Нора Робъртс
Родена в лед (25)

Двадесет и четвърта глава

Той не замина на първи юни, както бе запланувал. Можеше. Знаеше, че трябва. Но му се струваше нередно и определено малодушно да замине, преди да е убеден, че Бриана скоро ще се оправи.

Свалиха бинтовете. Лично бе видял натъртените места и бе търкал с лед подутината на рамото й. Страдаше, когато я виждаше да се обръща насън и по този начин неволно да си причинява болка. Мръщеше се, когато тя се преуморяваше.

Не се любеха.

Желаеше я всеки час от денонощието. Отначало се страхуваше, че и най-нежният допир ще й причини болка. По-късно реши, че така е най-добре: безболезнено преминаване от ролята на любовник в ролята на приятел и като такъв да остане в спомените й. Безспорно за нея щеше да е по-лесно, ако си спомня дните, прекарани с него, като изпълнени с приятелство, а не със страст.

Беше приключил с романа, но не го изпрати по пощата. Убеждаваше се, че трябва да се отбие до Ню Йорк, преди да започне рекламната обиколка, и лично да го предаде на Арлийн. От време на време се сещаше как миналия път покани Бриана да го придружи, но си повтаряше, че е най-добре да забрави това. Заради нея самата, разбира се. Той мислеше единствено за нейното добро.

От прозореца видя, че тя събира прането. Косите й бяха спуснати и западният вятър ги отвяваше от лицето й. Зад гърба й се издигаше завършената, проблясваща на слънцето оранжерия. Близо до Бриана засетите от нея цветя се полюшваха и танцуваха на вятъра. Наблюдаваше я как свали една щипка, върна я на въжето, премести се към следващата, а по пътя събираше издутите от вятъра чаршафи.

Беше, помисли си той, като от пощенска картичка: персонифицира дадено място, определено време, начин на живот. Ден след ден, година след година тя ще простира дрехите и спалното бельо да съхнат на слънце. И ще ги събира. И при нея, и такива като нея, тази повторяемост няма да звучи монотонно. Щеше да е като традиция, която я прави силна и й помага да разчита на себе си.

Странно обезпокоен, той излезе навън.

— Прекалено много натоварваш ръката си.

— Лекарят каза, че е добре да я движа. — Погледна го през рамо. Устните й се усмихваха, но не и очите, беше така от дни насам. Той така бързо се отдалечаваше от нея, че тя не успяваше да го догони. — Вече почти не ме боли. Денят е великолепен, нали? Семейството, което сега гостува, замина за плажа при Балибъниян. Татко ни водеше там с Маги понякога; плувахме и ядяхме сладолед.

— Ако ти се ходи на плаж, трябва само да ми кажеш. С удоволствие ще те откарам.

Нотките в гласа му я накараха да се стегне. Движенията й сякаш станаха по-отсечени, докато сваляше поредната калъфка.

— Предложението ти е много мило, Грейсън. Но не разполагам с време да отида до морето. Имам работа.

— Ти непрестанно работиш — избухна той внезапно. — Пансионът ще те довърши. Ако не готвиш, търкаш подове; ако не си се захванала с подовете, миеш чинии. По дяволите, Бриана! Та това е само една къща.

— Не. — Сгъна калъфката на две, после още на две и я сложи в кошницата. — Това е моят дом и ми доставя удоволствие да готвя, да го чистя и да мия.

— И да не виждаш нищо отвъд него?

— А ти накъде си се загледал, Грейсън Тейн, и защо то да е толкова важно? — Потисна гнева и го смени с ледени нотки. — Кой си ти и с какво право ме критикуваш, че се старая да си изградя дом?

— Това дом ли е, или капан?

Тя се извърна. Очите й не бяха нито гневни, нито ледени, а пълни с тъга.

— Наистина ли си задаваш този въпрос? Мислиш, че едно място е като друго и това е напълно в реда на нещата? Ако наистина така смяташ, то аз те съжалявам.

— Не ми е нужно твоето съчувствие — не се стърпя той. — Искам единствено да кажа, че работиш прекалено усилено за прекалено малко.

