Нора Робъртс
Родена в лед (14)

Тринадесета глава

Сръгването с лакът в ребрата изтръгна Бриана от съня. Първото, което видя след нощта, в която се бяха любили, бе подът. Ако Грей завземеше само още един сантиметър от леглото, тя щеше да се озове долу.

Нужни й бяха само секунди и потреперване в студената утрин, за да разбере, че не е завита.

От своя страна Грей лежеше до нея увит като какавида. Разпрострял се върху цялото легло, той спеше дълбоко. Искаше й се да може да определи позата му и забития в бъбрека й лакът като израз на любов, но те загатваха единствено за егоизъм. Нежните й, плахи побутвания не го размърдаха.

Значи това е истината, помисли си тя. Този мъж просто не бе свикнал да споделя онова, което смята за свое.

Можеше да остане и да се опита да се пребори за своя дял — ей така, заради принципа — но слънцето вече грееше през прозореца, а я чакаше работа.

Усилията й да се измъкне тихичко от леглото, за да не го обезпокои, се оказаха безсмислени. Щом краката й стъпиха на пода, той изсумтя и се разположи и върху оскъдната територия, която тя току-що освободи.

Из стаята обаче все още се забелязваха следи от романтика. По някое време през нощта свещите бяха загаснали. Бутилката от шампанско лежеше празна в сребърната кофичка, а въздухът бе напоен с аромата на цветята. Между дръпнатите завеси вече проникваха слънчеви, а не лунни лъчи.

Беше го направил идеално за нея, сети се тя. Беше опитен.

Ала сега, на сутринта, нещата не бяха съвсем както си ги бе представяла. В съня си той не приличаше на невинно момче, а на самодоволен мъж. Нямаше нежни прегръдки и прошепнати утринни поздрави, с които да се отбележи първият им ден като любовници. Само изсумтяването и побутването с лакът.

Различните настроения на Грейсън Тейн, помисли си тя. Защо да не напише книга на тази тема?

Развеселена, навлече захвърлената нощница и се отправи надолу.

Чаша чай щеше да й дойде добре и отново да раздвижи кръвта й. И тъй като небето изглеждаше обещаващо, ще поизпере малко от прането, за да го окачи на простора, та да хване слънце.

Реши, че на къщата ще й се отрази добре едно цялостно проветряване и започна да разтваря прозорците, докато минаваше край тях. През прозореца на гостната зърна Мърфи, наведен над капака на колата й.

Остана загледана в него, обзета от противоречиви чувства. Гневът й към него се бореше с предаността и привързаността. Гневът й се предаде — тя вече излизаше навън и тръгна по градинската пътека.

— Не очаквах да дойдеш — изрече.

— Нали казах, че ще намина. — Вдигна очи към нея — тя седеше по нощница, с разрошени коси, босонога. При вида й кръвта му не закипя, както ставаше с Грей. За него тя бе просто Бриана и той се взря в лицето й, за да разбере дали още му е сърдита, или му е простила. Не различи нито едното, нито другото, затова продължи работата си.

— Стартерът никак не е наред — измърмори.

— Така ми казаха.

— Двигателят ти е като стара кранта. Бих могъл да намеря някои части, да го позакърпя. Но е все едно да се хвърлят пари на вятъра.

— Ако ме изкара през лятото, то наесен…

Тя млъкна, когато той изруга тихо. Не можеше да му се сърди. Беше й приятел, откакто се помнеше. И именно защото се чувстваше неин приятел, той й бе спестил истината за Рори.

— Мърфи, съжалявам.

При тези думи той се изправи и се обърна към нея. Всичко, което изпитваше, бе изписано на лицето му.

— Аз също. Никога не съм искал да те нараня, Бри. Бог ми е свидетел.

— Знам. — Пристъпи крачка напред, застана до него и го прегърна. — Не биваше да те съдя така строго, Мърфи. Не биваше да се държа така точно с теб.

— Изплаши ме, трябва да ти призная. — Той я прегърна. — Цяла нощ се притеснявах за случилото се. Мислех, че никога няма да ми простиш и няма вече да ми печеш кифлички.

Тя се разсмя, както той се надяваше, че ще стори. Поклати глава и го целуна по бузата.

— Бях повече ядосана от мисълта за случилото се, отколкото на теб. Знам, ръководил си се от най-добри намерения. И Маги също. — Чувствайки се добре в прегръдката му, Бриана склони глава на рамото му. — Но майка ми, Мърфи — тя от какво е била движена?

