Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Конканън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Born in Fire, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 128гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- peppinka 2009
- Корекция
- varnam(2012)
- Корекция
- Еми(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Родена в пламък
ИК „Бард“
Редактор: Петя Янева
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
- —Корекция
Трета глава
Беше сама. Повече от всичко на света обичаше да бъде сама. От прага на къщурката си наблюдаваше как дъждът се излива върху нивите на Мърфи Мълдун и плющи диво по тревата и камъните. В същото време зад гърба й, слънцето си пробиваше път решително и оптимистично. Слоестото небе обещаваше всевъзможни капризи на времето.
Такава бе Ирландия.
За Маргарет Мери Конканън дъждът бе нещо превъзходно. Често го предпочиташе пред топлите слънчеви лъчи и безоблачното синьо небе. Меката сива завеса на дъжда я откъсваше от света и което бе по-важно, отделяше света от нея, ако не се смятаха хълмовете, нивите и лъскавите петнисти крави наоколо.
Защото макар фермата, каменните огради и зелените поля отвъд лехите с шарени обички вече да не принадлежаха нито на Маги, нито на семейството й, това местенце тук — тази малка дива градина и влажният пролетен въздух — бе единствено нейно.
Истина е, че бе фермерска дъщеря. Ала не се занимаваше със земеделие. През петте години, откакто почина баща й, тя се зае да изгради свое кътче и да остави нещо след себе си, както той я бе заклел да стори. Може би все още не бе успяла кой знае колко, но продължаваше да работи и да продава. Вече продаваше свои произведения в Голуей и Корк, както и в Енис.
Нямаше нужда от нищо повече. Според нея притежаваше достатъчно. Е, навярно желаеше още нещичко, но знаеше, че желанията — колкото огромни и силни да са — не плащат сметките. Знаеше също, че за осъществяването на някои амбиции, понякога се заплаща прекалено скъпо.
От време на време ставаше раздразнителна или неспокойна, но бе достатъчно само да си напомни, че трябва да е точно тук и да прави каквото си е избрала сама.
Ала в утрини като днешната, когато дъждът и слънцето воюваха, тя си спомняше за баща си и за неосъществените му мечти.
Умря, без да остави богатство, не постигна никакви успехи, дори не опази земите, принадлежали на рода Конканън от поколения.
Не изпитваше съжаление, че толкова много от наследството й бе отишло за образование и за изплащане на дълговете, натрупани от чудатите начинания на баща й. Може би я обземаше известно сантиментално настроение и съжаление за хълмовете и нивите, където нявга бе лудувала с цялата дързост и невинност на младостта, но това бе минало. Честно казано, не желаеше да потъне в грижите, които подобна собственост изисква. Ярко проявеният копнеж у сестра й Бриана, копнеж да отглежда всевъзможни дарове на земята, й бе съвършено чужд. Да, радваше се на градинката си, на едрите разцъфнали цветя и техния аромат, но цветята растяха и без нейните грижи.
Имаше своето малко царство. Всичко извън него не беше нейно и затова оставаше извън мислите й. Маги предпочиташе да не търси ничия помощ и определено не се нуждаеше от нещо, което да не може да си достави сама.
Добре знаеше, че да си зависим или да копнееш за повече, отколкото имаш, означава само тъга и неудовлетвореност. Родителите й бяха красноречив пример.
Застанала до отворената врата, тя усещаше хладния дъжд и вдишваше влажния свеж въздух, изпълнен с аромата на настъпващата пролет: напъпилите трънки на живия плет от изток и ранните рози от запад ухаеха. Маги бе дребна, добре сложена жена, макар че хубавото й тяло трудно се забелязваше под торбестите джинси и развлечената фланела. Огнената й коса бе дълга до раменете. Под широката периферия на сивата като дъжда шапка очите й бяха замислени, тайнствени и зелени като морето.
Дъждът мокреше нежната извивка на скулите й, брадичката, широката меланхолична уста; покриваше с влага бледата кожа, характерна за червенокосите, и се смесваше с луничките, осеяли нослето й.
Пиеше силния, сладък сутрешен чай от собственоръчно изработена стъклена чаша и не обърна внимание на острия телефонен звън, който долетя от кухнята. Обикновено, особено когато умът й бе зает с предстоящата работата, дори не го чуваше. В мислите си ваеше чиста и гладка скулптура, ясна като капка дъжд, в чиято сърцевина стъкло прелива в стъкло.
