Нора Робъртс
Родена в лед (22)

Двадесет и първа глава

За пръв път откакто Бриана бе отворила дома си за гости, пожела да прати всички по дяволите. Ненавиждаше ги — оставаше й толкова малко време да прекара с Грей. Макар че се презираше, но ненавиждаше и часовете, които той прекарваше затворен в стаята, за да довърши романа, довел го при нея.

Стараеше се да прикрива тези чувства. Дните минаваха и тя се опитваше да се убеди, че паниката и тъгата постепенно ще изчезнат. Та животът й бе почти такъв, какъвто го искаше. Почти.

Може и да няма съпруг и деца, за които винаги бе мечтала, но има толкова други неща, с които да се занимава. Поуспокояваше се, като си припомняше дребните радости, докато вършеше всекидневните си задължения.

Понесе току-що сваленото от простора пране нагоре по стълбите. Вратата на стаята на Грей бе открехната и тя влезе. Остави бельото. Не се налагаше да сменя чаршафите му — от дни той спеше в нейното легло. Но прахът в стаята трябваше да се избърше, реши тя и е добре да използва отсъствието му. На бюрото му цареше пълен хаос.

Започна от него: изхвърли препълнения пепелник, подреди книгите и листовете и тайно се надяваше да прочете част от романа, който пишеше. Вместо това откри разкъсани пликове, писма, на които не бе отговорил, и набързо написани на ръка ирландски поверия. Развеселена ги прочете:

 

 

„Не говори лоши думи за феите в петък, защото са наоколо и ще ти причинят зло, ако се обидят.“

„Ако сврака кацне на прага ти и те погледне, означава сигурна и неизбежна смърт.“

„Ако човек мине под конопено въже, ще бъде застигнат от насилствена смърт.“

 

 

— Бриана, изненадваш ме. Ровиш из чужди неща.

Изчерви се, изпусна тефтера и дръпна ръце назад. Съвсем в стила на Грейсън Тейн, помисли си тя, да издебне в гръб някого.

— Не ровя, а бърша прах.

Той отпи бавно от кафето, което си направи в кухнята. Даде си сметка, че никога не я е виждал така смутена.

— Не виждам да държиш парцал за прах — не отстъпваше той.

Хваната натясно, Бриана високомерно отвърна:

— Тъкмо отивах да взема. По бюрото ти цари невероятен хаос и исках да пооправя.

— Четеше ми записките.

— Подреждах тефтерите и книгите. Е, може и да съм хвърлила поглед на написаното. Все поверия за злото и смъртта.

— Изкарвам си хляба със злото и смъртта. — Ухили се и се приближи към нея. — Ей това ми допада: „На Халоутайд, пада се на първи ноември…“.

— Много добре знам кога се пада Халоутайд.

— Разбира се, че знаеш. Та на Халоутайд, когато във въздуха витае смъртта, всичко се превръща в символ на съдбата. Ако на този ден извикаш името на човек отвън и го повториш три пъти, резултатът е фатален.

Грей се ухили.

— Това са глупости — сряза го тя, но усети как потреперва.

— Много са интересни. Това, което ти прочетох, го използвах. — Остави бележката си и се вгледа в нея. Лицето й все още беше зачервено. — Знаеш ли каква е бедата при компютрите? — Вдигна една дискета, потупа с нея по дланта си и продължи да изучава лицето й с насмешлив поглед. — Няма смачкани листове, захвърлени от писателя, които любопитните да изгладят и прочетат.

— Сякаш съм способна на подобна постъпка! — Отправи се към коша с чаршафите. — Чакат ме легла за оправяне.

— Искаш ли да прочетеш малко?

Спря се, обърна се и го изгледа подозрително.

— От твоята книга ли?

— Да не мислиш, че ти говоря за местната метеорологична прогноза? Разбира се, че от моя роман. Има едно място, където някакво поверие би ми свършило работа. Ще направи диалога по-въздействащ.

