Нора Робъртс
Родена в лед (16)

Петнадесета глава

През следващата седмица се оказа лесно да избягват обсъждането на сериозни теми. Грей се зарови в работата си, а времето на Бриана бе разпределено между гостите и новородения й племенник. Всеки път, щом разполагаше със свободна минута, си измисляше причина, за да отскочи до къщичката на сестра си и да нагледа родилката и бебето. Маги бе така отдадена на сина си, че измърмори само няколко пъти, че е пропуснала откриването на галерията.

Грей признаваше, че детето е чудесно. Няколко пъти отскочи до къщичката, когато имаше потребност да се поразходи и да избистри главата си.

Привечер бе най-подходящото време — тогава светлината сякаш сияеше, така типично за Ирландия, а въздухът бе така чист, че се виждаше на километри; последните слънчеви лъчи огряваха зелените хълмове, а в далечината реката проблясваше като сабя.

Завари Роуган, облечен в тениска и стари джинси, да плеви старателно в градината. „Интересно е да видиш така човек, който може да си наеме цяла бригада градинари“ — помисли си Грей.

— Здрасти, татенце — поздрави го и се облегна на портата.

Роуган се изправи.

— А, най-после мъж. Ела да ми правиш компания. Жените ме изгониха. — Посочи с глава към къщата. — Маги, Бри, сестрата на Мърфи — Кейт, и няколко други дами от селото дойдоха на гости. Говорят си за кърмене и раждане.

— Ясно. — Грей погледна тъжно към къщурката и влезе в градината. — Мисля, че по-скоро си се отървал, отколкото да са те изритали.

— Прав си. Тъй като числено ме превъзхождат, не успях дори да се приближа до Лиам. Бриана пък обяви, че Маги не е в състояние да се занимава с градината, която трябва да се оплеви. След това ме изгледа с онзи свой особен поглед. Досетих се какво намеква. — Погледна с копнеж към къщичката. — Бих могъл да се опитам да се промъкна до кухнята, за да взема по бира.

— Тук е по-безопасно. — Грей седна на земята и скръсти крака. Изпълнен с добри намерения, той се пресегна и изскубна един плевел. Поне се надяваше, че е плевел. — И без това исках да поговоря с теб. Става въпрос за сертификата за държавните ценни книжа.

— Кой сертификат по-точно?

— Онзи на компанията „Трикуортър“.

— А, да. Съвсем бях забравил около събитията напоследък. Бриана е получила отговор от тях, така ли?

— Някой й е писал. — Грей почеса брадичката си. — Накарах брокера си да поразпита тук-там. Попаднал е на интересни неща.

— Решил си да вложиш пари, така ли?

— Не, но и да исках, нямаше да мога. Такава минна компания не съществува. Нито в Уелс, нито другаде.

Роуган свъси вежди.

— Приключили са дейността си, така ли?

— По-скоро никога не е съществувала такава компания, което би трябвало да означава, че сертификатът, който е на съхранение при теб, е без всякаква стойност.

— Странно. Защо тогава някой е готов да заплати хиляда лири за него? Твоят човек може да е пропуснал нещо. Компанията може да е малка, да не фигурира в стандартните списъци.

— И аз се сетих за това, той също. Станало му любопитно да се порови още малко, дори позвънил на номера, който фигурира на бланката.

— И?

— Той е фалшив. Хрумна ми, че всеки може да си напечата бланки. Както и всеки може да си наеме кутия в пощата, като онази, до която Бриана адресира писмата си в Уелс.

— Вярно, но не обяснява факта, защо някой ще е склонен да заплати за нещо, което не съществува. — Роуган остана намръщен. — Имам малко работа в Дъблин. Макар да не съм сигурен, че Бри ще ми прости, но ще взема Маги и Лиам със себе си — ще тръгнем в края на седмицата. Ще отсъстваме няколко дни и ще поразпитам лично, докато съм в града.

— Струва ми се, че е по-добре да се отскочи до Уелс — подхвърли Грей. — Ти си отрупан с работа в момента, но аз не съм.

— Възнамеряваш да отидеш до Уелс?

— Винаги съм мечтал да се правя на детектив. Странно съвпадение, не мислиш ли, че малко след като Бриана откри сертификата и изпрати писмото, някой претърси пансиона? — Отново сви рамене. — Изкарвам си хляба, като превръщам съвпаденията в сюжет.

— А ще кажеш ли на Бриана какви ги вършиш?

— Не всичко. Мисля да отскоча до Ню Йорк. На Бриана може да й хареса един уикенд в Манхатън.