Видението в главата й я накара да се захване за работа. И сега, пренебрегвайки телефонния звън, тя пое под дъжда към работилницата и към успокоителното бумтене на пещта.
В Дъблин Роуган Суини седеше в офиса си със слушалка в ръка, чуваше свободния сигнал и ругаеше. Беше зает човек, прекалено зает, за да си губи времето с невъзпитаната и темпераментна художничка, която отказва да отговори на острото почукване на шанса.
Чакаха го сделки, назначени телефонни разговори, проучване на договори, преглеждане на сметки. Налагаше се да отиде до галерията, за да види последните доставки. Керамиката на американските индианци бе негово откритие — никой не можеше да отрече месеците, прекарани в подбор на най-доброто от това, което му носеха.
Беше истинско предизвикателство. Но вече бе осъществено. Новата експозиция щеше да докаже за пореден път на всички, че пръснатите му по цял свят галерии „Уърлдуайд“ са първокласни. Междувременно онази проклета, упорита, незнайна жена от затънтеното графство Клар обсебваше мислите му. Още не се бяха срещали, но тя и нейният забележителен талант прекалено много изпълваха съзнанието му.
Естествено и на новата пратка щеше да отдаде цялото си умение, енергия и внимание. Но нов художник, особено когато ставаше дума за някого, чието творчество така силно приковаваше въображението му, го изпълваше с по-друг трепет. За Роуган тръпката на откритието бе не по-малко важна от внимателната разработка, предлагането на пазара и продажбата на художествените произведения.
Сега идеята му беше Конканън да предостави правата върху творбите си единствено на галериите „Уърлдуайд“. Обикновено, когато го обсебеше някое желание, а Роуган не се съмняваше, че те до едно са разумни, нямаше мира, докато не го осъществи.
Беше свикнал да побеждава — бе от трето поколение преуспяващи търговци, открили как да превръщат пенитата в лири. Основаният преди шестдесет години от дядо му бизнес, днес процъфтяваше под неговото ръководство. Роуган Суини не приемаше „не“ за отговор. Постигаше целите си с пот, очарование, упоритост или всякакво друго средство, което смяташе за подходящо.
Маргарет Мери Конканън с нейния необуздан талант представляваше най-новата и най-вълнуваща цел.
В собствените си очи той не бе неразумен човек и би останал шокиран и обиден, ако разбереше, че точно като такъв го описват мнозина от познатите му. Изискваше подчинените му да работят усилено часове наред. Същото правеше и той. За Роуган мотивацията и посвещаването не бяха просто добродетели. Те представляваха част от същността му.
Нищо не му пречеше да предостави управлението на „Уърлдуайд“ в ръцете на някой от помощниците си и да живее спокойно от приходите. Щеше да пътува не по работа, а за удоволствие, и да се наслаждава на плодовете от наследството, а не да се поти да го увеличава.
Можеше, ако чувството за отговорност и жадната амбиция не бяха заложени у него.
И сега М. М. Конканън, художник — стъклар, отшелничка и ексцентричка, го бе обсебила.
Възнамеряваше да направи промени в галериите „Уърлдуайд“. Те трябваше да изразяват новите му възгледи и да прославят родината му. М. М. Конканън бе първата стъпка и нямаше да допусне нейната упоритост да му попречи.
Тя не си даваше сметка — защото отказваше да го чуе, сети се Роуган мрачно — че възнамерява да я направи първата ирландска звезда на „Уърлдуайд“. В миналото, когато баща му и дядо му ръководеха бизнеса, галериите се специализираха в изложби на изкуство от други страни, Роуган не възнамеряваше да съкращава тази дейност, но бе твърдо решен да премести фокуса и да покаже на света най-доброто от родината си. Бе готов да рискува и пари, и репутация, но да го постигне.
Ако първата художничка пожънеше успех, а той изобщо не се съмняваше в това, вложените пари щяха да се възвърнат, инстинктът му щеше да се окаже безпогрешен и блянът му — нова галерия, специализирана за произведения на ирландски художници — осъществен.
Като начало му трябваше Маргарет Мери Конканън.