— Не мога да кажа, Бриана.

— Не искаш да кажеш — изрече и се отдръпна, за да вижда лицето му; в него имаше толкова добрина. Не беше права да иска той да осъди или да защити майка й. И искаше отново да й се усмихне. — Я кажи, тогава Рори много ли те нарани?

Мърфи издаде презрителен звук — съвсем по мъжки.

— Меки са му мускулите, няма никакъв стил. Дори и първия път нямаше да ме повали, ако знаех, че ще се нахвърли.

Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че си прав. И наистина ли заради мен разби носа му, Мърфи, скъпи?

— Не само това. Когато свърших с него, му липсваха два зъба.

— Истински герой си. — Разцелува го по двете бузи. — Съжалявам, че тя така се е възползвала от теб.

Той сви рамене.

— Аз пък съм доволен, защото размазах физиономията му. Копелето никога не ми е харесвало.

— Така е — отрони Бриана тихо. — Двамата с Маги не го харесвахте. Като че ли виждахте нещо, което аз не забелязвах. Или пък съм си въобразявала, че виждам нещо, което никога не е съществувало.

— Не мисли повече за това, Бри. Оттогава минаха години. — Накани се да я потупа по ръката, но се сети, че целият е в машинно масло. — Хайде, прибирай се. Ще се изцапаш. Какво правиш навън боса?

— Сдобрявам се с теб. — Усмихна му се и погледна към пътя, където се чу шум от кола. При вида на Маги скръсти ръце и вдигна вежди: — Предупредил си я значи? — процеди през зъби към Мърфи.

— Ами реших, че така ще е най-добре.

Както за момента реши, че ще е най-добре да се изтегли от битката, която неминуемо щеше да последва.

— Е? — Сестра й заобиколи храстите с кандилката, без да откъсва очи от лицето на Бриана. — Вероятно ще искаш да поговориш с мен.

— Да, определено. Мислиш ли, че нямах правото да го зная, Маги?

— Не ставаше въпрос за права. Тревожех се за теб.

— Обичах го. — Последвалата дълбока въздишка изразяваше облекчението, че вече го казва в минало време. — Обичах го по-дълго, отколкото ако знаех всичко.

— Може и така да е, и съжалявам. Но все не събирах сили да ти го кажа. — И тримата изпитаха неловкост, когато очите на Маги се изпълниха със сълзи. — Нямах сили. Ти и без това изглеждаше така наранена, тъжна, объркана. — Стисна устни, за да сдържи сълзите. — Не знаех как е най-добре да постъпя.

— И двамата взехме това решение — застъпи се Мърфи. — А и нямаше начин да го върнем при теб.

— Да не би да мислите, че исках да се върне? — Гордо отметна глава. — Толкова ли малко ме познавате? Той бе повярвал на думите й. Не, нямаше да го приема обратно. — Вдиша и издиша бавно и дълбоко. — И си мисля, че ако бях на твое място, Маргарет Мери, вероятно щях да постъпя по същия начин щях да направя същото, защото много те обичам.

Разтърка ръцете си една в друга и ги протегна напред в знак на помирение.

— Хайде, влизай вътре. Ще направя чай. Закусил ли си, Мърфи?

— Едва ли може да се нарече закуска.

— Ще те извикам, щом е готово. — Хвана Маги за ръка и когато се обърна към къщата, видя Грей застанал на прага. Изчерви се: израз на удоволствие и смущение, което накара сърцето й да забие по-бързо. Но успя да овладее гласа си и непринудено да го поздрави. — Добро утро и на теб, Грейсън. Отивам да приготвя закуската.

Значи не иска да разкриват случилото се между тях, забеляза Грей и също приветливо кимна.

— О, ще си имам компания за закуска. Добро утро, Маги.

Тя му хвърли изпитателен поглед и преди да последва Бриана в къщата, отбеляза:

— И на теб, Грей. Изглеждаш… отпочинал.

— Ирландският въздух ми действа добре. — Отмести се, за да й направи път. — Ще отида да видя какво прави Мърфи.

Мина по алеята и спря до вдигнатия капак на колата.

— Е, каква е присъдата?

Мърфи се облегна на колата и го изгледа.

— Може да се каже, че още важи.

