Нора Робъртс
Родена в лед (2)

Първа глава

Не беше необичайно Бриана да има по някой гост в пансиона „Блакторн“ по време на зимна буря. Но януари обикновено беше спокоен и домът й по-често бе пуст. Не възразяваше срещу самотата или воя на вятъра, нито дори срещу оловното небе, от което ден след ден се сипеше леден дъжд. В такива моменти имаше време да планира нещата.

Винаги се радваше на посетители, чакани или не. От прагматична гледна точка всяка лира или пени имаха значение. Но освен това тя обичаше да има хора наоколо, да ги обслужва и да изгражда временен дом за тях.

През годините, откакто почина баща й, а майка й не живееше в къщата, тя я превърна в нещо, за което бе мечтала от дете. Във всички стаи имаше камини с торфени брикети и дантелени пердета, а от кухнята ухаеше на домашни печива. Маги, или по-скоро нейното изкуство, дадоха възможност на Бриана постепенно да разширява пансиона. Тя никога не го забравяше.

Но къщата бе нейна. Баща й бе прозрял обичта и нуждата й от дом. Младата жена се грижеше за завещаното й, както би се грижила за дете.

Може би времето я накара да си спомни за баща си. Бе починал в ден, подобен на днешния. От време на време, останала напълно сама, се отдаваше на тъгата и на спомените — и добри, и лоши.

Трябва да работи, каза си тя, като се извърна от прозореца, за да се освободи от мислите си.

Тъй като валеше силно, се отказа да отиде до селцето и се захвана с нещо, отлагано отдавна. Не очакваше гости, а единствената резервация бе едва за края на седмицата. Бриана понесе метла, кофа, парцали и празен кашон към тавана, а кучето я следваше по петите.

Помещението почистваше редовно. Къщата й светеше от чистота. Но имаше кутии и сандъци, които не бе поглеждала от дълго време поради залисията с всекидневните задължения. Решително отвори вратата към тавана. Този път ще разчисти всичко. Няма да позволи на чувствата да й попречат да се справи с отдавна оставените вещи.

Щом помещението се разчисти както трябва и ако успее да набави нужните материали, ще го превърне в уютна стаичка. Облегна се на дръжката на метлата и си я представи: с капандура в меки жълти тонове, за да привлича слънцето, с лакирани мебели и един от ръчните й килими на пода, легло с шарена кувертюра, люлеещ се стол, малко бюро. А ако набави…

Бриана поклати глава и се засмя.

— Все мечтая, Кон — обърна се тя към кучето и го погали по главата. — В момента тук се иска труд и безкомпромисност.

Първо кутиите, реши тя. Време бе да се разчистят старите документи, овехтелите дрехи.

Само след половин час пред нея имаше три подредени купчинки: едната щеше да даде на църквата за бедните, втората щеше да стане на парцали, а третата щеше да задържи.

— Я виж, Кон. — Внимателно вдигна бяла роба за кръщене и я разгъна. Разнесе се лек дъх на лавандула. Дребни копчета и фини дантели украсяваха дрехата. Дело на баба й, досети се Бриана и се усмихна. — Той я е запазил — прошепна тя. Майка й никога не би оставила подобен сантиментален спомен за следващите поколения. — С Маги сме били облечени в това и татко я е запазил за нашите деца.

Усети обичайното свиване на сърцето, на което свикна да не обръща внимание. Нямаше свое бебе, което да спи в люлката. Нямаше крехко същество, което да чака да бъде прегърнато, люляно и обичано. Но Маги ще се зарадва. Внимателно сгъна робата.

Следващата кутия, пълна с писма, я накара да въздъхне. Ще се наложи да ги прочете или поне да им хвърли поглед. Баща й бе пазил грижливо цялата си кореспонденция. Вероятно щеше да има и вестникарски изрезки. Насоки за бъдещите му начинания, както той би ги определил.

Все нови начинания. Отдели изрезки със статии за изобретения, засаждане на гори, дърводелство, магазинерство. Нямаше нито една за фермерство, забеляза тя с усмивка. Той така и никога не стана фермер. Откри писма от роднини, от познати в Америка, Австралия, Канада, на които бе писал. Разписката за старата им камионетка. Един документ привлече вниманието й и я накара да се смръщи озадачено. Приличаше на сертификат за държавни ценни книжа. Мина „Трикуортър“ в Уелс. Бе го закупил само няколко седмици преди смъртта си.