— Не съм съгласна, а и не само това имаше предвид. Но вероятно само толкова можеш да кажеш. — Наведе се и взе кошницата. — А това е доста повече, отколкото си ми казал през последните пет дни.

— Не ставай глупава! — Посегна да вземе кошницата от ръцете й, но тя ядосано се отдръпна. — През цялото време говоря с теб. Дай ми кошницата!

— Сама ще си я нося. Не съм инвалид. — Обзе я нетърпение и тя подпря кошницата на бедрото си. — Уж ми говориш, но всъщност не. Така е през последните дни, Грейсън. Не си споменал и думичка за мен или за онова, което наистина ти е в главата, или какво чувстваш. Нищо не казваш. Не само не говориш на мен, но не ме и докосваш. Няма ли да е по-честно да си признаеш, че вече не ме желаеш?

— Недей!

Тя вече минаваше покрай него. За миг се изкуши да я спре, но се въздържа.

— Как може да ти хрумне подобна мисъл?

— А как не, като гледам как отминават нощите. — Вратата почти се затръшна в лицето му. — Спиш при мен, но не ме докосваш. А ако аз те приближа, ми обръщаш гръб.

— Та ти току-що излезе от шибаната болница!

— Оттогава минаха вече две седмици. И не псувай. А дори и да псуваш, недей да лъжеш. — Бриана постави кошницата върху кухненската маса. — Нямаш търпение да се ометеш, а не знаеш как да го сториш елегантно. — Извади чаршаф, сгъна го и продължи: — Да не говорим, че съм ти омръзнала, а нямаш представа как да ми го съобщиш.

— Пълни щуротии! Пълни!

— Странно е как ти липсват думи, когато си ядосан. — Продължаваше да сгъва чаршафа. — И сигурно си мислиш: „Горката Бри. Сърцето й ще е сломено заради мен“. Мога да те уверя, че няма да стане. — Още едно сгъване и чаршафът представляваше стегнат квадрат. — Справях се, преди да се появиш, и ще продължа да го правя.

— Доста хладни думи от човек, който твърди, че е влюбен.

— Да, влюбена съм в теб. — Извади следващия чаршаф и спокойно започна процедурата. — И се чувствам малко като глупачка да се влюбя в такъв страхливец, който се паникьосва от собствените си чувства. Страхува се от любов, тъй като не я е получил в детството си. Страхува се да изгради дом, защото никога не е имал такъв.

— Не говорим за моето минало — сряза я Грей.

— Разбира се. Въобразяваш си, че го можеш и го правиш всеки път, когато се качиш на поредния самолет или влак. Но не можеш да избягаш. Както и аз не мога да се преструвам, че седейки на едно място, съм била щастлива. И аз съм се разминала донякъде с обичта през детството, но не се боя от това.

Вече поуспокоена, тя сложи втория чаршаф върху първия.

— Не се боя да те обичам, Грейсън. Не ме е страх да те пусна да си идеш. Но се опасявам, че и двамата ще съжаляваме, ако не се разделим честно.

Не му убягна спокойното разбиране в погледа й.

— Не знам какво искаш, Бриана.

Но истината бе, че за пръв път в съзнателния си живот не знаеше какво иска самият той за себе си.

Трудно й бе да го сподели, но знаеше, че ще е по-трудно, ако остане недоизказано.

— Искам да ме докосваш, да лежиш до мен. А ако нямаш влечение към мен вече, много по-малко ще съм огорчена, ако ми го кажеш.

Остана вторачен в нея. Не можеше да види какви усилия полага. Тя не му позволи да се досети, а остана с изправен гръб, без да откъсва очи от неговите, и изчакваше.

— Бриана, не мога да дишам, без да те желая.

— Тогава ме вземи сега, на светло.

Победен, той пристъпи напред и обгърна лицето й с ръце.

— Исках да го направя по-лесно за теб.

— Недей. Просто бъди с мен. Сега.

Взе я на ръце; тя се усмихна и долепи устни към шията му.

— Точно както в книгата.

— По-хубаво ще бъде — обеща й той и я отнесе в спалнята. — Ще е по-хубаво от описаното, в който и да е роман. — Изправи я на крака, отметна от челото разбърканите й от вятъра коси и пристъпи към копчетата на блузата. — Измъчих се да лежа до теб нощем и да не те докосвам.

