Нора Робъртс
Родена в лед (6)

Пета глава

Никога не бе прекарвала такава вечер. Всичко се сливаше в прекрасен спомен — мъжът, който изглеждаше очарован от всяка нейна дума, романтичната осъвременена обстановка на замъка, без неудобствата, съществували през Средните векове, френската кухня, великолепното вино.

Не знаеше как да му се отблагодари за удоволствието — особено за менюто, което Грей с присъщия си чар успя да измоли от салонния управител.

Започна по единствения й известен начин: приготви му специална закуска.

При появата на Маги, в кухнята ухаеше, а Бриана си тананикаше.

— Виждам, че утрото те прави щастлива.

— Така е. — Обърна филийката да се препече и от другата страна. — Ще закусиш ли, Маги?

— Вече ядох — призна тя с известно съжаление. — Грей тук ли е?

— Още не е излязъл от стаята. Обикновено по това време на деня е надушил храната и вече е тук.

— Значи сме сами в момента.

— Да. — Ведрото й настроение леко помръкна. Бриана внимателно сложи и последната препечена филийка на подноса и постави храната във фурната, за да я запази топла. — Дошла си да говорим за писмата, нали?

— Доста дълго те оставих да се притесняваш, докато ти отговоря. Съжалявам.

— И на двете ни бе нужно време да помислим. — Бриана сплете ръце и се обърна към сестра си: — Какво ще правим Маги?

— Най-много ми се иска да се престоря, че никога не съм ги чела, че не съществуват.

— Маги…

— Чакай да довърша — прекъсна я тя и започна да се разхожда нервно напред-назад из стаята като дива котка. — Ще ми се да продължим да я караме както досега и да съхраня спомените си за татко каквито са. Не искам да мисля или да гадая каква е жената, с която се е любил толкова отдавна. Не желая да имам пораснал вече брат или сестра някъде. Ти си моята сестра — изрече пламенно. — Ти си моето семейство. Постоянно си повтарям, че тази Аманда е създала някакъв живот за себе си и за детето си някъде и няма да ни благодарят, че се появяваме след толкова време. Искам да забравя цялата история. Искам тя да не съществува. Това е, което ми се ще, Бриана.

Спря, облегна се на плота и въздъхна.

— Това ми се ще — повтори Маги, — но не е онова, което е редно да сторим. Той произнесе името й… Последното нещо, което изрече на този свят, бе нейното име. Както тя има правото да го узнае, така и аз имам правото да я проклинам.

— Седни, Маги. Не е добре за теб да се разстройваш.

— Как няма да се разстройвам? Та ние и двете сме разстроени. Само че го изразяваме по различен начин. — Тръсна глава, за да спре Бриана. — Не, няма да седна. Ако бебето не е привикнало още към настроенията ми, то крайно време е да го направи. — Все пак спря за малко, за да си поеме дъх. — Ще трябва да наемем детектив в Ню Йорк. Нали това искаш?

— Според мен точно това трябва да направим — изрече сестра й предпазливо. — Заради самите нас, заради татко. Как точно ще стане?

— Роуган познава подходящи хора. Ще позвъни тук-там. Много го бива да звъни, както знаеш. — Долови, че Бриана е потисната, и затова й се усмихна: — Лесна работа. Но не знам колко време ще мине, преди да ги открием. И само Бог знае какво ще правим, когато се изправим срещу тях. Та тази Аманда може да се е омъжила, да си е народила още куп деца и да се радва на щастлив живот.

— И аз съм си го мислила, но все пак трябва да разберем, нали?

— Така е. — Маги пристъпи напред и нежно я погали по бузата. — Не се притеснявай така, Бри.

— Няма, ако и ти не се терзаеш.

— Значи се договорихме. — В потвърждение сестра й я целуна. — Хайде, върви да нахраниш мързеливия си янки. Аз запалих пещите, защото работа ме чака.

— Не се преуморявай.

Вече до вратата, Маги се обърна с усмивка:

— Знам си възможностите.

— Не, не ги знаеш, Маргарет Мери — обади се Бриана, но вратата вече се бе затръшнала.

Остана замислена, докато шумът от потупващата опашка на Кон не я върна към действителността.

— Какво? Да излезеш ли искаш? Добре. Иди виж какви ги върши Мърфи.

Щом отвори вратата, Кон се стрелна навън. Излая радостно и се понесе по полето. Затвори вратата и се зачуди как да постъпи. Минаваше десет, а имаше куп домашни задължения. След като Грей не се появява, по-добре да му отнесе закуската горе.