— Ако мога да помогна, с удоволствие ще го направя.

— Бри, нямаш търпение да прочетеш ръкописа. Ако ме бе помолила, щях да ти предоставя тази възможност.

— От съжителството ми с Маги съм си научила урока. — Отново остави чаршафите. — Но пък си струва да рискуваш живота си, да влезеш в работилницата й и да видиш творбата, която създава в момента.

— Аз съм с по-благ характер. — Включи компютъра и постави дискета. — Случката става в местна кръчма. Тук за пръв път Макгий среща Талия.

— Талия? Името е келтско.

— Знам. Означава „миролюбив“. Сега ще намеря мястото. — Пръстите му играха по клавиатурата. — Говориш ли келтски?

— Да, и двете с Маги. Научихме го от баба.

Погледна я смаяно.

— Да ме вземат дяволите! Как не ми мина през ума? Знаеш ли колко време загубих да търся значението на разни думи? Исках да използвам няколко за по-голяма достоверност.

— Да ме беше попитал.

Той изсумтя.

— Вече е късно. А, ето го. Макгий е ченге от ирландски произход. Пристигнал е в Ирландия, за да провери някаква древна семейна история, да си разчисти сметките и да отговори на въпроси, които го измъчват. Но най-много му се иска да е сам, за да може да се съвземе. Участвал е в неуспешна полицейска акция и се смята виновен за смъртта на неволния свидетел — шестгодишно дете.

— Звучи тъжно.

— Да, има си проблеми. И Талия си ги има. Вдовица е. Съпругът й и детето й са загинали при катастрофа, оцеляла само тя. Успява да се посъвземе, но все й тежи. Мъжът й не е бил стока и често е пожелавала да го види мъртъв.

— И се чувства виновна, че той е починал, и я боли, защото детето й е било отнето като наказание за помислите й.

— Горе-долу. Както и да е — действието се развива в местната кръчма. Няколко страници е. Седни. Сега внимавай. — Наведе се през рамото й и хвана ръката й. — Виждаш ли тези два клавиша?

— Да.

— Когато прочетеш изписаното на екрана и искаш да продължиш, натискаш този. Ако искаш да се върнеш и да препрочетеш нещо, натискаш втория. Бриана?

— Да?

— Ако докоснеш някой друг клавиш, ще ти отрежа пръстите.

— Очевидно, защото си с по-благ характер от нейния?

— Точно така. Написаното на дискетите е съхранено, но не бива да придобиваш лоши навици. — Целуна я по главата. — Ще сляза долу да видя как върви изграждането на оранжерията. Ако попаднеш на нещо, което не ти звучи добре или е неправдоподобно, отбележи си тук, на това листче.

— Добре. — Нетърпеливо му махна с ръка. — Върви.

Грей излезе навън. Камъните за основата на оранжерията почти бяха положени. Не се изненада, когато завари Мърфи сам да нагласява последните.

— Не знаех, че освен фермер си и строител.

— О, правя това-онова. Внимавайте хоросанът да не е толкова рядък този път — предупреди хилавото момче. — Това е племенникът ми — Тим Макбрайд. От Корк е и ми е на гости. Все слуша вашата американска кънтри музика.

— Ранди Травис, Уинона, Гарт Брукс?

— Всичките — отвърна Тим със същата като на вуйчо си усмивка.

Грей се наведе и подаде камък на Мърфи, докато обсъждаше достойнствата на кънтри музиката с момчето. Не след дълго помагаше при забъркването на хоросана и подаваше, доволно промърморваше, когато стореното по строежа го удовлетворяваше.

— Яки ръце имаш, нищо че си писател — отбеляза Мърфи.

— Едно лято работих в строителна бригада. Бърках хоросан и го сипвах в количките, а слънцето размекваше мозъка ми.

