Нора Робъртс
Родена в лед (7)

Шеста глава

Бриана с удоволствие долови полъха на пролетта. Сезонът едва ли щеше да започне по-рано от обикновено — тя добре го знаеше — но настроението й остана приповдигнато. Събра семенцата, които ревниво заделяше, взе портативното радио и ги понесе към барачката, превърната временно в оранжерия.

Не бе кой знае какво според собствената й преценка: едва седем квадратни метра, а подът представляваше утъпкана пръст; барачката бе по-подходяща за склад за инструменти, отколкото за растения. Но тя все пак помоли Мърфи да остъкли едната част и да направи отоплителна инсталация. Рафтовете бе сковала сама — с малко умение и много гордост.

Не разполагаше нито с мястото, нито с оборудването за опитите, които искаше да направи. И все пак можеше да засее по-рано семената в саксийките, които поръча от градинарския каталог.

Разполагаше с целия следобед. Грей се бе затворил и работеше, а господин Смайт-Уайт тръгна с кола да обикаля графство Клар. Беше привършила с печенето и кърпенето, сега й предстоеше време за развлечение.

Малко неща я радваха така, както заниманията с цветята. Изпуфтя леко и вдигна торбата с тор на плота.

Догодина, обеща си тя, ще си направи истинска оранжерия. Няма да е голяма, но ще бъде хубава. Ще вземе клонки и ще ги засади, така че по всяко време на годината ще разполага с пролет. Може дори да се опита да ашладисва. Но за момента й стигаше да се занимава със семенцата си.

След известно време, мислеше си тя, докато си тананикаше песента, която звучеше по радиото, първите крехки стръкчета ще си пробият път през почвата. Вярно, луксът да им осигурява топлина й струваше безбожно скъпо. Дали не е по-добре да използва парите, за да ремонтира основно колата? Но пък нямаше да й достави толкова огромно удоволствие.

Разкопаваше и внимателно прибавяше торта, мислейки си за Грей. Колко мил бе той предишната вечер, когато я настани в скута си. Не беше нито толкова страшно, нито така вълнуващо, призна си тя, както когато я целуна. Беше по-скоро спокойно и утешително, а и изглеждаше така естествено — за миг дори й се стори, че двамата си принадлежат един на друг.

Някога, доста отдавна, бе мечтала да споделя подобни дребни, но мили моменти с някого. Спомняйки си за Рори, изпита старата, свиваща сърцето й болка. Тогава вярваше, че ще се омъжи, ще има деца, които ще обича, дом, за който да се грижи. Само какви планове бе кроила, помисли си тя с горчивина — все розови и с щастлив край.

Но беше вярно и друго — тогава бе малко момиче, и то влюбено. Девойка в такова състояние вярва на всичко. На абсолютно всичко. Но вече не бе момиче.

Бе престанала да вярва, когато Рори сломи сърцето й. Знаеше, че живее близо до Бостън, че е женен и има деца. И беше убедена, че не се сеща за онази прекрасна пролет, когато я ухажваше, обещаваше й какво ли не и й се вричаше.

Всичко това бе толкова отдавна. Сега вече знаеше, че любовта невинаги остава трайна и обещанията невинаги се спазват. Ако продължава да носи в сърцето си семенце надежда, обхванато от копнеж да разцъфне някога, то можеше да нарани единствено нея.

— Ето те и теб! — С грейнали очи Маги нахълта в бараката. — Чух музиката и така те открих. Какво правиш тук?

— Засаждам цветя. — Изтръгната от мислите си, Бриана несъзнателно потърка брадичката си с опакото на ръката и я изцапа с пръст. — Затвори вратата, Маги. Става студено. Какво има? Изглеждаш, сякаш всеки момент ще се пръснеш.

— Никога няма да познаеш. Дори да гадаеш хиляда години. — Сестра й се засмя, прегърна я и я завъртя из тясното пространство на барачката. — Но все пак опитай.

— Ще родиш три близначета?

— Не, слава богу!

Настроението на Маги се оказа заразително и Бриана откри, че се кикоти и следва стъпките на импровизирания танц.

— Продала си едно от твоите произведения за един милион лири на президента на Щатите.

— Каква мисъл! Може би наистина трябва да му изпратим каталог. Не, на светлинни години си от истината. Ще ти подскажа: обади се бабата на Роуган.

Издуха падналите над очите й кичури.

— Това го смяташ за подсказване?

— Точно такова е, ако се замислиш. Бри, тя ще се омъжва. За вуйчо Нийл, следващата седмица в Дъблин.

