Нора Робъртс
Родена в пламък (4)

Четвърта глава

В пансиона „Блакторн“ кифличките винаги бяха топли, цветята — неизменно свежи, а чайникът постоянно къкреше. Макар сезонът за гости да не бе още открит, Бриана Конканън се погрижи за удобството на Роуган със същото внимание и по същия начин, с които бе посрещала всички посетители от първото лято след смъртта на баща си.

Предложи му чай в спретнатата, блеснала от чистота гостна, където весело лумтеше огън, а пълната с фрезии ваза изпълваше помещението с аромат.

— Ще поднеса вечерята в седем, ако ви е удобно, господин Суини.

Вече съобразяваше как да увеличи порциите от пилето, което възнамеряваше да сготви, та да нахрани още едно гърло.

— Много добре, госпожице Конканън. — Той отпи от чая и откри, че е чудесно запарен — нещо доста по-различно от изстудената, подсладена със захар напитка, която Маги му подхвърли. — Къщата ви е великолепна.

— Благодаря. — Тя беше, ако не единствената й гордост, то поне единствената й радост. — Ако се нуждаете от нещо, каквото и да било, потърсете ме.

— Дали бих могъл да ползвам телефона?

— Разбира се.

Тя понечи да излезе, за да го остави сам, но той неволно вдигна ръка — с жест на човек, служил в армията.

— Тази ваза е изработена от сестра ви, нали?

Изненадата на Бриана пролича единствено по мигновеното разширяване на очите й.

— Да. Познавате ли произведенията на Маги?

— Да. Самият аз притежавам две. И току-що закупих още едно, веднага след като бе сътворено. — Отпиваше от чая, без да спира да изучава Бриана. Бе така различна от Маги, както всяко нейно творение се отличаваше от друго. Което означаваше, предположи той, че сестрите си приличат някъде дълбоко — там, където окото не долавя разликата. — Идвам от ателието й.

— Вие сте били в ателието на Маги? — Само невероятната изненада накара Бриана да зададе с такива недоумяващи нотки в гласа подобен въпрос на госта. — Вътре!

— Толкова ли е опасно?

Бегла усмивка премина по устните на Бриана и озари лицето й.

— Изглеждате ми здрав и читав.

— И така може да се каже. Сестра ви е невероятно талантлива личност.

— Така е.

Роуган долови същите нотки на гордост и раздразнение, които чу за пръв път, когато Маги заговори за сестра си.

— Притежавате ли и други нейни творби?

— Няколко. Донася ги тук от време на време, когато е в настроение. Ако не ви е необходимо нещо друго в момента, господин Суини, ще се погрижа за вечерята.

Останал сам, Роуган продължи да се наслаждава на великолепния чай. „Интересна двойка представляват сестрите Конканън“ — помисли си той. Бриана бе по-висока, по-стройна и определено по-красивата. Косата й, златисточервеникава, а не огненочервена, падаше на меки къдрици върху раменете. Очите й бяха големи, бледозелени и почти прозрачни. „Спокойна — каза си той, — дори някак отнесена.“ Чертите й бяха по-фини, фигурата — по-изящна и ухаеше на диви цветя, а не на пот и пушек.

Като цяло тя бе много по-близо до идеала му за жена.

И въпреки това откри, че мисълта му се връща към Маги и стегнатото й тяло, към пълните с различни настроения очи, към непостоянния й нрав. „Артисти — помисли си той, — с тяхното его и липса на сигурност, които се нуждаят от напътствия, от здрава ръка.“ Плъзна поглед по розовата ваза — стъклените плетеници се виеха от основата до гърлото. Той очакваше с нетърпение да започне да насочва Маги Конканън.

 

 

— Тук ли е той? — Маги се измъкна от дъжда, за да попадне в топлата, ухаеща на вкусно кухня.

Бриана продължи да бели картофи. Не бе изненадана от посещението.

— Кой „той“?

— Суини. — Маги пристъпи към плота, грабна един морков и го заръфа. — Висок, тъмен, красив и съблазнителен като греха. Няма как да не го забележиш.

— В гостната е. Вземи си чаша чай и иди да му правиш компания.

— Не желая да разговарям с него. — Маги седна на кухненския шкаф и кръстоса глезени. — Бри, скъпа, интересува ме твоето впечатление от него.