И двамата бяха наясно, че не говорят за двигателя. Грей пъхна палци в джобовете на джинсите.

— Все още ли си готов да я браниш? Не те виня, но аз не съм Рори.

— Никога не съм си мислил, че си. — Мърфи се почеса по брадичката. — Тя е силно момиче, нашата Бри. Но и по-силни от нея могат да пострадат, ако не се отнасяш както трябва с тях.

— Не възнамерявам да се отнасям небрежно. — Вдигна вежди. — Готов си да ме набиеш, така ли?

— Още не. — Той се усмихна. — Харесваш ми, Грейсън. Надявам се да не се наложи да счупя кокалите ти.

— Това важи и за двама ни. — Удовлетворен, Грей погледна към двигателя. — Ще направим ли подобаващо погребение за тази бричка?

Въздишката на Мърфи бе дълбока и искрена.

— Само да можехме.

Двамата едновременно се завряха под капака.

 

 

В кухнята Маги изчака въздухът да заухае на кафе и Кон радостно да се посвети на закуската си. Бриана се бе облякла набързо и сега, вече с престилка, режеше бекон.

— Късно започвам — оправда се тя, — така че няма време за пресни кифли или питки. Но хляб имам достатъчно.

Маги остана седнала до масата — знаеше, че сестра й не обича да й се пречкат.

— Добре ли си, Бриана?

— Защо да не съм. Ще хапнеш ли наденичка?

— Все ми е едно. Бри… — Прокара ръка през косите си. — Той ти е първият, нали? — Бриана остави ножа настрана, но не проговори и Маги се изправи. — Да не си въобразяваше, че няма да се досетя веднага, след като ви видях заедно. Начинът, по който те гледа. — Погали корема си, докато крачеше напред-назад. — Начинът, по който ти изглеждаш.

— Да не би на врата ми да има надпис „Паднала жена“? — осведоми се сестра й ледено.

— По дяволите! Много добре знаеш, че нямам това предвид. — Маги спря пред нея и я погледна. — Всеки с малко ум в главата ще разбере какво сте направили. — А майка им има ум, каза си Маги. Маив щеше да се върне след броени дни. — Не ти се бъркам и няма да давам съвети, ако не желаеш да ги слушаш. Просто искам да знам… да съм сигурна, че си добре.

Бриана се усмихна и отпусна скованите си рамене.

— Чувствам се отлично, Маги. Той бе изключително внимателен с мен. Внимателен и нежен. Той изобщо е внимателен и нежен мъж.

Маги докосна с ръка бузата й и отметна кичур коса.

— Ти си влюбена в него.

— Да.

— А той?

— Свикнал е да е свободен. Да идва и да си отива, когато пожелае. Да не се обвързва.

Сестра й наклони глава.

— И се готвиш да го промениш?

Леко тананикайки си, Бриана отново се захвана с готвенето.

— Мислиш, че няма да успея.

— Мисля, че е глупак, ако не е влюбен в теб. Но да промениш един мъж е като да газиш през гъст сироп — много усилия за нищожен резултат.

— Не е толкова важно да го променя, а да му дам да разбере какъв избор има. Мога да създам дом за него, Маги, ако ми позволи. — Изведнъж поклати глава. — Още е толкова рано да се мисли за това. Той ме направи щастлива. Засега това е достатъчно.

Маги се надяваше това да е вярно.

— Какво ще правиш с майка?

— Що се отнася до Грей и мен — няма да й позволя да развали създаденото между нас. — Погледът на Бриана бе станал хладен, докато се обръщаше да пусне нарязаните кубчета картофи в тигана. — Що се отнася до другото, не мога да реша. Но сама ще се справя, Маги. Разбираш ли ме?

— Напълно. — Бременността в осмия месец й натежаваше и тя отново седна. — Вчера ни се обади детектива от Ню Йорк.

— Така ли? Открил ли я е?

— Май ще се окаже по-сложно, отколкото си го представяхме. Открил е неин брат — пенсиониран полицай, който продължава да живее в Ню Йорк.

— Е, това може да послужи за начало.

Бриана погледна сестра си в очакване да чуе още нещо, без да спира да бие сместа за палачинки.

