Нора Робъртс
Родена в лед (8)

Седма глава

Грей понякога се забавляваше с мисълта да си купи самолет. Нещо подобно на елегантната малка машинка, която Роуган осигури за пристигането им в Дъблин, напълно щеше да го задоволи. Щеше да го обзаведе по поръчка, така че да задоволява потребностите му и от време на време лично да го кара. Нищо не можеше да му попречи да се научи как се управлява.

Определено щеше да е забавна играчка, каза си, докато се настаняваше до Бриана на удобната, тапицирана с кожа седалка. А като разполага със собствен транспорт, щеше да преодолее дребното неудобство да купува билети и да следи разписанията на авиокомпаниите.

Но да притежава нещо — каквото и да било — носеше и отговорността да го поддържа. Именно затова предпочиташе да наема кола — нещо, което никога не бе притежавал. И макар частният самолет да осигурява самостоятелност, все пак му се струваше, че ще му липсват тълпите от хора при редовните полети.

Но не и този път. Той положи ръка върху тази на Бриана, когато самолетът тръгна по пистата.

— Обичаш ли да летиш?

— Не съм летяла много. — От мисълта, че скоро ще се понесат във въздуха, стомахът й се сви. — Но струва ми се, че ми доставя удоволствие. Приятно ми е да мога да гледам от високо. — Усмихна се и се наведе да види как земята изчезва. Всеки път се дивеше как може да полети над дома си, над хълмовете, да се понесе над облаците и да се озове на друго място. — Предполагам, че за теб е като втора природа.

— Забавно е да си мислиш за местата, където ще попаднеш.

— Или където си бил.

— За тях не си мисля често. Нали вече съм ги посетил.

Докато самолетът набираше височина, той хвана брадичката й и извъртя лицето й, за да може да го вижда по-добре.

— Все още си притеснена.

— Струва ми се нередно, че поемам така изведнъж и при това така луксозно.

— Изпитваш вина като истинска католичка. — Присмехулните пламъчета в очите му заиграха още по-живо, щом се усмихна. — Чувал съм за това състояние. Сякаш ако в момента не правиш нещо полезно и едновременно с това да ти е приятно, че не го вършиш, мястото ти в ада е осигурено. Прав ли съм?

— Глупости! — възмути се тя с раздразнение, защото поне отчасти наистина бе така. — Аз имам своята отговорност.

— И в момента не я изпълняваш? — Той докосна с пръсти златното кръстче на врата й. — То е нещо като половин грях, нали? А какво точно е цял грях?

— Ти — отвърна тя и отстрани ръката му.

— Нима? — Идеята очевидно му допадна. — Това ме радва.

— Не се учудвам. — Прибра измъкналите се от фибите кичури. — А ако изпитвам чувство на вина, то е защото не съм свикнала да си взимам шапката и да запрашвам, накъдето ми видят очите, ей така. Предпочитам да планирам предварително нещата.

— Това ги лишава от половината удоволствие.

— А според мен само увеличава удоволствието. Знам, че е важно да присъствам в Дъблин на сватбата, но да оставя къщата точно сега…

— Мърфи е там — напомни й Грей. — И ще я наглежда. — Бдително, не се съмняваше, тъй като бе разговарял с Мърфи насаме. — Старият Смайт-Уайт си тръгна преди дни, така че нямаш клиенти, за които да се безпокоиш.

— Гости — поправи го тя несъзнателно, но веждите й продължаваха да са сключени. — Не мога да си представя, че ще препоръча „Блакторн“ на някого след онова, което преживя. Макар че, трябва да призная, добре го понесе.

— Та той не загуби нищо. „Никога не пътувам с пари в брой.“ — Грей умело изимитира високомерния говор на Смайт-Уайт. — „Те са само покана за главоболия.“

Тя леко се усмихна, както той се бе надявал.

— Може и нищо да не му е изчезнало, но се съмнявам, че е прекарал и една спокойна нощ, след като стаята му бе претърсена, а вещите — разхвърляни.