— Възпитан е и говори културно.

Маги забели очи.

— Точно като момчето, което се грижи за олтара в църквата.

— Той е гост в моя дом…

— Който си плаща.

— … и не възнамерявам — продължи Бриана, без да спира — да клюкарствам зад гърба му.

— Светица Бриана. — Маги отхапа от моркова и започна да размахва остатъка. — А ако ти съобщя, че е намислил да направлява кариерата ми.

— Да направлява? — Ръцете на Бриана потрепнаха, преди да възобновят ритъма. Обелките отново се посипаха по разстлания на плота вестник. — По какъв начин възнамерява да го прави?

— Като начало ще се грижи за финансовата страна на въпроса. Ще излага творбите ми в галериите си и ще уговаря богати клиенти да ги купуват за огромни суми. — Отново размаха моркова, преди да го доизяде. — Този мъж мисли единствено как да изкарва пари.

— Галерии — повтори Бриана. — Той притежава галерии?

— В Дъблин и Корк. Както и дялове в други — в Лондон и Ню Йорк. Мисля, че и в Париж. Вероятно и в Рим. Всеки в света на изкуството знае за Роуган Суини.

Светът на изкуството бе толкова далечен за Бриана, колкото и Луната. Но тя моментално се изпълни с топла гордост, че сестра й може да стане част от него. Затова попита:

— И той се е заинтересувал от твоите работи?

— Направо си навря аристократичния нос в тях, това направи — изсумтя Маги. — Звъни ми непрекъснато по телефона, обсипва ме с писма. Само дето не е иззел правата върху всичко, което съм сътворила. А днес цъфна направо на прага на работилницата, за да ми обяви, че имам нужда от него. Ха!

— А ти, разбира се, нямаш.

— Никой не ми трябва.

— Естествено. — Бриана занесе зеленчуците до мивката, за да ги изплакне. — Маргарет Мери да има нужда от някого!

— Мразя този ти тон — хладен и изпълнен с превъзходство. Звучиш точно като майка ни. — Тя се смъкна от плота и тръгна към хладилника. Но се чувстваше доста гузна и добави: — И без това се справяме добре. — Извади една бира. — Сметките са платени, имаме храна на масата и покрив над главите. — Загледа се в скования непреклонен гръб на сестра си и продължи леко загубила търпение: — Не може да бъде както някога, Бри.

— Да не би да не знам? — Обикновено веселият глас на Бриана бе напрегнат. — Да не мислиш, че искам да притежаваме повече? Че не ми стига това, което имаме? — Обхваната внезапно от непреодолима тъга, тя се загледа през прозореца към нивите. — Не го искам за себе си, Маги. Не ми трябва.

Маги се намръщи над бирата. Бриана бе тази, която страдаше. Бриана вечно бе заставала по средата. А сега, продължи да разсъждава Маги, й се удаваше възможност да промени всичко. Само се налагаше да продаде част от душата си. Захвана наново:

— Пак се е оплаквала, нали?

— Не — спря я Бриана, втъквайки увиснал кичур във вързаната на тила коса. — Не е сериозно.

— По вида ти познавам, че отново е била в някое от особено неприятните си настроения. И че си го е изкарала на теб. — Преди Бриана да я спре, Маги продължи: — Тя никога няма да бъде щастлива, Бриана. Ти не си в състояние да я направиш щастлива. Господ ми е свидетел, че и аз не мога да го сторя. Тя никога няма ли прости на тате, че бе такъв, какъвто беше.

— А той какъв беше? — попита Бриана, като се извърна. — Искам да чуя какъв беше, Маги?

— Беше човешко същество! Сбъркано. — Маги остави бирата и пристъпи към сестра си. — Чудесен. Помниш ли, Бри, когато купи мулето. Готвеше се да натрупа състояние. Идеята му беше да прави снимки на туристите, седнали върху мулето, на чиито уши да нахлупи шапка, а старото ни куче да е кацнало на гърба му?

— Как да не помня! — Бриана се готвеше да се обърне, но Маги я улови за ръцете и продължи: — И помня, че потроши повече пари за храна на онова проклето и инатливо муле, отколкото изкара от начинанието си.

