Нора Робъртс
Родена в лед (9)

Осма глава

Пътуването с частни самолети, пиенето на шампанско и изисканото общество бяха хубави неща, не отричаше Бриана, но се радваше отново да си е у дома. Макар да знаеше, че не бива да се доверява на небесата или на поутихналия вятър, все си представяше как по-голямата част от зимата е минала. Мечтаеше за хубавата си бъдеща оранжерия, докато разсаждаше семена в барачката. Или обзавеждаше мислено таванската стая, докато простираше прането.

През седмицата, откакто се върна от Дъблин, къщата бе почти изцяло на нейно разположение. Грей се бе затворил в стаята да работи. Само от време на време излизаше да се поразходи или надничаше в кухнята, привлечен от миризмата на яденето.

Не бе сигурна дали изпитва облекчение, или е потисната, че е така отдаден на работата си и рядко се опитва да я очарова, за да я целуне.

И въпреки това самотата й бе по-приятна само от мисълта, че той е на горния етаж. Вечер седеше до камината, четеше, плетеше или дообмисляше заплануваното и знаеше, че той всеки момент може да се присъедини към нея.

Но не Грей, а майка й и Лоти я прекъснаха една хладна вечер.

Дочу шума от спираща кола, но не се изненада особено. Приятели или съседи често се отбиваха, когато виждаха, че свети. Остави плетката настрана и се отправи към вратата, когато дочу майка й и Лоти да спорят отвън.

Бриана въздъхна доволно. По причини, които не можеше да си обясни, тези две жени сякаш безумно се забавляваха от вечните си кавги.

— Добър ви вечер. — Тя целуна и двете за поздрав. — Каква приятна изненада.

— Надявам се, че не те безпокоим, Бри. — Лоти вдигна нагоре развеселено очи. — Майка ти си бе наумила да отскочим, така че пристигнахме.

— Винаги ми е приятно да ви видя.

— Ядохме навън — троснато съобщи Маив. — Прекалено много я мързеше да сготви, затова се наложи да ходим в някакъв ресторант, без да се интересува как се чувствам.

— И на Бри понякога сигурно й омръзва да яде сготвеното от нея — спокойно обясни Лоти, докато закачаше палтото на майка й. — Независимо колко добре е приготвено. Затова е хубаво човек да поизлезе и да види хора.

— Никого не желая да виждам.

— Искаше да видиш Бриана. — Достави й удоволствие завоюваната дребна победа. — Затова дойдохме.

— Искам чаша сносен чай, а не онази водица, която предлагат по ресторантите.

— Аз ще го приготвя. — Лоти потупа младата жена по ръката. — Ти остани и се виж с майка си. Знам кое къде е.

— И отведи кучето с теб в кухнята. — Маив го изгледа с неодобрение. — Не желая да ми се катери в скута.

— Хайде да ми правиш компания, момчето ми — весело го погали по главата. — Хайде, ела с Лоти. Браво.

Послушно и с надеждата да получи нещо за ядене, Кон я последва.

— Огънят в гостната хубаво се е разгорял, майко. Ела да седнеш.

— Само пилееш дърва — промърмори Маив. — Топло е за сезона.

Бриана реши да не обръща внимание на главоболието, което започваше да пулсира в слепоочията й.

— Да, но когато има огън, е по-уютно. Хубава ли беше вечерята?

Възрастната жена изсумтя, докато се настаняваше в креслото. Приятно й бе да седи до камината, където огънят така весело и топло гореше, но нямаше да го признае за нищо на света.

— Завлече ме чак в Енис и поръча пици. Представяш ли си? Пици!

— О, сещам се къде сте били. Храната им е чудесна. Роуган твърди, че пиците са същите като в Щатите. — Вдигна отново плетката си. — Знаеш ли, сестрата на Мърфи — Кейт, пак очаква дете?

— Това момиче ражда като заек. Колко ги има вече? Четири? Пет?

— Това ще й е третото. Има две момченца и се надява на момиченце този път. — Усмихна се и погали меката розова прежда. — Приготвям й това одеялце за късмет.

— Господ ще й даде, каквото Той е решил, независимо с какъв цвят прежда го плетеш.

Куките на Бриана потропваха бързо.