— Какво? — Бриана зяпна от учудване. — Вуйчо Нийл ще се жени за госпожа Суини?

— Не е ли прекрасно? Наистина прекрасно! Тя въздишала по него още като момиче в Голуей. И след повече от петдесет години отново се срещат заради Роуган и мен. А сега пред всички светци в небето ще се врекат един на друг. — Маги отметна глава и отново се изкиска. — И ние с Роуган не само ще сме съпруг и съпруга, но и братовчеди.

— Вуйчо Нийл. — Бе всичко, което сестра й успя да произнесе.

— Да беше видяла физиономията на Роуган, докато разговаряха. Приличаше на риба на сухо. Устата му се отваряше и затваряше, но не издаде и звук. — Задъхвайки се от смях тя се облегна на плота. — Той така и не свикна с мисълта, че двамата се ухажват. Дори повече от ухажване — ако трябва да сме точни, но предполагам, че е трудно за мъж да си представи белокосата си баба сгушена до някого, заета с греховни дела.

— Маги! — Бриана обаче не успя да сдържи напушващия я смях, въпреки че сложи ръка на устата си, за да го възпре.

— Е, сега ще му придадат официален вид. Най-малкото архиепископ ще отслужи церемонията. — Пое си дълбоко въздух, огледа се и попита: — Намира ли ти се нещо за ядене тук?

— Не. Кога ще бъде събитието? И къде?

— Следващата събота, в къщата й в Дъблин. За тесен семеен кръг, както тя ми каза и неколцина приятели. Вуйчо Нийл е най-малкото на осемдесет години, Бри. Представяш ли си?

— Мисля, че да. О, и според мен наистина е великолепно. Ще им позвъня, като приключа тук.

— С Роуган заминаваме за Дъблин днес. В момента е захапал телефона както обикновено и урежда подробности. — Тя леко се засмя. — Опитва се да го възприеме.

— Той ще се радва за тях, след като свикне с мисълта, че са семейство — увери я Бриана. Започна да обмисля какъв подарък да направи на булката и младоженеца.

— Венчавката е обявена за следобеда, но ти вероятно ще искаш да пристигнеш предишния ден, за да имаш време да се приготвиш?

— Да дойда? — изненада се Бриана. — Но аз не мога да дойда, Маги. Не мога да тръгна, когато имам гост.

— Разбира се, че ще дойдеш. — Тя се отдръпна от плота стиснала упорито устни. — Става въпрос за вуйчо Нийл. Той ще очаква да си там. Става въпрос за един-единствен ден, Бриана.

— Маги, имам задължения тук и няма да успея да стигна до Дъблин и да се върна.

— Роуган ще изпрати самолета.

— Но…

— О, да върви по дяволите Грейсън Тейн! Може сам да си сготви един ден. Ти не си прислужница.

Раменете на Бриана се вдървиха. Погледът в очите й стана хладен.

— Не, не съм. Аз съм делова жена, поела своята отговорност. Не мога да замина за Дъблин и да заявя на госта си да се оправя сам.

— Тогава го доведи и него. След като те е страх, че ще се строполи мъртъв, ако не го наглеждаш, вземи го със себе си.

— Къде да ме вземе?

Грей отвори ненадейно вратата и изгледа двете жени. От прозореца си бе зърнал как Маги се втурва в бараката. Любопитството му го накара да напусне стаята, а разгорещените викове го накараха да влезе, за да разбере какво става.

— Затвори вратата — нареди Бриана несъзнателно. Постара се да преодолее смущението си, че той ги заварва посред семейна разправия. Въздъхна. Тясната барачка бе препълнена с хора. — Имаш ли нужда от нещо, Грейсън?

— Не. — Той вдигна ръка и избърса пръстта от брадичката й. Жестът накара Маги да присвие очи. — Изцапала си си лицето, Бри. Какво правиш?

— Опитвам се да посея едни семенца, но като че ли тук стана прекалено тясно за тях.

— Дръж си ръцете към тялото, момченце — промърмори в същото време сестра й.

Той й се ухили и ги напъха в джобовете.

— Чух да споменавате името ми. Има ли някакъв проблем?

— Няма да има, ако тя не е толкова упорита. — Маги тръсна глава и реши да стовари цялата вина върху него. — Трябва да е в Дъблин следващия уикенд, а не иска да отиде заради теб.

Той се усмихна самодоволно. Отмести очи от Маги и се загледа в Бриана.