— Не беше нужно да се въздържаш.

— Смятах, че трябва. — Нежно проследи с пръст жълтеникавото петно от едно от натъртванията. — Все още не ти е минало.

— Избледняват вече.

— Ще си спомням как са изглеждали. И как стомахът ми се сви, когато ги видях. Как нещо се стяга в мен, когато те чувам да простенваш насън. — Смутен, той я погледна в очите. — Не искам толкова да държа на някого, Бриана.

— Знам. — Наведе се напред, опря буза до неговата. — Не се тревожи за това в момента. Само двамата сме, а ти толкова ми липсваше. — Притвори очи и очерта с устни брадичката му, а пръстите й се заловиха с копчетата на ризата. — Хайде, Грейсън — пророни тя, докато смъкваше ризата от раменете му, — ела при мен.

Въздишка на дюшека, изшумоляване на чаршафите и те бяха в обятията си. Повдигна лице и устните й затърсиха неговите. Първите тръпки на удоволствие преминаха през тялото й; със задълбочаването на целувката последваха други.

Усещаше хладните му пръсти върху кожата си, докато той бавно я разсъбличаше. Нежно докосваше с устни синините, сякаш искаше да ги изтрие.

Птичка запя в клоните на крушовото дърво отвън, а вятърът накара танцуващите феи, които беше окачила на прозореца, да запеят; дантелените пердета се полюшваха. Вятърът погали голия й гръб, докато той я прегръщаше, докато полагаше буза върху сърцето й. Жестът му я накара да се усмихне и да обвие главата му с ръце.

Толкова бе лесно. Звезден миг, който щеше да съхрани завинаги. И когато той вдигна глава и потърси устните й отново, очите му се усмихваха; тя му отвърна със същото.

Копнежът им бе очевиден, но нямаше защо да бързат: желаеха се, но не отчаяно. Тъй като съзнаваха, че може би за последен път са заедно, те търсеха наслада, а не задоволяване.

Със затаен дъх произнесе името му. Той потрепери.

В следващия момент проникна в нея; темпото бе бавно. Очите им останаха отворени. А ръцете им завършиха този съюз, когато пръстите им се преплетоха.

Слънчев лъч надникна през прозореца, прашинки затанцуваха на светлината. Птичка се обади, куче излая. Наоколо ухаеше на рози, лимонов восък, мед. Усети как топла и влажна, тя се надига да го пресрещне, да му се отдаде. Сетивата му се изостриха.

Последва пълна наслада; простата радост да загуби всичко, което имаше, у нея.

Вече знаеше, че той заминава. Сърцето й го подсказа, когато лежаха спокойно в обятията си, след като се бяха любили, и гледаха играта на слънчевите лъчи.

Сервира на гостите си, изслуша възбудените им разкази как са прекарали на плажа. Както винаги разтреби кухнята, изми чиниите, прибра ги в шкафовете. Изчисти печката и отново се сети, че се налага скоро да я подмени. Може би през зимата. Трябва да види какви са цените.

Кон се навърташе около вратата, затова го пусна да потича на воля. Известно време го наблюдава как скача по хълмовете при залязващата слънчева светлина на дългия летен ден.

Зачуди се какво ли ще изпита, ако хукне с него. Просто да тича, така както той тича и да забрави всички задължения около приготовлението на къщата за лягане. Забравяйки преди всичко най-важното нещо, което й предстоеше да свърши.

Тя, разбира се, щеше да се върне; тук бе мястото, където винаги щеше да се завръща.

Обърна се и затвори вратата. Влезе за малко в стаята си, преди да се качи при Грей.

Беше застанал до прозореца, загледан към градината й. Залязващото слънце обагряше косите му в златисто и това я накара да си спомни, че преди доста месеци беше го оприличила едновременно на поет и на пират.

— Предполагах, че ще си приключил с приготвянето на багажа. — Видя отворения му куфар, почти пълен и пръстите й стиснаха още по-здраво жилетката, която държеше.