— Да, но беше забавно. Отидохме на скалите, беше ярък летен ден. Туристи се разхождаха наоколо, чуваше се музика. И насред всичко това тате водеше глупавото муле, а горкото старо куче Джо се плашеше от мулето, сякаш бе разярен лъв.

Бриана омекна, не можеше да не си го припомни.

— Бедничкият Джо. Трепереше от страх върху гърба на мулето. И тогава се появи онзи германец, дето искаше да се снима с Джо и мулето.

— Само че мулето се разрита — ухили се Маги и отново надигна бирата. — А германецът заподскача наоколо на един крак, пищейки едновременно на три езика. Ужасеният Джо скочи върху сергията с дантели, мулето побягна, а туристите се разлетяха като пилци. Каква гледка само — хора пищят и бягат, дами квичат. Имаше и някакъв цигулар, помниш ли? Не спря да свири рил, сякаш точно в този момент някой би започнал да танцува.

— И онова симпатично момче от Киларни, което хвана поводите на мулето и го доведе обратно. Тате се опита да му продаде мулето още там.

— И за малко не успя. Това е хубав спомен, Бри.

— Той остави доста спомени, над които да се посмее човек. Ала не се живее единствено от смях.

— Но не можеш да живееш и без смях, както иска тя. Той умееше да живее. И сега нашето семейство като че ли е по-мъртво, отколкото е той.

— Тя е болна — сряза я Бриана.

— Прави се на такава вече двадесет години. И ще продължи да се преструва, докато се грижиш за нея и й угаждаш във всичко.

Маги казваше истината, но това, че го съзнаваше, още не променяше сърцето на Бриана.

— Тя е наша майка.

— Да, така е. — Маги допи бирата и остави кутията настрана. Вкусът на малца се бореше с горчилката върху езика й. — Продадох още една творба. Ще ти дам пари до края на месеца.

— Благодарна съм ти. И тя ти е благодарна.

— Как ли пък не! — Маги погледна сестра си и в очите й се четеше цялата страст, гняв и обида, които изпитваше. — Не го правя заради нея! Когато събера достатъчно, ще наемеш медицинска сестра и ще я настаниш в неин собствен дом!

— Не е нужно…

— Напротив — сряза я Маги. — Така се уговорихме, Бри. Няма да стоя и да гледам как й играеш по гайдата до края на дните си. Медицинска сестра и къща в селото!

— Ако тя иска.

— Ще го получи. — Маги наведе глава настрана и изрече обвинително: — Снощи те държа до късно.

— Беше неспокойна — смутена, Бриана се обърна и се захвана с пилето. — Главоболието пак не й даваше мира.

— А, да. — Маги добре познаваше главоболията на майка си и времето на тяхното появяване. Започнеше ли да губи в спор, Маив моментално получаваше главоболие. Излезеше ли семейството на излет, който не й харесваше, пулсирането започваше.

— Знам каква е, Маги — опълчи се Бриана и почувства, че започва да я боли глава, — но това не я прави по-малко моя майка.

„Светица Бриана“ — помисли си Маги отново, но с привързаност. Сестра й, макар и по-малка от нейните двадесет и осем години, които щеше да навърши тази година, винаги поемаше отговорността.

— Не можеш да се промениш, Бри — заяви Маги, като прегърна сестра си сърдечно. — Тате все разправяше, че ти си добрият, а аз — лошият ангел. В едно нещо да е прав и той. — За миг тя притвори очи. — Кажи на господин Суини да намине към мен сутринта. Ще разговарям с него.

— Ще го оставиш да те управлява, така ли?

Думите сякаш зашлевиха Маги.

— Ще разговарям с него — повтори тя и излезе в дъжда.

 

 

Ако Маги имаше някаква слабост, това бе семейството. Именно тази слабост я бе държала будна до късно среднощ и я бе будила в студената, мрачна зора. За околния свят предпочиташе да се прави, че се интересува единствено от себе си и изкуството си, но зад фасадата се криеха постоянната обич към семейството и досадните, често горчиви задължения, свързани с него.

Щеше й се да откаже на Роуган Суини, първо, по принцип. Изкуство и бизнес според нея не можеха и не биваше да се смесват. Второ, искаше да му откаже, защото такъв, какъвто беше — богат, самоуверен и със синя кръв — я дразнеше. Трето, и най-вече, искаше да му откаже, защото в противен случай би означавало да признае, че й липсва вещината да се справя със своите дела.