Ето защо Бриана отказа да му вземе пари за престоя.

— Не знам дали е така. На мен вещите никога не са ми причинявали главоболия. — Той стана, за да отиде до бара. — Зет ти има стил.

— Така е. — Погледна го учудено, когато Грей се върна с бутилка шампанско и две чаши. — Нали не възнамеряваш да я отваряш. Полетът е кратък и…

— Разбира се, че ще я отворя. Не обичаш ли шампанско?

— Напротив — харесвам го, но…

Протестите й бяха заглушени от веселия шум на изстреляната тапа. Въздъхна като майка, чието дете току-що е стъпило в локва.

— Ето тогава. — Той седна отново и напълни чашите. Подаде й едната и след като се чу кристалният звън, се засмя. — Я ми разкажи пак за булката и младоженеца. И двамата ли са по на осемдесет?

— Вуйчо Нийл — да. — Тъй като бутилката не можеше да бъде затворена отново, тя отпи. — Госпожа Суини е няколко години по-млада.

— Представяш ли си? — Не можеше да се начуди. — Да влязат в брачния капан на тяхната възраст.

— Капан?

— Пълно е с ограничения и измъкването не е лесно. — Виното му допадаше, затова го задържа в устата, за да усети по-дълго вкуса му, преди да го глътне. — Харесвали са се още като младежи, така ли?

— Не съвсем — отвърна тя, като продължаваше да не одобрява определението му за брака. — Израснали са заедно в Голуей. Госпожа Суини била приятелка с баба ми, сестрата на вуйчо Нийл. Била влюбена във вуйчо Нийл. След това баба се омъжила и се преместила в графство Клар. Госпожа Суини се омъжила и се преместила в Дъблин. Двете загубили дирите си. После Маги и Роуган започнаха сътрудничеството си, а госпожа Суини направила връзката между семействата. Писах на вуйчо, за да е в течение и той се вдигнал и отишъл в Дъблин. — Тя се усмихна, като се сети за хода на събитията, без да забелязва, че Грей отново й пълни чашата. — Оттогава двамата са неразделни.

— За превратностите на съдбата — вдигна той чашата си за тост. — Удивително е, не намираш ли?

— Те се обичат — отвърна младата жена простичко и въздъхна. — Само се надявам… — Спря се навреме и се загледа през прозореца.

— Какво?

— Искам денят да е изключителен за тях, прекрасен. А се опасявам, че майка ми ще създаде грижи. — Отново се обърна към него. Колкото и да й бе неловко, прецени, че ще е по-добре да го подготви, ако се стигне до сцена. — Отказа да замине за Дъблин днес. Нямало да преспи в къщата на Маги в града. Заяви, че ще пътува утре, ще изпълни задължението си и незабавно ще се прибере.

Той я погледна учудено.

— Не й харесва живота в града ли? — попита той, макар да долавяше, че става въпрос за нещо друго.

— Майка не е човек, който е доволен при всякакви обстоятелства. Успява да развали настроението на всички. Трябва да призная, че не одобрява предстоящата женитба.

— Какво? Да не би да смята, че двамата са прекалено млади, за да сключат брак?

Бриана се усмихна, но нямаше весело пламъче в очите й.

— Според нея е въпрос на брак между двама заможни хора. Но в същото време… не е склонна да приеме факта, че досега двамата живяха не според каноните на църквата.

— Не според каноните на църквата? — Той не успя да потисне усмивката си.

— Да — продължи тя строго. — И както ще ти обясни майка, ако й се удаде възможност, възрастта не ги извинява за разврата.

Той се задави с виното, разсмя се, закашля се и чак тогава зърна гневното пламъче в присвитите очи на Бриана.

— Извинявай… Знам, че не го казваш като шега.

— Някои хора с лекота се присмиват на убежденията на други.

— Не исках да прозвучи така. — Но все още не успяваше да сподави напълно смеха. — За бога, Бри, та ти току-що ми обясни, че мъжът е на осемдесет, а булката — няколко години по-млада. Нали не смяташ наистина, че ще попаднат в горещия ад само защото… — реши все пак да се изкаже по-деликатно — са се впуснали в зряла, взаимно задоволяваща физическа връзка?