— Щях да сляза да поговоря с теб. — Беше напрегнат. Обърна се към нея. Копнееше да разбере какво мисли, ала тя се бе затворила в себе си. — Смятам да стигна до Дъблин тази вечер.

— Пътят не е кратък, но още известно време ще е светло.

— Бриана…

— Искам да ти дам това — прекъсна го тя припряно. „Моля те, сякаш казваше, да не просим никакви извинения, никакви оправдания.“ — За тебе е.

Погледна към ръцете й. Спомни си, че в нощта, когато нахълта в стаята й и предизвика кавга, тя плетеше с тъмнозелената прежда. Тя се беше разпиляла по бялата й нощница.

— Изплела си я за мен?

— Да. Жилетка. Можеш да я носиш през есента и зимата. — Приближи се до него, за да я премери. — Удължих малко ръкавите. Имаш дълги ръце.

И без това неспокойното му сърце трепна, когато докосна жилетката. През целия му живот никой никога не бе правил нещо за него.

— Не знам какво да кажа.

— Всеки път, когато ти ми правеше подарък, ми казваше просто да ти благодаря.

— Права си. — Взе дрехата, усети колко е мека и топла. — Благодаря.

— Няма защо. Да ти помогна ли? — Без да дочака отговор, взе жилетката, сгъна я внимателно и я сложи в куфара. — Знам, че имаш по-голям опит от мен в приготвянето на багажа, но вероятно ти е досадно.

— Моля те, недей. — Хвана я за рамото, но тъй като тя не го погледна, се отдръпна. — Имаш пълното основание да си разстроена.

— Напротив. А и не съм разстроена. Не си ми давал никакви обещания, Грейсън, така че не си нарушил нищо. Знам колко важно е за теб. Провери ли по чекмеджетата? Удивително е какви неща забравят хората.

— Трябва да тръгвам, Бриана.

— Знам.

За да намери работа на ръцете си, тя започна да отваря чекмеджетата и видя, че всички са празни.

— Не мога да остана повече. С всеки изминал ден става все по-трудно. И не мога да ти дам онова, от което се нуждаеш. Или смяташ, че се нуждаеш.

— Остава да ми кажеш, че притежаваш душата на циганин. Няма нужда. Сигурна съм, че е така. — Затвори последното чекмедже и отново се извърна към него. — Съжалявам за онова, което ти казах преди малко. Не искам да си спомняш лошите думи между нас, когато имаше толкова хубави неща.

Отново бе събрала ръце — сигурен признак, че се владее.

— Да ти приготвя ли храна за път? Или термос с чай?

— Престани да се правиш на съвършената домакиня. По дяволите! Изоставям те. Заминавам си!

— Тръгваш — поправи го тя с хладен, спокоен глас, — както винаги си казвал, че ще постъпиш. За съвестта ти може да е по-лесно, ако заридая, започна да те моля, направя сцена, но това не би ми подхождало.

— Е, значи така стоят нещата.

Гневно хвърли чифт чорапи в куфара.

— Ти направи своя избор и аз ти желая щастие. Добре дошъл си, разбира се, ако наминаваш насам.

Изгледа я и затвори куфара.

— Ще те уведомя, ако ще пътувам насам.

— Дай да ти помогна да си изнесеш нещата.

Посегна да вземе сака, но той го грабна.

— Аз ги внесох, аз ще ги изнеса.

— Както искаш. — После тя сломи сърцето му: пристъпи към него и леко го целуна по бузата. — Всичко най-добро, Грейсън.

— Довиждане, Бри. — Слязоха заедно по стълбите. До входната врата той не каза нищо. — Няма да те забравя.

— Надявам се.

Извървя част от пътя до колата с него, спря на градинската алея, изчака го да натовари багажа и да се настани зад волана. Усмихна се, вдигна ръка за поздрав и тръгна към къщата, без да погледне назад.

 

 

Час по-късно бе сама в гостната и кърпеше. Дочу смях през прозореца и за миг затвори очи. Когато Маги влезе с Роуган и бебето, тя късаше конеца и се усмихна.

— Доста късно идвате тази вечер.