О, именно тази причина я стягаше за гърлото.

Нямаше да откаже предложението му. Взе това решение някъде през дългата и неспокойна нощ и възнамеряваше да позволи на Роуган Суини да я направи богата.

Не че не можеше да се издържа сама, и то не зле. Та нали точно това правеше от пет години насам. Пансионът на Бриана работеше достатъчно успешно и поддържането на двете къщи не бе чак такова бреме. Но двете, дори и заедно, не можеха да си позволят да поддържат трета.

Целта на Маги, нейният Свещен Граал, бе да успеят да настанят майка им в самостоятелен дом. Ако Роуган ще разчисти пътя, за да осъществи замисъла, бе готова да преговаря с него. Та тя бе готова да преговаря и с дявола за това!

Но можеше да стане така, че дяволът да съжалява за сделката.

Дъждът продължаваше да ръси неспирно, а Маги си приготвяше чай в кухнята. И кроеше планове.

„С Роуган Суини ще трябва да действам ловко — мислеше си тя. — С добре премерено творческо презрение и с женско ухажване.“ Презрението не беше проблем, но второто щеше да й се удаде трудно.

Положи усилия да си представи как Бриана готви, как се занимава с градината или седи свита до камината с книга в ръка. И всичко това без хленченето и непрекъснатите капризи на майка им. Пълна идилия. Бриана ще се омъжи, ще роди деца. Маги знаеше заветната мечта на сестра си. И щеше да остане закътана в сърцето й, защото върху Бриана лежеше отговорността да се грижи за хроничен хипохондрик.

Маги не разбираше нуждата на сестра си да се обвърже с мъж и половин дузина деца, но тя щеше да направи всичко възможно Бриана да осъществи мечтата си.

Съществуваше вероятността, макар и слаба, тъкмо Роуган Суини да влезе в ролята на феята, способна да превърне този блян в реалност.

Почукването на вратата бе рязко и нетърпеливо. „Феята пристига — помисли си Маги, докато отиваше да отвори, — но едва ли ще влезе с ангелски прах и цветни светлини.“

Открехна вратата и не можа да сдържи усмивката си: бе точно толкова мокър, колкото вчера и също толкова елегантен. За миг й хрумна дали не е спал с костюм и връзка.

— Добро ти утро, господин Суини.

— И на теб, госпожице Конканън.

Влезе вътре, за да се скрие от дъжда и мъглата.

— Дай палтото да го сложа до огъня. Дано изсъхне поне малко.

— Благодаря. — Той се съблече и се загледа как тя поставя мократа дреха на стола до огъня. Очевидно днес бе по-различна. Дружелюбна. Видимата промяна го накара да застане нащрек. — В Клар постоянно ли вали?

— През пролетта се радваме на хубаво, меко време. Не се безпокой, господин Суини. Дори кореняк дъблинчанин няма да се стопи от нашия западен дъжд. — Тя се усмихна бързо и чаровно, но очите й останаха дяволито развеселени. — Приготвям чай. Искаш ли?

— Да.

Но преди да направи и крачка към кухнята, той я хвана за ръката. Вниманието му не бе насочено към нея. Той оглеждаше скулптурата на масата до тях — източена, лъкатушна дъга в леденосиньо. Цвят на арктическо езеро. Стъкло се вкопчваше в стъкло на талази при върха и оттам потичаше надолу като течен лед.

— Интересно парче — изкоментира той.

— Наистина ли? — Маги се пребори с желанието да отблъсне ръката му.

Той я държеше леко, но с някакъв подтекст на притежание я караше да се чувства изключително неловко. Долавяше мириса му — едва доловим дъх на одеколон, вероятно го употребяваше след бръснене, примесен с аромат на сапун, явно използван под душа. Той прокара върха на пръста си по дължината на извитото стъкло, а тя се улови, че потиска обзелата я тръпка. За миг, глупав, разбира се, изпита усещането, сякаш бе прокарал ръка от гърлото към корема й.

— Определено женствено — промърмори той. Очите му не се откъсваха от стъклото, ала той цялостно улавяше нейното присъствие — напрегнатата й ръка, краткотрайния трепет и опита й да го потисне, загадъчното, диво ухание на косите й. — И същевременно могъщо. Като жена, която се готви да се отдаде на мъж.