„Мина «Трикуортър»? Поредната ти авантюра, татко — помисли си тя, — дал си пари, с които всъщност не разполагаме.“ Е, ще се наложи да пише на тази компания „Трикуортър“, за да разбере какво има да се прави.

Дяловете едва ли струваха повече от хартията, на която са напечатани. Такъв бе неизменният късмет на Том Конканън във всичките му делови начинания. Съкровището, което вечно диреше, никога не попадна в ръцете му.

Продължи да рови в кутията и с удоволствие изчете писма от братовчеди, чичовци и лели. Бяха го обичали. Всички го обичаха. Почти, поправи се тя, като се сети за майка си.

Продължи да изважда писма. Попадна на три, завързани с избеляла червена панделка. Подателят им бе в Ню Йорк, но не се изненада. Семейство Конканън имаше приятели и роднини в Щатите. Името обаче й бе напълно непознато, Аманда Доуърти.

Бриана развърза панделката и хвърли поглед на прилежния, обработен почерк. Дъхът й секна и тя прочете повторно написаното внимателно, дума по дума.

„Скъпи мой Томи,

Обещах да не ти пиша. Мога да не изпратя това писмо, но ми е нужно да си представям поне, че разговарям с теб. В Ню Йорк съм едва от един ден. Вече осъзнавам колко си далеч и затова времето, прекарано с теб, ми е толкова скъпо. Ходих да се изповядам и получих опрощение. А същевременно сърцето ми говори, че нищо от онова, което преживяхме, не е грях. Любовта не е грях. А аз винаги ще те обичам. Един ден, ако Господ е милостив, ще открием начин да се съберем. Но ако това никога не се случи, искам да знаеш, че ще съхраня в сърцето си всеки миг, който ни бе подарен. Знам, мой дълг е да ти кажа да уважаваш семейството си, да се посветиш на двете си момиченца, които толкова много обичаш. И ти го казвам. Но колкото и да е егоистично, искам понякога, когато се запролети в Клар и река Шанън блести на слънцето, да си спомняш за мен. И как през онези няколко кратки седмици ме обичаше. И аз те обичам…“

Винаги твоя, Аманда

Любовни писма, озадачи се Бриана. До баща й. Писани, както личеше от датата, когато е била дете.

Ръцете й изстинаха. Как трябва жена, зряла жена на двадесет и осем години, да реагира, когато узнае, че баща й е обичал друга, освен майка й. Баща й, който вечно се смееше и все кроеше разни планове. Написаното бе предназначено единствено за неговите очи. Но тя не можеше да не ги прочете.

С разтуптяно сърце посегна към следващото писмо.

„Скъпи мой Томи,

Четох и препрочитах писмото ти, докато всяка дума се запечата в съзнанието ми. Сърцето ми се къса, когато си помисля колко си нещастен. Много често поглеждам към океана и се старая да си те представя от другата страна, загледан към мен. Толкова много неща искам да ти кажа, но се опасявам, че само ще засилят мъката ти. Макар да няма обич между теб и съпругата ти, има дълг. Няма смисъл да ти напомням, че децата са основната ти грижа. Знам и винаги съм знаела, че те са на първо място в сърцето и мислите ти. Бог да те благослови, Томи, че си мислиш и за мен. И за скъпоценните мигове, които ми подари. Мислех, че животът ми ще е пуст, но сега вече знам, че той ще е пълноценен и богат. Обичам те дори повече, отколкото когато се разделихме. Не тъжи, когато мислиш за мен. Но мисли за мен.“

Винаги твоя, Аманда

Любов, помисли си Бриана, а очите й се изпълниха със сълзи. Ставаше дума за толкова силна любов, макар и изречена с малко думи. Коя е била тази Аманда? Как са се срещнали? И колко често баща й си е мислил за нея? Колко често я е пожелавал?

Бриана избърса сълзите и зачете последното писмо.

„Скъпи мой,

Молих се непрестанно, преди да напиша това. Умолявах Светата Майка да ми посочи правилния път. Да ми покаже кое ще е справедливо за теб. Не съм сигурна, но се надявам, че онова, което ще споделя, ще те зарадва, а няма да те натъжи.