Ядосан на самия себе си, той се надигна от старинното дъбово бюро и застана до прозореца. Градът се разстилаше в краката му: широките улици и потъналите в зеленина площади, сребристите проблясвания на реката и мостовете над нея.
Долу на улицата местни жители и туристи, размесени в разноцветен поток, вървяха сами, на двойки или на групи под слънчевата светлина. Струваха му се толкова далечни. Погледът му попадна на двама млади с раници на гърбовете и сияещи лица — те се прегърнаха, небрежно сплетоха ръце и устните им се срещнаха.
Извърна се, усетил странна завист в сърцето си.
Безпокойството, обхванало го сега, го дразнеше. Чакаше го работа, имаше уговорени среши, а не се захващаше с нищо. От най-ранна възраст винаги бе тласкан от някаква мотивация — да се образова, да постига успех след успех. Очакваха го от него. И той самият го очакваше от себе си.
Преди седем години загуби родителите си. Баща му получи сърдечен удар, докато шофираше, и се блъсна в уличен стълб. Още помнеше мъчителната паника и почти нереалното неверие, обхванали го по време на полета от Дъблин до Лондон, където майка му и баща му бяха отишли по работа, както и отвратителната, стерилна миризма в болницата.
Баща му беше починал при сблъсъка. Майка му бе живяла само час повече. Бяха мъртви, преди да пристигне, преди да проумее или приеме случилото се. Но преди да ги загуби и двамата го бяха научили на куп неща за семейството, гордостта, наследството, любовта към изкуството и най-важното — как да ги съчетава.
Двадесет и шест годишен се оказа начело на веригата от галерии „Уърлдуайд“. От неговите решения зависеше съдбата на персонала и на произведенията на изкуството, останали му в наследство. Седем години той работи не само за да разшири бизнеса, но и да го накара да заблести. Не го постигна без усилия.
Знаеше, че неясното безпокойство, предизвикано от новата дилема, се корени в онзи ветровит зимен следобед, когато за пръв път видя творбите на Маги Конканън.
Още щом зърна първото й произведение (беше на посещение при баба си за задължителния чай), го облада копнежът да притежава — не, поправи се той, стреснат от думата — да контролира артистичната съдба, кариерата на тази художничка. Досега бе успял да купи само две нейни творби. Едната бе крехка като фантазия, в цилиндър, не по-дълъг от педя, почти безтегловен, се преплитаха всички цветове на дъгата. Другата можеше да признае пред себе си, че го преследва и очарова — представляваше страстна плетеница от стъкло, истински кошмар, сътворен от страстен ум. „Всъщност на творбата й липсва хармония“ — помисли си той, изучавайки предмета върху бюрото. Дори би трябвало да е грозен с необуздания сблъсък на цветове и форми с хищните филизи, вкопчени в тантурестата основа.
Не само че не беше грозен, а бе направо прекрасен и макар и неловко, въздействаше сексуално. Караше го да се чуди що за жена е в състояние да сътвори две тъй различни произведения с еднаква вещина и мощ.
Закупи ги преди малко повече от два месеца и непрекъснато се опитваше, но без особен успех, да се свърже с художничката и да я заинтересува с настойничеството, което искаше да й предложи.
На два пъти се свърза по телефона, но нейната лаконичност граничеше с невъзпитание. Нямала нужда от покровител, особено бизнесмен от Дъблин, който е прекалено добре образован и вероятно не притежава особено изискан вкус.
О, как го жегна това.
Искала, уведоми го тя с напевния си западняшки провинциален акцент, сама да диктува темпото, кога да твори, кога да продава, според личните си предпочитания. Нямала нужда нито от договорите му, нито от някого, който да определя кое да продава. Творбите си били нейни, така че по-добре той да си гледа счетоводните книги, които, не се съмнявала, притежава в изобилие, и да я остави на мира.
„Нахална безобразница“, помисли за сетен път той, почувствал как гневът го завладява отново. Та той й предлагаше ръка за помощ — ръката, за която безброй други художници биха сторили какво ли не — а тя я отхвърляше.
Най-добре да я остави, размишляваше Роуган. Да я остави да си твори в неизвестност. Сигурен бе, че нито той, нито „Уърлдуайд“ се нуждаят от нея.
Не, по дяволите! Искаше я.
Съвсем импулсивно вдигна телефонната слушалка и нареди на секретарката:
— Айлийн, отмени всичките ми срещи за следващите два дни. Заминавам.
