Нора Робъртс
Родена в лед (18)

Седемнадесета глава

Той се обърна по гръб и се загледа в тавана. За съжаление не можеше да промени стореното.

Въпреки старанието и предпазливостта си само за миг разруши всичко.

Сега тя лежеше до него, потреперваше, а той се страхуваше да я докосне.

— Извинявай — произнесе, като съзнаваше цялата безполезност на изреченото. — Не исках да се отнеса с теб по този начин. Загубих контрол.

— Загуби контрол? — пророни тя, учудена как тялото може да е безчувствено и същевременно наелектризирано. — И защо ти бе нужно да се контролираш?

Забеляза, че гласът й е неуверен, а може би и малко груб заради случилото се.

— Знам, че да кажа „извинявай“ не означава почти нищо. Да ти донеса ли нещо? Вода? — Затвори очи и отново се наруга. — Като говорим за безполезност, може би да ти донеса нощница. Сигурно искаш нощница?

— Не. — Успя да се надигне, за да види лицето му. Той не я гледаше, отбеляза тя, а се взираше в тавана. — Грейсън, ти не ме нарани.

— Разбира се, че го сторих. Синините ще го докажат.

— Не съм толкова крехка — отвърна му с известно раздразнение.

— Отнесох се към теб като с… — Усети, че не може да произнесе думата пред нея. — Трябваше да съм нежен.

— Такъв си. Знаех, че досега ти костваше усилия да си нежен. И ми е приятно, че нещо в мен те е накарало да престанеш да се въздържаш. — Стисна устни, докато отмяташе кичура от челото си. — Да не мислиш, че си ме уплашил?

— Знам, че те уплаших. — Той се измести, надигна се. — И не ми пукаше.

— Да, по някакъв начин ме изплаши, но ми допадна… Направо ме потресе. Обичам те.

Грейсън трепна и стисна ръката, която тя положи в неговата.

— Бриана… — започна, без да знае как да продължи.

— Не се безпокой. Няма защо да ми отвърнеш със същите думи.

— Слушай, много често хората объркват секса с любовта.

— Сигурно си прав. Грейсън, мислиш ли, че щях да бъда тук с теб и да правя всичко това по този начин, ако не те обичах?

Той умееше да борави с думите. Десетина разумни възражения и причини минаха през главата му.

— Не — отвърна накрая, предпочел да приеме истината. — Не смятам. Което прави всичко само още по-ужасно — промърмори, надигна се и взе панталона си. — Не бива да допускам нещата да стигат дотам. Наясно съм. Вината е моя.

— Никой няма вина. — Хвана ръката му, за да го накара да седне на леглото. — Не бива да се натъжаваш, че те обичат, Грейсън.

Но точно това ставаше. Той бе тъжен, уплашен и макар и само за миг, обнадежден.

— Бри, не мога да ти отвърна с онова, което искаш или заслужаваш. С мен няма да имаш бъдеще, дом или деца. Не съм за това.

— Жалко, че смяташ така. Но и аз не го искам от теб.

— Напротив, точно това искаш.

— Вярно, че го искам, но не очаквам да го получа. — Тя му се усмихна хладно, което го изненада. — И преди са ме отхвърляли. И много добре знам какво е да обичаш и никой да не отвръща на любовта ти или поне не толкова, колкото ти се ще или ти е нужно. — Поклати глава, преди той да успее да заговори. — Колкото и да искам да съм с теб, Грейсън, ще оцелея и без теб.

— Не искам да те наранявам, Бриана. Безпокоя се за теб.

Тя вдигна вежди.

— Знам. Както знам, че си разтревожен, защото се безпокоиш за мен повече, отколкото за когото и да било досега.

Отвори уста, за да заговори, затвори я и поклати глава.

— Да, права си. Това е непозната територия за мен. И за двама ни. — Не знаеше какво да предприеме. Взе ръката й и я целуна. — Щях да ти дам повече, ако можех. И съжалявам, че не те подготвих по-добре за тази вечер. Ти си първата неопитна жена, която съм обладавал, така че се стараех да съм по-бавен.

Тя вдигна глава.

— Вероятно първия път си бил притеснен колкото и аз.

— Дори повече. — Отново целуна ръката й. — Много повече, повярвай ми. Свикнал съм с жени, които не само знаят какво се прави, но и правилата. Или натрупали житейски опит, или професионалистки, а ти…

— Професионалистки? — Очите й се разшириха. — Плащал си на жени, за да спиш с тях?

