и прехапа устни. През гръдния кош, там където я бе притиснал предпазният колан, имаше натъртвания във всички цветове на дъгата. При вида им изпита благодарност, че снощи, когато Грей й помогна да се преоблече, беше тъмно.

Не бе честно да изглежда така през последните няколко дни, които им оставаха. Искаше да е красива за него.

— Добро утро, госпожице Конканън. Виждам, че сте се събудили.

Влезе млада, усмихната сестра, напращяла от здраве. Бриана почти я намрази.

— Да. Кога ще дойде лекарят, за да си вървя?

— О, скоро ще започне визитацията, не се тревожете. Сестра Манион каза, че сте изкарали спокойно нощта. — Докато говореше, сложи на ръката на Бриана апарата за мерене на кръвно налягане, тикна термометър в устата й. — Значи не ви се вие свят? Добре — изрече тя, след като Бриана поклати глава. Провери за кръвното налягане, извади термометъра, отчете температурата и доволна от резултата, кимна. — Чудесно се справяте.

— Готова съм да си тръгна.

— И това ще стане. — Сестрата отбелязваше нещо в картона. — Сестра ви се обади рано сутринта, а също и господин Бигс. Каза, че е американец. Той ви бил блъснал. Уверих и двамата, че сте добре. Рамото боли ли ви?

— Малко.

— Ние можем да ви дадем болкоуспокояващо — определи тя, след като провери данните в картона.

— Не искам инжекция.

— За гълтане. — Тя се засмя. — Ей сега ще донесат закуската. О, сестра Манион каза, че ще ви трябват две табли, едната — за господин Тейн. — Очевидно развеселена от случката, тя се усмихна и погледна към банята. — Тръгвам след минута, господин Тейн, може да излезете — изрече тя високо. — Каза, че е страшно привлекателен — прошепна на Бриана с дяволита усмивка.

— Такъв е.

— Късметлийка сте. Ще ви донеса обезболяващо.

Щом вратата се затвори, Грей излезе от банята със свъсени вежди.

— Тази жена да няма вграден радар?

— Наистина си бил там. О, Грей, помислих, че си намерил къде да полегнеш. Цяла нощ ли не си спал?

— Свикнал съм да стоя буден през нощта. Е, ти изглеждаш много по-добре. — Приближи се; на лицето му се изписа истинско облекчение. — Много по-добре.

— Не искам да си представям как изглеждам. А ти очевидно си изморен.

— Вече не чувствам умора, а глад. — Притисна стомаха си с ръка. — Но не съм уморен. Как мислиш, какво ли ще ни дадат за закуска?

 

 

— Нали не възнамеряваш да ме отнесеш до къщата?

— Напротив. — Грей заобиколи колата и отвори вратата. — Лекарят каза, че може да се прибереш, ако не се преуморяваш, ако почиваш следобед и не вдигаш тежко.

— Нищо не вдигам, както виждаш.

— Не, аз ще го сторя. — Като пазеше рамото й, той я вдигна на ръце. — Твърдят, че жените смятат подобно отношение за романтично.

— При други обстоятелства. Мога да ходя, Грейсън. Краката ми са наред.

— И слава богу! — Целуна я по носа. — Казвал ли съм ти, че са страхотни?

— Май не. — Тя се усмихна, независимо че той притисна рамото й, а гърдите я боляха. Важното е, реши тя, че се бе сетил. — Е, щом ще се правиш на Тъмния господар, отнеси ме вътре. Очаквам да ме целунеш истински.

— Станала си ненаситна, откакто си удари главата. — Той я понесе по алеята. — Но вероятно ще трябва да изпълнявам капризите ти.

Преди да достигнат вратата, тя се отвори със замах и Маги изскочи отвътре.

— Ето ви най-после. Имам чувството, че чакам от часове. Как си?

— Глезят ме. И ако вие всичките не внимавате, ще взема да свикна.

— Внеси я, Грей. Има ли нещо, което да трябва да взема от колата?

— Около един хектар цветя.

— Ще ги прибера.

Тя се втурна да изпълни задачата. В този момент семейство Карстеърс се завтече по коридора.

— О, Бриана, горкото дете! Толкова се тревожехме. Джони и аз почти не мигнахме, като си представяхме, че си в болницата. Толкова потискащо място. Не мога да си обясня как човек се хваща на работа там. Искаш ли чай или влажна кърпа на главата? Нещо друго?

— Не, благодаря, Айрис — увери я Бриана, когато най-сетне успя да се обади. — Съжалявам, че сте се безпокоили. Дребна работа.

— Глупости! Катастрофа, нощ в болница, сътресение на мозъка… Боли ли те главата?

Започваше да я наболява.

— Радвам се, че отново си у дома — обади се и Карстеърс, като потупа съпругата си по ръката, за да я успокои.

— Надявам се госпожа О’Мейли да се е погрижила за вас.

— Тя е истинско съкровище, уверявам те.