— Заради мен, така ли?

— Платил си за стая и храна — защити се тя.

— Защо трябва да ходиш до Дъблин?

— Вуйчо ни се жени — обади се Маги. — Ще иска и Бриана да присъства, а то и така е редно. Убеждавах я, че след като не желае да те остави сам, може да те вземе със себе си.

— Маги, Грей няма какво да прави на сватба на хора, които не познава. Той работи и не може просто…

— Кой казва, че не мога? — прекъсна я Грей. — Кога тръгваме?

— Чудесно. Значи всичко е уговорено. Ще отседнеш у дома. — Маги плесна доволно с ръце. — А сега, кой ще каже на майка?

— Аз…

— Не, аз — решително заяви тя, преди Бриана да довърши. На устните й се появи усмивка. — Никак няма да й е приятно. Ще направим така, че самолетът да я докара в събота, за да не те тормози по време на пътуването. Имаш ли костюм, Грей?

— Един-два — смънка той.

— Значи си готов. — Маги се наведе и целуна сестра си по бузите. — Планирай така нещата, че да пристигнете в петък — нареди. — Ще ти позвъня от Дъблин.

Младият мъж прокара език по устните си, когато Маги затръшна вратата след себе си.

— Изглежда, обича да командва.

— Да. — Тя примигна и поклати глава. — Не го прави нарочно. Просто винаги смята, че е права. А и много обича вуйчо Нийл и бабата на Роуган.

— Бабата на Роуган?

— Вуйчо ще се жени за нея.

Насочи се към саксиите, като се надяваше, че работата ще я разсее.

— Това ми звучи като приказка.

— То си е така. Грей, много мило от твоя страна да се съгласиш, но не е задължително да го правиш. Аз наистина на никого няма да липсвам, а и твоите планове ще се объркат.

— Нищо няма да се обърка с един уикенд в Дъблин. А и на теб всъщност ти се ходи, нали?

— Не е там въпросът. Маги те постави в неловко положение.

Той хвана брадичката й и я повдигна.

— Защо ти е толкова трудно да отговаряш на въпроси? Искаш да отидеш, нали? Да или не?

— Да.

— Добре. Значи отиваме.

Устните й се готвеха да се извият в усмивка, когато той се наведе към тях.

— Не ме целувай — произнесе тя безпомощно.

— Виж, това ще ми е трудно. — Все пак се въздържа и се отдръпна назад. — Кой те е наранил, Бриана?

Тя сведе поглед.

— Може би не отговарям на въпросите ти, защото ти постоянно ги задаваш?

— Ти обичаше ли го?

Бриана извърна глава и се загледа в саксиите.

— Да, много.

Беше му дала отговор, който той осъзна, че не му е приятен.

— Продължаваш ли да го обичаш?

— Би било глупаво от моя страна.

— Това не е отговор.

— Напротив. Аз преча ли ти, когато работиш?

— Не. — Схвана намека й, но не се отдръпна. — Вратът ти е особено привлекателен. — За да го докаже, той се наведе и леко го докосна с устни. Изпълни го задоволство, когато тя потрепери. — Снощи те сънувах, Бриана. А днес писах за теб.

Повечето от семената й се посипаха по плота вместо в саксията. Тя започна да ги събира.

— Писал си за мен?

— Направих някои промени. В книгата ти си млада вдовица, която се бори да изгради отново живота си.

Не успя да се въздържи и се обърна към него.

— Ще ме опишеш в книгата си?

— Някои аспекти. Очите ти. Великолепните ти тъжни очи. Косите ти. — Вдигна ръка към тях. — Гъсти, игриви, с цвят на залез. Гласът ти и нежния му тембър. Тялото ти — стройно, гъвкаво и с естествена грация на танцьорка. Кожата, ръцете ти. Ти си пред очите ми, когато пиша, затова пиша за теб. А като оставим настрана външния ти вид, става въпрос и за твоята честност, преданост. — Неволно се усмихна. — И за сладкишите ти. Героят ми е така очарован от нея, както аз от теб. — Грей постави ръце на плота и тя се оказа в плен. — И той постоянно се сблъсква с онзи щит, който и двете издигате. Чудя се колко ли време ще му отнеме да го преодолее.

Никой никога не бе изричал такива думи за нея, на нея. Една част от съзнанието й се потопи в тях, сякаш бяха коприна. Друга част обаче застана предпазливо отстрани.

— Опитваш се да ме съблазниш.

Той повдигна вежди.

— И успявам ли?