— Днес времето е хубаво. — Доволен от постигнатото, Мърфи спря да запали цигара. — Ако се задържи такова до седмица, ще довършим оранжерията.

Една седмица, помисли си Грей; и на него му оставаше почти толкова.

— Колко благородно, че се откъсваш от своята работа, за да й помогнеш.

— Тук го наричаме общност — отвърна Мърфи непринудено. — Така живеем. Никой не е сам, защото има семейство и съседи. Ще дойдат още трима-четирима мъже, когато стане време да се вдигне рамката и да се поставят стъклата. А и други ще дойдат, ако трябва да й изградим плотове, пейки… Докато приключим, всеки ще е с чувството, че част от оранжерията е негова. А Бриана ще раздава разсад за градините на всички. — Той издиша дима. — Всичко се върти в кръг, така да се каже. Това е общността.

Грей разбираше за какво става дума. То бе същото, което усети и на което за миг завидя в църквата при кръщенето на Лиам.

— Никога ли не те… безпокои, че като приемаш нечия услуга, си задължен да отвърнеш със същото?

— Ама и вие, янките, сте едни! — Мърфи се захили, дръпна за последен път от цигарата и я загаси в камъка. Познаваше Бриана и предпочете да пусне фаса в джоба си, вместо да го хвърли. — Все за разплащане мислите. Задължен не е думата. Чувство за сигурност е по-точно. Знаеш, че е достатъчно само да помолиш и някой ще ти се притече на помощ, ако имаш нужда. И знаеш, че и ти би постъпил така.

Обърна се към племенника си:

— Е, Тим, да събираме инструментите. Трябва да си вървим. Кажи на Бри да не пипа камъните, Грейсън. Трябва да позасъхнат.

— Добре, ще… Божичко, съвсем забравих за нея. Ще се видим по-късно.

Втурна се обратно в къщата. Бързият поглед, който хвърли към часовника в кухнята, го накара да трепне. Беше я оставил за повече от час.

Завари я точно както я беше оставил.

— Доста време ти е нужно да изчетеш половин глава.

Макар и този път да не бе очаквала появата му, тя не подскочи. Когато откъсна очи от екрана, за да го погледне, той видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Толкова ли е лошо?

Усмихна се плахо и с изненада откри, че е притеснен каква ще бъде оценката й.

— Прекрасно е. — Бръкна в джоба на престилката, за да си извади кърпичката. — Наистина. Особено там, където Талия седи в градината и мисли за детето си. Страдаш заедно с нея. Тя съвсем не прилича на измислена героиня.

Втората му изненада бе, че може да се чувства неловко. Усещаше, че похвалите й са съвсем искрени.

— Ами такава ми беше идеята.

— Имаш невероятната дарба, Грей, силно да вълнуваш читателите си. Попрочетох малко и след онази част, за която ме беше помолил. Извинявай, но се увлякох.

— Поласкан съм. — Погледна към екрана и установи, че е прочела около стотина страници. — Значи ти харесва?

— О, да. Много. Има нещо по-различно… По-… — Не успяваше да намери думата. — Не е като другите ти романи. О, да, има настроение, интересни описания и тя като другите всява страх. Докато четях за първото убийство, при развалините, мислех, че сърцето ми ще спре. И нещо злорадо…

— Не спирай.

Той я погали по косата и седна на леглото.

— Ами… — Събра ръце и ги положи на бюрото, докато обмисляше думите. — Присъства и характерният ти хумор. А и окото ти нищо не пропуска. Онази сцена в кръчмата. Ами влизала съм там стотици пъти, и сякаш видях Тим О’Мейли зад барплота или Мърфи, който тихо свири в ъгъла. Ще му хареса, че си го описал толкова привлекателен.

— Мислиш, че ще се познае?

— О, разбира се. Не знам обаче как ще погледне, че е един от заподозрените или дори самият убиец, ако така си го изкарал накрая.

Тя млъкна и го погледна въпросително, но той само поклати глава.