Роуган рядко посещаваше западните графства. В главата му се прокрадна някакъв семеен излет от детските години. Родителите му предпочитаха по-скоро Париж или Милано, или да отскочат до вилата на Френската Ривиера, бяха предприемали и многобройни пътувания, съчетавайки бизнес и почивка Ню Йорк, Лондон, Бон, Венеция, Бостън. Но веднъж, доколкото си спомняше бе девет-десетгодишен, тръгнаха с кола из западните райони, за да се насладят на дивата им, възхитителна красота. Мяркаха му се откъслечни картини, смайващи гледки от високи скали, панорами, от които ти се завива свят, блестящите като скъпоценни камъни води на езерата, тихите селца и безкрайните зелени поля.
Наистина беше красиво. Но и неудобно. Вече съжаляваше за спонтанното си решение да предприеме пътуването с кола, особено след като благодарение на упътванията, получени в селцето, стигна до нещо, което едва ли можеше да се нарече път. Неговата „Астон Мартин“ се справяше добре, дори когато несекващият проливен дъжд превърна пръстта в кал. Настроението му обаче не се справяше така добре с дупките по пътя, както автомобилът.
Само инатът го възпираше да не се върне обратно. Тази жена щеше да се вслуша в разума, дявол да го вземе! Щеше да се погрижи за това. Нейна работа, ако иска да се зарови зад живи плетове от прещип и глог. Но творбите й трябваше да му принадлежат. И щяха!
Съгласно упътванията, той отмина голямата къща на пансиона „Блакторн“ с прекрасните му градини и спретнати сини кепенци. Следваха каменни постройки, обори, плевня и барака с наклонен покрив, където някакъв мъж оправяше трактор.
Мъжът вдигна ръка за поздрав и продължи работата си, а Роуган навлезе в тесния завой. Фермерът бе първото живо същество, ако не се смятат животните, което видя, откакто напусна селцето.
Не проумяваше как някой може да оцелее в това забравено от Бога място. Определено предпочиташе претъпканите с хора улици на Дъблин и всички удобства, които предлагаше градът, но не и да живее под неспирен дъжд и ден след ден да наблюдава единствено безкрайните поля. По дяволите гледката!
„Добре се е скрила“ — мина му през ум. Сред избуялите храсти лигуструм и обички едва успя да зърне градинската порта и боядисаната в бяло къщурка.
За всеки случай Роуган намали, макар че и без това едва пълзеше. Пътят, препречен от ръждясала избеляла синя камионетка, продължаваше още малко. Паркира ослепителния бял „Астон“ зад нея и слезе.
Заобиколи портата и тръгна към къщата по късата алея, оградена от прекрасно разцъфтели храсти, натежали от дъжда. Потропа три пъти на боядисаната в дръзко тъмнопурпурно врата, после още три пъти и накрая нетърпението му го отведе до прозореца. Надникна вътре.
В камината гореше огън, някакъв стол бе придърпан наблизо, изтърбушена кушетка, покрита с щампа на червени, сини и лилави цветя, бе навряна в ъгъла. Щеше да реши, че е сбъркал къщата, ако навсякъде из малката стая не бяха разпилени творбите й. Статуетки и бутилки, вази и купи, изправени и полегнали, стояха на всички възможни места.
Роуган избърса мокрите капки от прозореца и видя разклонен свещник, поставен в центъра на полицата над камината. Изящно моделираното стъкло и изчистената линия създаваха впечатление за замръзнала вода. Чашките грациозно се виеха нагоре, а основата приличаше на водопад. Усети трепета, вътрешното прищракване, сигурен предвестник на потребността му да притежава нещо.
Да, беше я открил!
Сега оставаше тя да благоволи да отвори проклетата врата.
Реши да подмине главния вход и по мократа трева заобиколи отзад. Пак цветя, които растяха диви като плевели. Или, поправи се той, подивяващи сред плевелите. Госпожица Конканън определено не посвещаваше много време да поддържа градината.
До вратата имаше навес, където бяха наредени брикети от торф. На тях бе облегнато старо колело със спукана гума, до него се валяха потънали в кал маратонки.
Потропа наново и тогава чу зад гърба си звуци, идващи от бараката, която току-що забеляза. Постоянното и ниско буботене напомняше звуците на океана. От комина към оловното небе се виеше пушек.