Роуган вдигна вежди.

— Не се съмнявам, че ще й хареса, но ще трябва да я убедиш да зареже пансиона в разгара на сезона.

— Намислил съм как да го постигна.

— А и Ню Йорк е доста далеч от Уелс.

— Няма да е трудно да се отбием там на връщане към Клар. Пътуването ще се удължи с ден-два. Мислех сам да отида, но ми хрумна, че ако се наложи да разговарям с официални представители, ще ми трябва тя или Маги, или майка им. — Той отново се ухили. — Естественият избор е Бриана.

— Кога ще тръгнете?

— След два дни.

— Бързо действаш — отбеляза Роуган. — Ще успееш ли да склониш Бриана?

— Ще ми е нужен доста чар. Напоследък го събирам, за да ми стигне.

— Е, ако успееш, дръж ме в течение. Ще видя какво мога да направя оттук. А ако са ти нужни допълнително муниции, можеш да споменеш, че няколко от произведенията на Маги са изложени в „Уърлдуайд“ в Ню Йорк.

Дочу се женски смях. Гостенките излязоха навън, наобиколили Маги, която държеше Лиам на ръце. Последваха представяния, поздрави, последни гукания към бебето, преди посетителките да потеглят с велосипедите си.

— Дай да го подържа. — Грей протегна ръце и взе Лиам. Приятно му беше, когато бебето се взираше в него със сериозните си сини очи. — Ей, още ли не си проговорил? Роуган, мисля, че е време да откъснем хлапето от жените и да го заведем в кръчмата, да се почерпим с халба бира.

— Той вече си получи халбата за вечерта — обади се Маги. — С майчино мляко.

Грей погъделичка бебето по вратлето.

— Защо е облечен в рокличка? Тези жени ще те превърнат във фльорца, мой човек.

— Не е рокля. — Бриана се наведе, за да целуне Лиам по главичката. — Камизолка е. Скоро ще сложи панталони. Роуган трябва само да стоплиш яденето, което донесох, когато стане време за вечеря. — Тя погледна какво е направил в градината. — Плевелите не се късат, а се изкореняват.

Той се усмихна и я целуна.

— Тъй вярно!

Тя го отблъсна шеговито и се засмя.

— Тръгвам. Грей, върни бебето. На семейство Суини им се събраха доста гости за един ден. Да не забравиш да си сложиш краката на високо.

Последната реплика бе отправена към Маги.

— Няма. Да се погрижиш и тя да стори същото — посъветва тя Грей. — От дни върти две къщи.

Той хвана Бриана за ръка.

— Мога да те отнеса.

— Не говори глупости. Грижете се. — Тя не издърпа ръката си от тази на Грей, когато тръгнаха да си вървят. — Толкова е пораснал вече — отбеляза тихо. — И вече се усмихва. Чудил ли си се какво минава през главата на бебето, когато се взира в теб?

— Предполагам, че се чуди дали този живот ще е по-различен от предишния.

Тя изненадано извърна глава.

— Вярваш ли в това? Наистина?

— Разбира се. Едно-единствено съществуване никога не ми се е струвало правдоподобно. Не е възможно човек да направи всичко както трябва само от един опит. А когато си на място като това, непрекъснато долавяш ехото на стари духове.

— Понякога имам чувството, че и друг път съм вървяла по тези места. — Тя вдигна ръка и гальовно докосна червените цветове на обичките край пътя. — Точно тук, но в друго време и в друга кожа.

— Разкажи ми история.

— Въздухът е спокоен, тих. Пътят е само пътечка, но добре отъпкана. Надушвам торфа, който гори в огнищата. Уморена съм, но се чувствам добре, защото се прибирам вкъщи, а там някой ме чака. Някой ме чака. Понякога имам чувството, че ще го видя застанал пред мен да ми маха за поздрав.

Спря и поклати глава.

— Това са глупости. Въображение.

— Не е задължително. — Той се наведе, откъсна едно диво цвете отстрани на пътя и й го подаде. — Първия ден, когато минах оттук, не можех да се нагледам на всичко. И не само защото мястото бе ново за мен. Имах чувството, че си спомням нещо.

Импулсивно се обърна, взе я в обятията си и я целуна.

Както и сега, даде си сметка той. От време на време, когато я държеше в прегръдките си, когато устните му бяха върху нейните, като че ли някъде между съзнанието и подсъзнанието съществуваше някакъв образ.

Сякаш бе спомен.