— Не мога да дишам.

— Това е добре като начало. — Наведе се и устните му почти докоснаха нейните. — Разреши ми да те целуна, Бриана.

Той вече го правеше по онзи бавен, потапящ начин, който я оставяше без дъх. Устни върху устни. Толкова обикновено нещо, а преобръщаше целия й свят. Все повече и повече, докато тя се изплаши, че никога няма да успее отново да го подреди.

Притежаваше вещина, но и търпение. Под двете прозираше потисната потребност към насилие, която тя и преди бе доловила. Комбинацията проникваше в нея като наркотик; отслабваше съпротивителните й сили, замайваше главата й.

Искаше го, както жена иска мъж. Страхуваше се, както само непорочен човек може да се страхува.

Той нежно хвана пръстите й, които се бяха вкопчили в ръба на плота, и разхлаби хватката. С устни все така върху нейните, вдигна ръцете й.

— Прегърни ме, Бриана. — Господи, как я желаеше! — Отвърни на целувката ми.

Думите му й подействаха като камшичен удар. Тя изведнъж се вкопчи в него, а устните й бяха жадни и търсещи. Зашеметен, той я прегърна още по-силно. Усещаше силния й копнеж, тялото потреперваше като докосната струна на арфа. Избликът на страстта й бе като лава, която тече по лед — обезумяла, неочаквана и опасна.

Наоколо миришеше на пръст, от радиото звучаха ирландски гайди. Усещаше цялата сочност на жената в прегръдките си и изкушението, което се надига у него.

В следващия миг за него не съществуваше нищо, освен нея. Ръцете й бяха заровени в косите му, устните й не се откъсваха от неговите. За да я усети по-силно, той я притисна към стената на бараката. Чу я да извиква от шок, болка, вълнение — преди да заглуши този вик, като се притисна още по-плътно към нея, готов да я погълне.

Ръцете му обхождаха тялото й; бяха настойчиви, неотстъпчиви. От гърлото й се откъсна стенание. „Моля те…“ сякаш казваше то. Тя искаше нещо от него. Онази дълбока, пронизваща, всепоглъщаща болка. Но тя нямаше представа как започва и как ще свърши. А страхът дебнеше наоколо като вълк. Страх от него, от себе си, от онова, което тепърва щеше да научи.

Той копнееше да я докосва, да усети вкуса й. Искаше да проникне в нея, докато и двамата свършат. Въздухът разкъсваше гърдите му, докато полагаше ръка на блузата й, готов да я разкъса и захвърли.

В този миг очите му срещнаха нейните.

Устните й бяха изпохапани и потреперваха; страните й бяха бледи като лед. Очите й бяха широко отворени от ужас, но в тях се четеше и силно желание. Погледна надолу и забеляза, че кокалчетата на ръцете й са бели от напрежение. Както и белезите, които алчните му ръце бяха оставили по изумителната й кожа.

Той се отдръпна, сякаш тя го бе зашлевила и вдигна отбранително ръце. Не бе сигурен от какво или кого иска да се предпази.

— Съжалявам — успя да пророни той, докато тя все още стоеше облегната на стената и се мъчеше да си поеме въздух. — Наистина съжалявам. Причиних ли ти болка?

— Не знам. — И как можеше да знае, след като единственото, което изпитваше, бе тази несекваща, пулсираща болка. Никога не бе и сънувала, че може да се чувства така. Не бе подозирала, че човек е в състояние да изпита подобно нещо. Зашеметена, избърса сълзите от лицето си.

— Недей да плачеш. — Той прокара трепереща ръка през косата си. — И без това се чувствам достатъчно жалко от стореното.

— Не, не е… — Тя преглътна сълзите си. Не знаеше защо плаче. — Не знам какво стана с мен.

Разбира се, че нямаше представа, помисли си той с горчивина. Та нали му бе казала, че е девствена. А той се нахвърли върху нея като животно. Само още минута и щеше да я събори на пръстения под и да приключи.

— Насилих те и нищо не ме извинява. Мога само да ти кажа, че си изгубих ума, за което се извинявам. — Искаше отново да е до нея, да отметне косите от челото й, ала не посмя. — Бях груб и те изплаших. Няма да се повтори.

— Знаех, че ще бъдеш такъв. — Беше се поовладяла вече, може би, защото той изглеждаше така потресен. — През цялото време го подозирах. Не става въпрос за това, Грейсън. Не съм чак толкова крехка.

Той си даде сметка, че все пак може да се усмихва.