— Нали не вярваш, че ще ти кажа кой е извършителят?

— Не. — Въздъхна и опря брадичка на ръцете си. — На Мърфи романът вероятно ще му хареса. Личи си твоето добро отношение към селото, към земята и хората. Забелязва се от малките неща: как семейството се прибира от църква в неделя, старецът и кучето му в дъжда, малкото момиче, което танцува с дядо си в кръчмата…

— Лесно е да се пише, когато има толкова много за описване, когато всичко си видял с очите си.

— С твоите очи ти виждаш много повече от другите. — Вдигна безпомощно ръце. За разлика от него й липсваха думи, за да предаде точно мислите си. — Ти стигаш до сърцевината на нещата. В този роман се усеща по-голяма дълбочина от обичайната. Битката, която Макгий води със себе си, докато се чуди какво да направи. Как само мечтае да не се налага да предприема нищо, а е наясно, че не може. И как Талия преживява скръбта си, която едва не я убива, но не престава да се опитва да намери смисъл да живее. Как да ти обясня…

— Много добре се справяш — изрече Грей.

— Трогна ме. Не мога да си представя, че е било написано тук, в моя дом.

— Мисля, че никъде другаде не можеше да бъде написано.

Надигна се и я разочарова, когато след удрянето на няколко клавиша текстът на екрана изчезна. Надяваше се, че ще й позволи да почете още.

— О, променил си заглавието — възкликна тя, когато се появи титулната страница. — „Последно изкупление“. Харесва ми. Това е темата, нали? Убийствата и смъртта, които са съпътствали живота на Макгий и Талия преди промените след срещата им.

— Така се получи — обясни той.

Натисна още някакво копче и се появи страницата с посвещението. От всички книги, които бе написал, за втори път правеше посвещение. Първият път бе за Арлийн.

„На Бриана, заради безценните й качества.“

— О, Грейсън! — Гласът й секна, защото усети сълзите да напират. — Такава чест! Отново ще се разплача — промърмори и зарови лице в рамото му. — Благодаря ти.

— Описал съм доста от себе си в този роман, Бри. — Вдигна главата й и се надяваше, че ще го разбере. — Затова е нещо, което мога да ти дам.

— Знам. Ще ми е извънредно скъпа. — Изплашена, че ще провали всичко, ако се разплаче отново, тя нервно приглади косата си. — Сигурно искаш да продължиш да пишеш. А и мен ме чака работа. — Вдигна чаршафите; знаеше, че ще заплаче, щом излезе от стаята. — Да ти донеса ли чай, когато стане време?

Обърна лицето й към себе си. Чудеше се дали тя ще разпознае себе си в образа на Талия: сдържаността, спокойствието, изключителният финес.

— Ще го пия долу. Почти приключих за днес.

— Тогава след час.

Излезе и затвори вратата. Останал сам, Грей седна и дълго се взира в краткото посвещение.

Час по-късно смехът и гласовете насочиха Грей към гостната вместо към кухнята. Гостите на Бриана бяха насядали около масата и похапваха от сладкишите. Самата тя леко се поклащаше наляво-надясно, за да приспи бебето на рамото си.

— Племенникът ми — обясняваше тя. — Лиам. Повериха ми го за час-два. О, Грей! — Засия, щом го зърна. — Виж кой е тук.

— Виждам. — Приближи и целуна бебето по бузката. Очите му бяха леко замъглени, но когато разпозна Грей, широко ги отвори. — Винаги ме гледа, сякаш е наясно с всички грехове, които съм извършил. Все се стряскам.

Той се приближи до масата и вече реши какво ще си вземе, но видя Бриана да излиза от стаята. Догони я в кухнята.

— Къде отиваш?

— Да сложа бебето да спи.

— Защо?

— Маги нареди да го сложа.