— Негова е волята. Получих картичка от вуйчо Нийл и вуйна Кристин. Морето и небето са невероятни. Прекарвали чудесно на кораба, с който обикалят гръцките острови.

— Да се дигнат на сватбено пътешествие на техните години! — Въпреки рязката забележка, сърцето на Маив копнееше да види непознатите морета. — Като имаш достатъчно пари, можеш да ходиш и да правиш каквото си искаш. Не всеки си позволява да замине на юг през зимата. Ако имах възможност, може би гърдите нямаше да ме болят така.

— Не се ли чувстваш добре? — Въпросът бе зададен механично — така както човек отговаря, когато го питат за таблицата за умножение. Засрами се и си наложи да вдигне поглед. — Съжалявам, майко.

— Свикнала съм. Доктор Хоган само цъка с език и твърди, че нищо ми няма. В края на краищата аз най-добре знам как се чувствам.

— Така е. — Куките забавиха хода си, докато Бриана обмисляше току-що хрумналата й идея. — Чудя се дали няма да се почувстваш по-добре, ако заминеш някъде, където има повече слънце?

— Ха! И къде ще намеря това слънце?

— Маги и Роуган имат вила в Южна Франция. Казват, че е красиво и топло. Не си ли спомняш — тя ми нарисува картини оттам и ми ги подари?

— Тръгна с него по чужди земи, преди да се венчаят.

— Е, сега нали са венчани — припомни й Бриана тихо. — Не искаш ли с Лоти да отидете там, майко. За една-две седмици. Добре ще си починете, а и морският въздух е толкова здравословен.

— И как ще стигна там?

— Майко, знаеш, че Роуган ще ти предостави самолета.

Маив си го представяше съвсем ясно: слънцето, прислужниците, голямата къща с изглед към морето. Тя самата можеше да притежава подобна вила, ако… Ако…

— Няма да моля това момиче за никакви услуги.

— Не е нужно. Аз ще го направя.

— Не знам дали съм в състояние да пътувам — продължи да упорства тя. — Отиването и връщането от Дъблин доста ме умори.

— Още една причина да си починеш хубаво — отбеляза дъщерята, добре запозната с правилата на играта. — Утре ще поговоря с Маги и ще се уточним. Ще ти помогна да си приготвиш багажа, не се тревожи.

— Бързаш да се отървеш от мен, така ли?

— Майко!

Главоболието й се бе засилило.

— Добре де, ще замина — махна с ръка възрастната жена. — Заради здравето си, макар Бог знае как ще ми се отразят на нервите всички онези чужденци. — Изведнъж присви очи. — Къде е янкито?

— Грейсън ли? Работи горе.

— Работи? — Тя изсумтя. — Откога измислянето на истории се приема за работа, бих искала да знам? Та всеки човек в нашата страна може да разказва истории.

— Да ги запишеш на хартия е по-трудно. Понякога, като слезе тук след часове усилена работа, прилича на човек, копал цял ден, толкова е изтощен.

— Изглеждаше ми достатъчно бодър в Дъблин, когато не сваляше ръце от теб.

— Какво? — Изпусна една бримка и загледа майка си смаяно.

— Като съм болна, да не мислиш, че съм и сляпа? — По бузите на възрастната жена бяха избили червени петна. — Толкова унизена се чувствах да гледам какво прави той с теб и то пред хора!

— Та ние просто танцувахме — отвърна й през стиснати студени устни. — Показвах му някои стъпки.

— Очите ми не ме лъжат — сряза я Маив. — И затова те питам и искам да ми отговориш веднага, дали му отдаваш и тялото си.

— Дори… — Розовата прежда падна на пода. — Как може да ми задаваш такъв въпрос?

— Аз съм ти майка и ще те питам всичко, което желая. Нищо чудно цялото село да говори, след като си сама с него тук всяка нощ.

— Никой нищо не говори. Това е пансион и аз приемам гости.

— Хубаво прикритие за греха. Казах ти го още когато реши да се захванеш с това. — Тя кимна, сякаш присъствието на Грейсън само потвърждаваше думите й. — Не ми отговори на въпроса, Бриана.

— И не би трябвало да ти отговоря, но ще го направя. Не съм отдавала тялото си нито на него, нито на друг.

Маив изчака малко, после отново кимна.

— Е, никога не си била лъжкиня, така че ще ти повярвам.