Той отвърна на погледа й. Вероятно е по-объркан отколкото предполагаше, за да изтърси подобно нещо.

— Е, поне не наскоро. Но…

— Защо е трябвало да постъпваш така? Мъж като теб, с твоята чувствителност и благоразумие?

— Виж, става въпрос за много отдавна. За съвършено различен начин на живот. Не ме зяпай така — скастри я той. — Когато си на шестнадесет и бродиш по улиците, нищо не е без пари. Дори сексът.

— Защо си бил сам и по улиците на шестнадесетгодишна възраст?

Той се изправи и някак се отдръпна. А в очите му имаше не само гняв, но и срам.

— Не желая да говоря за това.

— Защо?

— Божичко! — Потресен, прокара ръце през косата си. — Късно е. Трябва да поспим.

— Грейсън, толкова ли ти е трудно да разговаряш с мен? Почти всичко знаеш за мен — и хубавите, и лошите неща. Да не мислиш, че по-малко ще те ценя, ако знам повече за теб?

Не бе сигурен и се опита да се убеди, че не го е грижа.

— Не е важно, Бриана. Няма нищо общо с нас двамата тук и сега.

Погледът й охладня и тя стана да вземе нощницата, за която бе заявила, че не й е нужна.

— Твое право е, разбира се, да не споделиш с мен.

— Не правя такова нещо.

Тя провря глава през дрехата, оправи ръкавите.

— Щом така смяташ.

— Дяволите да те вземат! Ти си все добра, нали така?

Беше вбесен.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Много добре разбираш — възрази той. — Посочи виновника, облей го с хладина и получаваш онова, което искаш!

— Съгласихме се, че не е моя работа. — Тя пристъпи към леглото и започна да оправя чаршафите. — Ако се чувстваш виновен, то аз нямам нищо общо с това.

— Знаеш точно как да стигнеш до мен — промърмори. Въздъхна дълбоко, защото се почувства победен. — Щом това искаш, добре. Седни. Ще ти разкажа една история.

Обърна й гръб, затърси из чекмеджето за цигарите — винаги имаше под ръка, но пушеше само докато работеше.

— Първият ми спомен е от миризми. Миризмата на боклук и на цигари — изрече, като погледна дима, извил се към тавана. — На трева, но не онази, дето се коси, а дето се пуши. Вероятно никога не си пушила трева през живота си, нали?

— Не, не съм.

Седеше с ръце в скута и приковани в него очи.

— Е, такъв е първият ми истински спомен. Усещането за миризма е най-силното, помниш го винаги — независимо дали е била приятна или не. Помня и звуците: гласове, шумна музика, някой прави секс в съседната стая. Помня също, че изпитвах глад, но не можех да напусна стаята, защото отново ме бе заключила. През по-голямата част от времето бе дрогирана и невинаги се сещаше, че има хлапе, което трябва да яде.

Огледа се за пепелник и се облегна на тоалетката. Откри, че не е чак толкова трудно да говори за това. Беше все едно сякаш пише роман. Почти.

— Веднъж ми каза, че напуснала дома си на шестнадесет. Искала да скъса с родителите си, вечните правила. Били задръстени, по нейните думи. Полудели, като разбрали, че пуши трева и вкарва момчета в стаята си. Искала сама да си живее живота, да прави каквото й се ще. Затова един ден избягала, пътувала на автостоп и се озовала в Сан Франциско. Можела да се прави на хипи там, но всъщност се превърнала в наркоманка, дрогирала се с боклуци, за които заплащала, като просела или се продавала.

Току-що й бе споделил, че майка му е била проститутка, наркоманка и очакваше някакво шокирано възклицание. Когато тя само продължи да го наблюдава със студения си, спокоен поглед, той сви рамене и продължи:

— Вероятно е била на осемнадесет, когато е забременяла с мен. По нейните думи била правила вече два аборта и се страхувала от трети. Не бе съвсем сигурна кой е баща ми, но смяташе, че най-вероятно е един от трима. Преместила се да живее при единия и решила да ме остави. Когато бях на около годинка, й омръзнало и решила да се настани при друг. Той й станал сводник, набавял й и наркотици, но много я биел, затова решила да го зареже.

Грей изтърси пепелта от цигарата и направи достатъчно дълга пауза, за да чуе някакъв коментар от Бриана. Тя продължи да мълчи все така седнала на леглото с ръце в скута.