— Тя не е тук сега. — Той взе Лиам. — А ние все не успяваме да си поиграем с него. — Започна да прави физиономии на бебето. — Къде е Маги?

— Запалила е пещите. Роуган сигурно е отскочил до галерията за нещо, затова дотърча тук преди малко. — Засмя се и доближи главата си до тази на Грей. — Мислех си, че никога няма да се случи — промърмори тя тихо. Изправи се, защото някой почука на вратата. — Придържай му главичката — нареди и отиде да отвори.

— Знам как се държи бебе. Жени! — Последното бе адресирано към Лиам. — Все смятат, че за нищо не ни бива. Сега гледат на теб сякаш си рохко яйце, а след няколко години ще решат, че единствената ти задача в живота е да поправяш дребни домакински уреди или да трепеш буболечки.

Нямаше кой да го види — той се наведе и целуна бебето по устата. В отговор то се усмихна.

— Браво! Защо не отскочим с теб в кухнята и… — Той замълча, дочул как Бриана учудено възкликна.

Придържайки Лиам по-стабилно, бързо тръгна по задния коридор.

С шапка в ръка и усмивка на лицето, на прага стоеше Карстеърс.

— Грейсън, радвам се да те видя отново. Не бях сигурен дали си още тук. Какво е това?

— Бебе — обясни той.

— Очевидно. — Възрастният мъж погъделичка Лиам и изгука. — Хубавец. На теб прилича, Бриана. Особено около устата.

— Това е детето на сестра ми. А какво те носи в „Блакторн“, господин Карстеърс?

— Минавахме оттук. Толкова възторжено описах пансиона и околността на Айрис, че тя пожела сама да се убеди. Остана в колата. — Посочи спрялото до портата Бентли. — Дори се надявахме да имаш свободна стая, за да прекараме нощта.

Тя го изгледа втрещено.

— Възнамерявате да отседнете тук?

— Похвалих кулинарните ти способности. Изглежда не съм постъпил особено умно. — Наведе се напред и доверително прошепна: — На Айрис й стана неприятно. Тя самата е доста добра готвачка и иска да провери дали не преувеличавам.

— Господин Карстеърс, ти си невероятно самонадеян мъж!

— Може и така да се каже, скъпа — съгласи се той с игриво пламъче в очите. — Може и така.

Тя въздъхна.

— Е, не дръж горката жена в колата. Доведи я да пие чай.

— Нямам търпение да се запозная с нея — призна Грей докато подрусваше Лиам.

— И тя твърди същото по твой адрес. Много се впечатли, че си успял да ми задигнеш портфейла, без да се усетя. Някога бях много по-ловък. — Поклати тъжно глава. — Но тогава бях и по-млад. Да донеса ли и багажа ни, Бриана?

— Имам свободна стая. По-малка е от онази, в която те настаних миналия път.

— Убеден съм, че е прекрасна. — Той се отправи към колата.

— Едва повярвах на очите си — прошепна Бриана. — При вида на този мошеник не знаех дали да се разсмея, или да хукна да крия сребърните прибори, сякаш ги имам.

— Харесва те твърде много, за да си позволи да открадне нещо от теб. Значи това е прочутата Айрис — възкликна Грей.

Без съмнение това беше жената от снимката в портфейла. Беше облечена в рокля с щамповани цветя, вятърът опъваше плата върху добре оформените й крака. Бриана забеляза, че докато е чакала, жената не си е губила времето, а е пооправила косата и грима си и сега изглеждаше спретната и невероятно хубава, докато вървеше по алеята към къщата редом с ухиления си съпруг.

— Госпожице Конканън. Бриана… Нали мога да се обръщам към вас с Бриана? В мислите си ви наричам Бриана, особено след като чух толкова много за вас и прекрасния ви пансион.