Смути се, защото бе абсолютно прав, но все пак попита:

— Нима има мощ, когато човек се предава?

Тогава той прикова бездънните си сини очи върху лицето й. Ръката му продължаваше да държи нейната.

— Нищо не е по-могъщо от жена, която в следващия миг ще се отдаде. — Той отново погали стъклото. — Ти очевидно го съзнаваш.

— А мъжа?

На устните му се появи усмивка. В този миг хватката му напомняше по-скоро помилване. И молба.

— Това, Маргарет Мери, зависи от жената.

Усетила сексуалния подтекст, тя не помръдна, но с леко кимване на глава даде да се разбере, че го е схванала.

— Е, поне за нещо сме на едно мнение: сексът и мощта зависят от жената.

— Изобщо не съм казал подобно нещо, дори не го мисля. Какво те накара да сътвориш подобно нещо?

— Трудно е да обясниш изкуството на човек, отдаден на бизнес.

Готвеше се да отстъпи назад, но пръстите му се впиха около ръката й.

— Опитай.

Маги почувства, че я обзема раздразнение.

— Просто ми хрумва, това е. Не е свързано с предварителен замисъл или план. Свързано е с емоциите, със страстите, а не с практични неща или с печалбата. Иначе щях да произвеждам малки стъклени лебеди за сувенирните магазини. Господи, само като си помисля за това.

Усмивката му стана забележима:

— Да, наистина ужасяващо, за щастие не се интересувам от малки стъклени лебеди. Но не се отказвам от чая.

— Ще го пием в кухнята. — Тя понечи да тръгне, но той отново я задържа, гняв като светкавица проблесна в очите й: — Застанал си на пътя ми, Суини.

— Напротив, готвя се да го разчистя за теб.

Той я пусна и безмълвно я последва в кухнята.

Нейната къщурка далеч не притежаваше провинциалния уют на пансиона „Блакторн“. Липсваха богатите миризми на печива, гостоприемно очакващите възглавнички, блестящите дървени повърхности. Обстановката бе по-скоро спартанска, само най-необходимото, и то в безпорядък. И тъкмо затова безразборно разхвърляните й творения ставаха още по-ефектни и впечатляващи.

Почуди се къде ли спи и дали леглото й е така меко и примамливо, като онова, в което той прекара нощта. Дали щеше да го сподели с нея? Не, не дали, поправи се той. Кога.

Маги сложи на масата чайника и две плътни керамични чаши.

— Хареса ли ти в пансиона „Блакторн“? — осведоми се тя, докато наливаше чая.

— Определено. Сестра ти е чаровница, а ястията й — забележителни.

Маги се размекна и сложи три щедри лъжици захар в чашата си.

— Бри е къщовница в най-добрия смисъл на думата. Направи ли ти от славните си кифли със стафиди за закуска?

— Изядох две.

Маги се почувства успокоена. Кръстоса крака; бе обула ботуши.

— Според баща ни тя е истинско злато, а при мен е повече шумотевица. Опасявам се, че тук няма да ти бъдат поднесени домашно приготвени кифлички, Суини, но вероятно ще открия пакет бисквити.

— Няма нужда.

— Сигурно предпочиташ веднага да се заловим с деловите въпроси? — полюбопитства Маги и обгърнала чашата с две ръце, се наведе напред. — Как ще реагираш, ако ги съобщя, че предложението ти въобще не ме интересува?

Роуган обмисляше отговора, докато отпиваше от силния черен, неподсладен чай.

— Просто лъжеш, Маги — усмихна се той, защото забеляза лумналите в очите й пламъци. — Ако не се интересуваше, нямаше да приемеш да се видим тази сутрин. И определено нямаше да ме допуснеш да пия чай в кухнята ти. — Той вдигна ръка, преди тя да успее да заговори. — Но да приемем, че наистина не те интересува.

„Умен мъж“ — помисли си тя донякъде умилостивена. Но умниците са опасни.

— Нямам никакво желание да се снабдя с продуцент, мениджър, или с някого, който да ме ръководи.

