Нора Робъртс
Родена в лед (17)

Шестнадесета глава

До следващия следобед Бриана продължаваше да е достатъчно зашеметена от Ню Йорк, за да се опитва да гледа едва ли не навсякъде едновременно. Не я интересуваше, че се държи като турист; правеше снимки с фотоапарата си, вдигаше глава нагоре, докато вратът й се извиваше под невероятен ъгъл, опитваше се да зърне върха на високите сгради. Ако възкликваше от време на време — какво от това. Ню Йорк бе шумен и сякаш нарочно изграден да потресе сетивата.

В апартамента в хотела изучаваше внимателно туристическите справочници, правеше списъци какво трябва да види и старателно ги отмяташе, след като ги посетеше.

Сега й предстоеше да присъства на делови обяд с издателката, която бе и литературната агентка на Грей.

— Арлийн е страхотна — уверяваше я, докато й помагаше да пресекат. — Ще ти допадне.

— Но този обяд… — Тя забави крачка, но той не й позволи да изостане, както би предпочела. — Все пак срещата е делова. По-добре да те изчакам някъде или да се присъединя към вас, след като приключите. Бих могла да отида до „Сейнт Патрик“ и…

— Обещах да те заведа до „Сейнт Патрик“ следобед.

И щеше да го направи, бе сигурна. С готовност я водеше къде ли не. Навсякъде. Сутринта вече се бе изкачила на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Беше се возила с метрото, закусиха в кулинарен магазин. Всичко, което бе видяла, се въртеше пред очите й като разноцветните стъкълца от калейдоскоп.

А той й обещаваше още.

Но перспективата да обядва с литературна агентка от Ню Йорк — очевидно всяваща страх жена, я плашеше. Щеше да намери начин твърдо да откаже или дори да измисли, че има главоболие и е преуморена, ако Грей очевидно не държеше толкова на срещата.

Видя как небрежно натика банкнота в калаената чашка на заспал до стената на сградата просяк. Никога не ги подминаваше, без да им остави нещо. Каквото и да пишеше с ръкописни букви на табелката — че е бездомен, безработен, ветеран от Виетнам — всеки удостояваше с вниманието си и с част от съдържанието на портфейла си.

На всичко обръщаше внимание. Нищо не пропускаше и всичко забелязваше. И тези дребни жестове на внимание към непознати окаяници, които други хора се правеха, че не забелязват, бяха неразделна част от характера му.

— Ей, друже. Трябва ли ти часовник? Имам няколко хубави. Само двайсет долара. — Слаб негър отвори куфарчето, за да покаже стоката си с етикети на „Гучи“ и „Картие“. — Имам един страхотен за дамата.

За изненада на Бриана Грей се спря.

— Тъй ли? Да не е фалшив?

— Хей — мъжът се ухили, — не ми ли вярваш? Показват времето, друже, точно като онези, за които заплащаш хиляда долара на Пето авеню.

— Дай да видя. — Избра един, а Бриана не спря да си хапе устната. Мъжът й изглеждаше опасен — не спираше да върти очи наляво-надясно. — Преследват ли те много на този ъгъл?

— Не особено. Имам си уговорка. Този доста го бива, качествен е, хубав и струва само двайсет долара.

Грей разтърси часовника и го поднесе към ухото си.

— Добре.

Подаде двайсетачка на мъжа.

— Двама полицай се отправят насам — предупреди той и взе ръката на Бриана.

Когато тя се извърна, от мъжа нямаше и следа.

— Часовниците откраднати ли са? — попита ужасена.

— Вероятно не. Ето. — Той закопча часовника на китката й. — Може да работи един ден… или цяла година. Никога не знаеш.

— Тогава защо го купи?

— Че нали и този нещастник трябва да си изкарва хляба. Ресторантът е ей там.

Това я накара да престане с въпросите си и нервно да започне да оправя сакото на костюма. Чувстваше се неловко и глупаво с торбичката си с надпис „Обичам Ню Йорк“, в която бяха сувенирите й от Емпайър Стейт Билдинг.

„Глупости — окуражаваше се тя, — непрекъснато се срещаш с нови хора, обичаш да се срещаш с хора.“ Проблемът е, реши тя, докато Грей я насочваше към „Четирите сезона“, че този път това бяха негови хора.