— Не. — Вече не го гледаше толкова студено. — Разбира се, че не. Но майка смята, или поне така казва, защото по този начин й е по-лесно да мърмори. Семейството е сложно нещо, не намираш ли?

— От онова, което съм видял, мога да се съглася с теб. Аз самият нямам такова, за да се притеснявам.

— Нямаш семейство? — Сега в погледа й имаше съчувствие. Сега представляваше самото съчувствие. — Родителите ти починали ли са?

— Може и така да се каже.

По-точно беше, помисли си, че той беше мъртъв за тях.

— Съжалявам. А нямаш ли братя, или сестри?

— Не.

Отново се пресегна към бутилката и си напълни чашата.

— Но поне трябва да имаш братовчеди. Всеки си има някого. Баба или дядо, лели, чичовци?

— Никой.

Тя го наблюдаваше и съчувствието, което изпитваше, бе изписано на лицето й. Да няма никого на този свят. Не можеше да повярва. Не можеше да приеме мисълта.

— Гледаш ме, сякаш съм подхвърлено на прага ти бебе в кошница. — Беше развеселен и колкото и да бе невероятно — трогнат от начина, по който го наблюдаваше. — Повярвай ми, скъпа — така повече ми харесва. Никакви връзки, задължения, вини. — Отново отпи, сякаш да придаде официалност на току-що изреченото. — Опростява живота ми.

„По-скоро го изпразва“, помисли си тя, а на глас попита:

— Не те ли тревожи, че нямаш дом, в който да се прибереш?

— Напротив. Облекчава ме.

Като бродещ циганин, сети се тя, но до този момент не бе приемала думите му буквално.

— Но, Грейсън, щом нямаш къде да се прибереш…

— … нямаш ипотеки за плащане, морави за косене, съседи за понасяне. — Той се наведе през нея, за да надзърне през прозореца. — Виж! Дъблин.

Но тя не откъсваше поглед от него.

— Но когато напуснеш Ирландия, къде ще отидеш?

— Не съм решил. Това е част от прелестта, за която ти говорех.

 

 

— Къщата ти е страхотна. — Само три часа след кацането Грей седеше с протегнати към камината крака в гостната на Роуган. — Благодаря за гостоприемството.

— За нас е удоволствие. — Роуган му подаде чашка бренди.

В момента бяха сами, тъй като двете сестри бяха отишли с колата при баба му, за да помогнат на булката за последните приготовления.

Роуган не можеше да си представи баба си като притеснена булка. А още по-малко — човека, който дори в момента лее хвалебствени тиради пред готвача, като своя бъдещ дядо.

— Не изглеждаш особено щастлив.

— Моля? — Погледна към Грей и си наложи да се усмихне. — Извинявай. Няма нищо общо с теб. Май съм притеснен за утрешния ден.

— Вълнуваш се как ще предадеш булката в ръцете на младоженеца ли?

Роуган успя само да изсумти.

Разбирайки добре състоянието, в което се намира домакинът му, Грей продължи неудобния разговор.

— Нийл е интересен чешит.

— Чешит е — промърмори Роуган. — Две мнения няма.

— Очите на баба ти сияеха по време на вечерята.

Той въздъхна, наистина не я бе виждал така щастлива.

— Те са като омагьосани един от друг.

— Ами… — Грей надигна брендито. — Ние сме двама, а той — един. Можем да го надвием, да го завлечем на доковете и да го метнем на някой кораб за Австралия.

— Не си мисли, че не ми е хрумвало. — Но той се усмихна вече не толкова притеснено. — Човек не може да избира роднините си, нали така казват. А и трябва да призная, че той трепери над нея. Маги и Бри са очаровани, така че се оказвам в пълна изолация.

— На мен той ми харесва — призна гостът и извинително се ухили. — Как да не ти харесва човек, който носи сако с цвят на зряла тиква и обувки от кожа на алигатор?