— Рядко желаем онова, от което се нуждаем. — Наблюдаваше я над ръба на чашата и продължи да я преценява, дори след като с наслада забеляза как скулите й леко поруменяват и подчертават още по-силно зелените й очи. — Защо да не ти обясня по-ясно? Твоето изкуство е твое царство. Не възнамерявам по никакъв начин да се бъркам в творчеството ти тук, в ателието. Ще създаваш онова, което си вдъхновена да сътвориш, и то — когато си вдъхновена да го сториш.

— А ако моите работи не са по вкуса ти?

— Показвал съм и съм продал множество произведения, които не бих желал да са в дома ми. Това е то, бизнесът, Маги. И както аз няма да се бъркам в изкуството ти, така и ти няма да се месиш в бизнеса ми.

— Няма да имам право да кажа кой ще купи мое произведение?

— Никакво — отвърна й той чистосърдечно. — Ако се чувстваш емоционално привързана към някоя творба, просто ще трябва да го преодолееш или да я запазиш за себе си. След като обаче попадне в мои ръце — става моя.

Тя стисна зъби.

— И всеки с пари може да я притежава?

— Точно така.

Маги стовари чашата на масата, скочи и започна да тъпче напред-назад. Цялото й тяло бе динамика. Роуган бе по-скоро възхитен: ръце, крака, рамене се движеха в ритмичен гняв. Той допи чая и се облегна назад, за да се наслади на представлението.

— Откъсвам нещо от себе си, създавам го, превръщам го в материя, в нещо осезаемо, истинско и някой идиот от Кери или Дъблин или, не дай боже, от Лондон, влиза и го купува за рождения ден на съпругата си, без да има ни най-малка представа какво представлява или какво значи?

— Винаги ли изграждаш лични взаимоотношения с тези, които купуват твои творби?

— Поне знам кой ги купува, къде отиват.

„В повечето случаи“ — добави тя мислено.

— Държа да ти напомня, че купих две твои произведения, преди да се запознаем.

— Така е. И виж докъде стигнах.

„Темпераментна е“ — помисли си той и въздъхна. Колкото и дълго да бе имал работа с художници, все не ги разбираше.

— Маги — захвана Роуган с желание да се придържа към разумния тон, — трябва ти мениджър, точно за да се избавиш от тези тревоги. Няма да имаш грижа за продажбите, ще се занимаваш единствено с творчество. Разбира се, ако някой от Кери, Дъблин, и, не дай боже, от Лондон, влезе в някоя от моите галерии и прояви интерес към твое произведение, ще си го получи — стига да плати цената. Няма да се интересувам кой е или какъв е. И до края на годината с моя помощ ти ще станеш богата жена.

— Смяташ, че искам това ли? — попита тя обидена и гневна. — Нима си въобразяваш, Роуган Суини, че всеки ден се захващам с работата си, като предварително съм пресметнала каква печалба ме чака?

— Ни най-малко. И точно затова се появявам аз. Ти си изключителен творец, Маги. И с риск да възпламеня и без това титаничното ти его, ще призная — направо бях запленен, когато за пръв път видях работите ти.

— Да допуснем, че си проявил вкус — отвърна тя, свивайки рамене.

— И други са ми го казвали. Опитвам се да ти внуша следното — твоето творчество заслужава повече, отколкото му отдаваш в момента. Ти заслужаваш повече, отколкото сама можеш да си представиш!

Тя се облегна на масата и го погледна с присвити очи.

— И ти ще ми помогнеш да изкарам повече, единствено заради доброто си сърце?

— Сърцето ми няма нищо общо с това. Ще ти помогна, защото твоето изкуство ще допринесе за престижа на моите галерии.

— И за кесията си.

— Искам някой ден да ми разкриеш къде се корени презрението ти към парите. Впрочем чаят ти изстива.

Маги въздъхна. Очевидно не се справяше добре със задачата да го ласкае и затова подхвана отново:

— Роуган — усмихна се тя, — убедена съм, че добре си вършиш работата. Твоите галерии се славят с качество и почтеност, които, убедена съм, са отражение на самия теб.

„Бива си я — помисли си той, прокарвайки език по зъбите си. — Много си я бива.“

— Да, надявам се да е така.

— Без съмнение, всеки творец би бил щастлив да му обърнеш внимание. Но аз просто съм свикнала да уреждам нещата си сама. Целият процес от издухването на стъклото до продажбата на готовото произведение или до полагането му в ръцете на някого, когото познавам и му имам доверие, че ще го продаде добре. А теб не те познавам.