Опита да не се оглежда, докато се изкачваха по стълбите.

— О, господин Тейн — посрещна ги салонният управител сърдечно, — отдавна не сте идвали. Госпожа Уинстън вече пристигна.

Прекосиха салона с дългия лъскав бар, зад постланите с ленени покривки маси вече се бяха настанили хора. Някаква жена стана, щом зърна Грей.

Първоначално Бриана забеляза прекрасния червен костюм, проблясването на злато на ревера и на ушите. След това късата руса коса и широката усмивка, преди жената да попадне в сърдечната прегръдка на Грей.

— Радвам се да те видя, красавице.

— Любимият ми околосветски пътешественик — изрече тя с дрезгав глас.

Арлийн Уинстън бе дребна, едва ли по-висока от метър и петдесет, със спортна фигура благодарение на трите пъти седмично прекарани в гимнастическия салон. Грей бе споменал, че е баба, но по лицето й почти не се забелязваха бръчки, а светлокафявите очи бяха проницателни и контрастираха с мекия овал и изящните черти. Едната й ръка бе все още около кръста на Грей. Другата подаде на Бриана.

— Значи вие сте Бриана? Добре дошли в Ню Йорк. Забавлява ли ви нашето момче?

— Да. Градът е чудесен. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Уинстън.

— Арлийн. — Тя задържа ръката й за миг и я потупа.

Колкото и приятелски да бе жестът, Бриана не пропусна, че макар и набързо, тя е основно преценена.

Грей наблюдаваше сцената усмихнат.

— Не е ли прекрасна?

— Определено. Хайде да сядаме. Надявам се да не възразите, поръчах шампанско. Нещо като малко празненство.

— С англичаните ли се договори? — осведоми се Грей, докато се настаняваха.

— Точно така. — Тя се усмихна, докато пълнеха чашите им с минералната вода, поставена вече на масата. — Сега ли искаш да приключим деловата част или след като обядваме?

— Хайде сега.

Арлийн направи знак на сервитьора, че ще им е нужен по-късно, взе куфарчето с документите и извади папка с факсове.

— Ето английският договор.

— Каква жена! — възхити се Грей и й намигна.

— И другите предложения от чужбина са тук. Започнах преговори и с хората от киното. — Тя го остави да се запознае със съдържанието на документите и се обърна към Бриана: — Грей казва, че си изключителна готвачка.

— По-скоро той обича да яде.

— Така си е. Отлично се справяш с пансиона си, както чувам „Блакторн“ се казва, нали?

— Да, „Блакторн“. Не е кой знае колко голям.

— Уютен, предполагам. — Арлийн я изучаваше. — И тих.

— Много тих. Хората идват в западната част на страната заради природата.

— За която съм чувала, че е прекрасна. Не съм посещавала още Ирландия, но Грей запали любопитството ми. Колко хора наведнъж можеш да приемеш?

— Разполагам с четири стаи за гости, така че зависи колко са големи семействата. Осем души се чувстват съвсем удобно, но понякога се събират и по дванадесет с децата.

— И ти готвиш за всичките и сама поддържаш пансиона?

— То е нещо като да се грижиш за голямо семейство — обясни младата жена. — Повечето хора преспиват една-две нощи и си заминават.

Арлийн непринудено поведе разговор с Бриана, преценяваше всяка нейна дума, оценка. Явно за нея Грей бе много повече от наемодател, много повече. Жената бе интересна: сдържана, малко притеснена, очевидно умееше да се справя с работата си, определи тя, докато потропваше с идеално поддържаната си ръка по масата и продължаваше да разпитва Бриана.

Спретната, добре възпитана и… Забеляза как погледът на Бриана се отклонява и за миг спира върху Грей. Да, видя онова, което я интересуваше.

Младата жена отново насочи очи към нея, забеляза леко вдигнатите й вежди и се постара да не се изчерви.

— Грейсън ми каза, че имате внуци.

— Имам. И след чаша шампанско най-вероятно ще извадя всичките им снимки.