Спомням си часовете, които прекарахме в малката ми стая с изглед към река Шанън. Колко мил и нежен бе ти и колко силна беше любовта между нас. Никога не бях изпитвала, нито ще изпитам подобна дълбока и трайна любов. Затова съм благодарна, че макар и никога да не можем да сме заедно, ще имам нещо скъпоценно, което да ми напомня колко съм била обичана. Нося дете от теб, Томи. Моля те, радвай се за мен! Не съм сама и не ме е страх. Вероятно трябва да изпитвам срам — неомъжена, бременна от съпруг на друга. Срамът може и да се появи по-късно, но в момента съм много щастлива.

Знам от седмици, но не събирах смелост да те уведомя. Сега вече я имам, тъй като усещам първите признаци на живот на онова, което заедно създадохме. Нужно ли е да те уверявам колко ще бъде обичано това дете?

Вече си представям как държа детето ни в ръце. Моля те, скъпи, заради детето ни, сърцето ти да не се изпълва с тъга или чувство на вина. И заради детето ни аз ще замина. Ще продължа да си мисля за теб всеки ден и всяка нощ, но няма повече да ти пиша. Ще те обичам цял живот и всеки път, когато погледна към съществото, което създадохме през онези вълшебни часове край река Шанън, ще те обичам още по-силно.

Дай онова, което изпитваш към мен, на децата си. И бъди щастлив.“

Винаги твоя, Аманда

Дете! Със сълзи на очи Бриана покри устата си с ръка. Сестра? Брат? Боже милостиви! Някъде на света съществуваше мъж или жена свързана кръвно с нея. Трябва да са почти връстници. Може да си приличат, да са наследили тена на кожата или цвета на косите.

Какво да направи? Какво бе направил баща й преди толкова години? Беше ли се опитал да открие жената и детето си? Или се бе опитал да забрави?

Бриана внимателно сгъна писмата. Затвори очи и остана приседнала в сумрачния таван. Баща й не беше я забравил и беше запазил писмата й. Винаги бе обичал своята Аманда.

 

 

Имаше нужда да премисли нещата, преди да сподели с Маги. Младата жена разсъждаваше най-добре, когато вършеше нещо. Нямаше сили да продължи да разчиства тавана, но имаше достатъчно друга работа. Захвана се да чисти подовете, да лъска мебелите, да готви. Заниманието с домакинството, удоволствието, когато въздухът се освежи, значително подобри настроението й. Прибави торфени брикети в камините, запари чай и се зае да нахвърля скица на бъдещата оранжерия.

Решението само щеше да дойде след време, убеждаваше се тя. След повече от двадесет и пет години още няколко дни на размисъл нямаше да навредят. Но си даде сметка, че е склонна малко да отложи нещата от страх пред неминуемия гневен изблик на сестра й. Бриана никога не бе твърдяла, че е смела жена.

Съчини любезно делово писмо до компанията „Трикуортър“ в Уелс и го остави настрана, за да го изпрати на другия ден.

На следващата сутрин я чакаше цял списък от задачи. Докато запали огъня в камината за през нощта, усети умора и се зарадва, че Маги очевидно е била прекалено заета, за да намине. Още един-два дни, реши Бриана, и ще покаже писмата на сестра си.

Но тази вечер щеше да се отпусне, да не мисли за нищо. Имаше нужда да се поглези. Гърбът я наболяваше от усиленото търкане на подовете. Може би топла вана със солите — подарък от Маги от Париж, чаша чай и хубава книга щяха да й се отразят добре. Ще използва голямата вана горе и ще се чувства като гостенка. Вместо да легне в тясното си легло в пристроеното до кухнята апартаментче, щеше да прекара нощта в стаята, която смяташе за най-хубава.

— Ще си поживеем царски тази вечер, Кон — обясни тя на кучето, докато обилно ръсеше соли във ваната. — Вечеря в леглото, книга от предстоящия ни гост, писателя. Не забравяй, че е много важен янки — добави тя, когато Кон удари с опашка по пода.

Съблече се и се потопи в горещата, ароматизирана вода. Въздъхна дълбоко. Може би любовен роман ще е по-подходящ за момента, мина й през ума, вместо изпълнен с напрежение трилър, какъвто предполагаше, че е романът „Завещания хематит“. Настани се по-удобно във ваната и все пак предпочете да се потопи в историята за жената, преследвана от миналото си и заплашвана от настоящето.

Романът я увлече дотолкова, че когато водата поизстина, тя продължи да държи книгата с една ръка и да чете, а с другата взе хавлията. Потрепери, бързо навлече дълга памучна нощница и освободи косите си. Само заради вкоренения навик остави за малко книгата и почисти ваната. Но не си даде труда да си приготви вечеря. Предпочете да се сгуши в леглото и да се завие с юргана.