— Нито ми имаш доверие?

Тя вдигна ръка в знак на несъгласие, но бързо я отпусна.

— Бих била глупачка да нямам вяра в галериите „Уърлдуайд“. Но ми е трудно да си представя контакти от такъв мащаб. Аз съм проста жена.

Неговият спонтанен и гръмогласен смях я накара да примигне. И преди да успее да се съвземе, той се наведе напред и я хвана за ръката.

— О, не, Маргарет Мери. Проста е последното нещо, което можеш да кажеш за себе си. Ти си предпазлива, упорита, блестяща, с изблици на лошо настроение и красива. Но не и проста!

— Уверявам те, че съм такава. — Тя издърпа ръката си и се помъчи да не се поддаде на чара му. — Познавам се по-добре, отколкото ти ме знаеш или някога ще ме опознаеш.

— Всеки път, щом сътвориш някоя от своите скулптури, ти всъщност крещиш на човечеството. Ето ме, аз съм. Поне за момента. Това прави изкуството ти толкова истинско.

Не бе в състояние да спори с него. Не бе очаквала да чуе подобни неща от човек с неговия произход. Да печелиш пари чрез продажба на изкуство още не означаваше, че го разбираш. А той очевидно имаше отношение към изкуството.

— Проста жена съм — повтори тя, обзета от желание да го предизвика да й се противопостави отново. — И предпочитам да си остана такава. Ако склоня да ми станеш мениджър, ще има правила. Диктувани от мен.

Беше я спечелил и го знаеше. Но умният посредник винаги е нащрек. Затова попита:

— И какви са те?

— Няма да участвам в рекламни кампании, ако не ми харесват. И отсега заявявам, че няма да ми харесат.

— Да. Това само ще добави още един щрих към тайнствеността, нали?

За малко да не се изкиска, преди да продължи:

— Не желая да се обличам като модна празноглавка за откриването на изложбите… Ако изобщо присъствам.

— Убеден съм, че чувството ти за стил ще отразява артистичната ти натура.

Не схвана дали е обида, или не.

— И няма да се държа благовъзпитано с хората, ако не го желая.

— Говори за темперамента ти отново — за твоята артистичност. — Той вдигна чашата си с чай като за тост. — Това би трябвало да увеличи продажбите.

Макар и поразвеселена, тя се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Никога, никога няма да направя дубликат или да изпълня поръчка заради нечия прищявка.

Той се намръщи и сведе глава.

— За последното може и да не се споразумеем. Така ми се иска да ми направиш еднорог със злато по върха на рога и около копитата. Много изискано ми се струва.

Тя изхихика, след което се предаде и гръмогласно се разсмя. Накрая обяви:

— Добре, Роуган. Може да стане чудо и да успеем да работим заедно. Как точно ще го сторим?

— Ще приготвя договори, „Уърлдуайд“ ще притежава изключителните права над произведенията ти.

При тези думи тя трепна. Имаше чувството, че предава част от себе си. Вероятно най-добрата част.

— Изключителните права върху неща, които реша, че искам да продавам.

— Разбира се.

Тя се загледа към полята през прозореца зад него. Някога, отдавна, също като творбите си, ги чувстваше свои. А сега бяха само част от прекрасната гледка.

— Какво друго?

Той се поколеба. Тя бе станала непоносимо тъжна.

— Това няма да промени твоята работа. Няма да промени твоята същност.

— Грешиш — промърмори тя. Направи усилие, разтърси глава и отново се загледа в него. — Казвай какво друго?

— До два месена искам да организирам изложба в дъблинската галерия. Естествено, ще трябва да видя какво си направила през това време. Поемам грижата за пренасянето на произведенията. Ще ме държиш в течение какво точно правиш през следващите няколко седмици. Ще определим цените. Неоткупените бройки ще останат изложени в Дъблин и в другите ми галерии.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Бих предпочела да не наричаш творбите ми „бройки“. Поне не в мое присъствие.

— Готово — долепи длани той. — На теб, разбира се, ще ти бъде изпратен пълен списък на продадените творби. Ако желаеш, може донякъде да определиш какво да снимаме за каталога. А можеш да го оставиш в наши ръце.

— Как и колко ще ми бъде платено? — поиска да узнае тя.