— С удоволствие ще ги разгледам. Наистина. Сестра ми току-що роди. — В гласа и в очите й се появи нежност. — И аз нося снимки.

— Арлийн — обади се Грей, вдигнал поглед от листата, — ти си царица.

— Не го забравяй. — Тя му подаде писалка и направи знак да донесат менютата и листа с вината. — Подпиши договорите, Грей и да празнуваме.

Бриана си помисли, че откакто се запозна с Грей, е пила повече шампанско, отколкото през целия си живот. Докато отпиваше от виното, изучаваше менюто и се стараеше да не трепне от цените.

— Днес късно следобед ще се срещнем с Розали — обясняваше той, като говореше за насрочената с редакторката си среща, — след това е премиерата. Ще дойдеш, нали?

— За нищо на света няма да я пропусна — увери го Арлийн. — Аз ще взема пиле — добави тя и подаде менюто на сервитьора. — Е — продължи тя, след като и останалите поръчаха, — кажи как напредваш с книгата?

— Добре върви. Никога не ми се е случвало така да се подреждат нещата. Почти съм готов с първата чернова.

— Вече?

— То просто се лее само. — Погледът му се спря на Бриана. — Като магия. Може да е от мястото. Ирландия е вълшебна.

— Доста усилено работи — вметна Бриана. — Понякога с дни не напуска стаята. И не бива да го безпокоиш в такъв момент. Ще се нахвърли като териер.

— А ти отвръщаш ли му със същото? — полюбопитства Арлийн.

— Обикновено не — усмихна се тя, а Грей покри ръката й със своята. — Свикнала съм на подобно поведение от сестра си.

— О, художничката! Значи имаш опит с творческите темпераменти.

— Може и така да се каже — засмя се младата жена. — Хората на изкуството са по-различни. Грей например държи измисления си свят настрана от истинския живот.

— Не е ли прелестна?

— Прав си — съгласи се добродушно Арлийн.

Беше търпелива жена и затова изчака да приключат с обяда, преди да предприеме следващата стъпка.

— Ще вземеш ли десерт, Бриана?

— Нищо повече не бих могла да сложа в уста, благодаря.

— Грей вероятно ще вземе. Нищо не му се лепи — отбеляза тя и поклати глава. — Поръчай си нещо греховно, Грей. Ние с Бриана ей сега ще се върнем. Ще отидем до дамската стая, да си поговорим за теб насаме.

Тя стана и младата жена нямаше друг избор, освен да я последва. Хвърли объркан поглед към Грей, докато се отдалечаваха.

Помещението бе не по-малко лъскаво от салона. По полицата бяха наредени шишенца с парфюми, лосиони, дори гримове. Арлийн се настани пред огледалото, кръстоса крака и направи знак на Бриана да седне до нея.

— Развълнувана ли си за премиерата довечера?

— Да. Това е важен момент за него, нали? Знам, че и друг път са правили филми по негови романи. Дори гледах един, но книгата ми хареса повече.

— Почти винаги е така — засмя се Арлийн. — Искам да ти кажа, че досега той никога не е водил жена със себе си, когато е идвал на среща с мен.

— Аз… — Не знаеше какво да й отговори.

— Намирам го за много показателно. Нашите отношения не са само делови, Бриана.

— Знам. Той много те цени. Говори сякаш сте семейство.

— Аз наистина съм семейство за него или поне толкова, колкото той ми разрешава да бъда. Когато ми съобщи, че ще те доведе в Ню Йорк, доста се изненадах. — Отвори пудриерата си и започна да нанася пудра под очите. — Казах си, че някаква ирландска фуста е спипала моето момче.

Бриана зяпна, а очите й станаха ледени. Арлийн обаче й направи знак да мълчи.

— Реакцията на майка, вечно готова да защитава. Но това моментално се промени, след като те видях. Прости ми.

— Разбира се — едва изрече Бриана.

— Ето че ми се ядоса, а и така е редно. Обожавам Грей от десет години, тревожа се за него, тормозя го, утешавам го. Все се надявах да намери някоя жена, на която да държи, жена, която ще го направи щастлив. Защото той не е щастлив. — Затвори пудриерата и по навик извади червилото. — О, вероятно е най-приспособимият човек, когото познавам, но сърцето му не познава истинското щастие.