— Следващите две години мога да ги разкажа доста бързо. Доколкото си спомням, нещата почти не се промениха: тя се преселваше от мъж на мъж, пристрасти се към по-силните опиати. Приспособим човек, така да се каже. Понатупваше ме от време на време, но истински никога не ме е била — това щеше да отнеме прекалено много енергия и да означава, че проявява интерес. Заключваше ме, когато обикаляше улиците или беше със сводника си. Живеехме в мръсотия и помня — често ми беше студено. В Сан Франциско става шибано студено понякога. Така започна и пожарът. Някой в сградата преобърнал електрическа печка. Бях на пет, сам и заключен.

— Боже, Грейсън! — Тя вдигна ръце към устата си. — Божичко!

— Събудих се полузадушен — продължи той безстрастно. — Стаята бе изпълнена с дим, чувах сирените и писъците. И аз пищях и удрях по вратата. Не можех да дишам и бях изплашен. Помня, че легнах на пода и плаках. Тогава някакъв пожарникар разби вратата и ме взе на ръце. Не си спомням как ме е изнесъл. Не си спомням и самия пожар. Помня само пушека в стаята. Събудих се в болница, а до мен стоеше социална работничка — хубаво младо момиче с големи сини очи и меки ръце. Имаше и полицай. Той ме притесняваше, тъй като бях възпитан да нямам доверие на властите. Попитаха ме дали знам къде е майка ми. Не знаех. Докато се оправих достатъчно, за да мога да напусна болницата бях попаднал в системата. Докато я издирваха, ме настаниха в сиропиталище. Не я откриха. Никога повече не я видях.

— Тя никога ли не те потърси?

— Никога. Не беше кой знае колко лошо: сиропиталището беше чисто, хранеха ни редовно. Големият ми проблем беше, че системата беше структурирана, а аз не бях свикнал със структури. Имаше и домовете за осиновяване, разбира се, но се постарах да не попадна в тях. Не исках да съм ничие осиновено дете, независимо колко добри или лоши щяха да бъдат хората. А някои наистина бяха добри. Попаднах в графа „Неизвестно минало“. Харесваше ми така. Като правех пакости, доказвах, че имам индивидуалност и затова вечно се забърквах в каши. Бях истински гамен, вечно готов да отговаря троснато и да демонстрира лошо поведение. Често предизвиквах сбивания, защото бях силен и бърз и в повечето случаи побеждавах. Бях обаче предсказуем — съобщи той с кисела усмивка. — Това бе най-лошото. Бях продукт на ранното си детство и доста се гордеех с това. Никой шибан наставник, психиатър или социален работник не можеше да пробие защитната ми обвивка. Бях научен да мразя властите и това бе единственото, което тя бе свършила както трябва.

— Но училището, сиропиталището… Добре ли се отнасяха с теб?

Очите му я погледнаха иронично:

— Прекрасно, няма що! Манджа три пъти на ден и легло. — Той въздъхна нетърпеливо, като забеляза угриженото й лице. — Там си просто статистическа бройка, Бриана. Проблем. И има още доста бройки и проблеми, с които да се занимават. Да, но като се връщам назад, трябва да призная, че на някои от тях наистина им пукаше, стараеха се да променят нещата. Но те, с вечните си въпроси, тестове, правила и ограничения бяха врагът. Така че, следвайки примера на майка си, избягах на шестнадесетгодишна възраст. Живеех на улицата, но бях предпазлив. Никога не посегнах към наркотиците, не се продадох, но опитах почти всичко друго.

Той се отдръпна от тоалетката и започна да крачи из стаята.

— Крадях, лъжех, уреждах залагания. Един ден, когато някакъв тип, когото мамех, се усети и само дето не ме преби до смърт, се осъзнах. Именно тогава — когато дойдох в съзнание в затънтената алея с кръв в устата и няколко спукани ребра ми хрумна, че вероятно мога да намеря и по-добър начин да си изкарвам прехраната. Отправих се за Ню Йорк. Продадох доста часовници по Пето авеню — осведоми я той с лека усмивка. — Организирах хазартни игри с карти и започнах да пиша. Доста прилично образование бях получил в сиропиталището. А и обичах да пиша. Не че какъвто гамен бях на шестнадесет, си го признавах. Но на осемнадесет и в Ню Йорк идеята не изглеждаше толкова лоша. Онова, което беше лошо, което наистина бе лошо, бе, че всъщност бях като нея. Реших да стана друг. Смених името си, начина си на живот. Хванах се на постоянна работа в едно заведение. Започнах да унищожавам онзи дребен гамен малко по малко и постепенно се превърнах в Грейсън Тейн. И не се връщах назад, защото беше безсмислено.