— Мен всъщност не ме интересува дали ми вярваш или не. — Когато се изправи, си даде сметка, че коленете й треперят от гняв. — Да не мислиш, че се гордея и съм щастлива, че никога не съм била с мъж? Че не съм намерила някой готов да ме обича? Нямам никакво желание да живея сама или вечно да шия бебешки дрешки за децата на други жени.

— Не повишавай тон, когато говориш с мен, момиче.

— Какво значение има дали го повишавам или не? Нищо няма да се промени. — Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. — Ще отида да помогна на Лоти да приготви чая.

— Никъде няма да ходиш — заяви майка й през стиснати устни. — Би трябвало да коленичиш и да благодариш на Бога за живота, който водиш, моето момиче. Имаш покрив над главата и пари в джоба. На мен може и да не ми харесва как ги припечелваш, но ти все пак постигна успехи в начинанието, което избра и то може да се приеме и като почтен начин на живот. Мислиш ли, че мъж и бебета могат да заменят това? Ако мислиш така, трябва да те уверя, че дълбоко грешиш.

— Маив, за какво тормозиш момичето този път?

Лоти се появи с таблата с чая.

— Не се бъркай, Лоти.

— Моля те. — Спокойно, хладнокръвно, Бриана наклони глава. — Остави я да довърши.

— Точно това възнамерявам да сторя: да довърша това, което започнах. Някога притежавах нещо, което имах право да нарека свое и го загубих. — Гласът на Маив потрепери веднъж, но тя се овладя и продължи грубо: — Нямах възможността да правя онова, което искам. Похот и нищо повече — това бе грехът. С бебе в корема какво ми оставаше, освен да бъда съпруга на някого?

— Съпруга на баща ни — уточни Бриана тихичко.

— Заченах дете в грях и заплатих за това с целия си живот.

— Ти си заченала две деца — напомни дъщеря й.

— Да. Първото — сестра ти — носи белега върху себе си. Дива е и такава ще си остане. А ти бе дете от брак и дълг.

— Дълг?

С ръце върху облегалките на креслото Маив се наведе напред и с горчивина в гласа попита:

— Нима мислиш, че съм искала отново да ме докосне? Нима мислиш, че ми е доставяло удоволствие да ми се напомня защо не мога да имам единственото, което сърцето ми иска? Но църквата повелява от брака да се раждат деца. Затова изпълних дълга си към църквата и го оставих да посее семето за още едно дете в мен.

— Дълг? — не можеше да повярва Бриана, но сълзите не бликаха от очите й, защото бяха замръзнали в сърцето й. — Без любов, без удоволствие? Така ли съм създадена?

— След като ти беше в утробата ми, вече нямаше защо да споделям едно легло с него. Преминах през още една бременност, още едно раждане и благодарих на Бога, че ще ми е последно.

— А след това през дългия ви съпружески живот никога ли не си споделяла леглото му?

— Нямаше да имам повече деца. С теб направих каквото можах, за да се освободя от греха. Ти не си дива като Маги. У теб има овладяност, контрол. Те ще ти помогнат да се съхраниш чиста — освен ако някой мъж не те изкуши. Рори почти го стори.

— Аз обичах Рори. — Ненавиждаше се, че е на път да се разплаче. Заради баща си, помисли си тя. И заради жената, която бе обичал и загубил.

— Ти беше още дете — махна майка й пренебрежително при споменаването на юношеската любов. — Но вече си жена и достатъчно хубава, че да привличаш мъжките погледи. Длъжна съм да ти напомня какво може да стане, ако ги оставиш да те убедят да се предадеш. Онзи горе — днес е тук, утре го няма. Ако не запомниш това, ще се окажеш самичка, с бебе на ръце и срам в сърцето.

— Толкова често съм се чудила защо в нашата къща няма любов. — Бриана успя да си поеме дъх и да говори спокойно. — Знаех, че не обичаш татко. Че не можеш да го обичаш. Винаги ме е боляло от това. Но когато узнах от Маги, че се е наложило да се откажеш от кариерата си на певица, реших, че съм те разбрала и ти съчувствах за болката.

— Въобще не знаеш какво е да загубиш всичко, за което някога си мечтала.