— Знам. Толкова е самотен.

— Беше. Не виждаш ли как те гледа? Сякаш не е на себе си. Това щеше да ме тревожи, ако не бях видяла и ти как го гледаш.

— Обичам го — чу се да произнася.

— О, скъпа, това се вижда. — Тя я хвана за ръката. — Той разказвал ли ти е за себе си?

— Много малко. Държи се така, сякаш няма минало.

Арлийн сви устни и добави:

— Той не споделя. Аз съм с него доста отдавна и толкова близка, колкото той допуска, и почти нищо не знам за него. Веднъж, след като за пръв път продаде книга в милионен тираж, се понапи и ми разказа повече, отколкото възнамеряваше. — Поклати глава. — Не е редно да ти го казвам. То е нещо като изповед пред свещеник… Нали ме разбираш?

— Да.

— Но мога да ти кажа, че детството му е било ужасно, а животът — труден. Независимо от това или точно заради това той е добър и щедър мъж.

— Знам. Понякога е прекалено щедър. Как да го възпра да не ми купува разни неща?

— Не го възпирай. Защото му е нужно да го прави. Парите нямат значение за Грей. За него е важно какво олицетворяват, той гледа на тях като на нещо, което да му служи. И съм на път да ти дам съвет, който не ми искаш, а именно — не се предавай и продължавай да си все така търпелива. Единственият дом за Грей, е работата му. Той се старае да го направи да е така. Чудя се дали вече си е дал сметка, че ти му изграждаш дом в Ирландия?

— Не. — Бриана малко се поуспокои и се усмихна. — Не му е ясно. То и на мен не ми бе ясно допреди малко. И все пак романът му е почти към края.

— Но ти не си. А от сега нататък имаш и мен на твоя страна, ако се нуждаеш от това.

Часове по-късно, когато Грей й помагаше да вдигне ципа на роклята, Бриана се замисли върху думите на Арлийн. Това бе жест на любовник, мина й през ума, когато той се наведе и я целуна по врата, жест на съпруг.

Тя му се усмихна в огледалото.

— Изглеждаш чудесно, Грейсън.

Наистина беше така; облечен в черен костюм, с папионка, с онази небрежна елегантност, която вечно свързваше с филмовите и музикалните звезди.

— Кой ще ме погледне мен, когато ти си наоколо?

— Всичките жени.

— Това поне е утешително. — Закопча перлената й огърлица. — Почти идеално — прецени той, като я обърна с лице към себе си.

Тъмносинята рокля отиваше на бледия й тен. Деколтето бе дълбоко изрязано, като оголваше раменете. Беше си вдигнала косите, така че той можеше да си играе с кичурите, които се измъкваха от фибите и я гъделичкаха около ушите и по врата.

Засмя се, когато той бавно я завъртя.

— Преди казваше, че съм идеална.

— Така беше.

Измъкна кутийка от джоба си и вдигна капачето. Вътре имаше още перли и два сияйни капковидни диаманта.

— Грей…

— Шшшт… — Сложи обиците на ушите й. — Сега вече си идеална.

— Откъде ги взе?

— Харесах ги, докато купувахме огърлицата. Марша бе очарована, когато й се обадих и поисках да прати и тях.

— Не се и съмнявам. — Безпомощна да стори каквото и да било, тя вдигна ръка и докосна едната обица. Истина беше, знаеше, и въпреки всичко не можеше да повярва: Бриана Конканън, отседнала в луксозен хотел в Ню Йорк, с перли и диаманти, а мъжът, когото обича, й се усмихва. — Явно е безсмислено да ти казвам, че не биваше да го правиш?

— Абсолютно безсмислено. По-добре кажи „благодаря“.

— Благодаря. — Прие подаръка и допря буза до неговата. — Това е твоята вечер, Грейсън, а ме караш да се чувствам като принцеса.

— Представи си колко издокарани ще изглеждаме, ако някой от фотографите си даде труда да ни обърне внимание.

— Да си даде труда? — Тя едва успя да си вземе чантата, преди той да я повлече към вратата. — Но това е твоят филм. Ти си го написал.