— Като някакво недоразумение е. — Роуган направи изразителен жест. — Както и да е. Така поне ще имаш възможност да присъстваш на ирландска сватба. Добре ли ти е в „Блакторн“?

— Бриана има дар да те кара да се чувстваш удобно.

— Така е.

Грей стана сериозен и се вторачи в чашата.

— Преди няколко дни се случи нещо и мисля, че трябва да ти кажа. Тя не искаше да го споменавам, особено пред Маги. Но искам да чуя ти какво мислиш.

— Стреляй.

— Някой нахълта в къщата.

— В „Блакторн“?

Изумен, Роуган остави чашата си настрана.

— Ние бяхме навън. В бараката, където сади цветя. Бяхме там може би половин час или малко повече. Когато се върнахме, цялата къща бе с главата надолу.

— Моля?

— Претършувана. Било е извършено набързо.

— Не разбирам защо е било направено. — Роуган се наведе напред. — Нещо изчезнало ли е?

— Малко пари в брой от стаята ми. — Сви рамене. — Това като че ли бе всичко. Бриана настоява, че не може да е някой от съседите.

— Права е. — Роуган се отпусна назад и взе чашата. — Доста задружно си живеят там, а и всички обичат Бри. Уведомихте ли полицията?

— Тя не пожела, тъй като не виждаше с какво ще помогнат. Поговорих обаче с Мърфи насаме.

— Хубаво си направил. Най-вероятно да е бил случаен пътник. Но не звучи много правдоподобно. — Незадоволен от обяснението си, той забарабани с пръсти по чашата. — Ти вече поживя известно време там. Трябва да си разбрал що за хора са, атмосферата…

— Логиката сочи — продължи Грей, — че е било случайно. И въпреки това няма да навреди, ако си отваряш очите, когато се върнете.

— Непременно. — Остана смръщен над чашата. — Бъди сигурен, че ще го направя.

— Готвачът ти е чудесен, Роуган — отбеляза Нийл с усмивка. Носеше поднос с порцеланови прибори и огромна шоколадова торта. Беше едър мъж, но носеше излишните си петнадесетина килограма сякаш са медал и изглеждаше като добродушен веселяк с оранжевото си спортно сако и зелена вратовръзка. — Истинска находка. — Постави таблата на масичката и широко се усмихна. — Даде ми сладкиша, за да успокоя нервите си.

— И аз май съм нервен — обяви Грей и отиде да си отреже от тортата.

Възрастният човек се засмя одобрително и го потупа приятелски по рамото.

— Това се казва момък с добър апетит. Какво ще кажете да хапнем това, а после да изиграем един билярд? — Той смигна на Роуган. — Да не забравяме, че е последната ми вечер като ерген. Срещите ми по мъжки няма да са така чести от тук нататък. Имаш ли малко уиски, да пийнем по едно?

— Уиски ли? — Той се загледа в ухиленото лице на бъдещия си дядо. — Май и аз с удоволствие ще пийна едно.

 

 

Изпиха по няколко. А после — още няколко. Когато отвориха и втората бутилка, се наложи Грей да присвива очи, за да различава топките върху масата, но те въпреки това продължаваха да кръжат. Накрая затвори едното си око.

Чу ги как се удариха една в друга, надигна се и обяви:

— Спечелих точка, господа. И играта.

— Роуган, момчето ми, не можем да загубим тази вечер от проклетия янки. — Нийл така силно удари Грей по рамото, че той почти се строполи върху масата. — Подреди топките наново, Роуган. Да изиграем още една игра.

— Не ги виждам — изрече той бавно и вдигна ръка. — А и не усещам пръстите си.

— Нужно ти е още едно уиски, да ти кажа аз. — Като моряк, който се движи по палубата на кораб, плаващ в разбушувало се море, възрастният човек се насочи към барчето. — Не е останала нито капка — установи със съжаление, докато изучаваше празната кристална бутилка пред себе си. — Нито една-единствена проклета капка.