— Не, не знам. Но и не съм в състояние да разбера жена, която няма в сърцето си обич за децата, които е носила в утробата си и е родила. — Вдигна ръце към бузите си, които бяха сухи и студени като мрамор. — Винаги си винила Маги само защото се е появила на този свят. Сега разбирам, че всичко е било само дълг за теб. Нещо като изкупление на предишен грях.

— Отгледах те с внимание — обади се Маив.

— С внимание… Вярно, никога не си ми посягала с ръка както на Маги. Истинско чудо е, че тя не ме намрази. Към нея ти винаги подхождаше разгорещено, а към мен — с дисциплина. И успя да ни превърнеш в това, което сме. — Бавно приседна и отново взе плетката. — Винаги съм искала да те обичам. Все се питах защо единствено изпитвам преданост и дълг. Сега разбирам, че нещо липсва не у мен, а у теб.

— Бриана! — Ужасена и дълбоко потресена, майка й се изправи. — Как можеш да ми говориш такива неща. Опитах се единствено да те пощадя, да те защитя.

— Нямам нужда да ме защитават. Сама съм и девствена, точно както си искала, нали? Плета одеялце за детето на друга, както съм правила и преди и както вероятно пак ще правя. Имам своя бизнес, както ти се изразяваш. Нищо не се е променило, майко, като изключим вината, от която се освободих. Ще продължа да ти давам онова, което винаги съм ти давала, но ще престана да се измъчвам, че не ти давам повече.

Вдигна поглед.

— Ще налееш ли чая, Лоти? Искам да ти разкажа за ваканцията, на която двете с майка скоро ще заминете. Била ли си във Франция?

— Не. — Лоти преглътна буцата в гърлото си. Сърцето й лееше кървави сълзи и за двете жени. Тя хвърли изпълнен с мъка поглед към Маив, тъй като не знаеше как да я утеши. Въздъхна и наля чая. — Не, не съм била. Наистина ли ще отидем?

— Разбира се. — Бриана отново се зае с плетенето си. — Съвсем скоро, ако решите. Утре ще говоря с Маги.

Долови състраданието в очите на Лоти и се насили да се пошегува:

— Ще се наложи да си купите бански.

Възрастната жена се засмя. Постави чашата с чай на масичката до Бриана и я погали по хладната буза.

— Това се казва момиче на място — пророни тихо.

 

 

Семейство от Хелзинки прекара почивните дни в „Блакторн“. Бриана бе доста заета с грижи по съпрузите и трите им деца. Съжали се над Кон и го изпрати при Мърфи, защото тригодишното момченце постоянно го дърпаше или за ушите, или за опашката — унижение, от което Кон мълчаливо страдаше.

Неочакваните гости й помогнаха да се освободи от обърканите си чувства, които майка й предизвика. Гостите й бяха шумни, буйни и гладни като мечки след зимен сън. Всяка минута с тях носеше огромна радост на Бриана.

Пожела им довиждане, получи целувки от децата и им връчи приготвения сладкиш за пътешествието им на юг. Щом колата им изчезна от погледа й, Грей изникна зад нея.

— Тръгнаха ли си?

— О! — сепна се тя и постави ръка на сърцето си. — Стресна ме. — Обърна се и заоправя измъкналите се кичури коса. — Мислех, че ще дойдеш да се сбогуваш със семейство Свенсън. Малкият Ян попита за теб.

— Половината от тялото ми и повечето от листата ми продължават да носят белезите от лепкавите ръчици на Ян. — Грей се ухили и пъхна ръце в джобовете. — Сладко дете, но Бог е свидетел, че не се спря нито за секунда.

— Тригодишните малчугани обикновено са пълни с енергия.

— Няма какво да ми го обясняваш. Позволи им веднъж да ти се качат на гърба на конче и няма отърваване.

Тя се усмихна при спомена за гледката.

— Двамата бяхте много сладки. Предполагам, че цял живот ще си спомня американеца, който си игра с него в ирландския пансион. — Тя се загледа в него. — А на тръгване здраво стискаше камиончето, което му купи вчера.

— Камиончето ли? — Сви рамене. — Случайно ми попадна пред погледа, докато се разхождах из селото.

— Случайно ти попадна пред погледа — повтори младата жена и кимна. — Сигурно точно така е станало и с двете кукли, които донесе на момиченцата.