Той пропъди усещането. Време бе, реши, да започне да я очарова, за да замине с него.

— Роуган каза, че ще отскочи до Дъблин за няколко дни. Ще вземе Маги и Лиам.

— О! — Разочарованието се изписа на лицето й, преди да успее да се овладее. — Е, те си имат свой живот и там. Все забравям, когато са тук.

— Ще ти липсват.

— Определено.

— Аз самият трябва да замина за кратко.

— Да заминеш? — Този път се наложи да се пребори с обзелата я паника. — Къде ще ходиш?

— В Ню Йорк. Премиерата, нали помниш?

— Да, на филма ти. — Тя успя да се усмихне. — Сигурно ще е вълнуващо за теб.

— Би могло да бъде, ако дойдеш с мен.

— Да дойда с теб? — Спря по средата на пътя и го загледа учудено. — В Ню Йорк?

— За два дни. Или за три-четири. — Взе я в прегръдките си и я завъртя в импровизиран валс. — Може да отседнем в хотел „Плаза“ като Елоиз.

— Елоиз? Коя е…

— Няма значение. По-късно ще ти обясня. Ще летим с „Конкорд“. Ще пристигнем, преди да се усетиш. Ще посетим клона на „Уърлдуайд“ — добави като допълнителна примамка. — Ще се държим като истински туристи, ще се храним в ресторанти със смешно надути цени. Ще обогатиш колекцията си с още няколко менюта.

— Няма да мога. — Главата й се въртеше и това нямаше нищо общо с бързия танц. — Пансионът…

— Госпожа О’Мейли ме увери, че няма нищо против да го върти.

— Да го върти?

— Да помогне — уточни той. — Искам да дойдеш с мен, Бриана. Филмът е важен за мен, но няма да се радвам истински, ако теб те няма. Събитието е значимо за мен и не искам да бъде изпълнено само като задължение.

— Но Ню Йорк…

— Ей го къде е. Мърфи с радост ще гледа Кон, госпожа О’Мейли ще се справи с пансиона.

— Ти вече си разговарял с тях!

Тя се опита да спре танца, но Грей не й позволи.

— Разбира се. Знаех, че няма да тръгнеш преди всичко да е уредено.

— Не бих могла. А и няма…

— Направи го заради мен, Бриана. — Решително извади най-доброто си оръжие — доверието. — Имам нужда от теб.

Тя въздъхна бавно.

— Грейсън.

— Това за „да“ ли да го приема?

— Трябва да съм полудяла. — Тя се разсмя. — Ще дойда.

 

 

Два дни по-късно Бриана се озова на борда на „Конкорд“ и прелиташе над Атлантическия океан. Сърцето й бе в гърлото. Беше се качило там в момента, когато затвори куфара. Отиваше в Ню Йорк. Остави работата си в ръцете на други. Няма две мнения — способни ръце, но все пак чужди.

Бе се съгласила да отпътува за чужда страна, да прекоси океана с мъж, който дори не й е роднина, със самолет далеч по-малък, отколкото си представяше.

Наистина трябва да е полудяла.

— Притеснена ли си?

Взе ръката й и я приближи до устните си.

— Грей, изобщо не биваше да тръгвам. Не знам кой дявол ме накара.

Разбира се, знаеше: той. Този мъж я бе завладял изцяло.

— Реакцията на майка ти ли те притеснява?

Раздялата бе отвратителна: тежки думи, обвинения и мрачни предсказания. Бриана разтърси глава. Бе решила да не обръща внимание на Маив по въпроса за Грей и тяхната връзка.

— Просто си опаковах багажа и тръгнах — промърмори тя.

— Не бе чак толкова просто — засмя се той. — Състави поне половин дузина списъци, сготви достатъчно ядене за месец напред и го сложи във фризера, изчисти пансиона от тавана до мазето… — Спря, защото тя не изглеждаше само притеснена, изглеждаше направо ужасена. — Скъпа, отпусни се. Няма от какво да се боиш. Ню Йорк не е и наполовина толкова лош, колкото го описват.

Не Ню Йорк я ужасяваше. Бриана извърна глава и зарови лице в рамото му. Ужасена бе от Грей. За нея бе ясно, че няма друг на света, заради когото би направила подобно нещо, като изключим семейството й. Тя си даваше сметка, че е станал важна част от живота й, сякаш й е кръвен роднина.

— Я ми разкажи отново за Елоиз.

Задържа ръката й в своята, за да я успокои.