— Готов съм веднага да откупя всичко. Нямам никакви възражения, защото вярвам в работите ти.

Тя си припомни думите му, че ще изкара два пъти повече пари от скулптурата, която купи. „Може и да не съм бизнес дама — помисли си тя, — но не съм и глупачка.“

— Какви други възможности има?

— Чрез комисионна. Излагаме произведението и когато го продадем, си взимаме комисионната.

Приличаше й повече на хазарт. А тя предпочиташе хазарта.

— Какъв процент задържате?

Надявайки се да предизвика реакция, той прикова очи в нейните:

— Тридесет и пет процента.

Сподавен вик се изтръгна от нея:

— Тридесет и пет процента? Тридесет и пет! Ти си обирджия! Крадец! — Отблъсна се от масата и стана. — Ти си разбойник, Роуган Суини. Ти и твоите тридесет и пет процента може да вървите по дяволите.

— Аз поемам всички рискове, плащам всички разноски. — Той разпери ръце, след това отново ги събра. — А ти трябва само да твориш.

— Ха, сякаш трябва само да седна на задника си и да чакам да дойде вдъхновението. Нищо, абсолютно нищо не разбираш. — Крачеше напред-назад и нажежаваше въздуха с гнева и енергията си. — Държа да ти напомня, че няма да имаш какво да продаваш, ако ме няма мен. А за моя труд, пот и кръв те ще дават добри пари. Ще получиш петнадесет процента.

— Тридесет.

— Мътните да те вземат Роуган, крадец такъв. Двадесет.

— Двадесет и пет.

Той се изправи и застана срещу нея.

— „Уърлдуайд“ ще заслужи четвърт от твоята пот и кръв, Маги, обещавам ти.

— Четвърт — просъска тя през зъби. — Това сте вие — бизнесмените. Плячкосвате изкуството.

— И осигуряваме на твореца финансова независимост. Помисли, Маги. Произведенията ти ще се показват в Ню Йорк, Рим и Париж. И никой, който ги види няма да ги забрави.

— О, колко си хитър, Роуган, като сменяш темата за пари с темата за слава. — Тя се намръщи, после поривисто протегна ръка: — По дяволите, ще си получиш твоите двадесет и пет процента.

Което бе точно толкова, колкото бе възнамерявал да вземе първоначално. Той стисна протегнатата ръка и я задържа:

— Добре ще работим заедно, Маги.

Дано е достатъчно добре, мина й през ум, та да успее да настани майка си в селото и по-далеч от пансиона „Блакторн“.

— Ако не стане, Роуган, ще се погрижа да ти отмъстя.

Тъй като вкуса на кожата й му бе харесал, той отново повдигна ръката й към устните си и обяви:

— Поемам риска.

Устните му се забавиха достатъчно дълго, за да накарат сърцето й да трепне.

— Ако се опитваш да ме съблазниш, щеше да е по-умно да го сториш, преди да сме сключили сделката.

Забележката й го изненада и ядоса.

— Предпочитам да не смесвам личните с професионалните въпроси.

— Още една разлика между нас. — Бе доволна, че успя да подразни тази иначе непоклатима, възпитана личност. — При мен личният и професионалният живот непрекъснато се преплитат. И аз се впускам в тях всеки път, щом ми скимне. — Усмихната, изтегли ръката си от неговата. — Засега не ми е дошло настроението… В личен план, искам да кажа. Ще те уведомя, ако и когато се случи.

— Подиграваш ли се, Маги?

Тя спря, сякаш обмисляше отговора.

— Не, обяснявам ти. А сега да идем в работилницата да избереш какво ще отнесеш в Дъблин. — Обърна се, за да вземе яке от куката до задната врата. — По-добре си облечи палтото. Жалко ще е да измокриш хубавия си костюм.

Той се втренчи за миг в нея, чудейки се защо се чувства така обиден. Без да пророни дума, се запъти към всекидневната да си вземе палтото.

Маги използва отсъствието му и излезе навън, за да охлади кипналата си кръв на студения дъжд. „Глупаво бе — помисли си тя — да се възбудя само от една целувка по ръката. Роуган Суини бе прекалено лукав. Истински късмет бе, че живее в другия край на страната. И още по-голям късмет — че не беше нейният тип.“

Ни най-малко.