— Точно така. Ако искаш да знаеш, имам слабост към ДНД.

— ДНД?

— Децата на другите. А сега вече… — обви талията й с ръце — отново сме сами.

Тя бързо постави ръце на гърдите му, за да му попречи да я притисне по-силно.

— Трябва да вървя. Чакат ме куп задължения.

Той погледна към ръцете й и вдигна вежди:

— Ще ходиш някъде?

— Точно така, а като се върна, ме чака прането.

— Кога ще го простираш? Обожавам да те наблюдавам в такъв момент. Особено когато духа лек вятър. Невероятно сексапилна си.

— Що за глупости?

Той само се засмя още по-силно.

— Същото може да се каже и когато се изчервяваш.

— Не съм се изчервила — възрази тя, но от топлината, разляла се по бузите й знаеше, че не е така. — Пусни ме, Грейсън. Време е да тръгвам.

— Какво ще кажеш да те откарам. — Преди да успее да му отговори, той се наведе и леко докосна устните й със своите. — Липсваше ми, Бриана.

— Как така? През цялото време бях тук.

— Липсваше ми.

Тя сведе поглед.

Плахият, срамежлив начин, по който откликваше, му даваха странно чувство за мощ. „Повишава самочувствието ми“, помисли си той развеселен.

— Къде ти е списъкът?

— Списъкът?

— С покупките, които ти трябват. Вечно имаш такъв.

Погледът й отново се насочи към нещо. Зеленикавите й очи бяха бдителни и в тях се забелязваше лека уплаха. Грей усети топлината да тръгва от слабините и да се разлива по тялото му. Пръстите му конвулсивно се стегнаха върху талията й, преди да си наложи да отстъпи.

— Да я караме така, направо ме съсипва — промърмори той.

— Моля?

— Нищо. Взимай си списъка или каквото трябва и да поемаме.

— Нямам списък. Трябва само да отида при майка и да помогна на Лоти да приготви багажа им за пътуването. Няма нужда да ме возиш с колата.

— Разходката ще ми се отрази добре. Колко ще се бавиш?

— Може би два-три часа.

— Ще те оставя, а после ще те прибера. И без това бях решил да изляза — продължи, преди тя да успее да му възрази: — Така ще спестим бензин.

— Добре, ако си сигурен, че не ти се объркват плановете. След минутка ще съм готова.

Докато я чакаше, Грей застана на пътечката насред градината. През изминалия месец бе наблюдавал бури, дъждове и ослепителното ирландско слънце. Беше седял в селската кръчма, слушал клюките и националната музика. Беше се разхождал по пътеки, по които фермерите водят кравите от пасбище на пасбище и бе изкачвал порутените виещи се стълби на старинни замъци, където долавяше ехото от войни и смърт. Беше посещавал гробища и бе стоял на ръба на отвесни скали, загледан в океана в краката си.

От всички посетени места нито едно не бе така привлекателно за него, както градината на Бриана. Но не бе съвсем сигурен дали е така заради мястото или заради собственичката. Както и да е, реши той, времето, прекарано тук, ще бъде едно от най-добрите в живота му.

Остави Бриана пред кокетната къщичка в покрайнините на Енис и тръгна да се разхожда. Близо час се движи по лъкатушещия път край скалите и запечатваше в съзнанието си видяното. Просторът го замайваше, както го замая и Олтара на друида, който привличаше толкова много туристи с жужащите им камери.

Караше без посока и спираше често — на малкия пуст плаж, ако не се брои момченцето и кучето, до нивата, където пасяха кози, а вятърът нашепваше между високите треви, в селцето, където някаква стара жена му отброи рестото от бонбоните с изкривени от артрит пръсти и го дари с усмивка, сияйна като слънцето.

Порутена манастирска кула привлече вниманието му и го накара да свие от пътя, та да разгледа по-отблизо. Кръглите ирландски кули не преставаха да го впечатляват, но ги бе забелязал предимно по източното крайбрежие. За да бранят земята, заключи той, от нашествия от Ирландско море. Тази пред него бе непокътната и издигната под странен ъгъл. Грей дълго я изучава и умува как може да я вплете в повествованието си.