Погледът й отново попадна на менюто и тя се усмихна. Пак затананика, докато приготвяше таблата. Вдигна я и я понесе нагоре. Вратата му бе затворена и това я разколеба за миг. Потропа лекичко, но не последва отговор. Разтревожи се, да не би да е болен. Почука отново — този път по-силно — и извика името му.

Стори й се, че дочу простенване. Прихвана таблата с една ръка и отвори вратата.

Върху леглото сякаш се бе водила битка. Чаршафите и одеялата бяха намотани едно в друго, а юрганът се свличаше до пода. Стаята бе леденостудена.

Влезе, видя го и се вторачи невярващо: с разчорлени коси и боси крака той седеше до бюрото. Наоколо имаше камари книги, а пръстите му бързо се движеха по клавиатурата на портативен компютър. До лакътя му имаше пепелник, препълнен с фасове. Вонеше на цигари.

— Извинявай… — Никаква реакция. Мускулите на ръцете започваха да я болят от тежката табла. — Грейсън…

— Какво? — Въпросът бе изстрелян така свирепо, че тя неволно отстъпи.

Той рязко повдигна глава.

Отново й заприлича на пират: опасен и склонен към насилие. Докато очите му се спрат на нея, без да се забелязват признаци, че я е разпознал, тя се запита дали не е полудял през нощта.

— Почакай — нареди той и отново се нахвърли върху клавиатурата.

Озадачена, Бриана го послуша. Това продължи близо пет минути. Накрая той се облегна назад и прокара ръце по лицето си като човек, който се събужда от дълбок сън или от кошмар. След това се обърна към нея. На устните му играеше познатата й дружелюбна усмивка:

— Това закуската ми ли е?

— Да, аз… Вече е десет и половина и тъй като не се появи…

— Извинявай. — Стана, взе таблата от ръцете й и я постави на леглото. Взе парче бекон с пръсти. — Осени ме по средата на нощта. Онази история с духовете ме накара да се отприщя. Боже, колко е студено тук!

— Нищо чудно. Ще се разболееш, ако стоиш така с боси крака в студената стая.

Той само се усмихна, докато тя приклекна до камината и започна да подрежда торфените брикети. Заприлича му на майка, която гълчи палавото си дете.

— Увлякох се — призна си.

— Това е добре, но не е полезно да стоиш тук на студено и да пушиш цигара след цигара, вместо да хапнеш нещо прилично.

— Ухае ми на нещо много вкусно. — Приклекна до нея и приятелски я погали по гърба. — Бриана, ще ми направиш ли една услуга?

— Стига да мога.

— Махни се.

Потресена, тя извърна глава. Той й се усмихна и взе ръцете й в своите.

— Не се обиждай, мила. Просто съм склонен да убия човек, ако ме прекъсват, докато работя.

— Определено не исках да ти преча.

Той трепна и се опита да скрие раздразнението си. Стараеше се все пак да е дипломатичен.

— Нужно ми е да съм сам, докато ме е осенило. Хайде просто да забравим, че съществувам.

— Но стаята ти… Леглото трябва да се оправи, банята да се…

— Не се занимавай с тези неща. — Огънят, подобно на нетърпението му, се разпалваше. Изправи я на крака. — Ще се погрижиш за тях, когато отлети музата ми. Ще ти бъда благодарен, ако от време на време оставяш храна пред вратата, но това е всичко, от което ще се нуждая.

— Добре, но…

Той вече я отвеждаше към вратата.

Тя рязко изрече:

— Няма нужда да ме избутваш. Изчезвам.

— Благодаря за закуската.

— Моля… — Вратата се затръшна в лицето й. — … ти се — довърши през стиснати зъби.

 

 

До вечерта и през следващите два дни не чу звук от него. Стараеше се да не мисли на какво прилича стаята, дали се сеща да поддържа огъня и дали изобщо спи. Поне знаеше, че се храни. Всеки път, когато качваше нова табла, предишната я чакаше пред вратата.

Би се чувствала съвсем сама в къщата, ако така силно не усещаше присъствието му. Съмняваше се, че той изобщо се сеща за съществуването й.

Тя бе права. Той рядко дремваше и тогава сънищата му бяха пълни с образи и видения. Хранеше се и така зареждаше тялото си, както историята, която описваше, зареждаше мисълта му. Тя направо го разкъсваше. За три дни написа над сто страници. Някои бяха в суров вид, неизгладени, но бе уловил същността.