— По-скоро ще се окаже пречка. Отначало мъжът дори отказвал да признае, че има такава сестра. Когато детективът настоявал — разполагал с акта за раждане на Аманда и други документи — този Денис Доуърти заявил, че нито чувал, нито е виждал Аманда от двадесет и пет години. Не я смятал за никаква сестра, защото се забъркала в някаква каша и избягала. Представа нямал къде е и не го интересувало.

— Струва ми се толкова тъжно за него — изрече Бриана. — Ами родителите й? Родителите на Аманда?

— И двамата са починали. Майката се споминала миналата година. Има и друга сестра; омъжена е и живее по Западния бряг на Щатите. Детективът е разговарял и с нея, и макар да се оказала с по-добро сърце, и тя не успяла да му каже кой знае колко.

— Но тя сигурно знае нещо — възрази Бриана. — Как така няма да знае нищо за собствената си сестра?

— Да, но изглежда е така. Имало е голям семеен скандал, когато Аманда обявила, че е бременна и отказала да съобщи името на бащата. — Маги спря за малко и стисна устни. — Не ми е ясно дали е защитавала себе си, или татко, или дори детето в утробата си. Но според сестрата били разменени гневни и горчиви думи. Те били порядъчни ирландци и според тях неомъжена бременна дъщеря била петно за фамилията. Настоявали да се махне, да роди детето и да го даде за осиновяване. Тя очевидно категорично отказала и напуснала завинаги. Ако е правила опит по-късно да се свърже с родителите си, то брат й отказал да съобщи, а сестрата нямала представа.

— Значи ударихме на камък?

— Почти. Детективът открил, че навремето е посетила Ирландия с приятелка. Работи по тази следа и се мъчи да намери жената.

— Ще проявим търпение. — Постави чайника на масата и се загледа в сестра си. — Бледа си.

— Просто съм уморена. Не мога да спя.

— Кога отново ще ходиш на лекар?

— Днес следобед.

Маги събра сили да се усмихне и си наля чай.

— Тогава ще те закарам. Не си в състояние да шофираш.

Маги въздъхна.

— Приказваш точно като Роуган. Ще се върне от галерията, за да ме откара лично.

— Чудесно. А ти оставаш тук, при мен, докато той не се появи да те вземе.

По-скоро угрижена, а не доволна, че не срещна съпротива, Бриана излезе да извика мъжете за закуска.

 

 

Денят й мина доста приятно в суетене около Маги и в посрещане на американското семейство, което бе отсядало в пансиона преди две години. Грей бе тръгнал с Мърфи да търсят части за колата. Небето беше чисто, въздухът — топъл. Щом Маги и Роуган си тръгнаха, Бриана се настрои да поработи в градината.

Прането се вееше на простора, музика долиташе от отворените прозорци, гостите й си похапваха сладкиши в гостната, а кучето й дремеше на припек до нея.

Не можеше да е по-щастлива.

Ушите на кучето щръкнаха, а и самата тя вдигна глава, когато дочу шума от коли.

— Това е от камиона на Мърфи — успокои тя Кон и наистина — кучето вече радостно махаше с опашка. — Но другата не знам на кого е. Да не би да идва нов гост?

Зарадвана, Бриана се надигна, изтръска пръстта от престилката и заобиколи къщата. Кон я изпревари и вече щастливо лаеше за поздрав зад ъгъла.

Зърна Грей и Мърфи — и двамата бяха ухилени някак сконфузено, а Кон така им се радваше, сякаш бяха отсъствали дни, а не часове. Погледът й се насочи към модерната синя кола, паркирана пред камиона.

— Стори ми се, че чух шума на две коли. — Тя се огледа. — Какво, те влязоха ли вече?

— Кои? — попита Грей.

— Хората, които са пристигнали с тази кола. Имат ли много багаж? Трябва да отида да запаря чай.

— Аз я карах — обясни той. — И не бих възразил срещу чаша чай.

— Смелчага си, момчето ми — промърмори Мърфи. — Аз няма да мога да остана за чая — продължи, готвейки се да дезертира. — Кравите ми сигурно се чудят къде съм се запилял.

Погледна Грей и се качи в камиона.

— Какво става? — попита Бриана. — Каква сте я свършили двамата и защо караш тази кола, когато вече си имаш?

— Ами все някой трябваше да я кара, а Мърфи не обича да преотстъпва кормилото на камиона си на друг. Харесва ли ти?

По онзи особен, мъжки начин той прокара ръка по капака на колата с почти любовно изражение, сякаш усещаше плътта й под пръстите си.