— Защото те боли — обади се Бриана тихичко. — И те разгневява.

— Може би. Но преди всичко, защото то няма нищо общо с човека, който съм сега.

Искаше да му каже, че има всичко общо с човека, който е, който бе създал. Вместо това обаче тя се изправи и застана с лице към него.

— Обичам този, който си сега. — Стана й неприятно, защото той се сви, за да не приеме каквото му предлагаше. — Толкова ли ти е неприятно да знаеш, че ми е жал за онова дете, за юношата, но се възхищавам на онова, което се е родило от тях?

— Бриана, миналото няма значение. Поне за мен — натъртено каза той. — При теб е различно. Миналото ти може да се проследи векове назад. Ти си свързана с традиции, история. Те са те оформили и затова бъдещето е не по-малко важно. Ти обичаш да правиш планове и то дългосрочни. Аз — не. Не мога да го сторя. По дяволите, не искам да го сторя! Съществува само настоящето, сегашното състояние на нещата.

Наистина ли мислеше, че след всичко, които й разказа, тя не е наясно? Представяше си го съвсем ясно: изоставеното дете, ужасено от миналото, ужасено, че не го чака никакво бъдеще, отчаяно сграбчвайки всичко, до което може да се добере в настоящето.

— Е, в момента сме заедно тук, нали? — Тя нежно обхвана лицето му с ръце. — Грейсън, не мога да престана да те обичам, за да ти е по-удобно. Не мога да престана, за да ми е по-удобно и на мен. Това е факт. Сърцето ми ти принадлежи и не мога да го върна. Съмнявам се дали бих го сторила, дори ако можех. Това не означава, че ти трябва да го вземеш, но ще е глупаво да не го направиш. Нищо не ти коства…

— Не искам да те нараня, Бриана. — Той хвана ръцете й. — Не искам да те нараня.

— Знам. — А щеше, това й бе съвършено ясно. Чудеше се как не разбира, че и себе си ще нарани. — Ще приемем настоящето и ще сме му благодарни. Но кажи ми — нежно го целуна, — какво бе името ти тогава?

— Божичко, не се предаваш!

— Не. — Усмивката й бе сърдечна, изненадващо доверчива. — И не го смятам за недостатък.

— Логан — промърмори. — Майкъл Логан.

Тя се засмя и той се почувства като глупак.

— Ирландско име. Трябваше да се досетя. Така те бива да приказваш и си толкова чаровен.

— Майкъл Логан — разпали се той, — бе ограничен и опасен крадец на дребно, който не заслужава дори да го заплюеш.

Тя въздъхна.

— Майкъл Логан е бил пренебрегнато, тъжно дете, което се е нуждаело от любов и грижи. И не си прав да го мразиш. Но да забравим за него засега.

В следващия момент тя го обезоръжи, като се притисна към него и сложи глава на рамото му. Ръцете й галеха гърба му успокоително. Тя трябваше да е отвратена от онова, което й разказа. Трябваше да е отблъсната от начина, по който се държа с нея в леглото. А стоеше притисната към него и му предлагаше своята дълбока любов.

— Не знам какво да правя с теб.

— Няма защо да правиш нещо. — Докосна с устни рамото му. — Подари ми най-чудесните месеци през живота ми. И ще си спомняш за мен, Грейсън, докато си жив.

Той дълбоко въздъхна. Не можеше да го отрече. За пръв път през живота си щеше да остави частица от себе си, когато си замине.

 

 

На сутринта той се чувстваше неловко. Закусиха в хола на апартамента, с изглед към парка. Очакваше тя да му спомене нещо от онова, което й бе разказал: как е нарушавал закона, как е спал с проститутки, как се е въргалял из измета на живота.

А тя седеше пред него свежа като утро в Клар и бъбреше весело за предстоящото им посещение в галерията „Уърлдуайд“ откъдето щяха да се отправят за летището.

— Не се храниш, Грейсън. Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Той разряза палачинките, които смяташе, че му се ядат. — Вероятно ми липсва твоето готвене.

Беше намерил най-подходящите думи. Тя се усмихна щастливо.

— Още утре ще го получиш. Ще ти приготвя нещо специално.