Описваше убийството — подло, ала изпълваше извършителя с ликуване. Описваше безнадеждността и болката, отчаянието и лъжите. Чувстваше се като в Рая.

Най-после приключи, пропълзя в леглото, зави се през глава и заспа като мъртвец.

Когато се събуди, огледа стаята и реши, че силна жена като Бриана едва ли ще припадне, като види на какво прилича. Докато се оглеждаше на огледалото в банята, установи, че той също изглежда ужасно. Прокара ръка по наболата си брада. Приличаше на човек, изплувал от тресавището.

Свали ризата, сви нос, когато долови миризмата й и влезе под душа. Тридесет минути по-късно обличаше чисти дрехи. Усещаше главата си някак олекнала, а тялото си — сковано, поради липсата на движение напоследък. Но тръпката все още го държеше. Разтвори широко прозореца и с наслада вдиша влажния въздух на дъждовното утро.

Идеален ден, мина му през ума. В идеално обкръжение.

Таблата със закуската бе пред вратата; храната бе съвсем изстинала. Бе проспал времето за закуска, разбра той и като я вдигна, реши да се опита да очарова Бриана и да я склони да му я претопли.

Тя може и да се съгласи да дойде на разходка с него. Приятно ще му е да не е сам. Може и да я уговори да дойде с него в Голуей, където двамата да се потопят в тълпите от хора. Или можеха…

Спря на вратата на кухнята и широко се засмя. Ето я: ръцете й целите в тесто, косите — вдигнати, а носът — посипан с брашно.

Гледката бе толкова приятна, а настроението му все още приповдигнато. Постави таблата на масата с трясък, което я накара да подскочи и да се обърне към него. Точно се канеше да му се усмихне, когато той се приближи, притисна с ръце лицето й и я целуна решително по устните.

Ръцете й се свиха върху тестото. Главата й се завъртя. Преди да успее да реагира, той се отдръпна.

— Здравей. Великолепен ден, нали? Чувствам се невероятно. Невинаги ме осенява така. А когато стане — все едно локомотив минава през главата ти. Не можеш да се спреш.

Вдигна студена препечена филийка от таблата и се готвеше да я захапе. Почти я поднесе до устните си, когато изведнъж се почувства като ударен с мокър парцал. Очите му се взряха в нейните. Филийката се плъзна от ръката му.

Целувката бе просто отражение на настроението му: ведро, екзалтирано. А сега усещаше как го обзема някаква закъсняла реакция, която стяга мускулите му, пропълзява по гръбнака му.

Тя продължаваше да се взира в него с шокирани огромни очи, а устните й все още бяха леко отворени.

— Стой — промърмори той. — Почакай.

Тя не би могла да мръдне, дори ако в този момент покривът се стоварваше върху главата й. Дъхът й спря, когато ръцете му отново обгърнаха лицето й — този път нежно. Очите му останаха отворени и докато отново се навеждаше към нея, я гледаше по друг начин.

Усети устните му да докосват нейните — гальовно, леко. Докосване, което не би трябвало да възпламени кръвта. И все пак усети, че кръвта й кипва. Той я извърна внимателно и телата им се срещнаха, а после наклони главата й така, че да я целуне по-страстно.

Някакъв звук — на отчаяние или удоволствие — се надигна в гърлото й, преди стегнатата й в юмрук ръка да се отпусне.

Устните й бяха чудесни, даде си сметка той. Плътни, щедри, подканващи. Човек не бива да бърза с опознаването на такива устни. Той ухапа лекичко долната й устна и го обзе приятна наслада, когато я чу да простенва от удоволствие и безпомощност. Бавно, като наблюдаваше как очите й се замъгляват и затварят, той проследи очертанията на устните й с език.

Толкова различни вкусове.

Великолепно бе да усеща кожата й да се сгорещява, тялото й да се отпуска, а сърцето й да бие по-учестено. Нещо бучеше в главата му и караше кръвта му да кипи. Той се отдръпна едва когато усети, че го обзема ненаситност и грубостта, която неизменно я съпровожда.

Тя трепереше и инстинктът му подсказваше, че ако не се спре, ще нарани и двамата.

— Беше много по-приятно, отколкото си представях — успя да изрече той. — А въображението ми е доста развинтено.

