Нора Робъртс
Родена в лед (21)

Двадесета глава

В един ясен ден по средата на май Бриана се загледа как работниците копаят основите за оранжерията. Нейната мечта, мина й през ума, докато отмяташе сплетената си на плитка коса, се сбъдва.

Усмихна се на бебето, което гукаше в преносимата люлка до нея. „Научих се да се радвам на дребните неща“ — помисли си тя, като се наведе да целуне племенника си по къдравите тъмни косици.

— Толкова е пораснал, Маги, и то само за седмици.

— Знам. А и аз. — Тя се потупа по корема и направи гримаса. — Вече не се чувствам като угоена свиня, но се чудя дали някога ще се освободя от излишните килограми.

— Изглеждаш прекрасно.

— И аз й повтарям същото — обади се Роуган, прегръщайки Маги през раменете.

— Не ти вярвам. Ти си заслепен от мен.

— Така си е.

Бриана извърна глава, докато двамата се гледаха влюбено. „Колко са щастливи — помисли си тя, — защото се обичат и имат това прекрасно бебе.“ Обзе я малко завист и копнеж да изпита същото.

— Е, и къде е нашият янки днес?

Тя се извърна леко смутена и се зачуди дали Маги не чете мислите й.

— Стана в ранни зори и излезе, без дори да закуси. Представа нямам. Каза ми нещо несвързано. Или поне си въобразявам, че е говорил на мен. Напоследък настроенията му непрекъснато се менят. Книгата му създава проблеми, макар да твърди, че вече е редактирана, което означава, както ми бе обяснено, пооправяне тук-там и доизкусуряване.

— Значи скоро ще приключи, така ли? — попита Роуган.

— Скоро. И тогава… — Бриана предпочиташе да не мисли за тогава. — Издателката му доста често се обажда напоследък и непрекъснато изпраща пакети с препоръчана бърза поща. Все материали за книгата, която ще излезе през лятото. Той сякаш се дразни, че трябва да мисли за едната книга, докато приключва другата. — Отново погледна към работниците. — Мястото е добро за оранжерия, не намирате ли? Ще ми е приятно да мога да я виждам от прозореца.

— От месеци си избрала това място — напомни й Маги, нямаше намерение да й позволи да смени темата. — Нещата между теб и Грей добре ли вървят?

— Да, много добре. Сега е малко навъсен, както споделих, но лошите му настроения никога не траят дълго. Нали ви разказах как постигна помирение с майка?

— Умно го е измислил: дрънкулка от Ню Йорк. Тя се държеше така ласкаво с него по време на кръщенето на Лиам. Чак след като родих, получих едва половината от подобно ласкаво отношение.

— Полудяла е по Лиам — напомни Бриана.

— Той е като буфер помежду ни. Какво има, мило? — изрече тя, когато детето закапризничи. — А, подмокрил си се, ето какво.

Маги го взе на ръце и го потупа по гръбчето, за да го успокои.

— Ще го преоблека — предложи сестра й.

— Ти си предлагаш услугите дори по-бързо от баща му. — Младата жена тръсна глава и се засмя. — Не, аз ще го сторя. Ти стой и наблюдавай работата по оранжерията си. След минутка ще се върна.

Роуган поведе Бриана към дървените столове близо до храстите встрани от къщата и обясни:

— Знае, че искам да поговоря с теб.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не. — Беше напрегната — нещо нехарактерно за нея. С това, реши той, като свъси вежди, трябва да се занимае Маги. — Исках да поговорим за историята около минната компания „Трикуортър“. Или по-скоро за липсата на всякакъв отговор. — Седна и постави ръце на коленете. — Нямахме възможност да поговорим, откакто се върнахме от Дъблин, пък и кръщаването на детето ни улиса. Маги е доволна как са се развили нещата, а и е изцяло погълната от Лиам и работата си в стъкларската работилница, за да настоява да доведем нещата докрай.