Наоколо имаше и гробове — някои стари, други пресни. Винаги се чувстваше заинтригуван от начина, по който поколенията така ненатрапливо се смесваха в смъртта — нещо, което рядко успяваха да постигнат приживе. За себе си би предпочел да бъде погребан като викинг — в открито море.

Но като човек, който доста често описваше смъртта, предпочете да не се замисля много-много върху собствената си тленност.

Почти всички гробове, край които мина, бяха отрупани с цветя. Много от растенията бяха похлупени с пластмасови кутии, на чиято вътрешна страна се виждаха капки влага и започващи да разцъфват пъпки. Зачуди се защо гледката не го развеселява, а го трогва — толкова грижа за мъртвите.

Всички те някога са принадлежали на нещо, помисли си той. Може би това бе определението за семейство. Да принадлежиш веднъж, значи да принадлежиш завинаги.

Проблемът никога не бе съществувал за него. Нито привилегията.

Продължи да се разхожда из гробището, като се чудеше кога съпрузите, съпругите, децата идват да полагат венците и цветята. В деня на кончината? На рождения ден? На празника на светеца, чието име носеха? Или може би на Великден? Той бе важен празник за католиците.

Реши да попита Бриана. Това определено бе нещо, което можеше да опише в книгата.

Не можа да определи обаче защо спря точно в този миг, защо погледна към този гроб. Но го стори и се озова с развени от вятъра коси, загледан в гроба на Томас Майкъл Конканън.

Дали не беше бащата на Бриана, зачуди се той и почувства странно стягане около сърцето. Датите съвпадаха. О’Мейли му бе разказвал истории за Том Конканън, докато Грей пиеше бира в кръчмата му. Истории, изпълнени с привързаност, чувство и хумор.

Грей знаеше, че е починал ненадейно на скалите при Луп Хед и че само Маги е била с него. Но цветята на гроба му бе сигурен, че са оставени от Бриана.

Те бяха засадени отгоре. Макар зимата да не ги бе пощадила, отбеляза, че са плевени наскоро. Не едно и две смели зелени стръкчета се бяха устремили нагоре в търсене на слънцето.

Никога не бе стоял на гроба на някого, когото е познавал. Макар често да отдаваше почит на мъртъвци, те не бяха хора, за които да го е грижа. А сега почувства някакво притегляне и то го накара да коленичи и нежно да погали добре поддържания гроб.

И му се прииска да бе взел цветя.

— Том Конканън — промърмори той, — добре те помнят. Говорят за теб в селото и се усмихват при споменаване на името ти. Според мен по-хубаво от това човек не може да желае.

Изпълнен с някакво необичайно задоволство, той приседна за малко, а сенките играеха върху цветята, засадени в чест на мъртвите.

 

 

Даде на Бриана три часа. Очевидно й бяха достатъчни, защото тя излезе от къщичката почти веднага след появата му. Усмихна й се, но изразът на лицето й го накара да се взре по-внимателно в нея.

Лицето й бе бледо, както той знаеше, че става, когато е разстроена или трогната. В очите й, макар и хладни, се забелязваше напрежение. Погледна към къщата и видя завеса да се подръпва. Само за миг зърна Маив, но му бе достатъчно да види, че и нейното лице е така бледо и нещастно като на дъщеря й.

— Готов ли е багажът? — попита той, стараейки се въпросът му да прозвучи небрежно.

— Да. — Тя влезе в колата; ръцете й здраво стиснаха чантата, сякаш е единственото, което я възпира да не скочи. — Благодаря, че мина да ме вземеш.

— За мнозина приготвянето на багажа е досадна работа.

Грей запали колата и като никога подкара с умерена скорост.

— Може и така да е. — Тя обикновено обичаше да приготвя багаж. Тръпката от предстоящо заминаване и по-важното — завръщането после у дома, я радваха. — Аз приключих и те са напълно готови да тръгнат сутринта.

Господи, как мечтаеше да затвори очи, да се отърве от пулсиращото главоболие и чувството на вина, като потъне в дълбок сън.

— Искаш ли да ми кажеш защо си толкова разстроена?

— Не съм разстроена.

— Напрегната си, нещастна и бледа като сняг.

— Това са лични неща, свързани със семейството.

Остана изненадан от факта, че отказът й го засегна. Сви рамене и замълча.