Зашеметена, тя се подпря с ръце на плота. Коленете й трепереха. Само страхът да не се унижи попречи на гласа й да не потрепери.

— Винаги ли така се държиш, когато изскочиш от пещерата си?

— Невинаги имам късмет веднага да видя красива жена. — Наклони глава и започна да я изучава. Вената на шията й продължаваше да пулсира забързано, а лицето й бе поруменяло. Но ако не се лъжеше, тя вече изграждаше онази своя защитна стена. — Не, обикновено не се държа така. Няма какво да се преструвам.

— Гостите ми обикновено не ме целуват, докато меся хляб. Но не бих могла да знам какво е обикновено за теб, нали?

Очите му се промениха: потъмняха леко от гняв. Когато обаче пристъпи напред, тя го спря:

— Моля те, недей.

Тъмните му очи се присвиха.

— Бъди по-конкретна.

— Трябва да свърша. Тестото се надига.

— Избягваш въпроса, Бриана.

— Добре. Не ме целувай по този начин отново. — Едва си поемаше дъх. — Нямам необходимата защита.

— Не е задължително да е борба. Бих искал да те отведа в леглото, Бриана.

За да намери работа за ръцете си, тя взе кърпата и започна нервно да бърше брашното от тях.

— Доста директно поставяш въпроса.

— Така е по-честно. Ако не желаеш, просто го кажи.

— Не приемам нещата така свободно като теб. Не мога да отговоря с „да“ или „не“ и с това да се приключи. — Като се опитваше да остане спокойна, сгъна кърпата и я остави настрана. — А и нямам опит в това отношение.

„По дяволите! — помисли си той. — Как може тя така да се владее, когато кръвта ми кипи?“

— В кое отношение?

— Онова, за което заговори. А сега се премести, за да довърша работата си.

Хвана я за ръката и се загледа в очите й. Значи е девствена, реши, докато чакаше смисълът на току-що разбраното да проникне в съзнанието му. Жена, която изглежда и откликва по този начин?

— Мъжете наоколо да не би да не са с всичкия си? — попита той тихо, като се надяваше по този начин да намали напрежението. Но в резултат видя само болка в очите й и това го накара да се почувства като мерзавец.

— Как живея живота си е мой проблем, не смяташ ли? — Гласът й бе хладен. — През последните няколко дни уважавах твоето желание и работа. Ще направиш ли и ти същото, за да приключа с моята?

— Добре. — Пусна я и отстъпи назад. — Ще отида да се поразходя. Има ли нещо, което трябва да направя за теб?

— Не, благодаря. — Отново се зае да меси тестото. — Навън вали — добави с безизразен глас. — По-добре си вземи яке.

Той отиде до вратата и се извърна.

— Бриана? — Изчака да го погледне. — Ти така и не ми отговори дали го желаеш или не. Ще приема, че обмисляш въпроса.

Излезе. Тя си пое отново дъх, едва когато чу вратата зад него да се затваря.

 

 

Грей се опита да се разтовари, като предприе дълга разходка с кола и отиде до скалите при Мор. За да даде и на двамата време да се поуспокоят, обядва в някаква кръчма в Енис. След като изяде голяма порция риба и пържени картофи, тръгна пеша по тесните улички на града. Нещо на една витрина привлече погледа му и следвайки импулса си, влезе вътре и го купи.

Докато се върне в „Блакторн“, почти успя да се убеди, че усетеното в кухнята при досега с Бриана е резултат повече от радостта от написаното, отколкото химия.

Въпреки това, когато влезе в къщата и я завари клекнала на пода — с кофа до нея и парцал в ръка — в банята до стаята му, везните се наклониха на другата страна. Ако не бе заслепен от нея и не я желаеше, защо тогава кръвта му закипя така?

— Даваш ли си сметка колко често те заварвам в тази поза?

Тя го погледна през рамо.

— Това е честен начин да си вадя хляба. — Издуха кичурите, паднали по челото й. — Мога да ти кажа, Грейсън Тейн, че живееш като прасе, докато работиш.

Той вдигна вежди.

— Така ли разговаряш с всичките си гости?

Хвана я натясно. Тя се изчерви и отново се захвана да бърше пода.

— Скоро ще свърша. Между другото — чакам нов гост тази вечер.

— Тази вечер? — Намръщи се. Приятно му бе сам да разполага с къщата. Само той да се наслаждава на Бриана. — Кой?

— Английски джентълмен. Позвъни малко след като ти излезе сутринта.