Гласът й бе спокоен, говореше културно, макар думите да се лееха като поток. Преди младата жена да успее да отговори, Айрис разтвори широко ръце, хвана я за раменете и продължи:

— Вие сте точно толкова хубава, колкото Джони ме уверяваше. Много мило и любезно от ваша страна да ни предложите стаичка, макар така неочаквано да се изтърсихме. А градината ви, скъпа! Свят ми се завива. Толкова е хубава! Какви нарциси! При мен все не виреят. А розите ви са невероятни. Трябва да ми разкриете тайната. Приказвате ли им? Аз бъбря на моите ден и нощ, но никога не разцъфват така.

— Ами аз…

— А вие сигурно сте Грейсън. — Айрис не позволи на Бриана да се доизкаже и се обърна към младия мъж. Пусна едната ръка на Бриана, за да хване неговата. — Какъв умник сте само! А и толкова привлекателен. Приличате на филмова звезда. Чела съм всичките ви книги. Плашат ме до смърт, но не мога да спра. Откъде ви хрумват такива вълнуващи идеи? С огромно нетърпение чаках да се запозная с вас двамата — не спираше тя, като все още държеше ръцете им. — Изтормозих горкичкия Джони до смърт, така да знаете. И ето ни най-после тук.

Последва кратка пауза, през която Айрис ги наблюдаваше с лъчезарна усмивка.

— Да. — Младата жена откри, че почти няма какво друго да каже. — Ето ви тук. Влезте. Надявам се да сте пътували удобно.

— Обожавам да пътувам, а вие? И като си помисля как при всичките обходи, които сме правили в непохвалното си минало, с Джони никога не сме идвали тук. Красиво е като на картичка, нали, Джони?

— Да, слънце мое. Красиво е.

— Каква хубава къща. Прекрасна! — Айрис не пускаше ръката на Бриана и продължаваше да оглежда наоколо. — Човек не може да не се чувства уютно тук.

Бриана погледна Грей безпомощно, но той само сви рамене.

— Надявам се престоят да ви хареса. Имам готов чай в гостната, ако желаете, или предпочитате първо да ви покажа стаята?

— Може ли? Да си приберем чантите, а, Джони? После ще си побъбрим.

Тя не спираше да сипе похвали, когато Бриана ги поведе към стаята: стълбището било чудесно, горната площадка — също. Не били ли смайващи покривките върху леглото; дантелените перденца били истинска прелест, изгледът от прозореца — зашеметяващ.

Не след дълго Бриана бе отново в кухнята, където повторно напълни чайника, докато новите й гости седяха около масата и се разполагаха като у дома си. Айрис весело подрусваше Лиам в скута си.

— Страхотна двойка са, а? — прошепна Грей, докато помагаше на младата жена да извади приборите за чай.

— Главата ми се завъртя от непрестанното й дърдорене — също шепнешком отвърна Бриана, — но е невъзможно да не я харесаш.

— Това имам предвид. Никога няма да предположиш, че е способна да измами някого. Любимата на всички леля и забавната съседка. Може би е добре все пак да скриеш среброто.

— Шшшт…

Бриана понесе чиниите и чашите към масата. Карстеърс моментално се нахвърли върху домашния хляб и конфитюра.

— Нали ще се присъедините към нас? — осведоми се Айрис, топвайки кифличка в разбитата сметана. — Джони, мили, искаме да приключим с деловата работа, нали така? Толкова е неприятно, когато има недовършени делови неща.

— Делови?

Бриана взе Лиам и го облегна на рамо.

— Нерешени делови въпроси — уточни Карстеърс, докато изтриваше устни със салфетката. — Хлябът ти е много вкусен, Бриана. Опитай, Айрис.

— Джони така превъзнасяше вашите готварски способности, че трябва да призная, мъничко изревнувах. Аз самата не готвя лошо, нали разбирате?

— Готвиш превъзходно — предано я поправи съпругът й, грабна ръката й и я целуна. — Великолепно.