В отговор той само изсумтя. Отлагаше да й съобщи за пътуването до Уелс. Не искаше да разваля удоволствието й от пребиваването в Ню Йорк. Сега се учуди, че въобще му е хрумвало, че може с нещо да я разстрои. Та нали нищо от разказаното през нощта не бе я разтърсило?

— Бри, ние всъщност ще направим едно отклонение на връщане към Ирландия.

— О? — Свъси вежди и остави чашата чай. — Работа на друго място ли имаш?

— Не точно. Ще спрем в Уелс.

— В Уелс?

— Заради сертификата за държавни ценни книжа. Нали помниш, казах ти, че моят брокер ще поразпита тук-там?

— Да. Нещо нередно ли е открил?

— Бри, минната компания „Трикуортър“ не съществува.

— Разбира се, че съществува. Нали имам сертификат? Отговориха на писмото ми.

— На никоя борса не е регистрирана такава компания. Това име не фигурира никъде. Телефонният номер на бланката е фалшив.

— Как е възможно? Нали ми предложиха хиляда лири?

— Именно затова отиваме в Уелс. Струва си лично да поразпитаме.

Бриана поклати глава.

— Убедена съм, че брокерът ти е талантлив, Грей, но вероятно е оставил нещо недогледано. Ако дадена компания не съществува, тя не издава сертификати и не предлага да ги изкупи обратно.

— Издава сертификати, ако е фасада — обясни той, а тя продължи да го гледа. — Ако е лъжлива, Бри. Самият аз имам известен опит със сертификати. Нужно ти е да наемеш пощенска кутия, телефонен номер и печат. Търсиш хора, готови да вложат пари — започна да й обяснява. — Хора, които искат да спечелят бързо. Обличаш се в костюм, може да си наемеш търговски представител и канцелария, отпечатваш проспект и фалшиви сертификати. Прибираш им парите и изчезваш.

Тя остана смълчана известно време, докато го проумее. Да, знаеше, че баща й лесно би се хванал на такава въдица. Вечно се хвърляше във всевъзможни начинания. Истината бе, че още когато се захвана, не очакваше нищо да излезе от цялата история.

— Мисля, че дотук разбирам. И напълно съответства на късмета на баща ми в деловите му опити. Но как ще ми обясниш, че отговориха на писмото и ми предложиха пари?

— Не мога. — Макар в действителност да имаше няколко идеи. — Затова ще отидем до Уелс. Роуган уреди самолетът му да ни чака в Лондон, за да ни отведе. Ще ни върне на летище Шанън, щом приключим.

— Ясно. — Тя внимателно постави ножа и вилицата настрана. — Обсъдил си го с Роуган, понеже той е мъж и двамата сте решили какво да се прави.

Грей се прокашля и прокара език по пресъхналите си устни.

— Исках да се забавляваш в Ню Йорк, а не да се притесняваш. — Продължи да го наблюдава с хладните си зелени очи и той сви рамене. — Е, очакваш да ти се извиня, но няма да го сторя. — Тя стисна ръце и ги положи на масата, но продължи да мълчи. — Много те бива да смразяваш хората, но номерът няма да мине. Нищо не разбираш от мошеници. Сам щях да предприема пътуването, но вероятно ще имам нужда от теб, тъй като сертификатът е на името на баща ти.

— И това, че е на името на баща ми, го прави моя работа. Много мило от твоя страна да искаш да помогнеш, но няма нужда.

— Шибана работа!

Тя подскочи и усети как стомахът й се свива от неминуемата разправия, която щеше да последва.

— Не ми говори с такъв език, Грейсън.

— А ти не се дръж като строга учителка с мен. — Тя се изправи, а очите й бяха застрашително присвити. — И да не си посмяла да си тръгнеш, по дяволите! Не съм свършил.

— Няма да приема да ме ругаят или да ме карат да се чувствам неспособна само защото съм дъщеря на фермер от западните графства на Ирландия.

— Това пък какво общо има? — Тя се отправи към спалнята. Той стана от масата, настигна я, хвана я за ръката и я обърна към себе си. За миг по лицето й пробягна паника, после изчезна. — Казах, че не съм свършил.

— Мога да идвам и да си отивам, когато пожелая. Като теб. Възнамерявам да се облека и да се приготвя за пътуването, което така внимателно си обмислил.

— Ако искаш да ми откъснеш главата — давай! Но ще уредим този въпрос.

— Останах с впечатлението, че вече си го уредил. Причиняваш ми болка, Грейсън.

— Извинявай. — Пусна я и напъха ръце в джобовете. — Виж, представях си, че ще ти е малко неприятно, но не очаквах разумен човек като теб да му придаде такова значение.