— Вероятно е хубава.

— Върви като по масло. Искаш ли да провериш двигателя?

— Май не. — Тя се намръщи леко. — Другата омръзна ли ти?

— Другата?

— Другата кола. — Поклати глава и се засмя. — Какво има, Грейсън?

— Защо не седнеш в нея? Да я усетиш. — Окуражен от смеха й, той я хвана за ръката и я поведе към шофьорското място. — Навъртяла е само тридесетина хиляди километра.

Мърфи го бе предупредил, че ако се върне с чисто нова кола, ще си навлече голяма беля.

Бриана реши да изпълни каприза му и се настани зад кормилото.

— Много е приятно. Наистина ти създава чувството, че седиш в кола.

— Но харесва ли ти?

Грей опря лакти на отворения прозорец и й се ухили.

— Чудесна е, Грей, и не се съмнявам, че ще ти е приятно да я караш.

— Тя е твоя.

— Моля? Какво значи това?

— Старата ти таратайка потъна в гробището за коли. Двамата с Мърфи сме единодушни, че за нищо не става и затова ти купих тази.

Той извика, защото при рязкото отваряне на вратата тя го удари по глезена.

— Е, веднага я върни там, откъдето си я взел — студено изрече, докато той разтъркваше глезена си. — Не съм в състояние да си купя нова кола в момента, а когато мога да си го позволя, сама ще взема решение.

— Но не ти я купуваш, а аз. Вече я купих. — Беше готов да се пребори с хладината й, която според него бе напълно неуместна. — Ти се нуждаеш от средство за придвижване и аз ти го осигурих. Хайде, стига си се държала така вдървено.

— Вдървено, така ли? А ти се държиш невъзпитано, Грейсън Тейн. Да отидеш и да ми купиш кола, без дори да се допиташ до мен. Няма да позволя друг да взима решения вместо мен и не желая да се отнасят с мен като с дете.

Идваше й да се разкрещи. Той забеляза, че с цялото си същество се опитва да се сдържи и прикрива обзелия я гняв с ледено достойнство, от което му идеше да се усмихне. Обаче запази сериозно изражение.

— Това е подарък, Бриана.

— Кутия бонбони са чудесен подарък.

— Кутия бонбони е банално — възрази той и продължи: — Нека приемем, че това е моят вариант на кутия бонбони. — Размърда се и я улови като в капан между тялото си и колата. — Нима искаш да се тревожа за теб всеки път, когато потегляш към селото?

— Няма нужда да се тревожиш за мен.

— Разбира се, че има. — Преди тя да успее да се измъкне, той постави ръце около раменете й. — Все си представям как се придвижваш нагоре по пътя и единственото здраво нещо е кормилото в ръцете ти.

— Причината е само във въображението ти. — Извърна глава, но устните му успяха да докоснат шията й. — Престани. Няма да ме убедиш по този начин.

Но на него му се стори, че ще успее.

— Нима наистина разполагаш със стотина лири, които да хвърлиш на вятъра, скъпа ми Бриана? И нима наистина искаш горкият Мърфи да се занимава с онази таратайка през ден, само за да запазиш гордостта си?

Готвеше се да му възрази, но той решително доближи устни към нейните.

— Знаеш, че ги нямаш — промърмори. — А и става въпрос само за някаква си кола. Предмет.

Главата й се завъртя.

— Не мога да приема подобно нещо от теб. Ще престанеш ли да ме притискаш? Имам гости в къщата.

— Цял ден чакам да те притисна. Всъщност цял ден чакам, за да те отведа отново в леглото. Ухаеш великолепно.

— Това е розмаринът от лехата. Престани. Не мога да мисля.

— Недей. Вместо това ме целуни. Поне веднъж.

Ако главата й не се въртеше така, никога нямаше да го стори. Ала устните му вече бяха върху нейните, а те омекваха и се разтваряха. Приемаха го.

Той бавно се наслади на целувката, като я задълбочаваше все повече и повече, за да усети напълно вкуса й, топлината й, лекия аромат от цветята, задържал се по ръцете й, когато тя ги вдигна към лицето му. Тялото й се притисна към неговото.

За миг забрави, че го прави, за да я убеди да приеме подаръка му и се отдаде на удоволствието, което изпитваше.

— Имаш чудесни устни, Бриана. — Леко ги захапа, за да им се наслади. — Чудя се как се откъснах за толкова дълго от тях.