— Извинявай. — Сега вече тя затвори очи. Копнееше за спокойствие. Защо не я оставят на мира за малко? — Не беше възпитано от моя страна.

— Забрави го. — Няма нужда да се товари и с нейните проблеми, убеждаваше се той. След това обаче я погледна и тихо изруга. Тя изглеждаше останала съвсем без сили. — Искам да се отбием на едно място, преди да се приберем.

Приготви се да му възрази, но се отказа и продължи да седи със затворени уста и очи. Все пак бе мило от негова страна да я заведе и върне с колата, припомни си тя. Все ще може да издържи няколко минути, преди да се заеме с работа, за да прогони напрежението.

Той не проговори повече. Караше напосоки, като се надяваше, че изборът, който ще направи, ще върне цвета на лицето й и топлината в гласа й.

Тя не отвори очи, докато той не спря колата. Чак тогава се загледа в развалините на замъка.

— Имаш нужда да се отбиеш тук ли?

— Исках да се отбия тук — поправи я той. — Открих го в деня, когато пристигнах. Заема важна част в романа ми. Харесва ми чувството, което изпитвам, когато го наблюдавам.

Той слезе, заобиколи и й отвори вратата.

— Хайде!

Тя не помръдна.

Грей се наведе, разкопча предпазния колан и отново я подкани:

— Хайде. Прекрасно е. Чакай само да видиш гледката отгоре.

— Чака ме пране — възрази му и сама долови неприятните нотки в гласа си.

Той обаче я хвана за ръка и я поведе през високата трева.

— Описваш това място в книгата си, така ли?

— Тук е мястото, където се извършва убийството. — Усмихна се, когато забеляза реакцията й — стана неспокойна и в очите й долови уплаха. — Не се страхуваш, нали? Обикновено не разигравам сцените, които пиша.

— Не ставай глупав!

Но тя все пак неволно потрепери, когато застанаха сред каменните стени.

По пода растеше трева — островчета зелени стъбълца, пробили си път през камъните. Над главата си виждаше небето, тъй като времето и войните явно бяха унищожили тавана.

Облаците се носеха бавно, като призраци.

— Какво предполагаш, че са правили тук, точно на това място? — попита Грей.

— Живели са, работили са, борили са се.

— Това е много общо. Използвай въображението си. Не виждаш ли хората, които някога са стъпвали тук? Зима е и е страшно студено. Буретата с вода са покрити с лед; земята е скована от скреж, който пращи като суха клонка, когато стъпиш отгоре; въздухът е задимен от пушека на камината. Някъде плаче бебе, гладно е, но млъква, щом майка му го вземе на ръце да го накърми.

Той я поведе със себе си — физически и емоционално и тя започна да различава картината почти така ясно, както и той.

— Войници се упражняват ей там и се долавя кънтенето, когато меч с меч се ударят. Един мъж, накуцващ от стара рана, бърза насам. От устата му излизат бели облачета. Хайде да се качим горе.

Той я поведе към тесните виещи се стълби. Често в стената покрай стълбището имаше ниши. Тя се чудеше дали хора са спали в тях, или са складирали продукти. Или може би са се крили от врага, който ги е преследвал?

— Тук е минала старица с газена лампа. На ръката й има дълбок белег, а в очите — страх. Друга бърза насам с кофа вода. Но тя е млада и мисли за любовника си.

Грей държеше ръката й в своята и спря, когато стигнаха до междинната площадка.

— Най-вероятно хората на Кромуел са го разрушили, не мислиш ли? Имало е писъци, огън и кръв. Метал е разсичал кости и стените са кънтели от онзи вик, който се надава от мъж, усетил пронизващата болка. Копия се забиват в кореми и приковават тялото към земята, а крайниците известно време продължават да потръпват. В небето кръжат гарвани и очакват пиршеството.

Той се извърна, видя, че очите й са се разширили и блестят, и се засмя:

— Извинявай. Увлякох се.

— Не е само удоволствие да имаш подобно въображение, предполагам. — Отново потрепери и преглътна с усилие. — Май не искам да ми го описваш така, че да го виждам толкова ясно.

— Смъртта е впечатляваща, особено когато е свързана с насилие. Мъжете винаги преследват себеподобните си. А тук е идеално за убийство от съвременен тип.

— Не се и съмнявам, че ти допада.