— Редно е да бъде така.

— За нея може би. — Той не добави очевидното: нито той, нито Маги се интересуваха от евентуалното парично възмездие след съдебен иск и процес. — Трябва да ти призная, Бриана, че не съм доволен от развоя на събитията. Става въпрос за принципа.

— Мога да те разбера. Нали си бизнесмен. — Тя леко се усмихна. — Но ти никога не си виждал господин Карстеърс. Не можеш да му се сърдиш, ако го познаваш.

— Хайде за малко да разделим емоциите от законодателството.

Усмивката й стана още по-широка, предположи, че точно с този тон говори, ако не е съгласен с нещо.

— Добре, Роуган.

— Карстеърс е извършил престъпление. И макар да не желаеш да отиде в затвора, логично е да получи някакво наказание. Доколкото разбрах, през последните години му е провървяло. Направих няколко дискретни проучвания и излезе, че сегашните му занимания са не само законни, но и доходни. В състояние е да си плати за подлостта спрямо баща ви. За мен не представлява трудност лично да отида до Лондон и да уредя въпроса.

— Много мило от твоя страна. — Бриана стисна ръце и въздъхна дълбоко. — Ще те разочаровам, Роуган, за което съжалявам. Разбирам, че чувството ти за справедливост се бунтува и искаш правдата да възтържествува.

— Да, така е. — Той поклати глава смаяно. — Бри, мога да си обясня реакцията на Маги. Обсебена е от бебето и работата си, а и винаги пренебрегва всичко, което пречи на съсредоточаването й. Но ти си практична жена.

— Такава съм — съгласи се тя. — Да. Но и у мен има нещо от баща ни — хвана ръката му, — нали знаеш, някои хора независимо по каква причина се подхлъзват. Едни се оправдават, че е по-лесно или така са свикнали, или дори, че го предпочитат. Други лесно успяват с времето да стъпят здраво на краката си. Въпрос на късмет, на подходящ момент. А трети — много малко на брой — продължи тя, като мислеше за Грей, — трябва да се борят, за да си пробият път. И накрая се превръщат в хора, достойни за възхищение.

Млъкна и се загледа към хълмовете. Размечта се.

— Не те разбирам, Бри.

— О! — Махна с ръка и се върна към действителността. — Искам да кажа, че не знам какви обстоятелства са принудили господин Карстеърс да премине от единия начин на живот към другия. Но сега той не вреди на никого. Маги има вече каквото иска, а аз — каквото ме задоволява. Защо да си създаваме тревоги?

— Уверяваше ме, че ще ми отговориш по този начин. — Той вдигна ръце съкрушено. — Но бях длъжен да опитам.

— Роуган — извика Маги от кухнята с бебето на рамо, — на телефона. От Дъблин.

— Вкъщи не вдига слушалката на „проклетата вещ“, както я нарича, а тук го направи.

— Заплаших я, че няма да й пека кифли и питки, ако си го позволи.

— Моите заплахи не й действат. — Той се надигна. — Очаквах да ме потърсят, затова оставих твоя номер, в случай, че не сме у дома.

— Няма никакъв проблем. Говори колкото искаш. — Усмихна се на приближаващата се с бебето Маги. — Е, Маргарет Мери, ще ми дадеш ли да го подържа малко, или само ти ще му се радваш?

— Тъкмо питаше за теб, лельо Бри. — Изкикоти се, подаде й детето и се настани в освободения от Роуган стол. — Боже, колко е хубаво да поседиш! Лиам беше кисел снощи и не искаше да заспи. Кълна се, толкова дълго го разхождахме из стаята с Роуган, все едно извървяхме разстоянието до Голуей и обратно.

— Да не би да му никнат зъбки? — Говорейки нежно, Бриана прокара пръст по венците на Лиам, за да види дали няма подутини.