— Аз съм написал романа.

— Това казвам и аз.

— Не. — Прегърна я през раменете, докато тръгваха към асансьора. Може и да приличаше на изключително елегантна непозната, помисли си той, но все още ухаеше на Бриана. Нежно, меко и сладко. — Ти казваш, че филмът е мой. Не е така. Той е дело на режисьора, на продуцента, на актьорите. Дори на сценариста. — Вратите се отвориха, въведе я вътре и натисна копчето за фоайето. — Авторът на романа е някъде към края на списъка, скъпа.

— Не е редно. Историята е твоя. Ти си създал героите.

— Всичко е в минало време. — Той й се усмихна. Тя се възмущаваше заради него и това го трогваше. — Аз съм продал правата, така че каквото и да са направили — хубаво или лошо — няма да ме чуеш да се оплаквам. А и надписът „Филмът е по романа на…“ определено няма да се задържи дълго на екрана.

— А трябва. Те нищо нямаше да имат, ако не беше ти.

— Напълно си права.

Погледна го изпитателно, когато стъпиха във фоайето.

— Подиграваш ми се.

— Не. Възхищавам ти се. — Целуна я, за да й докаже чистосърдечността си и я поведе навън, където ги чакаше лимузината. — Номерът да оцелееш, след като си продал нещо на Холивуд, е да не го приемаш прекалено навътре.

— Не можеше ли ти да напишеш сценария?

— Приличам ли ти на мазохист? — Почти потрепери при тази мисъл. — Благодаря, но да работя с редактор е най-многото, което съм готов да приема при писането. — Той се настани удобно на седалката и колата потегли. — Плащат ми добре, името ми се появява на екрана за няколко секунди и ако филмът стане хит — а предварителните мнения са, че е — увеличавам тиража на романите си.

— Не си ли готов да се бориш?

— Не и за това.

 

 

Снимаха ги в момента, в който слязоха пред кинотеатъра. Бриана примигна от светкавиците изненадана и доста смутена. Беше я подготвил, че едва ли някой ще му обърне внимание, а му поднесоха микрофон само след като направиха две крачки. Грей с лекота отговаряше на зададените му въпроси и със същата лекота избягваше отговора, когато не искаше. През цялото време здраво държеше Бриана, докато вървяха към кинотеатъра.

Заслепена, тя се огледа. Имаше хора, които бе виждала на снимки по илюстрованите списания, на екрана или по телевизията. Някои все още се разхождаха из фоайето като обикновени посетители и допушваха цигара, бъбреха с чаша в ръка, говореха делово или разменяха клюки.

Грей я представяше на някои от тях. Тя отвръщаше както смяташе, че е редно и гледаше да запомни имена, и лица, за да разказва в Клар.

Едни бяха облечени официално, други — всекидневно. Мъже, нахлузили бейзболни тениски, разговаряха с други в костюми за по хиляда долара. Миришеше на пуканки, така както можеше да се усети във всяко кино в Европа. Ароматът на дъвки се примесваше с този на парфюми. И над всичко това — тънък, но лъскав слой блясък.

Когато заеха местата си в салона, Грей обгърна раменете й с ръка и зашепна в ухото й:

— Впечатлена ли си?

— Ужасно. Имам чувството, че съм изпълнителка във филм, а не зрителка.

— Това е така, защото подобни събития нямат нищо общо с действителността. Чакай да видиш какво ще е след приема по случай премиерата.

Бриана предпазливо въздъхна. Всичко бе толкова различно, толкова ужасно различно, от онова, на което бе свикнала в Клар.

Нямаше време да го обмисля дълго. Салонът притъмня, екранът светна. Само след миг изпита вълнение, когато името на Грей се появи на екрана, задържа се и избледня.

— Чудесно — прошепна тя.

— Ще видим дали и останалото е толкова хубаво.

Според нея беше. Действието течеше бързо, напрегнато и от време на време усещаше, че е седнала на ръба на стола от напрежение. Нямаше значение, че е чела романа и знае какво ще стане. От време на време разпознаваше отделни диалози, взети наготово от книгата на Грей. Стомахът й се бе свил, устните й бяха стиснати, а очите й — широко отворени. Веднъж Грей й подаде кърпичка, за да си изтрие сълзите.