— Тя е малко момиченце, което живее в хотел „Плаза“ с гувернантката си, кучето Уени и костенурката Скипърди…

Бриана се усмихна, затвори очи и се заслуша в приказката.

 

 

На летището ги чакаше лимузина. Благодарение на Роуган и Маги, Бриана и преди се бе возила в лимузина. На плюшената задна седалка завари прекрасен букет от три дузини бели рози и изстудена бутилка шампанско „Дом Периньон“.

— Грейсън — едва пророни тя и зарови лице в розите.

— От теб единствено се иска да се забавляваш. — Той отвори шампанското и почака пенливата течност да стигне ръба. — А аз, твоят мил домакин, ще ти покажа всичко, което има да се види в Голямата ябълка.

— Защо наричат града така?

— Нямам представа. — Подаде й чаша шампанско и я чукна със своята. — Ти си най-красивата жена, която познавам.

Тя се изчерви, засуети и прокара ръка по поразрошената си от пътуването коса.

— Надявам се, че изглеждам добре.

— Не. Най-добре изглеждаш с престилката си. — Когато тя се засмя, той се наведе и леко я ухапа по ухото. — Дори се чудех дали някога ще я облечеш за мен.

— Че нали всеки ден я нося?

— Ъхъ. Имах предвид единствено престилката.

Руменината заля страните й и тя бързо погледна към гърба на шофьора зад разделителното стъкло.

— Грей…

— Добре, по-късно ще се занимаем с похотливите ми фантазии. Какво искаш да направим като начало?

— Аз… — Все още бе зашеметена от идеята да е в кухнята си единствено по престилката.

— Ще отидем да пазаруваме — реши той. — След това се връщаме, ще проведа два телефонни разговора и се хвърляме в леглото.

— Трябва да купя подаръци. Непременно искам да отидем в най-големия магазин за играчки.

— „Ф. А. О. Шварц“.

— Да. Там ще намеря нещо чудесно за Лиам, нали?

— Определено. Но си мисля за магазина на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и седма улица.

— Какво има там?

— Ще ти покажа.

Не я остави да разгледа тържествената фасада на хотела, огромното фоайе с червения килим и ослепителни полилеи, елегантните униформи на служителите, великолепно подредените цветя и чудесните малки витрини със скъпи бижута.

С асансьора се изкачиха най-горе и тя пристъпи в апартамента, разположен толкова високо, че се виждаше целият Сентръл Парк. Докато се освежаваше от пътуването, той нетърпеливо чакаше да й покаже града.

— Хайде да повървим. Пеша най-добре се вижда Ню Йорк. — Взе чантата, преметна каишката през главата й, така че тя увисна пред гърдите й. — Носи я така и постави ръката си на нея. Удобни ли са ти обувките?

— Да.

— Значи сме готови.

Все още се опитваше да си поеме дъх, когато той я повлече навън.

— Градът е великолепен през пролетта — обясни той, поемайки по Пето авеню.

— Толкова много хора.

Видя как някаква жена бърза пред тях. Краката й се мяркаха под копринената дреха. Друга — с размъкнати дрехи от червена кожа идваше насреща. На лявото си ухо носеше три обици.

— Ти обичаш хора.

Загледа се в човека, който вървеше до тях и нещо нареждаше по мобифона.

— Така е.

Грей я дръпна от пътя на забързан велосипедист.

— И аз — от време на време.

Показваше й отделни неща, обеща да й остави колкото време иска за магазина за играчки, наслаждаваше се как онемява пред витрини или хора, които срещаха.

— Веднъж ходих в Париж — сподели тя, усмихвайки се, като видя уличен продавач бързо да приготвя хотдог, — за да присъствам на изложбата на Маги там. Тогава си мислех, че не може да има по-оживено място. — Засмя се и стисна ръката му. — А сега виж къде попаднах.

Много й харесваше. Постоянният и почти оглушителен шум на уличното движение, луксозните стоки по витрините, хората — погълнати от мислите си и забързани, и небостъргачите, които превръщаха улиците в нещо като дъно на каньон.

— Стигнахме.

Бриана погледна към сградата на ъгъла; по всички витрини се виждаха бижута и скъпоценни камъни.

— Какво е това?

— Базар, скъпа. — Щастлив, че са заедно, той отвори със замах вратата. — Истински карнавал.

В помещението се чуваха стотици гласове. Купувачи се блъскаха край щандовете, надничаха към изложената стока. Тя зърна множество диамантени пръстени, които проблясваха под стъклото; имаше и камъчета с цветовете на дъгата и навсякъде съблазнителният блясък на злато.