Постройката имаше доста прозорци и независимо от хладния ден, няколко зееха отворени. „Най-вероятно работилницата й“ — помисли си той. Роуган се отправи натам, доволен, че все пак я беше открил. Предвкусваше изхода на предстоящата им среща.
Почука и без да получи отговор, бутна вратата. Нужно му беше известно време, за да прецени колко е горещо, да усети острите миризми и да види дребната жена, седнала на дървен стол с дълга тръба за духане на стъкло в ръце.
Представи си феи и горски духове.
— Затвори вратата, по дяволите. Става течение.
Несъзнателно се подчини, но трепна от острия тон на разпореждането. Не се стърпя да отбележи:
— Прозорците са отворени.
— Вентилация. Течение. Идиот.
Не каза дума повече, нито погледна към него, прикрепи тръбата към устните си и духна.
Захласнат, той наблюдаваше как мехурът започва да придобива форма. „Какъв прост процес — помисли си той, — дъх и разтопено стъкло.“ Пръстите й сръчно въртяха тръбата, извиваха я, преодоляваха земното притегляне, използваха го, докато се получи желаната форма.
Докато работеше, тя изобщо не помисли за посетителя. Прихвана балона с клещи и направи плитък улей, там където свършваше тръбата. Предстояха още процеси, може би десетки, но тя вече виждаше завършеното произведение, сякаш лежеше в ръката й, хладно и плътно.
Мушна балона под повърхността на разтопеното стъкло в пещта, за да загребе още. Върна се до пейката и завъртя излятото върху дървото стъкло, за да го изстуди и да оформи „кожата“. През цялото време тръбата не спираше да се движи, уверено контролирана от ръцете й, така както първите стъпки бяха контролирани от дъха й.
С безкрайно търпение и изключително съсредоточена, тя повтори процедурата няколко пъти. Роуган стоеше до вратата, без да откъсва поглед. Жената гребваше нови и нови количества разтопено стъкло, а формата набъбваше в ръцете й. Времето минаваше, а тя не отронваше дума. Най-сетне той свали мокрото си палто и остана да чака.
Стаята бе топла от запалената пещ. Имаше чувството, че от дрехите му се вдига пара. Тя изглеждаше напълно безразлична, отдадена на заниманието си, посягаше ту към един, ту към друг инструмент, но едната й ръка неизменно въртеше тръбата.
Столът, на който седеше, очевидно бе ръчно скован — с дълбока седалка и дълги странични облегалки с безчет куки за различните инструменти. Наоколо имаше кофи с вода, пясък и горещ восък.
Взе някакъв инструмент, според Роуган остри щипци, и хвана с тях ръба на съда, който ваеше. В първия момент изглеждаше, че ще го пробият — стъклото толкова приличаше на вода, но тя издърпа формата с тях, удължи я, изтъни я.
Стана за пореден път и той се накани да заговори, но звукът, който тя издаде, приличаше повече на изсумтяване и го накара да вдигне вежди и да запази мълчание.
Добре, реши той. Ще прояви търпение. Час, два, колкото се наложи. След като тя издържа тази ужасна температура, защо да не може и той?
Очевидно тя дори не я усещаше; толкова бе захласната. Гребна още един път разтопено стъкло и го добави към основната форма. Щом горещото стъкло размекна стената, тя я бодна с остра пила покрита с восък.
Нежно, нежно.
Пламъци лумнаха под ръката й, докато восъкът изгаряше. Точно сега се налагаше да побърза, за да предотврати залепването на инструмента в стъклото. Един точен натиск и щеше да получи желаният ефект. Вътрешната стена се допря до външната обвивка, двете се сляха и създадоха вътрешна форма.
Стъкло в стъкло. Прозрачно и течно.
Жената почти се усмихна.
Преди да сплеска дъното с лопатка, внимателно наду отново формата. Окачи съда на гореща кука. Топна пилата в кофата с вода и покапа гърлото на съда. След това с удар, който накара Роуган да подскочи, перна с пилата тръбата за духане. Сега съдът висеше на куката, пъхна пилата в пещта, за да я нагрее. Пренесе съда до пещта за каляване и рязко удари куката с пилата, за да освободи съда.