Почти не чуваше напорите на вятъра по прозорците, нито барабаненето на дъждовните капки по стъклата. Благодарение на Грейсън Тейн, Бриана се озова в южната част на Щатите през знойно лято, преследвана от убиец.

Едва след полунощ умората я победи. Заспа с книгата в ръка; кучето похъркваше до леглото, а вятърът виеше като изплашена жена.

Разбира се, имаше кошмари.

 

 

Грейсън Тейн действаше импулсивно. Тъй като се познаваше, обикновено приемаше философски както успехите, така и неприятностите, до които подобно поведение водеше. В момента бе принуден да признае, че импулсът, накарал го да тръгне с колата от Дъблин към Клар посред зима, и то по време на силна буря, вероятно ще му навлече неприятности. Но пък това бе и поредното приключение, а животът му бе низ от тях.

На излизане от Лимерик му се спраска гумата. Спука се, поправи се Грей, за да е по-точен в употребата на местния език. След като я смени, приличаше, а и се чувстваше като удавен плъх, независимо от шлифера, който купи в Лондон преди седмица.

На два пъти обърка посоката и запълзя надолу по тесни, криволичещи пътеки. От предварителните си проучвания остана с убеждението, че да се загубиш в Ирландия, е част от чара на страната. Упорито се стараеше да повярва на твърдението.

Умираше от глад, бе мокър до кости и се опасяваше, че ще свърши бензина, далеч преди да е открил нещо подобно на странноприемница или селце.

Мислено си представи картата. Да извиква образи в съзнанието си му се отдаваше по рождение. Затова без особено затруднение успя да възпроизведе педантичната карта, изпратена от хазяйката му.

Лошото бе, че в тъмнината дъждът се изливаше като водопад по предното стъкло, а вятърът подмяташе колата по жалкото подобие на път, сякаш мерцедесът бе детска играчка.

Копнееше за чаша кафе.

При разклонението рискува и пое по лявото. Ако следващите петнадесет километра не откриеше пансиона или място, където да се приюти, щеше да спи в проклетата кола и да продължи сутринта.

Жалко, че не вижда нищо от пейзажа наоколо. Силната буря обаче му създаваше чувството, че е точно какъвто му трябва. Искаше действието в следващия му роман да се разиграва сред скалите и полята на западните части на Ирландия, сред сгушените срещу заплашителния порив на Атлантическия океан селца. А защо да не накара уморения си до смърт герой да пристигне по тези места в такава буря?

Присви очи. Светлинка ли бе изскочила насреща му? Помоли се на Бога да е така. Зърна люлееща се от вятъра табела. Върна малко назад, насочи фаровете към надписа и се ухили.

Ясно се четеше: Пансион „Блакторн“. Значи чувството му за ориентация не му бе изневерило. Надяваше се хазяйката му да притежава пословичното ирландско гостоприемство — все пак пристигаше два дни преди уговорения срок, и то в два след полунощ.

Грей се огледа за алея, където да остави колата и видя единствено жив плет. Сви рамене, остави колата на пътя и прибра ключовете. Всичко, което щеше да му е нужно, бе събрано в малкия сак на седалката до него.

Взе го, отвори вратата на колата и излезе навън в бурята.

Дъждът връхлетя отгоре му като разгневена жена — биеше безмилостно и неспирно. Залитна и почти се навря в живия плет. Успя да открие портата. Отвори я, но се наложи да направи усилие, за да я затвори. Искаше му се да вижда къщата по-ясно, а не размазаните й очертания в тъмнината. На втория етаж се процеждаше една-единствена светлинка.

Насочи се към нея с мисълта за чаша кафе.

Никой не отговори на похлопването му. Вятърът така фучеше, че се съмняваше дали човек би чул и оръдеен залп. След десет секунди реши сам да отвори вратата.

Бурята вече бе зад гърба му, вътре бе топло; долавяше аромата на лимон, полир, лавандула, розмарин. Зачуди се дали възрастната дама, която държи пансиона, суши розови листа за аромат. Зачуди се също така дали ще се събуди и ще му приготви нещо годно за ядене.

В този миг дочу ръмженето — гърлено, зловещо — и се напрегна. Рязко вдигна глава и присви очи. В следващия миг, макар и само за броени секунди, всякакви мисли изчезнаха от главата му.