— Напротив — уязвима си, Бриана. А аз никога досега не съм бил толкова непохватен. Може моментът да не е напълно подходящ, но все пак ще ти кажа — не се страхувай от мен. Никога няма да те нараня.

— Знам. Ти…

— И ще положа всички усилия да не те насилвам — прекъсна я той. — Но те желая…

Тя си даде сметка, че трябва да положи усилия, за да продължи да диша равномерно.

— Невинаги получаваме, каквото искаме.

— Никога не съм вярвал на това твърдение. Не знам кой е той, Бри, но него го няма. Аз съм тук.

Тя кимна, преди да отбележи:

— В момента.

— Единствено моментът съществува. — Той поклати глава, защото младата жена се готвеше да му възрази. — Тук е необичайно място за философстване, както и за секс. Май и двамата сме твърде напрегнати.

— Предполагам, че може така да се определи.

— Хайде да отидем в къщата. Този път аз ще приготвя чая.

На устните й се появи усмивка.

— Знаеш ли как се прави?

— Наблюдавал съм те. Хайде.

Той й подаде ръка. Тя я погледна, но се поколеба. След още един предпазлив поглед към лицето му — сега то бе спокойно, без онзи неистов блясък, който будеше такъв страх, но и бе толкова вълнуващ — сложи ръка в неговата.

— Може би е по-добре, че има и друг човек в къщата тази вечер — отбеляза младият мъж.

Обърна се да го изгледа, докато излизаха навън.

Грей продължи:

— Иначе може да ти хрумне да се промъкнеш в стаята ми и да се възползваш от мен.

— Прекалено умен си, за да допуснеш някой да се възползва от теб — засмя се Бриана.

— Е, ти би могла поне да опиташ. — И двамата бяха престанали да треперят. Той изпита облекчение и затова приятелски обгърна раменете й. — Защо не хапнем и малко сладкиш с чая?

Погледна го. Бяха стигнали до вратата на кухнята.

— От моя ли или от онзи, който готви жената в книгата ти?

— Нейният е само във въображението, скъпа. А твоят… — Вцепени се, когато отвори вратата. Инстинктивно скри Бриана зад гърба си. — Стой тук. Не мърдай.

— Какво има? Да не би… Боже господи!

През рамото му успя да види хаоса, който цареше в кухнята й. Кутии бяха преобърнати, шкафове — изпразнени. Брашно, захар, подправки и чай бяха струпани на пода.

— Казах ти да стоиш тук — повтори той, когато тя се опита да мине покрай него.

— Изключено. Виж каква е бъркотия!

Той опря ръка на касата и я спря.

— Държиш ли пари в кутиите? Или бижута?

— Не говори глупости. Разбира се, че не. — Тя примигна насреща му. — Мислиш, че някой се е опитал да открадне нещо? Нямам нищо за крадене, а и никой няма да го направи.

— Е, някой се е опитал и може дори да е още в къщата. Къде е проклетото куче — зачуди се той.

— Вероятно при Мърфи — глухо отвърна тя. — Повечето следобеди прекарва при него.

— Бягай при Мърфи тогава или при сестра си. Ще погледна наоколо.

— Това е моят дом, държа да ти напомня. Сама ще огледам.

— Стой зад гърба ми — бе всичко, което каза той.

Първо провери нейната стая, но не се впечатли от неочакваното й извикване, когато зърна изтеглените от шкафа чекмеджета и разхвърляните дрехи.

— Нещата ми — прошепна тя.

— По-късно ще проверим дали нещо липсва. Дай да огледаме първо другите стаи.

— Каква беля само! — възкликна, разтреперана от надигащия се гняв, докато следваше Грей по петите. — Боже, дяволите да го вземат! — прокле тя при вида на гостната.

Очевидно бе извършено бързо трескаво претърсване, даде си сметка Грей. Никак не изглеждаше професионално, а напротив — глупашки рисковано. Премисляше случилото се, когато му хрумна нещо.

— По дяволите! — Изкачи стъпалата по две наведнъж, нахълта в своята разхвърляна стая и се насочи право към компютъра. — Ще убия някого — мърмореше той, докато го включваше.

— Романът ти пострадал ли е? — попита Бриана, застанала пребледняла до вратата.

— Не — увери я, след като провери страниците. — Поне той не е пострадал.

Тя въздъхна с облекчение, преди да тръгне към стаята на господин Смайт-Уайт. Дрехите му бяха изхвърлени от гардероба, леглото — преобърнато.