Нагласи часовника и температурата и се запъти към малкия хладилник.
Беше толкова нисък, че се наложи да се наведе. Роуган наклони глава, за да я огледа по-добре. Торбестите панталони бяха почти протрити на няколко заинтригуващи места. Тя се изправи, обърна се и метна към него кутия с безалкохолно питие.
Само инстинктът помогна на Роуган да улови снаряда, преди да го е халосал по носа.
— Още ли си тук? — Тя отвори една кутия и жадно отпи. — Сигурно си се сварил в този костюм.
Сега, вече освободена от мисълта за творението си, тя започна внимателно да го изучава.
Висок, строен, тъмен. Отново отпи. Добре поддържана гарвановочерна коса и сини като езеро очи. Не е неприятен на вид, помисли си тя, докато барабанеше с пръст по кутията и двамата продължаваха да се изучават един друг. Устата му бе добре оформена и щедра. Но според нея не я използваше често, за да се усмихва. Не го правеше, ако съдеше по очите му. Колкото и привлекателни и сини да бяха, от тях лъхаше хлад, пресметливост и самоувереност.
Лице с изрязани черти и хубави скули. „Добър кокал, добро възпитание“ — казваше навремето баба й. А мъжът пред нея — освен ако не се лъжеше дълбоко — вероятно имаше и синя кръв.
Костюмът, очевидно английски, бе шит по поръчка, вратовръзката дискретна; по ръкавелите проблясваха следи от злато. И стоеше изправен като войник — от онези, които са накачулени със заслужено получени ордени и медали.
Тя се усмихна. Сега, доволна от работата си, бе готова да се държи приятелски.
— Да не си се загубил?
— Не. — Усмивката й я преобразяваше в самодива, способна на всевъзможни магии и пакости. На него по му допадаше смръщеното изражение, което не я изостави, докато се трудеше. — Идвам отдалеч, за да разговарям с вас, госпожице Конканън. Аз съм Роуган Суини.
Усмивката й премина в насмешка. Суини, сети се тя. Мъжът, който искаше да обсеби творчеството й.
— Искрено признавам, че вашата упоритост ме възхищава, господин Суини. Надявам се, пътуването да ви е доставило удоволствие, за да не съжалявате, че сте го предприели.
— Не беше леко.
— Жалко…
— Но в никакъв случай не съжалявам. — Предпочиташе чаша силен чай, но отвори кутията и отпи. — Интересно местенце сте си направили.
Погледът му обходи помещението: бумтяща пещ, фурни и пейки, купчина метални и дървени инструменти, прътове, тръби, полици и шкафове, в които предположи, че държи химикалите.
— Справям се, както, струва ми се, ви уверих по телефона.
— Произведението, което току-що сътворихте, е прекрасно.
Той пристъпи към масата, отрупана със скицници, моливи, въглени и креди. Вдигна скица на стъклената скулптура, която се каляваше в момента. Беше деликатна, изящна.
— Продавате ли скиците си?
— Аз съм стъкларка, господин Суини, не художничка.
Той я стрелна с поглед и остави скицата.
— Ако я подпишете, бих могъл да я продам за сто лири.
Тя изсумтя някак недоверчиво и запрати празната кутия в кошчето за отпадъци.
— А скулптурата, която току-що направихте — колко искате за нея?
— Вас какво ви засяга?
— Може би искам да я купя.
Седеше на пейката, поклащаше крака и обмисляше предложението. Кой можеше да определи стойността на творбите й; дори тя самата не бе в състояние да го стори. Но цена — някаква цена трябваше да бъде определена. Знаеше го добре. Защото художничка или не, се налагаше да яде.
Формулата й при определяне на цената бе гъвкава и променлива. За разлика от формулите й, когато ваеше стъклото и смесваше цветовете, при образуването на цените тя не следваше никакви научни норми. Вземаше под внимание колко време й е отнела изработката, чувствата си към сътвореното и преценката си за купувача.
Впечатлението й от Роуган Суини щеше да му струва доста пари.
— Двеста и петдесет лири — отговори тя. Сто бяха заради златните му ръкавели.
— Ще ви напиша чек — усмихна се Суини.
Маги осъзна радостта си, че той не прибягва често до това оръжие.
„Можеше да е смъртоносно“ — помисли си тя, като забеляза как устните му се извиват, а цветът на очите потъмнява. Целият излъчваше чар, светлина и ефирност като облак в небето.