— Опитваш се да ме разсееш.

— И успях. Както и себе си. — Нежно я отдалечи от себе си, удивен защо една целувка, замислена като игра, развълнува така сърцето му. — Хайде да забравим практическите и всички интелектуални причини, които се бях подготвил да ти изброя, за да те убедя да приемеш проклетата кола. Искам да направя това за теб. Важно е за мен. Ще бъда щастлив, ако я приемеш.

Тя щеше да устои на практическите доводи, щеше да пренебрегне интелектуалните причини. Но как да устои на тихата молба, която се долавяше в думите му? Или да не забележи как настойчиво чака тя да приеме?

— Не е честно да използваш сърцето ми — прошепна тя.

— Знам. — Тихичко изруга. — Знам, че трябва да се махна от теб още сега, Бриана. Да си събера багажа и да изчезна. — Продължи да се взира в нея. — Вероятно ще дойде момент, когато ти самата ще съжаляваш, че не съм го сторил.

— Няма да настане такъв момент. — Стисна ръце, за да не го докосне, защото се опасяваше, че ако го пипне, ще залепне за него. — Защо ми купи колата, Грейсън?

— Защото имаш нужда от нея — подхвърли той и продължи: — Защото имах нужда да направя нещо за теб. Не е кой знае какво, Бри. Парите не означават нищо за мен.

Тя свъси вежди.

— Знам. Имаш много пари, така ли? И да не мислиш, че парите ти ме впечатляват, Грейсън? Че изпитвам чувства към теб, защото можеш да ми купуваш нови коли?

Грей отвори уста да заговори, но странно смирен, я затвори.

— Не, не смятам така. Това за теб няма никакво значение.

— Е, хубаво, че поне за това се разбрахме. — Той изглежда така нуждаещ се от грижа, помисли си тя, а дори не го подозира. Подаръкът бе колкото заради нея, толкова и заради него. А така вече тя можеше да го приеме. Обърна се, за да погледне отново колата. — Какво само си направил за мен, а аз не ти благодаря както трябва — нито че си се сетил, нито че си го сторил.

Той се чувстваше странно — като момченце, на което предстои да му простят извършена пакост.

— Значи ще я задържиш?

— Разбира се. — Целуна го. — Благодаря ти.

Грей се ухили.

— Мърфи ми дължи пет лири.

— Обзаложили сте се, така ли? — усмихна се тя. — Защо ли се чудя?

— Идеята беше негова.

— Хммм… Я да вляза да видя дали гостите не се нуждаят от нещо и да отидем на разходка с колата.

 

 

Той дойде в стаята й същата нощ, както се бе надявала, че ще направи, и следващата също — докато гостите си спяха спокойно. Пансионът й бе пълен. Когато седна пред счетоводните книги, сърцето й бе весело. Почти бе на път да си позволи да плати за оранжерията.

Завари я седнала пред бюрото — загърната с роба, потупваше леко писалката по устните си и гледаше замечтано.

— За мен ли мислиш? — осведоми се той и се наведе да я целуне по врата.

— Ако трябва да съм честна, мислех за южно изложение и заскрежени стъкла.

— Значи съм втори след оранжерията. — Беше си прокарал път до брадичката й, когато погледът му се плъзна по писмото пред нея. — Какво е това? Отговор от минната компания ли?

— Да, най-после. Прегледали са счетоводните си книги. Ще получим хиляда лири, щом представим сертификата.

Той се отдръпна и се намръщи.

— Хиляда? За десет хиляди акции? Не ми звучи правдоподобно.

Бриана само се усмихна, изправи се и започна да разпуска косите си. Обикновено този ритуал го радваше, но сега остана загледан в книжата върху бюрото.

— Не познаваш баща ми — обади се тя. — Това е доста над очакванията ми. Цяло състояние всъщност, защото парите, които влагаше в безбройните си сделки, винаги бяха повече от дивидентите.

— По една десета на акция… — Вдигна писмото. — Колко казваш, че е заплатил?

— Половината, ако се съди по писмото. Не си спомням нещо, с което да се е захванал, да е имало такава възвръщаемост. Трябва да кажа на Роуган да им изпрати сертификата.

— Недей.

— Да не го правя? — Спря да разресва косите си. — Защо?

— Роуган проучил ли е компанията?