— Може, непрекъснато му текат лиги. — Затвори очи и се отпусна. — Боже, Бри, като си помисля колко много обич има! Прекарах по-голямата част от живота си, без да подозирам за съществуването на Роуган Суини, а сега не мога да си представя живота без него. — Отвори едно око, за да се увери, че съпругът й е все още в къщата и няма да я чуе. — А бебето! Как само ме кара да се чувствам! Когато бях бременна, мислех, че разбирам какво значи да го обичаш. Но когато за пръв път го взех на ръце, осъзнах, че става въпрос за нещо много по-дълбоко. — Тръсна глава и се засмя. — Ах, тези хормони! Превръщат ме в пихтия.

— Не са хормоните, Маги. — Сестра й докосна с буза главичката на Лиам и се наслади на аромата му. — Щастлива си.

— Искам и ти да си щастлива, Бри, а виждам, че не си.

— Не е вярно. Разбира се, че съм щастлива.

— Вече си представяш как си тръгва. И си налагаш да го приемеш, преди дори да е станало.

— Ако той предпочита да си тръгне, не мога да го спра. Знаех го от самото начало.

— Защо не? — сряза я Маги. — Защо? Не го ли обичаш достатъчно, за да се опиташ да го задържиш?

— Обичам го твърде много, за да го направя. А може да ми липсва и смелост. Не съм толкова храбра като теб, Маги.

— Търсиш си оправдание. Ти винаги си била много смела, Светица Бриана.

— Може и така да е. — Говореше спокойно. Нямаше да позволи да я въвлекат в спор. — Сигурно има причини да си тръгне. Дори да не ги приемам, ги разбирам. Не ми се сърди, Маги — помоли тя тихо, — защото ме боли. Когато излезе тази сутрин, си дадох сметка, че скоро ще си отиде.

— Спри го. Той те обича, Бри. Проличава всеки път, щом те погледне.

— И аз мисля така. И от това болката ми става само по-силна. Затова той така се разбърза да си върви. Но същевременно изпитва страх; страх го е, че ще се върне.

— На това ли разчиташ?

— Не. — Но й се искаше да може да разчита. Желаеше го от все сърце. — Любовта невинаги е достатъчна, Маги. Нали видяхме какво е станало с баща ни?

— Това е различно.

— Всеки път е различно. Но е прекарал живота си без Аманда и го е изживял както може. Аз съм негова дъщеря и съм в състояние да сторя същото. Не се безпокой за мен — изрече и погали бебето. — Разбирам какво е имала предвид Аманда, когато му е писала, че е благодарна за времето, което са прекарали заедно. За нищо на света не бих заменила последните няколко месеца.

Замълча и хвърли поглед към Роуган, който идваше към тях със сериозно изражение.

— Изглежда, попаднахме на следа за Аманда Доуърти — съобщи той.

 

 

Грей не се прибра навреме за чая и Бриана се учуди, но не се разтревожи; погрижи се останалите гости да получат сандвичи и пандишпанова торта. Думите на зет й за Аманда Доуърти не излизаха от ума й през цялото време.

При първоначалната проверка на градчетата и селата в Катскил, детективът не бе открил нищо обещаващо. Бриана не се изненада — кой ли по онези места би си спомнил за бременна ирландка отпреди четвърт век? Но Роуган, като делови човек, наемаше хора, които да проверят всичко. Детективът изчел регистрите за раждане, женитби и смърт за пет години след датата на последното писмо на Аманда до Том Конканън. И в едно затънтено селце, високо в планините, бе открил търсеното.

Аманда Доуърти, тридесет и две годишна, е била омъжена от мирови съдия за тридесет и осем годишен мъж на име Колин Бодайн. Адресната им регистрация бе просто Рочестър, Ню Йорк. Детективът вече бе отишъл там, за да потърси следите на Аманда Доуърти Бодайн.

Датата на брачното свидетелство бе пет месеца след последното писмо до баща й. Скоро е щяла да ражда, вероятно мъжът, за когото се е венчала, е знаел, че е бременна от друг.