— Мила Богородице! Как ще му обясня какво е станало?

— Мисля, че е по-добре да се съсредоточиш върху въпроса, какво може да са търсили. Седни, Бриана. Хайде да помислим заедно.

— Какво има да мислим? — Все пак седна на ръба на преобърнатия дюшек. — Нищо ценно не държа в къщата. Няколко лири, няколко дрънкулки — това е всичко. — Разтърка очи, ядосана на себе си, че се готви да заплаче. — Изключено е да е човек от селото или околността. Случаен скитник или пътуваш на автостоп, който се е надявал да намери малко пари — въздъхна. — Трябва да е останал разочарован. — Изведнъж сепнато го погледна и отново пребледня. — Ами ти? Имаш ли нещо ценно?

— Предимно пътнически чекове. Тук са. — Сви рамене. — Задигнал ми е неколкостотин лири, това е всичко.

— Неколкостотин! — Скочи на крака. — Откраднал ти е парите?

— Не е важно. Бри…

— Важно е! — сряза го тя. — Живееш под покрива ми, гост си в моя дом и ти открадват парите. Колко точно бяха? Ще ти ги възстановя.

— Нищо подобно няма да правиш. Сядай и престани.

— Казах, че ще ги възстановя.

Търпението му се изчерпи. Хвана я за раменете и я принуди отново да седне на леглото.

— Платиха ми пет милиона за последния роман и тепърва имам да получавам за изданията на чужди езици и правата за филмиране. Неколкостотин лири няма да ме разорят. — Очите му се присвиха, когато видя, че устните й отново затреперват. — Хайде сега — поеми дълбоко въздух. Така. А сега още веднъж.

— Не ме интересува, ако ще да се къпеш в пари! — Гласът й изневери и тя млъкна.

— Искаш ли още малко да си поплачеш? — Седна до нея и изрече: — Добре, поплачи си.

— Няма да плача. — Тя подсмръкна и прокара ръце по бузите си. — Чака ме прекалено много работа. Ще са ми нужни часове, преди да оправя всичко.

— Ще се обадиш ли в полицията?

— Защо? — Вдигна ръце в безпомощен жест и отново ги отпусна. — Ако някой е забелязал странник да се навърта наоколо, телефонът вече щеше да звъни. Някой се е нуждаел от пари и си ги е набавил. — Огледа стаята и се зачуди колко ли е откраднато от другия й гост и каква яма ще отвори това в спестяванията й. — Не споменавай пред Маги за случилото се.

— Но, Бри…

— Бременна е в шестия месец. Не искам да се разстройва. Говоря сериозно. — Погледна го с насълзени очи. — Обещай ми.

— Добре, щом искаш. А ти ще ми обещаеш да ми кажеш точно какво е изчезнало.

— Разбрахме се. Ще позвъня на Мърфи. Той ще поразпита из селото. Ако има нещо, което да си струва да се знае, ще го чуя до довечера. — Възвърнала спокойствието си, тя стана. — Трябва да започна да подреждам. Ще оправя първо твоята стая, за да можеш да работиш.

— Аз ще се погрижа за стаята си.

— Мое задъл…

— Не ме ядосвай, Бриана. — Застана до нея. — Дай да се разберем. Ти не си ми прислужничка, майка или съпруга. Мога сам да си окача дрехите в гардероба.

— Щом предпочиташ.

Изруга под нос и я хвана за ръката. Тя не се съпротиви, но остана загледана над рамото му.

— Виж. Имаш проблем и искам да ти помогна. Можеш ли да проумееш това?

— Да помогнеш, така ли? — Наклони глава и продължи с леден тон: — Вземи малко чай на заем от Мърфи, тъй като в момента нямаме.

— Ще му позвъня — заяви Грей с равен тон. — И ще го помоля да донесе малко чай. Нямам намерение да те оставя сама в къщата.

— Както решиш. Номерът му е в указателя в кухнята до… — Млъкна, когато се сети на какво прилича спретнатата й кухня. Затвори очи. — Грей, ще ме оставиш ли сама за малко. Нужно ми е.

— Бриана… — Нежно я погали по бузата.

— Моля те. — Тя напълно рухна, което я притесни допълнително. Но ако той се държеше така мило с нея, изобщо нямаше да успее да се съвземе. — Ще се оправя, като се хвана за работа. А и с удоволствие бих пила чай. — Отвори очи и намери сили да се усмихне. — Наистина.

— Добре, слизам долу.

Изпълнена с благодарност към него, се захвана за работа.