— Значи не е останало никакво уиски в цял Дъблин. — Роуган се накани да се отдели от стената, на която се опираше, но безсилно се отпусна отново. — Всичко сме изпили. Всичко. Боже господи! Не усещам езика си. Сигурно съм го загубил.

— Дай да видя. — Готов да се притече на помощ, Грей хвана раменете му. — Изплези се, приятел. — Присви очи и кимна. — Не се тревожи. Там си е. Всъщност имаш два. Там е проблемът.

— Женя се за моята Криси утре… — Нийл застрашително се залюля първо наляво, после надясно. Очите му сияеха, а усмивката бе зашеметяваща. — Хубавата малка Криси, красавицата на Дъблин…

Той се строполи напред като отсечено дърво. Прихванали се за ръце, за да се поддържат един друг, двамата се вторачиха в него.

— К’во ще го правим? — зачуди се Грей.

Роуган прокара един от двата си езика по устните и успя да попита:

— Мислиш ли, че е жив?

— Не ми прилича на такъв.

— Не започвайте бдението отсега. — Нийл вдигна глава. — Само ми помогнете да стъпя на крака, момчета. Ще танцувам до зори.

Главата му отново се стовари с трясък на пода.

— Май не е толкова неприятен — реши бъдещият му племенник. — Поне когато съм пиян.

— Чудесен човек е. Хайде да го вдигнем. Няма да може да танцува с лице забито в пода.

— Прав си. — Кандилкайки се, те се приближиха и успяха да изправят Нийл на колене, като през цялото време се задъхваха и се заливаха от смях. — Ставай, непрокопсанико. Трудно ни е да те вдигнем. Все едно да върнеш във водата изхвърлен на брега кит.

Той отвори воднисти очи, отметна глава и запя — малко несигурно, но с приятен тенор:

— И дайте още грог, дайте грог на мен… — Изсумтя и стъпи на единия си крак, като едва не събори Грей. — Дайте още грог, преди аз пътя да поема към западния бряг.

— Най-добре да поемеш пътя към леглото — отбеляза благоразумно Роуган.

Старецът само смени песента:

— Девойките в Дъблин, тях искам аз да видя и цял ден песни да се леят…

Добре налят с уиски, Роуган също се включи:

— Добре наквасен с джин, не мога повече да поема.

На Грей всичко се стори ужасно забавно и той се присъедини към импровизирания хор.

С присъщата на пияните сговорчивост те поеха по коридора. Свършиха песента точно когато се озоваха пред стълбището с едно гръмко извикване „Дайси Рийли“.

— Май не само Дайси Рийли си е пийнал, какво ще кажеш, Бри? — Маги стоеше по средата на стълбището заедно със сестра си и наблюдаваше триото.

— Права си. — Скръствайки ръце, Бриана поклати глава. — Като ги гледам, май са пили повече от едно.

— Боже, красавица е, нали? — промърмори Грей.

— Да — отвърна Роуган убедено, загледан в съпругата си. — Дъхът ми секва, като те гледам, Маги, любов моя. Ела ми дай целувка.

— Ще ти дам аз една целувка — започна строго тя, но не издържа и се разсмя. — Само да можехте да се видите. Здравата сте се подредили. Вуйчо Нийл, ти поне си достатъчно възрастен да не правиш подобни щуротии.

— Ще се женя, Маги Мей. Къде е моята Криси?

Опита се да се обърне, за да се огледа и едва не събори двамата, които му помагаха да стои на краката си.

— В леглото си, както и ти би трябвало да бъдеш. Хайде, Бри, да приберем тези юнаци от бойното поле.

— Играхме билярд — със сияйна усмивка съобщи Грей на Бриана. — Аз спечелих.

— Проклет янки — промърмори ласкаво Нийл, след което го целуна по устата.

— Колко мило — обади се Маги и хвана съпруга си за ръката. — Хайде, ще ви покажем пътя. Единият крак, след това другият.

Успяха някак да ги качат на горната площадка. Най-напред заведоха Нийл до стаята.