— Лиам е неспокоен — обясни сестра й, седна и протегна ръце, за да вземе бебето от баща му. — Решихме, че иска компания. А и ти си истинска наслада за очите — господарката на къщата кърпи в гостната си.

— Поизоставила съм някои неща. Искате ли да пийнете нещо? Роуган?

— Бих пил нещо. Маги?

— Едно уиски ще ми се отрази добре.

— Бри?

— Да, благодаря, и за мен. — Вдяна иглата, направи възелче. — Как върви работата, Маги?

— Чувствам се чудесно, че отново правя стъклените си скулптури. — Тя залепи звучна целувка върху устните на Лиам. — Днес завърших една. Идеята ми я подсказа Грей, докато разказваше за развалините, които толкова го впечатляват. Според мен се получи добре. — Взе подадената от Роуган чаша: — Е, да пием за една спокойна нощ.

— И аз искам същото — съгласи се съпругът й и отпи.

— Според Лиам е грехота часовете между два и пет сутринта да се проспиват. — Младата жена се засмя и вдигна бебето на рамо. — Искахме да ти кажем, Бри, че детективът е открил следите на Аманда Доуърти… Как се казваше онова място, Роуган?

— Мичиган. Открил е човека, за когото се е омъжила. — Хвърли поглед към съпругата си. — И детето.

— Родила е дъщеря, Бри — пророни Маги, като прегърна собственото си дете. — Открил е акта за раждане. Аманда я е кръстила Шанън.

— На името на реката — прошепна Бриана и усети, че е готова да се разплаче. — Маги, ние имаме сестра.

— Да. И скоро — за добро или лошо — вероятно ще я открием.

— Надявам се. О, толкова се радвам, че дойдохте да ми съобщите! — Наистина й помогна малко; притъпи част от болката в сърцето. — Ще ми е приятно да мисля за това.

— Вероятно известно време ще се наложи само да мислите — предупреди Роуган. — Следата, на която е попаднал, е от преди двадесет и пет години.

— Ще проявим търпение — отвърна тя простичко.

Далеч не толкова сигурна в своите чувства, Маги премести бебето и смени темата:

— Искам да покажа творбата, която завърших, на Грей и да видя дали ще познае откъде ми е дошло вдъхновението. Къде е той? Работи ли?

— Замина.

Бриана внимателно прокара иглата през илика.

— Къде замина? В кръчмата ли?

— Не, струва ми се в Дъблин или където го завлече импулсът.

— Искаш да кажеш, че си е тръгнал? Напуснал е?

Тя се изправи и бебето се размърда при рязкото движение.

— Да. Преди час.

— И ти седиш тук и шиеш?

— А какво да правя? Да се налагам с камшик ли?

— Той заслужава да бъде наложен с камшик. Проклетият янки! И като си помисля, че го харесвах.

— Маги. — Роуган положи предупредително ръка върху нейната. — Добре ли си, Бриана?

— Да, благодаря, Роуган. Не говори така, Маги. Той направи онова, което е най-добре за него.

— Хич не ме интересува кое е добре за него! Ами ти? Вземи бебето, ако обичаш — нареди тя нетърпеливо на съпруга си. След това отиде и коленичи до сестра си. — Знам какво изпитваш към него, Бри, и затова не разбирам как е могъл така да си тръгне. Какво каза, когато го помоли да остане?

— Не съм го молила.

— Не си? Защо, по дяволите, не си?

— Защото щеше да ни направи и двамата нещастни. — Убоде палеца си и мислено изруга. — А и аз си имам гордост.

— Тя много ще ти помогне, няма що! Вероятно си предложила да му приготвиш сандвич за из път.

— Да.

— Уф! — Възмутена, Маги се надигна и започна да кръстосва из стаята. — Много си упорита. Винаги си била такава.

— Не се съмнявам, че твоето избухване много помага на Бриана — обади се Роуган.

— Исках само… — Улови погледа на съпруга си и прехапа език. — Прави сте, разбира се. Извинявай, Бри. Ако искаш, ще поостана малко да ти правя компания. Или да взема някои неща за детето и тук да прекараме нощта.

— Вашето място е във вашия дом. Ще се оправя, Маги. Винаги съм се оправяла.