— Как се казва? Колко време ще остане?

И защо, по дяволите, точно тук, довърши той наум.

— Една-две вечери, доколкото разбрах. Не разпитвам гостите си, ако не си забелязал.

— Струва ми се редно да задаваш все пак някои въпроси. Не можеш така да пускаш хора в дома си.

Развеселена, седна и поклати глава. Грей представляваше странна комбинация от небрежност и елегантност, мина й през ума, с тези изсветлели по краищата, събрани на опашка коси, с хубавите му очи на сърдитото му в момента лице, със скъпите ботуши, износените джинси и чистата риза.

— Теб не те ли пуснах в дома си и то посред нощ, ако не се лъжа?

— Онова е различно. — Безизразният й поглед го накара да повтори: — Различно е. Слушай, защо не престанеш с това лъскане и не станеш? Подът е толкова чист, че можеш да се храниш на него.

— Не си в добро настроение след днешното си бродене.

— Нищо ми няма. — Влезе в стаята и след малко сърдито изрече: — Пипала си по бюрото.

— Само почистих около сантиметър прах и пепел от цигари, ако това имаш предвид. Не съм пипала машинката ти, освен да я вдигна, да избърша отдолу и отново да я поставя на мястото й.

Не му обясни за силното си изкушение да я отвори и да прочете написаното.

— Няма защо непрекъснато да чистиш след мен — заяви той троснато и пъхна ръце в джобовете, когато тя остана така както бе с кофа в ръка, загледана в него. — По дяволите! — Не се въздържа. — Хич не ми помага фактът, че не правиш никакви опити да ме вържеш към себе си. — Затвори очи, въздъхна дълбоко. — Добре. Хайде да опитам отново. Купих ти подарък.

— Нима? Защо?

— А защо, по дяволите, да не го сторя? — Грабна торбата, която бе оставил на леглото, и й я връчи. — Видях го и реших, че ще ти хареса.

— Много мило от твоя страна. — Извади кутията от торбата и започна да разлепя надписа на лепенката, която я придържаше затворена.

Бриана ухаеше на сапун, цветя и препарати за чистене. Грей стисна зъби.

— Ако не искаш да те поваля на леглото, което си оправила, е по-разумно да се отдалечиш от мен. — Тя го погледна изненадано, а ръцете й застинаха върху кутията. — Говоря ти сериозно.

Предпазливо навлажни устни.

— Добре. — Отстъпи крачка, след това втора. — Така по-добре ли е?

Неволно си даде сметка за абсурдността на цялата ситуация. Безпомощен да предприеме каквото и да било, той й се ухили.

— Защо ми въздействаш така, Бриана? — промърмори той.

— Нямам представа.

— Може би именно затова. Отвори си подаръка.

— Това се опитвам да направя. — Махна лепенката, свали опаковъчната хартия и повдигна капака.

— О, прекрасна е. — Усмивка озари лицето й, докато въртеше порцелановата къщичка в ръце. Беше малка, с подканваща да влезеш входна врата и спретната градинка, пълна с цветя. — Изглежда готова да се нанесеш в нея.

— Напомни ми с нещо за теб.

— Благодаря ти. — Усмивката й вече не бе толкова напрегната. — За да ме умилостивиш ли я купи?

— Кажи ми първо дали успях.

Това я разсмя.

— Не, няма да ти кажа. Така и така имаш предимство.

— Нима?

Усетила заплахата от тона му, тя се зае да прибере порцелановата фигурка в кутията, като същевременно започна да обяснява:

— Трябва да се погрижа за вечерята. Да ти кача ли табла?

— Тази вечер не. Първото вдъхновение мина.

— Чакам новия гост към пет, така че ще имаш компания за вечеря.

— Прекрасно.

 

 

От самото начало Грей се настрои да не хареса английския джентълмен. „Държа се като расово куче, което брани територията си“, мина му през ума. Но се оказа трудно да изпита заплаха или раздразнение от спретнатия, дребен човечец с лъскава плешива глава и претенциозен говор.

Казваше се Хърбърт Смайт-Уайт от Лондон и бе пенсионер, вдовец, току-що започнал запланувана шестмесечна обиколка на Ирландия и Шотландия.