— Сложи Роуган да легне, Маги. Аз ще се справя с този и ще отида да сваля на вуйчо Нийл обувките.

— Как само ще ги боли глава утре сутринта. — Маги се ухили злорадо. — Хайде, Суини, ще си лягаш — дръж си ръцете към тялото. — Тъй като реши, че е безобиден в сегашното си състояние, смъмрянето бе изречено със смях. — И без това нямаш представа какво да правиш с тях сега.

— Хайде на бас, че знам.

— Боже, как миришеш на уиски и цигари. — Бриана въздъхна и преметна ръката на Грей през рамото си. — Вуйчо е на осемдесет, както знаеш. Трябваше да го спрете.

— Нийл Фийни има пагубно влияние. Наложи се да пием за очите на неговата Криси, за устните й, за косите, за ушите… Май пихме и за пръстите на краката й, но не съм сигурен.

— Нищо чудно. Ето я вратата. Само още няколко крачки.

— Така на хубаво ухаеш, Бриана. — С нещо, което смяташе за нежен жест, той завря нос във врата й. — Легни с мен. Ще ти покажа някои неща. Всякакви чудесни неща.

— Хммм… Хайде сега да си легнеш. Точно така.

Помогна му да вдигне крака на леглото и събу обувките му.

— Легни при мен. Ще те отведа в непознати светове. Искам да съм в теб.

При тези думи ръцете й трепнаха. Тя го погледна строго, но очите му бяха затворени, а на лицето му имаше замечтана усмивка.

— Тихо. Спи сега — прошепна тя.

Зави го с одеялото, отметна кичур от челото му и излезе от стаята.

 

 

Знаеше, че ще има главоболие. Прекаляването трябваше да бъде заплатено, а Грей винаги бе склонен да даде дължимото. Но му се струваше малко несправедливо да попадне в ада, само заради една глупава вечер.

Главата му сякаш бе разцепена на две. Слава богу, не си личеше, установи той с видимо облекчение, когато на следващата сутрин успя да допълзи до банята.

Вероятно щеше да е мъртъв, преди да свърши денят.

Очите му бяха присвити. Отвътре устата му бе като намазана с нещо прекалено гнусно за въображението. Стомахът му се свиваше и отпускаше като нервен юмрук.

Започна да се моли да умре още преди денят да е свършил.

Тъй като бе сам, си позволи да простене няколко пъти, преди да влезе под душа. Готов бе да се закълне, че от порите му излиза уиски.

Движейки се предпазливо, сякаш бе възрастен или сакат, той се надигна от ваната и уви пешкира около кръста си. Направи каквото успя, за да премахне неприятния вкус от устата си.

Когато се върна в спалнята, извика и прикри очи с ръка — навреме, както се надяваше, за да не изскочат от орбитите си. Някой садист бе влязъл и бе дръпнал завесите и в стаята бе нахлула ярката слънчева светлина.

Бриана го гледаше с широко отворени очи, зяпнала от изненада. Беше гол, само с увита на кръста хавлиена кърпа. Тялото му бе… съвършено. Стройно, мускулесто, лъскаво. Неволно облиза устни и преглътна.

— Донесох ти закуска — успя да изрече тя. — Реших, че няма да се чувстваш особено добре.

Грей предпазливо разтвори пръсти, колкото да успее да надникне през тях.

— Значи това е гневът на Бога? — Гласът му бе дрезгав, но се опасяваше, че ако се опита да прочисти гърлото си, щетите ще бъдат трайни. — За миг си помислих, че небесата ме наказват за греховете ми.

— Не. Става въпрос за каша, препечени филийки и кафе.

— Кафе. — Той произнесе думата, сякаш изричаше молитва. — Би ли ми наляла?

— Да. Донесох и аспирин.

— Аспирин. — Бе готов да заплаче от умиление. — Моля те, дай ми го.