 

 

Грей почти бе стигнал в Дъблин, а романът продължаваше да го безпокои. Краят на книгата, проклетият край, просто не бе убедителен. Затова бе така раздразнен — трябваше да изпрати по пощата ръкописа на Арлийн и вече да го е забравил. Ако го беше сторил, сега развръзката нямаше да го тормози така и щеше да се е захванал със следващата история.

Но не можеше да започне следваща, преди да е приключил с тази.

Макгий си замина, защото приключи онова, за което бе дошъл в Ирландия. Отиваше си, за да продължи с живота си, работата си. Трябваше да си върви, защото… защото трябваше, реши Грей раздразнено.

А Талия бе останала, защото нейният живот бе свързан с къщурката, със земята, с хората наоколо. Тя бе щастлива там така, както другаде не можеше да бъде. Бриана… Талия, поправи се той, щеше да повехне без своите корени.

Краят не бе лишен от смисъл. Напълно допустим за героя и настроенията му.

Тогава защо го измъчваше като зъбобол? Тя не го помоли да остане. Не пророни нито една сълза. Когато си даде сметка, че отново се е замислил за Бриана, а не за Талия, изруга и натисна педала на газта.

Така трябва да бъде, напомни си той. Бриана бе разумна, трезва жена. Това бе едно от нещата, заради които й се възхищаваше. Ако го обичаше толкова, колкото твърдеше, можеше поне да каже, че ще й липсва.

Не искаше да й липсва. Не искаше запалена светлина да го чака на прозореца или да му кърпи чорапите, или да глади дрехите му. И най-вече не желаеше да обсебва съзнанието му.

Той беше свободен и необвързан както винаги. Както искаше да бъде. Имаше места, които трябваше да посети, още една карфичка в картата на видяно вече място. Малка ваканция преди рекламната обиколка и след това — нови хоризонти за изследване.

Такъв бе неговият живот. Нетърпеливо забарабани с пръсти по волана. Такъв живот му допадаше. И той отново му се посвещаваше, както направи и Макгий. Съвсем като Макгий, помисли си навъсено. Светлините на Дъблин светеха примамливо. Успокои се, когато ги видя; беше пристигнал, където възнамеряваше. Не се дразнеше от уличното движение. Разбира се, че не се дразнеше. Или пък от шума. Просто отдавна не е бил в голям град.

Трябва да намери хотел, да се регистрира. Ще се поразходи след дългия път, ще пийне едно или две.

Грей спря до бордюра, отпусна глава назад. Всичко, което му трябваше, бе легло, питие и тиха стая. По дяволите, така е!

 

 

Бриана стана в зори. Глупаво бе да лежи в леглото и да се преструва, че може да поспи. Замеси тестото за хляба и го остави да втасва, преди да направи чай.

Взе си чашата и излезе в задната градина, но продължи да е неспокойна. Дори разходката из оранжерията не й достави очакваното удоволствие, затова се върна в къщата и приготви масата за закуска. Хубаво бе, че гостите й си заминаваха рано. До осем вече им бе приготвила храна за из път и се бяха сбогували.

Но сега бе сама. Убедена, че всекидневните й задължения ще я утешат, тя разтреби кухнята. На втория етаж се захвана да оправя леглата, изпъна чаршафите, които бе свалила от простора предишния ден. Събра влажните хавлиени кърпи, подмени ги.

И повече не можеше да се отлага. Не бива. Отправи се бързо към стаята на Грейсън. Трябваше да я почисти от праха. Нежно прокара пръст по ръба на бюрото. Стисна устни и оправи стола.

Не предполагаше, че ще изпита такава празнота.

Разтърси рамене. В края на краищата ставаше въпрос за стая; чака се следващият гост. И първият, който дойде, ще го настани тук, обеща си тя. Щеше да е разумно. Щеше да помогне.

Отиде в банята, взе употребяваните пешкири, вече изсъхнали. По тях още се улавяше неговият мирис.

Болката я завладя така силно, така неочаквано, че почти залитна. Слепешком отиде до леглото, седна, зарови лице в кърпите и зарида.