— Чиста глезотия, ако ме разбирате — обясни му той по време на вечерята. — С Нанси не бяхме ощастливени с деца. Нея я няма вече от близо две години, а аз постоянно се въртя вкъщи и се чудя какво да правя. Все се канехме да предприемем такова пътешествие, но работата постоянно ме възпираше. — Усмивката му бе изпълнена със съжаление. — Реших сам да го осъществя; нещо като почит към паметта й. Мисля, че щеше да одобри.

— Това първото ви подобно пътуване ли е?

— Да. Кацнах на летище Шанън, наех кола. — Той се усмихна, свали очилата си и избърса стъклата с кърпичка. — Въоръжен съм с всевъзможни туристически принадлежности като карти и пътеводители. Ще поостана тук ден-два и поемам на север. — Постави отново очилата на големия си нос. — Опасявам се обаче, че започвам с най-хубавото. Госпожица Конканън е великолепна домакиня.

— Не мога да оспорвам твърдението ви. — Вечеряха в трапезарията и се наслаждаваха на сочната есетра. — С какво се занимавахте, докато работехте?

— Банкерство. По-голямата част от живота си прекарах в пресмятания. — Сипа си още една лъжица картофи със сос от горчица. — А вие, господин Тейн? Госпожица Конканън спомена, че сте писател. Хора като мен вечно завиждат на творците. Никога не съм имал достатъчно време да чета за удоволствие, но сега, след като вече се запознахме, непременно ще потърся някоя ваша книга. И вие ли пътувате?

— В момента не. Установил съм се тук.

— В пансиона?

— Да.

Той погледна към Бриана, която влизаше в този момент.

— Надявам се, че ще опитате и десерта.

Тя постави голяма купа с пудинг на масата.

— О, колко сте мила. — Зад стъклата на очилата очите на Смайт-Уайт грееха от удоволствие и може би мъничко завист. — Ще тежа най-малкото тон, като стана от масата.

— Слагам в храните и магия, така че калориите намаляват. — Разсипа щедри порции по купичките. — Дано стаята ви хареса. Ако се нуждаете от нещо, поискайте го.

— Всичко е превъзходно — увери я той. — Трябва да ви погостувам отново, когато градината ви е разцъфнала.

— Ще ви очаквам.

Постави на масата каничка с кафе и бутилка бренди, преди да излезе.

— Прекрасна жена — отбеляза Смайт-Уайт.

— Безспорно.

— Толкова млада и сама се справя с всичко. Човек би си помисли, че ще има съпруг, деца.

— Много добре се справя наистина. — Първата лъжица пудинг се разтопи в устата на Грей. Справя очевидно не бе точната дума, даде си сметка той. Тази жена бе кулинарна вълшебница. — Сестра й и зет й имат къща в края на пътя. А и тук всички живеят задружно. Някой все почуква на кухненската врата.

— Това е добре. Защото иначе човек сигурно би се чувствал доста самотно тук. И все пак, като идвах насам, забелязах колко нарядко и отдалечени една от друга са къщите. — Усмихна се. — Или може би съм разглезен от града, защото обичам тълпите и забързания ритъм. Може би ще ми е нужно известно време, за да привикна на тукашната тишина нощем.

— Да, много е тихо. — Грей си наля бренди в чашката, а когато сътрапезникът му кимна — напълни и неговата. — Неотдавна бях в Лондон. В коя част по-точно живеете?

— Имам апартаментче до Грийн Парк. Сърце не ми даваше да задържа къщата след смъртта на Нанси. — Той въздъхна и отпи от брендито. — Позволете ми да ви дам един съвет, господин Тейн. Наслаждавайте се на всеки ден. Не оставяйте всичко за бъдещето. Така се изпуска прекалено много от настоящето.

— Съветът ви ми допада.

 

 

Часове по-късно мисълта за остатъка от пудинга накараха Грей да зареже топлото легло и хубавата книга. Нахлузи тениска и джинси и с боси крака се спусна долу. В главата му се въртеше мисълта за кулинарното пиршество, което щеше да си устрои.

Това далеч не бе първото му среднощно тършуване из кухнята, откакто се настани в „Блакторн“. Докато се придвижваше по коридора към тъмната кухня, не го тревожеха нито танцуващите сенки по стените, нито поскърцващите стълби. Запали осветлението на фурната, защото не желаеше да събуди Бриана.

В следващия момент съжали, че си е помислил за нея, сети се, че го дели само една стена от стаята, където спи, вероятно бе облечена в дълга памучна нощница с копченца на врата. Бе толкова спретната, че изглеждаше направо екзотична. Няма начин да не предизвиква всеки мъж — пълноценен мъж — да се удивлява какво ли е тялото, скрито под плата.