— Ето, първо изпий него. — Тя му поднесе хапчетата с чаша вода. — Роуган изглежда така окаяно, както и ти — сподели, докато Грей поглъщаше таблетките. Едва се въздържаше да не прокара ръка по къдриците на тъмните му мокри коси. — А вуйчо Нийл е свеж като кукуряк.

— Нищо чудно. — Той предпазливо се придвижи към леглото. Бавно приседна, като се молеше главата му да не се откъсне от раменете. — Преди да продължим, има ли нещо, за което да трябва да се извиня?

— На мен?

— На когото и да било. Уискито не е обичайната ми отрова, а не си спомням ясно всичко, което се случи, след като отворихме и втората бутилка. — Насочи присвитите си очи към нея и видя, че тя се усмихва. — Нещо смешно ли има?

— Не. Всъщност — да, но не е редно да смятам, че е смешно. — Не се сдържа и прокара ръка през косите му, сякаш той бе дете, прекалило с изядените парчета торта. — Помислих си, че е много мило от твоя страна да предложиш да се извиниш. — Усмивката й стана още по-топла. — А иначе няма нищо. Беше си пийнал и се държеше глупаво. Никой не е пострадал от това.

— Лесно ти е да го кажеш. — Подкрепи главата си с ръка. — Обикновено не пия по толкова. — Присви очи и протегна свободната си ръка, за да вземе чашата с кафето. — Всъщност не си спомням друг път да съм изпивал толкова наведнъж и мисля, че няма да се повтори.

— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. Има още два часа, преди да тръгнеш за сватбената церемония. Ако все още държиш да присъстваш.

— Няма да я пропусна за нищо на света. — Примирен, Грей се зае с кашата. Изглеждаше безопасна. Пое предпазливо една лъжица и зачака дали организмът му ще я приеме. — Няма ли да отидем заедно?

— Тръгвам след няколко минути. Трябва да се свършат още някои неща. Ти ще пристигнеш с Роуган и вуйчо Нийл — тримата едва ли ще успеете да се забъркате в някоя каша за толкова кратко пътуване.

Той изсумтя и пое втора лъжица.

— Имаш ли нужда от нещо друго, преди да съм тръгнала?

— Изясни ми повечето от важните неща. — Наклони глава и я изучи с поглед. — Не се ли опитах да те уговоря да легнеш при мен снощи?

— Опита се.

— Помня нещо такова. — Усмивката му бе подкупваща и сърдечна. — Не знам как си ми устояла.

— Успях някак си. Е, аз тръгвам.

— Бриана! — Отправи й опасен поглед. — Следващия път няма да съм пиян.

 

 

Кристин Роуган Суини, макар и на път да стане прабаба, се държеше като млада булка. Независимо колко пъти се уверяваше, че е глупаво да се чувства нервна, стомахът й продължаваше да е стегнат на топка.

Само след няколко минути щеше да се омъжи. Да се врече на мъж, когото обичаше. И да приеме неговото вричане. Отново щеше да е съпруга след толкова години вдовство.

— Много си красива — отбеляза Маги, докато тя се оглеждаше в овалното огледало. Бледорозовият костюм бе украсен с перли по реверите. На блестящите бели коси на Кристин имаше шапка от същия плат с къс воал.

— Чувствам се красива — засмя се и се обърна да прегърне първо Маги, а след това Бриана. — Не ме интересува какво ще си помислят за мен. Чудя се дали и Нийл е така притеснен?

— Пристъпва напред-назад като дива котка — осведоми я Маги. — И пита Роуган колко е часът на всеки десет секунди.

— Радвам се. — Кристин си пое дълбоко въздух. — Е, да вървим. Сигурно вече е време.

— Почти. — Бриана я целуна по двете бузи. — Ще сляза долу, за да видя дали всичко е наред. Желая ти щастие… вуйно Кристин.

— О, скъпа. — Очите й се напълниха със сълзи. — Много си мила.

— Престанете! — предупреди ги Маги. — Ей сега и трите ще ревнем. Ще ти дам знак, щом сме готови, Бри.