 

 

Грей я чу да плаче още докато изкачваше стълбите. Дълбоката скръб, която усети, го потресе и го накара да забави крачка, преди да застане пред нея.

Видя я: беше седнала на леглото, люлееше се напред-назад, за да намери утеха, а лицето й бе заровено в пешкирите.

Не е хладна или сдържана, отбеляза той. Нито трезвомислеща.

Прокара ръце по лицето си, за да премахне част от умората от пътя и вината.

— Е — започна той непринудено, — признавам, че успя да ме подведеш.

Тя сепнато вдигна глава и Грей успя да забележи дълбоката мъка в очите й и сенките под тях. Понечи да стане, но той й махна с ръка.

— Не, не спирай да плачеш. Напротив, продължавай. Радвам се да видя колко си била неискрена: „Да ти помогна с багажа, Грей. Ще ти приготвя храна за из път. Мога да се справя без теб“.

Бриана се опита да спре сълзите си, но не успя. Продължиха да се леят и тя отново зарови лице.

— За малко да ти повярвам. Та ти не се обърна да ме погледнеш. Ей това не е наред със сцената. — Той застана до нея и дръпна пешкира. — Ти си безнадеждно влюбена в мен, Бриана, нали? Напълно: без номера, обвързвания и тривиални фрази.

— О, върви си! Защо се върна?

— Забравих някои неща.

— Нищо няма тук.

— Ти си тук. — Коленичи пред нея, взе ръцете й, за да не скрие отново сълзите си. — Чакай да ти разкажа една история. А ти, ако искаш, продължавай да плачеш — разреши й той, когато тя отново направи опит да освободи ръцете си. — Но ме слушай. Мислех, че трябва да си тръгне. Говоря за Макгий.

— Върнал си се, за да говорим за романа ти?

— Чакай да чуеш историята. Смятах за редно да си тръгне. Какво от това, че държи на Талия, както не е държал на никого? И какво, че тя го обича, че го промени, както и целия му живот? Между тях беше свършено. Те са толкова различни във всяко отношение, нали така?

Търпеливо изчака още една сълза да се стече по бузата й. Знаеше, че тя безуспешно се опитва да се овладее.

— Той е самотник — продължи Грей. — Винаги е бил самотник. Какво, по дяволите, ще прави прикован към някаква къщурка в западната част на Ирландия? А тя го остави да си тръгне, защото е толкова упорита, горда и влюбена, че не е в състояние да го помоли да остане. Това ме тормозеше през цялото време. От седмици. Влудяваше ме. И по време на пътуването ми до Дъблин не престанах да го обмислям. Въобразявах си, че така ще те прогоня от мислите си. И изведнъж си дадох сметка, че той няма да си тръгне и тя няма да го остави да я напусне. О, и двамата ще оцелеят един без друг, защото са родени да оцеляват, но никога няма да са завършени и цели. Не и по начина, както са цели, когато са заедно. Затова във фоайето на хотела в Дъблин преработвах края на романа.

Тя преглътна сълзите и обидата.

— Е, решил си проблема. Браво на теб.

— Един от тях. Никъде няма да ходиш, Бриана! — Стисна я по-здраво, за да й попречи да побегне. — Когато приключих с книгата, реших, че ще пийна нещо и ще си легна. Вместо това се качих в колата, обърнах я и се върнах тук. Защото бях забравил, че съм прекарал шестте най-щастливи месеца от живота си тук. Бях забравил, че искам да те слушам да пееш в кухнята сутрин и да те виждам, когато погледна през прозореца. Забравих, че да оцелееш, невинаги е достатъчно. Моля те, погледни ме!

Тя вдигна очи, а той изтри една сълза с палец, после преплете пръсти с нейните.

— И преди всичко, Бриана, забравих да ти кажа, че те обичам.

Тя не промълви нищо, защото риданията я задушаваха. Две сълзи тупнаха върху свързаните им ръце.

— Това бе неочаквано и за мен — промърмори той. — Или по-точно шок. Все още не знам как да се справя. Никога не съм искал да изпитвам такова чувство към някого и докато не те срещнах, беше лесно. А сега това значи обвързване, отговорности, означава също, че вероятно мога да живея без теб, но никога няма да се чувствам цял без теб.