— Не. Достатъчно е зает с Маги и предстоящото откриване на галерията следващата седмица. Само го помолих да съхранява сертификата.

— Позволи ми да се обадя на моя брокер. Виж, не може да навреди да посъберем малко информация за компанията, нали? Още няколко дни няма да са от голямо значение.

— Не. Но защо да си правиш целия този труд?

— Става въпрос само за едно телефонно позвъняване. Брокерът ми обожава да си пъха носа навсякъде. — Остави писмото на бюрото и пристъпи към нея, взе четката от ръката й. — Позволи ми аз да го направя. — Обърна лицето й към огледалото и започна да разресва косите й. — Приличаш на портрет на Тициан — прошепна той. — Толкова много нюанси преливат в косите ти.

Тя седеше съвършено неподвижна и го наблюдаваше в огледалото. Шокира се, като си даде сметка колко интимни са движенията му и колко възбуждащо й действа, че той разчесва косите й, начинът, по който пръстите му докосваха главата й след четката. Усети, че потреперва.

Той вдигна очи и срещна погледа й в огледалото. Обзе я възбуда, като забеляза копнежа и желанието в очите му.

— Не, не още. — Спря я, когато тя се накани да се обърне към него. Остави четката и отметна косите от лицето й. — Гледай — прошепна и насочи ръце към колана на робата й. — Питала ли си се някога как изглеждаме заедно?

Идеята бе така шокираща, така възбуждаща, че не успя да му отговори. Очите му останаха приковани към нейните, докато развързваше колана.

— Виждам го в главата си — обясни й. — Понякога става така и когато работя.

Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, което я накара да потрепери още преди той да започне да разкопчава нощницата й.

Безмълвна, безпомощна, продължи да наблюдава как ръцете му се плъзгат по тялото й. Усети как я заливат горещи вълни. Краката й като че ли омекваха — нямаше друг избор, освен да се облегне назад върху тялото му. Сякаш насън го видя да съблича нощницата и да целува голото й рамо.

През тялото й премина тръпка на удоволствие и топла вълна.

С тих гърлен звук му даде съгласието си, докато езикът му се плъзгаше по шията й.

Беше потресаващо да може да вижда, а не само да усеща. Макар очите й да бяха широко отворени, докато изхлузваше нощницата през главата й, тя не протестираше. Не бе в състояние да го стори.

Загледа се с изненада в жената в огледалото. Всъщност в себе си, мина й през ума. Тя наблюдаваше себе си и усещаше ръцете му върху гърдите си.

— Толкова бяла — промърмори той с дрезгав глас. — Като слонова кост, украсена с розови листа.

Очите му станаха напрегнати, докато разтъркваше зърната между пръстите си. Тя потрепери и изстена.

Беше извънредно еротично да наблюдава как тялото й се извива назад, да усеща как се отпуска върху него, обзета от сладостно усещане. Той спусна ръка по тялото й и усети как то потреперва при допира му. С копнеж вдъхваше аромата на косите й и се наслаждаваше на дългите й бледи крайници, които виждаше как потреперват в огледалото.

Искаше да й даде това, което никога не бе давал на някоя жена. Да я успокоява и възбужда; да я защитава и възпламенява. А тя, помисли си за кой ли път, докосвайки с устни шията й, бе така съвършена, така умопомрачително щедра.

Един допир само, негов допир, и цялата й хладна сдържаност изчезваше.

— Бриана — прошепна и изчака погледът й да срещне неговия в огледалото, — гледай какво става с теб, когато те обладавам.

Тя се готвеше да каже нещо, но замлъкна, щом ръката му се плъзна надолу и откри нейната влага и топлина. Дори когато започна да изрича името му, той продължи да я милва — отначало нежно, но постепенно все по-настойчиво.

Беше невероятно и шокиращо да наблюдава как ръката му я обладава и да усеща онези бавни движения, които я възпламеняваха. С очите си той наблюдаваше как тя следва ритъма му с желание и копнеж, сякаш почти го умоляваше. Забрави всякаква свенливост и вдигна ръце, за да обвие врата му, а бедрата й все по-охотно се поддаваха на ритъма.

Имаше чувството, че е като пеперуда, прикована с карфица и това й доставяше невероятно блаженство. Тялото й все още потреперваше, когато той я взе на ръце и я отнесе в леглото, за да й покаже и други неща.