— О, Джони, като започнеш така… — Тя се изкикоти като девойка, преди да го отблъсне, после сви устни и му изпрати няколко бързи въздушни целувки. Докато траеха закачките им, Грей вдигна вежди и погледна въпросително Бриана. — Но разбирам защо е бил така омаян от трапезата ви, Бриана. — Тя отхапа от кифличката. — Трябва да отделим малко време, докато сме тук, за да си разменим някои рецепти. Моят специалитет е пиле с омар. Да не се хваля, но наистина е много вкусно. Номерът е да се използва хубаво бяло вино, сухо. И няколко капки естрагонов оцет. Ох, пак се увлякох, а не сме приключили с деловата част.

Пресегна се и взе втора кифличка, посочи с ръка празните столове.

— Сядайте. Толкова е по-приятно да уредиш деловите въпроси, докато пиеш чай. Нали мога да ви говоря на ти?

Грей прие поканата и започна да пълни чинията си.

— Искаш ли да подържа малкия? — попита той Бриана.

— Не, добре съм.

Тя седна и настани Лиам удобно.

— Какъв ангел! — загука Айрис. — А и явно умееш да се оправяш с малките. Ние с Джони винаги сме съжалявали, че нямаме деца. Но пък и все запрашвахме нанякъде, към нови приключения, така че животът ни бе пълен.

— Приключения — повтори Бриана, за да подчертае интересния термин, с който тя определя маменето на клиентите.

— Страшни палавници бяхме — засмя се Айрис, а веселото пламъче в очите й показваше, че напълно разбира чувствата на младата жена. — И колко беше забавно! Няма да е честно да кажем, че съжаляваме, защото ни бе изключително приятно. Но човек остарява.

— Така е — съгласи се съпругът й. — И някак губи от пъргавината си. — Хвърли кос поглед към Грей. — Преди десет години, момко, нямаше да успееш да задигнеш портфейла ми.

— Не се опитвай да се обзалагаш. — Той отпи от чая. — Преди десет години аз самият бях доста по-добър.

Карстеърс отметна глава и се разсмя.

— Нали ти казах, че е чудо, Айрис? Да беше го видяла как ме сгащи в Уелс, душичке. Изпълни ме с възхищение. Надявам се да ми върнеш портфейла, Грейсън? Поне снимките. Документите за самоличност лесно мога да подновя, но държа на снимките. И разбира се — парите.

Грей му се усмихна иронично.

— Все още ми дължиш сто лири, Джони.

Карстеърс се прокашля.

— Естествено. Безспорно. Взех парите ти, за да прилича повече на кражба с взлом.

— Естествено. Безспорно. — Младият мъж не му остана длъжен. — Струва ми се, че в Уелс, преди да се наложи да тръгнеш така внезапно, обсъждахме въпроса за компенсациите.

— Извинявам се. Но ме хванахте на тясно, а не ми се искаше да постигнем окончателно споразумение, преди да се консултирам с Айрис.

— Ние винаги действаме заедно — обади се тя.

— Така е. — Той любовно погали ръката на съпругата си. — Твърдо мога да заявя, че решенията ни са винаги общи. Според нас по тази причина, а и заради дълбоката ни привързаност, имаме вече зад гърба си четиридесет и три успешни години.

— Както и хубав сексуален живот — вметна Айрис доволно и се усмихна, а Бриана за малко да се задави с чая. — Иначе женитбата може да бъде голямо бреме, не смятате ли?

— Убедена съм, че си права — отвърна младата жена. — Струва ми се, че започвам да разбирам защо сте дошли и съм ви благодарна. Хубаво е да уредим този въпрос.

— Искахме лично да се извиним за всички неудобства, които сме ви причинили. И да изразя съчувствието си заради нескопосаното и напълно ненужно претърсване на прекрасния ти дом от Джони. — Хвърли строг поглед към съпруга си. — Напълно лишено от финес, Джони.

— Права си. Така е. — Наведе глава. — Дълбоко съм засрамен.