Дали я е обичал, постоянно се питаше Бриана. Искаше й се да е било така. Все й се струваше, че само силен, добър човек може да даде името си на чуждо дете.

Улови се, че отново поглежда часовника и се чуди къде ли се бави Грей. Ядосана на себе си, яхна велосипеда и отиде при Мърфи, за да го осведоми как върви строежът на оранжерията.

Прибра се навреме, за да приготви вечерята. Мърфи й беше обещал да намине и да види как е излята основата. Ала истинската причина за посещението й, която не признаваше дори пред себе си, беше да провери дали Грей не се е отбил до съседа й, както често правеше. Уви, надеждите й бяха напразни!

Вече отсъстваше повече от дванадесет часа и тя започна да се тревожи.

Беше напрегната и докато гостите й лакомо унищожаваха скумрията със сос от боровинки, не хапна нищо. Изпълни ролята си на образцова домакиня: поднесе бренди, сипа втора порция лимонов пудинг на детето, провери дали бутилката уиски във всяка стая е пълна, дали хавлиените кърпи са чисти и готови за вечерното къпане. Говореше непринудено с гостите, предложи игри на децата.

Към десет светлините бяха изгасени, къщата утихваше, а нейната тревога се превърна в примирение: ще се върне, когато поиска. Затова се настани в стаята си, взе плетивото, а кучето се излегна в краката й.

Макар че през целия ден бе шофирал, беше се разхождал и разглеждал околностите, настроението на Грей не се подобри особено. Ядосваше се на себе си, на факта, че лампата е оставена да свети, за да го посрещне.

С влизането си я загаси, сякаш да си докаже, че няма нужда и не желае подобни домашни сигнали. Тръгна направо към стаята си — очевидно съзнаваше необходимостта да си докаже, че сам си е господар.

Тихото излайване на Кон го спря. Той се обърна и намръщено изгледа кучето.

— Какво искаш?

Кон остана седнал, но размърда опашка.

— Нямам нужда от надзирател, а още по-малко някакво глупаво куче да стои и да ме чака.

То продължи да седи и вдигна лапа в очакване на обичайния поздрав на Грей.

— По дяволите! — Слезе обратно, стисна лапата и почеса кучето по главата. — Ето! Сега по-добре ли се чувстваш?

Кон се надигна и тръгна към кухнята. Спря, обърна се и седна очаквателно.

— Лягам си — осведоми го Грей.

Без да възрази, Кон се надигна — сякаш го изчакваше да го заведе при господарката си.

— Добре. Щом така искаш. — Грей пъхна ръце в джобовете, последва кучето по коридора, мина през кухнята и влезе в стаята на Бриана.

Съзнаваше, че настроението му е отвратително, но не успяваше да се справи със себе си. Заради книгата, разбира се, но имаше и още нещо. Пред себе си можеше да признае, че от кръщенето на Лиам беше неспокоен.

Вероятно причината беше в ритуала; древен, тържествен и странно утешаващ обред, изпълнен с думи, цветове и движения. Костюмите, музиката, осветлението: всичко се бе сляло, или поне така му се стори, и променило времето.

Но най-дълбоко го разтърси чувството за общност, за принадлежност, което се излъчваше от всеки съсед и приятел, присъствал и станал свидетел на кръщенето на бебето.

Беше го поразило не само защото бе писател и бе любопитен да присъства на ритуала. Думите и непоколебимата вяра го бяха трогнали. В малката църква бе усетил привързаност, която се предаваше от поколение на поколение и се посрещаше от невинното проплакване от бебето, докато светлината се промъкваше през витражите и озаряваше молитвените столове, изтъркани от вековна употреба. Бяха не само като едно семейство, но и с обща вяра, не само догма, но и общност.

Внезапната му потребност и той да принадлежи към нея го разтърси и ядоса.