Нежно вдигна сключените им ръце до устните си и вкуси сълзите й.

— Реших, че ще се съвземеш бързо, след като ме изпрати по този начин снощи. Това ме паникьоса. Канех се да те умолявам и уговарям и затова, когато те чух да плачеш, бе като музика за ушите ми.

— Искал си да плача?

— Може би. Всъщност да. — Пусна ръцете й и стана. — Знам, че ако снощи бе поциврила на рамото ми, ако ми беше казала да остана, щях да го сторя. След това можех да кажа, че ти си виновна.

Тя леко се усмихна и избърса сълзите.

— Щях да направя нещата лесни за теб, така ли?

— Не. — Той се извърна да я погледне. Тя бе така съвършена с късата престилка, косите, изскочили от фибите и стичащите се по лицето сълзи. — Трябваше да стигна сам дотук, така че да няма кого да обвинявам, освен себе си, ако нещо не потръгне. Искам да ти кажа, че много ще се старая всичко да е наред.

— Искаш да се върнеш?

Тя стисна здраво ръце. Можеше ли наистина да се надява?

— Малко или много. По-скоро много. — Паниката все още не го напускаше. Надяваше се да не му личи. — Казах ти, че те обичам, Бриана.

— Чух. Запомних го. — Надигна се и успя да се усмихне. — Човек никога не забравя първия път, когато чуе тези думи.

— Аз ги чух за пръв път от теб, когато те любих за пръв път. Надявах се отново да ги чуя.

— Обичам те, Грейсън! Знаеш, че те обичам.

— Ще видим дали не ме лъжеш.

Бръкна в джоба и извади малка кутийка.

— Нямаше защо да ми купуваш подарък. Достатъчно е, че се върна у дома.

— Доста мислих за това, докато карах от Дъблин насам. Да се върна у дома. Това ми е за пръв път. — Подаде й кутийката. — Искам да го превърна в навик.

Тя я отвори, залитна и се подпря с ръка на леглото, за да седне.

— Изтормозих управителя на хотела в Дъблин, докато не нареди да отворят магазина за бижута. Вие, ирландците, сте толкова сантиментални. Дори не се наложи да го подкупвам. — Преглътна. — Мислех си, че ще имам по-голям късмет, ако ти поднеса традиционния пръстен. Искам да се омъжиш за мен, Бриана. Искам да имаме общ дом.

— Грейсън…

— Знам, че не съм стока — продължи той. — Не те заслужавам. Но ти така и така ме обичаш. Мога да работя навсякъде и ще ти помагам из пансиона.

Сърцето й преливаше от щастие, докато го гледаше. Той я обичаше, желаеше я, искаше да остане.

— Грейсън…

— Е, ще се налага да пътувам от време на време. — Не й позволи да продължи той ужасен, да не би да му откаже. — Но не толкова, колкото преди. А и ти ще идваш с мен понякога. Винаги ще се връщаме тук, Бри. Винаги. Това място значи за мен почти толкова, колкото и за теб.

— Знам. Аз…

— Не можеш да знаеш — прекъсна я Грей. — Аз самият не знаех, докато не го напуснах. Тук е у дома. Ти си моят дом. Това не е капан. Тук е храм. Шанс. Искам да създам семейство тук. — Прокара ръка през косата си, а тя не откъсваше очи от него. — Божичко, точно това искам: деца, дългосрочни планове, бъдеще. Никой не може да те обича като мен, Бриана. Искам да ти се врека. — Едва дишаше. — От този ден, от този час.

— О, Грейсън… — произнесе името му, задавена от вълнение. Мечтите явно можеха да се сбъдват. — Аз…

— Никога не съм обичал друга, Бриана. Ще те пазя. Кълна се. И ако приемеш…

— Млъкни най-после — нареди му тя през смях и сълзи, — за да мога да ти кажа „да“.

— Да? — Изправи я от леглото и се взря в очите й. — Няма да ме измъчваш и да ме караш да страдам преди това?

— Отговорът ми е „да“. Просто да. — Обви врата му с ръце и положи глава на рамото му. Усмихна се. — Добре дошъл вкъщи, Грейсън.