— Да. Той първо ще си поиграе с жертвата — започна наново Грей, докато тръгваха нагоре. Вярно, беше се поувлякъл, но забеляза, че Бриана вече не се тревожи за онова, което е станало в къщата на майка й. — Попива атмосферата и страхът започва да прониква като отрова. Той няма да бърза — обича преследването, наслаждава му се. Като вълк надушва страха. Той кара кръвта му да кипи, а това го възбужда като при секс. А жертвата бяга, не се отказва от слабата надежда. Но тя вече диша учестено. Тя пада; стълбите са коварни, когато е тъмно и вали дъжд. Мокри и хлъзгави, самите те са като оръжие. Но тя продължава да се вкопчва в тях и да си пробива път нагоре. Хълца, а от очите й се леят сълзи.

— Грей…

— Тя вече е почти такова животно, каквото и той. Ужасът е премахнал човешкото — както става след хубав секс или при истински глад. Повечето хора смятат, че са изпитали истински и трите, но всъщност дори едно от тези чувства рядко се изживява. Ала тя вече е опознала ужаса, сякаш той е жив и осезаем и може да стегне гърлото й с ръце. Иска да се скрие в дупка, но няма такава. И го чува как се качва след нея бавно, неуморно, безмилостно. И тогава стига върха. — Той изтегли Бриана от сянката към широката, огряна от слънце площадка. — Тя е в капан.

Бриана почти изпищя, когато я завъртя. Като се смееше, той я вдигна на ръце.

— Господи, ти си изключителен слушател!

— Не е смешно — възрази тя, като се мъчеше да се освободи от прегръдката му.

— Чудесно е. Възнамерявах убиецът да се погаври с жертвата с древна кама, но… — отнесе Бриана до стената — … може би ще е по-добре, ако направо я хвърли долу.

— Спри!

Уплашена, тя обви врата му с ръце.

— Защо не се сетих за това по-рано? Ето — сърцето ти бие, прегърнала си ме.

— Грубиян такъв!

— Но те накарах да забравиш проблемите си, нали така?

— Ще си запазя проблемите, благодаря, и ще гледам да стоя настрана от това твое живо въображение.

— Не можеш. — Той я притисна към себе си. — Художествената измислица винаги има такова въздействие — то е в книгите, филмите… Откъсва те от действителността и за миг те потапя в проблемите на други хора.

— А какво прави с този, който разказва?

— Същото. Абсолютно същото. — Пусна я и я завъртя, за да види гледката. — Като картина е, нали? — Нежно я придърпа, така че гърбът й бе облегнат на гърдите му. — Това място ме впечатли още първия път, когато го видях. Тогава валеше и имах чувството, че цветовете пред мен всеки миг ще се размият.

Тя въздъхна. Ето го най-после спокойствието, за което мечтаеше. По своя необичаен и заобиколен начин, но той й го бе доставил.

— Почти е пролет — промърмори тя.

— Ти винаги ухаеш на пролет. — Наведе се и докосна с устни врата й. — И имаш вкус на пролет.

— Караш коленете ми отново да се подкосяват.

— Тогава по-добре се дръж за мен. — Обърна я към себе си и хвана брадичката й. — Не съм те целувал от дни.

— Знам. — Престраши се и го погледна в очите. — А исках да го направиш.

— Точно това си мислех.

Той докосна с устни нейните.

Тя изстена от удоволствие и това му подейства като милувка. Вятърът подухваше. Той я притегли към себе си и се постара ръцете и устните му да са нежни.

Напрежението, умората и раздразнението й изчезнаха. Единствената й мисъл беше, че си е у дома. У дома, където винаги бе мечтала да бъде.

Въздъхна и склони глава на рамото му, а ръцете си сложи на гърба му.

— Никога не съм се чувствала така.

Нито пък той. Но мисълта му се стори опасна и реши, че ще трябва да я обмисли.

— Хубаво се получава — съгласи се Грей. — Хубаво се получава между нас двамата.

— Така е. — Отърка бузата си в неговата. — Бъди търпелив с мен, Грей.

— Така ще постъпя. Искам те, Бриана, и ще те имам, когато си готова… — Отстъпи назад и плъзна ръце по нейните, докато пръстите им не се преплетоха. — Когато си готова.