— Уредил си всичко зад гърба ми, взел си решение вместо мен, преценил си, че не мога да се справя и аз му придавам такова значение? Чудесно, няма що! Вероятно трябва и да се засрамя.

— Опитвам се да ти помогна. — Гласът му отново се бе повишил и той едва го овладя, заедно с гнева, който го задушаваше. — Изобщо не става въпрос, че не си способна, а че нямаш опит. Някой нахълта в къщата ти. Не ги ли свързваш тези неща?

Тя пребледня.

— Не. Защо не се изразиш по-ясно?

— Писа писмо заради сертификата, след това някой претърси къщата ти. Набързо, небрежно. Може би — отчаяно. Скоро след това някой започна да се навърта около дома ти. Откога живееш в тази къща, Бриана?

— Откакто съм се родила.

— Някога случвало ли се е подобно нещо?

— Не, но… Не.

— Значи логично е да свържем нещата. Искам да получа представа за цялата картина.

— Трябваше да ми разкажеш всичко това по-рано. — Потресена, тя се отпусна на облегалката на креслото. — Не биваше да го криеш от мен.

— Това е само предположение. Божичко, Бри, та ти имаше толкова много неща на главата си: майка ти, Маги, бебето, мен. А и издирването на жената, с която баща ти е имал връзка. Не исках да прибавям и това към грижите ти.

— Опитвал си се да ме защитиш. Старая се да го разбера.

— Точно така — опитвах се да те защитя. Не обичам да те виждам притеснена. Аз… — Млъкна потресен. Какво бе на път да изрече? Той замълча и се отдръпна от нея. — Безпокоя се за теб — довърши предпазливо.

— Добре. — Изведнъж се почувства изморена. Прокара ръка през косите си. — Съжалявам, че направих сцена. Но недей да криеш нищо от мен, Грей.

— Няма. — Погали я по бузата. — Бриана?

— Нищо. — Отдръпна ръка. — Нищо. Хайде да се приготвим, ако искаме да посетим и „Уърлдуайд“.

 

 

В Уелс валеше и бе прекалено късно, затова само успяха да се регистрират в стария хотел, където Грей бе запазил стая. Бриана доби бегла представа от град Ронда с подредените в редица къщи и сивото небе, от което не преставаше да вали. Почти не вечеря. Изтощени от пътуванията се пъхнаха в леглото.

Очакваше тя да се оплаква. Стаята не бе от най-хубавите, а пътуването се оказа изморително дори за него. Но на следващата сутрин тя нищо не каза, просто се облече и го попита какво ще предприемат.

— Смятам, че е най-добре първо да проверим в пощата и да видим какво ще открием. — Загледа се в нея, докато вдигаше косите си. Движенията й бяха отмерени, точни, но под очите й се забелязваха сенки. — Уморена ли си?

— Малко. Предполагам, че е от часовата разлика. — Хвърли поглед през прозореца. Слънцето светеше, но продължаваше да вали. — Винаги съм си представяла Уелс като диво и красиво място.

— Голяма част от графството е точно такова. Планините са величествени, бреговата ивица е много интересна. Полуостров Лейн е пълен с англичани през лятото, но е разкошен. Или по високите части на планините има много пасбища, типично за Уелс. А ако видиш голите хълмове на следобедното слънце, ще разбереш защо го наричат див.

— Бил си на толкова много места. Чудя се как ги различаваш.

— Винаги има нещо различно. — Той огледа мрачната стая. — Съжалявам за този хотел, Бри. Нямаше по-добър. Ако останем ден-два мога да те разведа из графството.

Тя се усмихна пред перспективата да изостави задълженията си и да пътува с Грей по непознати хълмове и брегове.

— Трябва да се прибера у дома, след като приключим онова, заради което сме тук. Не мога да злоупотребявам с отзивчивостта на госпожа О’Мейли още дълго. — Тя се извърна от огледалото. — А на теб ти личи, че нямаш търпение да се заемеш с писането.

— Спипа ме. — Хвана я за ръцете. — Когато свърша книгата, ще разполагам с малко време преди рекламното турне. Нека да заминем някъде. Където пожелаеш. В Гърция или в южната част на Тихия океан. Иска ли ти се подобно нещо? Някъде, където има палми, плажове, синьо море и бяло слънце.