— Боже, какво място!

Беше й приятно да се разхожда с Грей. Пазаренето между продавачи и купувачи за цената на една или друга огърлица с рубини или пръстен със сапфир бе нещо невероятно. Ще има да разказва, когато се върне в Клар!

Спряха се до един щанд; тя се засмя.

— Съмнявам се, че ще купя подаръците оттук.

— Аз ще ги купя. Според мен перлите са най-подходящи. — Направи знак на продавачката да не започва с хвалби за стоката и сам я разгледа. — Да, най-подходящи са перлите.

— Подарък ли ще купуваш?

— Да. Този. — Сега вече извика продавачката. Имаше представа какво търси и трите реда млечни перли напълно отговаряха.

Изслуша с половин ухо излиянията на продавачката за красотата и стойността на огърлицата. Класическа, определи я тя: семпла и елегантна. Истинска находка и, разбира се, на извънредно изгодна цена.

Грей взе огърлицата, прецени тежестта й, вгледа се в перлите.

— Как ти се струва, Бриана?

— Невероятна е.

— Наистина — потвърди продавачката, която предусещаше продажба без пазарлък. — Няма да намерите втора като нея и то на такава цена. Толкова е класическа, че може да се носи почти на всичко; на вечерна рокля, през деня, с кашмирен жакет, копринена блуза, семпла черна рокля.

— Черно няма да й отива — определи той, като погледна Бриана. — По-скоро тъмносиньо, пастелни тонове и тревистозелено.

Стомахът на младата жена се стегна, когато и продавачката подхвана темата.

— Така е. При нейния тен най-добре е бижуто да е дискретно. Не всяка жена може да си позволи това. Опитайте. Ще видите как хубаво лягат.

— Грей, моля те. — Тя отстъпи назад и се сблъска с друг купувач. — Не бива да правиш това. Безразсъдно е.

— Скъпа — прекъсна я продавачката, — когато мъж е решил да ви подари такава огърлица, е безразсъдно да се противите. При четиридесет процента отстъпка при това.

— О, мисля, че можете да ми предложите по-изгодна цена — подметна Грей непринудено. Не ставаше въпрос за парите. Дори не бе погледнал към миниатюрния етикет, залепен за закопчалката. Правеше го заради спора. — Дай да видим как ти стоят.

Бриана стоеше с пълни с отчаяние очи, докато той закопчаваше бижуто. Стоеше великолепно дори върху обикновената й памучна блузка.

— Не можеш да ми купиш подобно нещо.

Независимо от огромното си желание, тя се въздържа да докосне перлите.

— Разбира се, че мога. — Наведе се и непринудено я целуна. — Остави ме да се забавлявам. — Изправи се и я заоглежда с присвити очи. — Май е точно това, което търсех. — Отново погледна към продавачката: — Каква допълнителна отстъпка можете да направите?

— О, аз и така почти без пари ви я давам. Перлите са подбрани еднакви по размер, нали виждате.

— Ъхъ. — Той обърна огледалото към Бриана. — Виж и ти. Поживей с тях една минута. Бих искал да видя онази диамантена игла — помоли той продавачката.

— Хубава е. Имате вярно око. — Тя внимателно я положи на щанда върху парче черно кадифе. — Двадесет и четири шлайфани камъка. Превъзходно качество.

— Хубава е. Бри, мислиш ли, че Маги ще я хареса? Като подарък за току-що станала майка.

— О! — Трудно й бе да задържи устата си затворена. Първо — гледката на самата нея с перли около врата в огледалото, след това фактът, че Грей се готвеше да купи диаманти за сестра й. — Много ще й хареса. Толкова е хубава. Но ти не…

— Каква отстъпка ще ми направите, ако взема и двете?

— Ами… — Продавачката се замисли за миг. След това, сякаш изпитваше огромна болка, извади калкулатор и започна да пресмята. На лист хартия написа сума, която накара сърцето на Бриана да замре.

— Грей, моля те…

Той й направи знак да замълчи.

— Очаквам по-добро предложение.

— Ще ме довършите.

— Все пак вижте дали не може.

Тя замърмори за размера на печалбата, за качеството на стоката, но продължи да изчислява. Накрая драматично постави ръка на сърцето си.

— Повече от това не мога да смъкна.

Младият мъж й намигна и извади портфейла си.

— Опаковайте ги и ги изпратете в хотел „Плаза“.