И ако продължава да се чуди какви са гънките и извивките на тялото й, то всичкият пудинг на този свят няма да успее да засити апетита му.

„Карай с пороците един по един, приятелю“ — каза си той, докато вадеше купата. Шум отвън привлече вниманието му. Тъкмо бе решил, че му се е счуло, когато различи подраскването.

С купата в ръка отиде до вратата, погледна през прозореца и не видя нищо, освен тъмната нощ. В следващия момент стъклото се покри с козина и остри зъби. Грей едва се удържа да не извика и да се задържи да не падне назад. От гърлото му се откъсна нещо средно между ругатня и смях, докато отваряше вратата, за да пусне Кон.

— Съкрати ми живота поне с десет години — заяви той, докато чешеше кучето зад ушите и тъй като Бриана не бе наоколо, за да го види, реши да сподели пудинга с четириногия си приятел.

— Какво правиш?

Грей се изправи и удари главата си във вратичката на кухненския шкаф — беше забравил да я затвори. Лъжицата пудинг, която изсипа в кучешката паничка, бе пометена.

— Нищо. — Разтърка ударената си глава. — Боже милостиви, ти и кучето ти така ме стряскате, че ще съм щастливец, ако изобщо доживея до следващия си рожден ден!

— Той не бива да яде това. — Бриана взе купата от ръцете му. — Не е полезно за него.

— Аз се готвех да го изям. Но май по-добре да изпия няколко аспирина.

— Седни и дай да видя цицината или дупката, или каквото там е на главата ти.

— Много мило. Защо не се върнеш в лег…

Той така и не довърши, защото Кон изведнъж се напрегна, озъби се и се втурна към коридора. Грей извади лош късмет, защото се оказа на пътя му.

Седемдесет и пет килограмовото туловище се стовари върху него и го повали върху плота. Звезди затанцуваха пред очите му, когато лакътят му се удари върху дървото, и само бегло дочу строгото нареждане на Бриана.

— Боли ли те много? — Тонът й бе изпълнен с майчинска загриженост. — Грейсън, пребледнял си. Кон, сядай долу!

Главата му кънтеше, пред очите му се виеха кръгове и Грей едва успя да се отпусне на стола, който Бриана му поднесе.

— И всичко това заради шибана купа пудинг.

— Чакай, чакай. Ей сега ще се съвземеш. Дай да видя ръката ти.

— По дяволите! — Очите му се отвориха рязко, когато тя вдигна ръката му и той усети как болката го пронизва. — Опитваш се да ме убиеш, защото искам да те разсъблека ли?

— Стига! — изрече го тихо, но повелително, докато оглеждаше натъртеното място. — Ще взема мехлема.

— По-добре морфин. — Издиша и се вторачи с присвити очи в кучето. Кон продължаваше да седи и да потреперва, загледан във вратата към коридора. — Какво, по дяволите, го прихвана?

— Представа нямам. Кон, стой мирен! — Тя потопи памуче в мехлема. — Вероятно е заради господин Смайт-Уайт. Кон беше навън, когато той пристигна. Не са се запознали. Сигурно е доловил чуждия мирис.

— Старият човек е извадил късмет, че не му се е дояло пудинг.

Тя само се усмихна и се надигна, за да види по-добре главата на Грей. „Косата му е чудесна, помисли си тя, копринена и златиста.“

— О, Кон нямаше да му направи нищо. Само щеше да го притисне в някой ъгъл. Чудесна цицина ти се оформя.

— Няма защо да го съобщаваш толкова радостно.

— Това ще те научи да не даваш сладко на кучето. Ще сложа лед в една торбичка… — Тя изписка, когато Грей я привлече в скута си. Ушите на кучето щръкнаха, но то само се приближи и подуши ръката на мъжа.

— Харесва ме.

— Лесно е да го спечели човек. Пусни ме или ще му кажа да те ухапе.

— Няма да го направи. Току-що му дадох пудинг. Просто постой тук за малко, Бри. Прекалено съм съсипан, за да ти налетя.

— Не ти вярвам — промърмори тя, но се подчини.

Грей притегли главата й към рамото си и се усмихна, когато Кон положи своята в скута й.

— Трогателна картинка.

— Така е.

Усети сърцето си леко да се стяга, докато той я държеше притисната в затъмнената стая в притихналата къща.