Тя кимна и бързо излезе. Имаше нает за случая допълнителен персонал и безброй прислужници. Но сватбата бе семейно нещо и тя искаше да се увери, че всичко е наред.

Гостите се събираха в приемната. Представляваха море от цветове, които весело се смееха. Арфист свиреше нежни, сантиментални мелодии. Парапетът бе обвит с гирлянди от рози, други цветя във вази бяха умело подредени из цялата къща. Зачуди се дали да не отскочи до кухнята, за да се увери, че всичко с наред, когато зърна майка си и Лоти. Усмихна се и се приближи към тях.

— Майко, изглеждаш чудесно.

— Глупости. Лоти не престана да ме тормози, докато не похарча пари за нова рокля.

Но тя все пак с удоволствие прокара ръка по гладкия мек ръкав.

— Прекрасна е. А и твоята, Лоти.

Компаньонката на Маив се засмя сърдечно.

— Ужасно много пари пръснахме. Просто е грехота. Но пък не всеки ден присъстваш на такава изискана венчавка. Самият архиепископ — заяви тя шепнешком и намигна. — Представяш ли си?

Маив подсмръкна.

— Пасторът си е пастор, независимо от сана. Според мен би трябвало да се замисли, преди да се съгласи да отслужи церемонията. Когато двама души са живели в грях…

— Майко. — Гласът на Бриана бе тих, но леден. — Хайде поне днес да не се разправяме. Ако…

— Бриана. — Грей се появи, взе ръката й и я целуна. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря. — Постара се да не се изчерви, когато той продължи да държи ръката й. — Майко, Лоти, това е Грейсън Тейн. Той е гост в „Блакторн“. Грей, да ти представя Маив Конканън и Лоти Съливан.

— Госпожо Съливан. — Той взе ръката й и я накара да се разкикоти, когато я целуна. — Госпожо Конканън, позволете да ви поздравя с прекрасните ви и талантливи дъщери.

Маив само се намръщи. Косите му бяха дълги като на момиче, отбеляза тя. А и усмивката му бе някак дяволита.

— Вие янки ли сте?

— Да, госпожо. Вашата страна много ми допада. Както и гостоприемството на дъщеря ви.

— Гости, които плащат за престоя си, обикновено не присъстват на семейни тържества.

— Майко…

— Така е — съгласи се Грей вежливо. — И това е още нещо, което ме очарова във вашата страна. Със странниците се отнасяте като с приятели. Ще ми разрешите ли да ви придружа до местата ви?

Лоти вече се бе увесила на ръката му.

— Хайде, Маив. Кога друг път ще получим подобно предложение от такъв привлекателен млад мъж? Вие сте писател, нали?

— Да. — Той поведе двете жени, като преди това се усмихна през рамо на Бриана.

Тя бе готова да го разцелува. Въздъхна облекчено. В този момент Маги й направи знак.

Арфистът засвири сватбения марш, а Бриана се оттегли в дъното на помещението. Гърлото й се сви, когато Нийл зае мястото си пред камината и впери поглед към стълбището. Макар косата му да бе оскъдна, а талията обемиста, точно в този момент изглеждаше млад, нетърпелив и притеснен.

Щом Кристин тръгна надолу по стълбите, из стаята се понесе шепот. Очите й под воала грееха, докато пристъпваше към Нийл. Архиепископът ги благослови и церемонията започна.

— Заповядай — предложи Грей на Бриана. Бе се промъкнал до нея и й подаваше носната си кърпичка. — Имах чувството, че ще ти потрябва.

— Много е красиво — каза тя, докато бършеше сълзите си.

Думите още кънтяха в ушите й: „Да се обичате, почитате и подкрепяте“.

От всичко Грей чу единствено „Докато смъртта ви раздели“. Звучеше му като доживотна присъда. Винаги си бе мислил, че хората затова плачат на сватби. Прегърна я през раменете и я окуражи:

— Стегни се. Почти свърши.

— Едва сега започва — увери го тя и си позволи да положи глава на рамото му.

Всички заръкопляскаха, когато Нийл щастливо целуна булката.