— Струва ми се прекрасно. — Помисли си, че той за пръв път правеше планове за бъдещето. Сметна, че е по-разумно да не го кара да се замисля върху този факт. — Може и да ми е трудно отново да се измъкна толкова скоро. — Стисна ръцете му, преди да ги пусне. — Готова съм, ако и ти си готов.

Лесно откриха пощата, но жената на гишето се оказа имунизирана срещу чара на Грей. Не й е позволено да разгласява имената на хора, които са наели пощенски кутии, обясни му тя сдържано. Той самият може да си наеме една, ако желае, но и за него няма да дава сведения, ако непознати разпитват.

При споменаването на мина „Трикуортър“ тя повдигна рамене и смръщи лице. Името нищо не й говорело.

Грей се запита дали да й предложи подкуп, погледна още веднъж стиснатите устни на жената и се отказа.

— Едно място отметнахме — отбеляза той вече на улицата.

— Не вярвам да си си мислил, че ще е лесно.

— Не, но понякога имаш късмет там, където най-малко си очаквал. Ще опитаме в някои от минните компании.

— Защо не съобщим всичко, което знаем, на местните власти?

— И дотам ще стигнем.

Проверяваше неуморно канцелария след канцелария, задаваше едни и същи въпроси, получаваше едни и същи отговори. Никой в Ронда не бе чувал за „Трикуортър“. Бриана го остави той да командва парада, за да изпита цялата наслада от действията си. Струваше й се, че успява да се превърне — като хамелеон — на всякаква личност, която му бе необходима.

Успяваше да е чаровен, прям, делови, хитър. Вероятно така подхожда и при изучаването на обектите, за които пише. Задаваше безкрайно много въпроси и къде с шега, къде със заплахи успяваше да изкопчи отговори.

След четири часа тя знаеше повече за каменодобива и икономиката на Уелс, отколкото я интересуваше. И нищо за „Трикуортър“.

— Време е да изядеш един сандвич — отсече Грей.

— Не бих се отказала.

— Добре ще се подкрепим и ще обмислим нещата.

— Не искам да се разочароваш, че не сме открили нищо.

— Напротив. Сигурен съм, че няма минна компания „Трикуортър“ и никога не е имало. Пощенската кутия е пълна измама и най-вероятно още се ползва от онзи, който е започнал всичко.

— Защо смяташ така?

— Нужна им е, докато приключат с теб и други такива закъснели вложители. Сигурно вече са приключили с доста от клиентите си. Хайде да опитаме тук — поведе я към малка кръчма.

Миризмите бяха така познати, че изпита носталгия, а и гласовете наоколо — така непознати, че звучаха екзотично. Настаниха се на маса, където Грей веднага се зачете в покритото с найлон меню.

— Хммм… Овчарски гювеч. Не вярвам да е по-хубав от твоя, но все пак да рискуваме.

— Чудесно. И чай за мен.

Грей поръча и се наведе напред.

— Все си мисля, Бри, сигурно има значение, че баща ти е починал толкова скоро след като е получил сертификата за държавните ценни книжа. Открила си документа на тавана, нали?

— Да. Не разгледахме какво има в кутиите веднага след смъртта му. Майка не би искала. Маги нямаше сърце да се захване. А аз оставих нещата така, защото…

— … защото на Маги й е било тежко, а майка ви е щяла да ви изтормози.

— Не обичам разправиите. — Стисна устни и се загледа в покривката. — По-лесно ми е да отстъпя, да се отдалеча. — Погледна го и отново отмести поглед. — Маги бе слънчевият лъч в живота на татко. Обичаше и мен, знам, че ме обичаше, но между тях имаше близост. Съществуваше единствено между тях. Тя така скърбеше, а и тъкмо се бяха разсеяли облаците заради завещанието на къщата. Беше оставена единствено на мен, а не на майка… Тя бе огорчена, по-скоро бясна и затова не се заех да подреждам нещата. Исках да започна свой бизнес, разбираш ли ме? Затова предпочитах да отлагам подреждането на кутиите, от време на време премитах наоколо и си повтарях, че някога ще се оправя и с тях.

— И най-накрая си го сторила.

— Не знам защо избрах точно този ден. Предполагам, защото нещата се бяха поуталожили. Майка си имаше свой дом, Маги бе с Роуган, а аз…

— Мъката ти вече не е била толкова силна. Минало е достатъчно време, за да не бъде подреждането на нещата му толкова мъчително.