Раздразнен и на себе си, и на Бриана, поспря на прага на дневната, където тя седеше, а куките ритмично потракваха. Тъмнозелената прежда бе сложена в скута й върху бялата нощница. Светлината на лампиона бе нагласена така, че всеки миг да може да види работата си, но тя рядко поглеждаше към ръцете си.

В другия край на стаята телевизорът бе включен, но звукът бе намален; даваха стар черно-бял филм. Кари Грант и Ингрид Бергман в официално вечерно облекло се прегръщаха във винена изба. „Всеизвестно“, сети се Грей. История за любов, недоверие и изкупление.

Кой знае защо това още по-силно го подразни.

— Не трябваше да ме чакаш.

Погледна към него; куките не спряха нито за миг.

— Не съм те чакала. — Изглеждаше уморен, забеляза тя и в лошо настроение. Каквото и да бе търсил през дългия ден, прекаран в уединение, не го беше намерил. — Ял ли си?

— Някакви кръчмарски буламачи днес следобед.

— Значи си гладен. — Остави плетката в кошничката. — Ще ти приготвя нещо.

— Мога и сам да си приготвя, ако искам — сряза я грубо той. — Нямам нужда да се грижиш за мен.

Тялото й се стегна, но тя не каза нищо. Облегна се и отново взе плетката.

— Както желаеш.

Грей предизвикателно влезе в стаята.

— Е?

— Какво „е“?

— Кога започва разпитът? Няма ли да питаш къде съм бил, какво съм правил? Защо не съм се обадил?

— Както току-що отбеляза, не съм ти майка. Какво правиш, е твоя работа.

За известно време се чуваха само потракването на куките и гласът на говорителката по телевизията — в рекламата, която предаваха, жената току-що бе открила мазно петно върху блузата си.

— Да, умееш да се владееш — промърмори Грей и отиде да загаси телевизора.

— Като грубиян ли възнамеряваш да се държиш? — попита Бриана. — Или не можеш да се спреш?

— Опитвам се да привлека вниманието ти.

— Слушам те.

— Не можеш ли да спреш, докато разговаряш с мен?

Очевидно той търсеше причина да се скарат и Бриана остави плетката в скута.

— Сега доволен ли си?

— Имах нужда да съм сам. Никой да не ме притеснява.

— Не съм ти искала никакво обяснение, Грейсън.

— Напротив, искаш, но не казваш.

Тя усети, че се ядосва.

— Значи успяваш да четеш мислите ми, така ли?

— Не е толкова трудно. Спим заедно, на практика живеем заедно и ти смяташ, че съм длъжен да те информирам какво правя.

— Така ли го чувстваш?

Той започна да крачи напред-назад. Не, помисли си тя, по-скоро да обикаля като тигър в клетка.

— Опитваш се да ме убедиш, че не си сърдита, така ли?

— Едва ли има значение какво ще ти кажа, след като четеш мислите ми. — Сключи ръце и ги отпусна върху преждата. Няма да спори с него, реши тя. Щом наближава времето да се разделят, няма да допусне последните спомени да са за разправии и караници. — Грейсън, бих могла да ти припомня, че имам свой живот — бизнес, с който се занимавам, развлечения. Денят ми е запълнен.

— Значи изобщо не ти е пукало дали съм тук или не?

Нали това искаше? Защо е така разгневен?

Тя само въздъхна.

— Знаеш колко ми е приятно да си тук. Какво искаш да чуеш? Че съм се тревожила. Може би по едно време се разтревожих, но ти си зрял мъж и си в състояние сам да се грижиш за себе си. Че съм си мислила колко е лошо да не ме осведомиш за намерението си да отсъстваш толкова дълго, след като имаш навика повечето вечери да прекарваш тук? Знаеш, че е така. Защо трябва да го изтъквам? Е, дано това те задоволява. Отивам да си легна. Можеш да спиш при мен или да се качиш в стаята си и да се мусиш на воля.