По-късно щеше да си даде сметка, че е като сцена от роман. Дори може би от негов роман. Пред очите му бе красива жена в дълга бяла роба, а косите й бяха разпилени като горящо злато по раменете. На светлината на свещта в ръката й, лицето й изглеждаше много бледо. Другата й ръка стискаше каишката на едро, озъбено куче, което стигаше до кръста й.

Тя погледна надолу към него, сякаш бе видение, създадено от въображението му. Имаше вид на изваяна от мрамор или от лед. Стоеше съвсем неподвижно като самото съвършенство.

Кучето се устреми напред. Тя се раздвижи и го задържа.

— Оставяте дъжда да влиза вътре — прозвуча гласът й, който само подсили фантастичната гледка. Беше нежен, напевен, закачлив като Ирландия, която бе започнал да опознава.

— Извинявайте.

Той заопипва зад гърба си и затвори вратата.

Сърцето й продължаваше да бие лудо. Шумът и ръмженето на Кон я бяха изтръгнали от пълния с ужаси и преследвания сън. А сега Бриана стоеше пред облечен в черно мъж, с неясен силует и едва различаваше лицето му, тъй като и то бе в сянка. Той пристъпи и тя хвана по-здраво каишката на Кон.

Дълго, източено лице, долови вече по-ясно тя, като лицето на поет. Имаше тъмни, изпълнени с любопитство очи и сериозна уста. С тези очертани скули и дълги изсветлели от слънцето мокри кичури по челото му приличаше на пират.

„Глупаво е да се страхувам — уверяваше се тя. — Та той е само мъж.“

— Загубили ли сте се? — попита тя.

— Не. — Усмивката му бе приветлива. — Намерих се. Това е пансионът „Блакторн“, нали?

— Точно така.

— Аз съм Грейсън Тейн. Подраних с два дни, но госпожица Конканън ме очаква.

— О! — Бриана прошепна нещо на кучето, което Грей не чу, но казаното имаше въздействие, защото животното моментално се отпусна. — Очаквах ви в петък, господин Тейн. Но добре дошли. — Тя заслиза по стълбите, а кучето я следваше. Протегна ръка и се представи: — Аз съм Бриана Конканън.

Той я наблюдава известно време. Бе очаквал да види приятна, гостоприемна жена с прибрани на кок посивели коси.

— Събудих ви — отбеляза той, чувствайки се малко глупаво.

— Ние по тези краища обикновено спим нощем. Заповядайте, настанете се до камината. — Отправи се към гостната и запали лампите. Остави свещта, духна пламъчето и се обърна да вземе горната му дреха. — Отвратителна нощ за пътуване.

— Забелязах го.

Без шлифера тялото му никак не изглеждаше безформено. Макар и не толкова висок, колкото неспокойното й въображение си го представяше, той бе гъвкав и строен. Прилича на боксьор, помисли си тя и се усмихна. Поет, пират, боксьор. Та този мъж бе писател и гост.

— Стоплете се, господин Тейн. Ще ви направя чай. Или може би предпочитате…

Готвеше се да го покани да види стаята, когато се сети, че се е настанила в нея за през нощта.

— Мечтая за кафе от час насам. Ако няма да ви затрудни…

— Ни най-малко. Разположете се удобно.

Тя беше прекалено привлекателна, за да се лиши от насладата да я наблюдава.

— Ще дойда с вас в кухнята. И без това изпитвам угризения, че ви измъкнах от леглото в такъв безбожен час. — Протегна ръка, за да я подуши Кон. — Доста е едър. В първия миг ме изплаши.

— Едричък е. — Умът й трескаво работеше. — Заповядайте в кухнята, щом искате. Гладен ли сте?

Той погали Кон по главата и й се ухили.

— Госпожице Конканън, мисля, че сте страхотна и съм готов да се влюбя във вас.

Тя се изчерви от комплимента.

— Лесно давате сърцето си и то само за някаква си супа.

— Едва ли е някаква след всичко, което чух за вашето готварско изкуство.

— О?!

Поведе го към кухнята и закачи до вратата дрехата му, от която се стичаше вода.

— Приятел на братовчеда на моята издателка е отсядал при вас преди година-две. Носи се мълвата, че стопанката на пансиона „Блакторн“ готви като богиня.

Само дето бе пропуснал да добави, че и прилича на богиня, помисли си Грей.