— Май си прав. Мислех, че вече имам сили да подредя нещата му, без да изпитвам ужасната болка, без да искам нещата да са се развили по-иначе. А отчасти и от амбиция. — Въздъхна. — Въобразявах си, че ще успея да превърна таванското помещение в още една стая за гости.

— Това е моята Бри! — Взе ръката й. — Значи той е оставил сертификата там и са минали години, без никой да го открие или да предприеме стъпки. Според мен те са решили, че всичко е приключило. Защо да рискуват да се свързват? Ако са направили някакви проверки, са установили, че Том Конканън е мъртъв и наследниците му не са предявили иск. Сертификатът може да се е загубил, да е изхвърлен по погрешка или унищожен. В този момент ти им пишеш писмо.

— И ето ни отново пред въпроса, защо ми предложиха пари.

— Добре, да започнем с предположенията. Много добре го умея. Та да предположим, че при сключването сделката е изглеждала доста прилична, както ти обясних в Ню Йорк. Но да предположим, че някой се е амбицирал или просто е извадил късмет. Припечелил е. Компанията „Трикуортър“ не е съществувала, но суровините, приходите, организацията са продължавали да съществуват. Нищо чудно да са започнали дори друго предприятие. Нещо законно този път. Спазвали са законите, а са използвали компанията за прикритие. Няма нищо изненадващо законният бизнес да се е оказал доходен. Дори може да е започнал да дава повече печалба от фалшивия. При такива обстоятелства трябва да се отървеш от съмнителното предприятие или поне да го прикриеш.

Бриана разтърка слепоочията си, докато им поднасяха храната.

— Много объркано ми звучи.

— Имало е нещо недовършено около сертификатите за държавни ценни книжа. — Той напъха в устата си голяма хапка. — Не, дори не напомня за твоя. — Преглътна. — Но те все пак са документи и искат да си ги приберат; готови са дори да заплатят, за да ги съберат. О, не много пари, не толкова, че да те накарат да се заинтересуваш или да пожелаеш да продължиш с вложенията. Само толкова, колкото да те накарат да искаш да си осребриш сертификата.

— Ама ти наистина знаеш как се върти този бизнес!

— Да. Ако не се бях хванал с писане… — Млъкна, сви рамене. — Е, да го наречем късмет, но просто имам опит при подобни неща. Ще се отбием на още едно-две места и ще отидем в полицията.

Тя кимна, облекчена, че бремето ще бъде предадено в ръцете на властите. Храната помогна настроението й да се оправи. Утре ще са си в къщи. Пиеше чая и мечтаеше за градината си, за Кон, който щеше да я посрещне, за кухнята си.

— Свърши ли?

— Ъ?

Грей й се усмихна.

— Отпътува ли нанякъде?

— Мислех си за вкъщи. Розите може да са цъфнали вече.

— Утре по това време ще си в градината си — обеща той, плати и стана.

Навън я прегърна през раменете.

— Искаш ли да опитаме с градския транспорт? Изглежда ще стане доста по-бързо. Но ако предпочиташ, ще наема кола.

— Не говори глупости. Автобусът ни върши чудесна работа.

— Тогава да тръг… Стой! — Придърпа я обратно в преддверието на кръчмичката. — Ако пък това не е смайващо!

— Какво имаш предвид? Ще ми строшиш костите!

— Извинявай. Искам да се прикриваш колкото можеш и да погледнеш ей там, отсреща на улицата. — Очите му заблестяха. — Към мъжа с черния чадър, който се е забързал към пощата.

Тя подаде глава навън и се огледа.

— Да — изрече след миг, — има мъж с черен чадър.

— Не ти ли изглежда познат? Върни се два месеца назад. Поднесе ни есетра, доколкото си спомням.

— Просто не ми е ясно как можеш да помниш разните гозби. — Тя се наведе още по-напред и се вгледа внимателно. — Изглежда ми съвсем обикновен. Като адвокат или банкер.

— Бинго! Или поне за такъв се представи. Нашият пенсионирал се банкер от Лондон.

— Господин Смайт-Уайт — сети се тя и бе готова да се разсмее. — Странно, не намираш ли? Защо се крием от него?

— Именно защото е странно, Бри. Защото е изключително странно, че нашият гост за една вечер, онзи, който уж бе навън, за да разглежда наоколо, когато нахлуха в къщата, се разхожда по улица в графство Уелс и се готви да влезе в пощата. Искаш ли да се обзаложим, че е наел пощенска кутия?

— О! — Тя се облегна на вратата. — Боже милостиви. Какво ще правим?

— Ще изчакаме и ще го проследим.