Преди да успее да се надигне, той постави ръцете си на облегалките на креслото и тя се озова в клетка. Очите й се разшириха, но продължи да го гледа.

— Защо не ми крещиш? Хвърли нещо по мен. Блъсни ме.

— Може би така ще се почувстваш по-добре — сухо отвърна тя, — но не е моя работа да те карам да се чувстваш по-добре.

— Така смяташ, а? Хайде да забравим всичко и да си лягаме! Вероятно допускаш, че може да съм бил при друга жена!

За миг гневът я обзе. След това се овладя, взе плетката от скута си и я постави в кошничката.

— Искаш да ме ядосаш ли?

— Да, по дяволите! Точно това искам. — Рязко се отдръпна от нея и се извърна. — Тогава поне кавгата ще е истинска. Но няма начин да разбия леденото ти спокойствие.

— Много глупаво от моя страна да изоставя подобно страховито оръжие, не смяташ ли? — Тя се надигна. — Грейсън, влюбена съм в теб, но когато си въобразяваш, че използвам любовта си, за да те хвана в капан, за да те променя, ме обиждаш. Редно е да се извиниш.

Ядосан, че се чувства виновен, той отново я погледна. Никога през живота му жена не го бе карала да изпитва вина. Зачуди се дали съществува друг човек на света, който може с такива прости думи и логика да го накара да се чувства такъв глупак.

— Знаех си, че ще намериш начин да ме принудиш да се извиня, преди да приключим.

Погледна го за миг, не каза нищо, обърна се и отиде в спалнята си.

— Божичко! — Грей разтри лицето си, натисна затворените си очи и отпусна ръце. Човек не знае докъде може да затъне в собствената си идиотщина. — Аз съм луд! — възкликна и влезе в спалнята.

Без да изрече и дума, тя открехна прозореца, за да влезе хладният, изпълнен с ухания въздух.

— Извинявай, Бри, за всичко. Бях в отвратително настроение сутринта и исках да съм сам.

Тя нищо не каза, не го насърчи, само отметна завивката върху леглото.

— Не ме смразявай така. Тогава се чувствам най-зле. — Пристъпи към нея и внимателно сложи ръка на главата й. — Романът ми създава проблеми. Гадно беше от моя страна да си го изкарвам на теб.

— Не очаквам да си нагаждаш настроенията, така че да ми допадат.

— Ти не очакваш нищо — промърмори той. — Това е лошо за теб.

— Знам кое е добро за мен. — Накани се да се отдалечи, но той я спря и я прегърна.

— Защо не ме накараш да си отида? — попита.

— Платил си до края на месеца.

Притисна лице в косата й и се изхили:

— Сега се правиш на зла.

Как можеше една жена да се справи с настроенията му? Опита се да се измъкне от прегръдките му, но той я прегърна по-здраво.

— Трябваше да се откъсна от теб — подхвана тихо, а ръката му я галеше по гърба, приканваше я да се отпусне. — Исках да си докажа, че мога да се откъсна от теб.

— Нима мислиш, че не знам? — Отдръпна се назад и обхвана лицето му. — Грейсън, скоро ще си тръгнеш и няма да се преструвам, че това не ме наранява. Но ще е много по-ужасно и за двамата, ако прекараме последните дни в разправии.

— Представях си, че ще е по-лесно, ако се разсърдиш. Ако ме изключиш от живота си.

— По-лесно за кого?

— За мен. — Притисна чело към нейното и изрече онова, което избягваше да спомене от няколко дни насам. — Ще тръгна в края на месеца.

Тя не издаде нито звук. Внезапната болка в сърцето й пречеше да говори.

— Искам да се подготвя за рекламната обиколка.

Този път не й предложи да замине с него за някой тропически плаж.

Кимна му.

— Нека тогава се радваме на времето, с което разполагаме, преди да заминеш.

Извърна лице и устните й срещнаха неговите. После той я люби; люби я нежно.