— Ти си мечтаната зрителка, Бри. Просто се чудя как съм гледал филми досега.

— Шшшт…

Тя въздъхна, хвана ръката му и я задържа през секващата дъха развръзка, по време на финалните надписи и когато из салона гръмнаха аплодисменти.

— Може да се каже, че е хит.

 

 

— Никой няма да ми повярва — обяви Бриана, докато влизаха в хотел „Плаза“ часове по-късно. — Аз самата не мога да го повярвам — танцувах с Том Круз. — Главата й беше леко замаяна от изпитото вино и преживяното. Изкикоти се, направи пирует и се обърна към него: — Ти вярваш ли?

— Налага се. — Грей отвори вратата. — Видях го с очите си. Той бе доста захласнат по теб.

— О, просто искаше да говорим за Ирландия. Има слабост към нея. Чаровен е и лудо влюбен в съпругата си. И като си помисля, че могат да посетят пансиона!

— Не бих се учудил, ако мястото бъде нападнато от знаменитости занапред. — Той се прозя и свали обувките си. — Ти плени всеки, с когото разговаря тази вечер.

— Вие, янките, вечно си падате по ирландските гласове. — Разкопча огърлицата и нежно прокара ръка по перлите, преди да ги постави и кутията. — Гордея се с теб, Грей. Всички разправяха колко е хубав филмът и говореха за Оскари. — Тя се обърна към него с лъчезарна усмивка, докато сваляше обиците. — Можеш да спечелиш „Оскар“!

— Няма. — Свали сакото си и небрежно го метна настрана. — Аз не съм автор на филма.

— Но… — Тя изсумтя недоволно, събу обувките, свали ципа на роклята. — Не е честно.

Младият мъж се засмя, свали ризата си и я погледна през рамо. Отговорът застина на устните му.

Тя бе съблякла роклята и стоеше по късото комбинезонче без презрамки, което й купи заедно с роклята. И то бе тъмносиньо — от коприна, с дантели…

Напълно неподготвен, веднага се възбуди, когато тя се наведе да разкопчае от жартиера чорапа с цвят на опушено стъкло. Красивите й ръце се спуснаха надолу по дългото гладко бедро, после по прасеца и накрая по ходилото.

Говореше му нещо, но той не го чуваше от бученето в главата. Част от съзнанието му казваше да се овладее. Друга го тласкаше да я вземе така както му се искаше — непоколебимо, бързо и до забрава.

Беше свалила и другия чорап и сега вдигаше ръце нагоре, за да освободи косите си. Сви ръцете си в юмруци, когато златисто огнените кичури се разпиляха по голите й рамене. Чуваше затрудненото си дишане. И почти усещаше как коприната се разкъсва от ръцете му, как плътта отдолу ще се разгорещи от досега му и ще усети тази топлина, когато устата му жадно се впие в нейната.

Наложи се да се извърне. Нужен му бе миг, уверяваше се той, за да се овладее, да възвърне контрола над себе си. Няма да е честно да я изплаши.

— Ще е толкова забавно, когато го разкажа на всички. — Бриана остави четката, отново щастливо се засмя и направи още един пирует. — Не мога да повярвам, че е среднощ, а аз съм още будна. Като малко дете, изяло прекалено много бонбони. Имам чувството, че никога вече няма да ми се спи. — Тя се завъртя около него, обви ръце около кръста му, притисна се към гърба му. — Прекарах чудесно, Грей. Не знам как да ти се отблагодаря.

— Не е нужно — отвърна й той грубо, а всяка клетка в тялото му сякаш бе нащрек.

— Но ти си свикнал на подобни неща. — Неподозираща и невинна, тя зацелува гърба му. Той стисна зъби, за да потисне стона. — Не можеш да си представиш колко ме развълнува всичко. Но ти си така напрегнат! — Инстинктивно започна да масажира гърба и раменете му. — Вероятно си преуморен, а аз стоя тук и бъбря като сврака. Легни. Ей сега ще се опитам да премахна тези възли.

— Спри!