Бриана не му вярваше, но все пак кимна.

— Е, никой не пострада сериозно.

— Никой не е пострадал! — обади се Айрис благородно. — Бриана, скъпа, сигурна съм, че си била бясна и съвсем основателно. И доста притеснена.

— Случката я разплака.

— Грейсън! — смъмри го Бриана и пое чашата си. — Това вече е минало.

— Представям си как си се чувствала. Джони знае как държа на вещите си. Ами ако се върна вкъщи и заваря всичко с главата надолу, сигурно ще съм покрусена. Напълно покрусена. Надявам се да му простиш осъдителната постъпка, но той е разсъждавал като мъж.

— Простих му. Разбирам, бил е доста притеснен… — Тя спря, когато се чу да защитава мъжа, измамил баща й и тършувал из къщата й.

— Какво благородно сърце имаш — възхити се Айрис. — А сега дали ще може да се занимаем с въпроса за злочестия сертификат за последен път? Първо, нека отбележа, ти си направила голям жест и си проявила търпение, като не си се обърнала към властите след случката в Уелс.

— Първо, Грей предвиди, че ще се обадите.

— Умник е той — промърмори Айрис.

— А аз самата не виждах причина да го сторя. — Бриана въздъхна, отчупи коричка хляб и го задъвка. — Било е отдавна, а парите са били на баща ми. Исках само да си изясня обстоятелствата.

— Айрис, виждаш ли каква е? Нали ти казах?

— Джони! — Гласът й изведнъж бе станал осъдителен. Тя го погледна с укор; накрая Карстеърс не издържа и извърна очи.

— Да, Айрис, разбира се. Права си. Напълно. — Като по даден сигнал бръкна в джоба на сакото и извади плик. — Двамата с Айрис обсъдихме подробно въпроса и искаме така да го уредим, че всички да са доволни. Приеми извиненията ни, скъпа. — Подаде плика на Бриана. — И всичко най-добро.

Смутено, тя отвори плика. Сърцето й се сви.

— Това са пари. В брой.

— Един чек би затруднил счетоводния ни отчет — обясни Карстеърс. — А и когато стане време да се плащат данъци… Парите в брой ни спестяват неудобни въпроси. Десет хиляди лира са.

— Но аз не бих могла…

— Напротив, можеш — прекъсна я Грей.

— Струва ми се нередно.

Понечи да подаде плика обратно на Карстеърс. Очите му блеснаха и той протегна ръка. Съпругата му го плесна.

— Младият ти приятел е прав в случая, Бриана. Така е най-добре за всички. Не смятай, че тези пари ще нанесат съществена промяна в начина ни на живот. Нещата ни вървят добре. Ще ми олекне и на сърцето, и на душата, ако ги приемеш и ни върнеш сертификата — завърши тя.

— У Роуган е — обясни Бриана.

— Не, взех го от него — обади се Грей, стана и влезе в стаята й.

— Вземи парите, Бриана — насърчи я Айрис. — Прибери ги още сега в джоба на престилката, ще ми направиш голяма услуга.

— Не те разбирам.

— Така и предполагам. Ние с Джони не съжаляваме за начина, по който живяхме. Забавлявахме се през цялото време. Но малко застраховка, че греховете ни ще бъдат опростени, няма да навреди. — Тя се усмихна и се пресегна да стисне ръката й. — Смятам, че ще е много мило от твоя страна, ако ги приемеш. И двамата смятаме така. Нали съм права, Джони?

Той хвърли на плика един последен, изпълнен със съжаление поглед.

— Да, обич моя.

Грей се върна със сертификата.

— Да, да. — Карстеърс нетърпеливо взе документа. Нагласи очилата си и го прочете. — Айрис — изрече той с гордост в гласа, като го поднесе, така че и тя да го види, — изпипахме работата. Сега вече сме безупречни.

— Така е, Джони, скъпи. Нямаме грешка.