— Грей, недей…

— Извинявай. — Разкопча перлената огърлица от врата й и небрежно я подаде на щастливата продавачка. — До довечера ще ги имаш.

— Знаеш много добре, че не това имах предвид.

— Имате прекрасен акцент, скъпа — обади се продавачката. — От Ирландия ли сте?

— Да. Разбирате ли…

— Това е първото й пътуване до Щатите. Искам да има нещо специално, с което да го запомни. — Той взе ръката на Бриана и целуна пръстите й по такъв начин, че накара дори циничното сърце на продавачката да въздъхне. — Много го искам.

— Не е нужно да ми купуваш разни неща.

— Това е част от прелестта. А ти никога не би поискала нещо.

— И от коя точно част на Ирландия сте, скъпа?

— Графство Клар — пророни Бриана, добре съзнавайки, че и този път бе загубила битката. — Това е на запад.

— Сигурна съм, че е прекрасно. А къде ще ходите… — Продавачката бе взела кредитната карта на Грей и като прочете името, възкликна: — Грейсън Тейн! Господи! Чела съм всичките ви книги. Аз съм ви най-запалената почитателка. Само като разкажа на мъжа си! И той е голям ваш почитател. Следващата седмица ще гледаме филма ви. Едва ще дочакаме. Ще ми дадете ли автограф? Съпругът ми, Милт, няма да ми повярва.

— Разбира се. — Той взе тефтерчето, което тя му подаде. — Марша ли се казвате? — попита, като посочи картичката, изложена на витрината.

— Да. В Ню Йорк ли живеете? Не пише на гърба на книгите ви.

— Не. — Усмихна й се, за да я обезоръжи и да престане да му задава още въпроси.

— „На Марша — зачете тя, — бижу сред бижутата. С благодарност, Грейсън Тейн.“ — Погледна го с лъчезарна усмивка, но не забрави да му поднесе разписката за подпис. — Заповядайте винаги когато търсите нещо по-специално. И не се безпокойте, господин Тейн. Ще наредя веднага да отнесат покупките в хотела. Радвайте се на огърлицата си, скъпа, и на Ню Йорк.

— Благодаря ви, Марша. Поздравете Милт. — Доволен от себе си, той се обърна към Бриана: — Искаш ли да поразгледаш още?

Онемяла, тя само поклати глава.

— Защо го направи? — успя да попита, когато отново бяха на улицата. — Защо го правиш невъзможно да кажа „не“, когато искам да кажа точно „не“?

— Направих го с радост — отвърна й небрежно. — Гладна ли си? Хайде да изядем по един хотдог.

— Грей — прекъсна го тя и го погледна сериозно, — това е най-хубавото нещо, което съм притежавала. След теб, разбира се.

— Радвам се. — Хвана я за ръка и я поведе към следващия ъгъл, като изчисли, че я е умилостивил достатъчно, за да му позволи да й купи роклята, която бе избрал за премиерата.

 

 

Опита се да спори. Загуби. За да поизглади нещата, Грей отстъпи, когато тя настоя да заплати за дреболиите, които щеше да отнесе в Ирландия. Забавляваше се, докато й помагаше да превърне лирите в долари. Смая се, като видя, че тя се интересуваше повече от магазина за играчки, отколкото от всички бижутерии и магазини за дрехи, които разгледаха. Най-много го впечатли обаче как тя се захласна в магазина за кухненско обзавеждане.

Прехласнат по нея той отнесе кутиите и торбите в хотела и успя да я съблазни да остане при него в леглото, където прекараха известно време в сладостно любене.

Вечеряха и пиха вино в скъп ресторант, а после, обзет от романтично настроение, я заведе на танци, където не по-малко от нея се наслади на забавлението.

По-късно отново я люби, а когато тя заспа изтощена до него, той остана буден.

Дълго не можеше да заспи — усещаше аромата на розите, които й подари, галеше копринените й коси и слушаше равното й дишане.

Едва на зазоряване започна да се унася, но продължи да си припомня в колко много хотели бе спал сам. Колко сутрини се бе събуждал сам и само хората, които създаваше в главата си като герои на романите му, му правеха компания.

Мина му през ума, че предпочита да е така. Винаги го бе предпочитал. Но сега, когато тя лежеше сгушена до него, не успяваше напълно да възстанови усещането за наслада, което му носеше самотата.

Сигурно отново щеше да го изпита, щом връзката им приключи. Заспивайки, си напомни да не мисли за утрешния ден и още по-малко — за вчерашния.

Той живееше в днешния ден. А днешният ден бе почти идеален.