Гласът му прозвуча грубо. Той бързо се извърна, хвана я здраво за китките и тя можеше само да стои и да го гледа безпомощно. Изглеждаше вбесен. Даде си сметка, че по-скоро изглеждаше опасен.

— Грейсън, какво има?

— Не знаеш ли какво ми причиняваш?

Когато тя поклати глава, той я притисна към себе си. Пръстите му се забиха в плътта й. Видя как озадачеността в погледа й се превърна в разбиране и след това в паника. И нещо в него се пречупи.

— Дяволите да те вземат!

Устата му — жадна, ненаситна, се впи в нейната. Ако го бе отблъснала, вероятно щеше да успее да се овладее. Но тя вдигна трепереща ръка и го погали по бузата и той усети как губи битката.

— Само веднъж — промърмори. — Само веднъж ще си го позволя.

Вече не бе търпеливият, нежен любовник, когото тя знаеше. Беше див и готов да я нарани, докато ръцете му я дърпаха, стискаха, готови да я притежават. Всичко у него бе твърдо: устните, ръцете, тялото. За миг, когато използваше всичко, за да събуди сетивата й, тя си помисли, че най-вероятно ще се счупи, сякаш е от стъкло.

След това тъмната му страст я повлече, шокира, възбуди и ужаси едновременно.

Тя извика, залитна, а безжалостните му пръсти не престанаха, докато не я докараха до върха. На лампите, които бяха останали запалени, виждаше свирепостта в погледа му.

Изрече името му, простена, когато той я изправи на колене. Сега бяха тяло до тяло върху разхвърляното легло, ръцете му я раздираха, тласкаха я към лудост.

Безпомощна да стори каквото и да било, тя се изви назад, потрепери, когато зъбите му тръгнаха по врата й и надолу към гърдите й. Засмука ги жадно, сякаш зажаднял за вкуса им, а неумолимите му пръсти продължаваха да я отвеждат към върха.

Той не бе в състояние да мисли. Всеки път, когато я бе любил, се бе борил част от съзнанието му да остане хладнокръвно, за да бъдат ръцете му нежни, темпото — бавно. Сега имаше единствено горещина и някаква похот, която му приличаше на прекрасен ад, обсебил и съзнанието, и тялото му, и унищожаваше всичко цивилизовано у него. Обзет от страст и тласкан от нейното желание, вече не можеше да се контролира.

Искаше тя да се гърчи, да се вие, да крещи.

И я облада.

Дори разкъсаната коприна се оказа прекалено голяма пречка. Той раздра комбинезона и бутна Бриана назад, за да може да вкуси от разкрилата се плът. Усещаше ръцете й да минават през косата му, ноктите й да се забиват в гърба му, докато той си прокарваше път надолу и не преставаше да я поглъща.

Усети как дъхът й секна, потреперването й, приглушения стон, когато езикът му проникна в нея.

Тя умираше. Няма човек, който да може да преживее подобна горещина, подобно напрежение, което все се натрупваше и се освобождаваше, натрупваше се и се освобождаваше, а тялото й се превръщаше в трепереща пихтия, където всеки нерв бе възбуден, а потребностите — неописуеми.

Чувствеността я бе завладяла напълно. Съзнаваше, че той върши разни неща с нея — невероятни, немислими, жестоки, сладостни неща. Следващият й оргазъм я зашлеви като плесница.

Изправи се и го сграбчи, претърколиха се на леглото. Устните й се впиха в неговите — сега и те бяха като неговите жадни, безпощадни. Търсещите й пръсти го намериха, задържаха, така че тялото й наново потрепери и изпита свирепа наслада, когато го чу да стене.

— Сега… Сега…

Трябваше да е сега. Той повече не можеше да се възпира. Ръцете му се плъзнаха по влажната й кожа, хванаха бедрата й и ги повдигнаха. Проникна дълбоко в нея, задъхано я намести така, че да поеме още повече от него.

Проникваше силно, всеки път по-надълбоко, а тя се надигаше, за да го посрещне. Наблюдаваше лицето й, докато тя достигаше до онзи финален порочен връх. Видя как погледът й се замъглява, а мускулите й се стягат около него.

С нещо доста близко до болка той се изпразни в нея.