— Благодаря за чудесния комплимент. — Бриана сложи чайника на печката и започна да отсипва супа в по-малък съд, за да я стопли. — Не мога да ви предложа нещо специално тази вечер, господин Тейн, но поне няма да си легнете гладен. — Извади от домашния хляб и отряза дебели филии. — Дълго ли пътувахте?

— Тръгнах късно от Дъблин. Имах намерение да остана още един ден, но нещо ме човъркаше. — Той се усмихна, взе филия и отхапа, преди Бриана да успее да му предложи масло. — Нямах търпение да тръгна. Сама ли поддържате това място?

— Да. Опасявам се, че няма да имате много компания по това време на годината.

— Не съм дошъл за компания — прекъсна я той, наблюдавайки я как отмерва кафето.

В кухнята започваше да ухае божествено.

— Да, писахте, че искате да работите. Вероятно е удоволствие да умееш да създаваш истории.

— Има си и приятните страни.

— Харесвам книгите ви.

Изрече думите простичко, докато взимаше от полицата гледжосана с тъмносиньо керамична купа.

Той вдигна вежди. На този етап хората обикновено започваха да му задават куп въпроси. Как пише? Откъде му хрумват идеите? И най-омразния въпрос: Как успявате да ви издават? А тези въпроси неизменно бяха следвани от информацията, че самият събеседник има история или две, които иска да сподели.

А тя се изказа толкова лаконично. Грей осъзна, че отново се усмихва.

— Благодаря ви. Понякога и аз ги харесвам. — Наведе се напред и помириса аромата от купата, която тя постави пред него. — Не ми мирише на гола чорбица.

— Зеленчукова е, с малко говеждо. Мога да ви направя и сандвич.

— Не, това е достатъчно. — Той опита и въздъхна. — Много е вкусна. — Отново се загледа в жената. Дали кожата й винаги изглежда така нежна и розова, зачуди се той, или е от безсънието? — Опитвам се да изпитам съжаление, че ви вдигнах — заяви, докато се хранеше, — но това пред мен ме кара да не съжалявам.

— Добре поддържаният пансион е отворен по всяко време за посетители, господин Тейн. — Постави кафето до него, направи знак на кучето, което моментално се надигна. — Сипете си още, ако желаете. Ще отида да приготвя стаята ви.

Излезе и при стълбището ускори крачка. Налагаше се да смени чаршафите и пешкирите в банята. И през ум не й минаваше да му предложи друга стая, беше единственият й гост в момента и му се полагаше най-доброто.

Работеше бързо и тъкмо напъхваше възглавниците в калъфките с дантелени краища, когато чу шум при вратата.

Първоначалното й притеснение при появата му на прага бързо премина в решителност — в края на краищата това е неин дом и тя може да използва стаите както иска.

— Дадох си нещо като ваканция — обясни тя и дооправи юргана.

Странно, помисли си той, как видът на жена, която прави нещо съвсем обикновено като оправянето на легло, може да въздейства толкова сексапилно. Вероятно е по-уморен, отколкото предполага.

— Май не само ви вдигнах, но буквално ви измъкнах от леглото. Нямаше нужда да се местите заради мен.

— Плащате ми за тази стая. Топла е. Камината гори, разполагате с отделна баня. Ако…

Млъкна, защото го усети да се приближава. Тръпки пробягаха по гърба й и за миг остана скована, но той само се пресегна и вдигна книгата от нощното шкафче.

Бриана прочисти гърлото си и отстъпи назад.

— Заспах с нея — започна, след което очите й се разшириха от отчаяние. — Не искам да кажа, че ме е приспала. Просто… — Забеляза усмивката му и му отвърна със същото. — Сънувах кошмари.

— Благодаря.

Отпусна се и с умело движение отгърна чаршафа и юргана.

— А вашата поява насред тази буря ме накара да си представя най-лошото. Убедена бях, че убиецът с нож в ръка направо е изскочил от романа.

— И кой е той?

Тя повдигна вежди.

— Не мога да кажа, но имам известни подозрения. Умеете да въздействате върху читателя, господин Тейн.

— Наричай ме Грей — помоли той и й подаде книгата. — В края на краищата, макар и с редуване, но ползваме едно и също легло. — Взе ръката й, преди тя да намисли какво да отвърне и я поднесе към устните си. — Благодаря за вечерята.

— Няма защо. Приятни сънища.

Той не се съмняваше, че ще ги има. Скоро след като Бриана затвори вратата, вече беше в леглото. В стаята ухаеше на люляк и на полски летни цветя, които той разпозна, че са от косите й.

Заспа с усмивка.