— Къде искаш да сложа цветята, Бри? — попита Маги иззад многото букети.

— Ами…

— Ще ги отнеса в стаята ти — реши Маги. — Роуган ще намине да те види веднага щом Лиам се събуди. Всички от селото се обадиха да питат за теб и изпратиха толкова сладкиши, че можеш да изхраниш цяла армия повече от седмица.

— Ето го нашето момиче.

Бършейки ръце в престилката, Лоти се зададе от кухнята.

— Лоти? Не знаех, че си тук!

— Разбира се, че съм тук. Нали трябва да се уверя как ще се настаниш и дали ще има кой да се грижи за теб? Грейсън, отнеси я в стаята й. Трябва да си почива.

— О, Грейсън, пусни ме!

Той само я стисна по-силно.

— Ние сме повече. И ако не се държиш прилично, няма да ти дочета романа.

— Това са глупости. — Докато роптаеше, Грей я положи на леглото. — То си е все едно отново да съм в болницата.

— Стига си мърморила. Ей сега ще ти направя чай. — Лоти започна да оправя възглавницата, да приглажда чаршафите. — След това ще поспиш. Толкова много хора ще минат да те видят, трябва да си отпочинала.

— Поне ми дайте плетката.

— Ще решим това по-късно. Грей, остани тук. Внимавай да не става.

Бриана се нацупи и скръсти ръце.

— По-добре и ти си върви, след като не си на моя страна.

— О, най-после пролича истинската ти същност. — Той се облегна на вратата, без да откъсва поглед от нея. — Доста си опърничава, не смяташ ли?

— Опърничава, така ли? Не желая да ми нареждат какво да правя и това ме прави опърничава?

— Цупиш се и се оплакваш, че се грижат за теб. Това наричам опърничавост.

— Добре, опърничава съм.

— Време е за лекарството. — Извади шишенцето от джоба и отиде в банята да напълни чаша с вода.

— То ме приспива — възропта тя, докато той й подаваше хапчето.

— Искаш да стисна носа ти, за да те накарам да го глътнеш, така ли?

Като си представи и това унижение, Бриана сграбчи хапчето и чашата.

— Готово. Сега щастлив ли си?

— Ще съм щастлив, когато престане да те боли.

Тя изведнъж загуби желание да спори.

— Извинявай, Грей. Много лошо се държа.

— Пострадала си. — Приседна на леглото и взе ръката й. — И аз съм бил разнебитван няколко пъти. Първият ден е мъчителен.

Тя въздъхна.

— А аз мислех, че ще се чувствам по-добре, и ме е яд, че не е така. Нямах намерение да се заяждам с теб.

— Ето ти чая, мила. — Лоти влезе и й поднесе чашата. — И хайде да ти свалим обувките, за да ти е по-удобно.

— Лоти, благодаря ти, че дойде.

— О, няма за какво да ми благодариш. С госпожа О’Мейли ще се заемем с пансиона, докато се пооправиш. Не се тревожи за нищо. — Метна леко одеялце върху краката й. — Грейсън, ще се погрижиш да си почине, нали?

— Разчитай на мен. — Импулсивно стана и я целуна по бузата. — Ти си съкровище, Лоти Съливан.

— О, я стига!

Поруменяла от удоволствие, тя се върна в кухнята.

— Ти също, Грейсън Тейн — прошепна Бриана. — Истинско съкровище.

— Карай в този дух. — Изведнъж се сепна, кимна по посока на кухнята и попита: — Умее ли да готви?

Тя се засмя, както той се бе надявал, че ще стори.

— Чудесна готвачка е нашата Лоти. А и няма да ти е нужен кой знае колко чар, за да я накараш да ти приготви каквото желаеш.

— Ще го имам предвид. Маги донесе книгата. — Вдигна я от нощното шкафче, където сестра й я бе оставила. — Готова ли си за още една глава зашеметяваща средновековна любов?

— Да.

— Снощи заспа, докато ти четях — отбеляза той, прелиствайки страниците. — Кое е последното, което си спомняш?

— Когато той й казва, че я обича.

— Смяташ, че това ще е лесно да се намери?

— Казва й го за първи път. — Потупа леглото, тъй като искаше той отново да седне до нея. — Човек не забравя първия път, когато чуе тези думи. — Пръстите му продължиха да разлистват страниците, той леко се стегна, но не каза нищо. Бриана разбираше какво му е и докосна ръката му. — Това не бива да те безпокои, Грейсън. Чувството ми към теб не трябва да те тревожи.

Но правеше точно това. Ала имаше и нещо друго и той реши, че поне него може да й даде.

— То ме покорява, Бриана. — Вдигна златистокафеникавите си очи и я погледна неуверено. — И ме зашеметява.

— Един ден, когато си припомниш как го чу за пръв път от мен, се надявам да изпиташ удоволствие. — Отпи от чая и му се усмихна. — Разкажи ми приказка, Грейсън.