— Купувам го, за да го прибавя към частната си колекция, от сантимент, така да се каже. Но ако го изложа в галерията, ще получа без затруднения два пъти повече пари.
— Като гледам как обсипвате с пари клиентите си, чудя се как още сте в бизнеса, господин Суини.
— Подценявате се, госпожице Конканън. — Той пристъпи към нея, сякаш знаеше точния момент, когато е станал господар на ситуацията. Изчака я да повдигне глава, за да го погледне в очите. — И тъкмо затова имате нужда от мен.
— Знам какво правя.
— Да, когато сте тук. — Той посочи с ръка стаята. — Убедих се със собствените си очи. Но светът на бизнеса се ръководи от други закони.
— Не се интересувам от бизнес.
— Именно това имам предвид — увери я той. Усмихваше й се, сякаш бе отговорила правилно на особено сложен въпрос. — А аз, от своя страна, съм пристрастен към бизнеса.
Не беше в изгодно положение — седеше на пейката, а той се бе надвесил над нея. Не й допадаше.
— Не искам никой да се бърка в моите работи, господин Суини. Правя каквото искам, когато искам, и се чувствам съвсем добре.
— Правите каквото искате, когато искате — повтори той и вдигна някаква дървена форма от масата, сякаш за да я изучи. — И го правите изключително добре. Жалко ще е някой с вашия талант да не получи признание. А що се отнася до… бъркането във вашите работи, не възнамерявам да правя подобно нещо. Макар наистина да е интересно да ви наблюдава човек как работите. — Очите му бързо се стрелнаха от предмета в ръцете му към нея и тя неволно подскочи. — Изключително интересно.
Надигна се от пейката, за да почувства, че стои на краката си. За да е по-убедителна, го побутна настрана и отсече:
— Нямам нужда от мениджър.
— Напротив, Маргарет Мери. Нуждаете се, и то много.
— Откъде сте толкова сигурен? — промърмори тя и започна да крачи из стаята. — Дъблински бизнесмен със скъпи обувки.
„Два пъти повече“ — повтори тя думите му наум. Два пъти повече пари, отколкото бе поискала. А тя трябваше да се грижи за майка им, да плаща сметки и Бог й бе свидетел, колко убийствено скъпи бяха химикалите и материалите.
— Имам нужда от спокойствие и от пространство — отсече тя, обръщайки се към него. Самият факт, че той се намираше в ателието й я притесняваше. — Нуждая се от пространство. Не мога да приема някого като вас да пристига и да ми съобщава, че за следващата седмица му трябват три вази, двадесет преспапиета или дузина бокали с розова жилка. Аз не съм производител на поточна линия, Суини. Аз съм творец.
Много спокойно той извади от джоба бележник и златна писалка и започна да пише.
— Какво правите?
— Отбелязвам си, че не желаете да получавате поръчки за вази, преспапиета или бокали с розови жилки.
Беше готова да прихне, но се въздържа.
— Няма да приема никакви нареждания!
Той я стрелна с поглед.
— Това се подразбира. Притежавам една-две фабрики, госпожице Конканън, и мисля, че съм наясно за разликата между поточна линия и изкуството. Изкарвам си прехраната, като се занимавам и с двете.
— Радвам се за вас. — Тя размаха ръце, преди да ги постави на кръста. — Прекрасно! Защо тогава имате нужда от мен?
— Нямам. — Той прибра бележника и писалката. — Но те искам.
Тя вдигна брадичка.
— Но аз не те искам.
— Не, но имаш нужда от мен. И именно там ще се допълваме. Ще те направя богата жена, госпожице Конканън. Не само богата, но и известна.
Видя как очите й блеснаха при последната дума. „А — помисли си той, — значи е амбициозна.“ След това разкритие му бе по-лесно да съобрази точно кои лостове да натисне:
— Нима твориш само за да криеш таланта си по полиците и шкафовете? Да продаваш от време на време по нещо, колкото да не закъсаш съвсем? Или би предпочела и други да видят творбите ти, да им си възхитят, да ги аплодират? — Гласът му се промени, изпълни се със сарказъм, който я жегна. — Или… се страхуваш, че не можеш да го направиш?
Очите й блестяха, докато се съвземаше от удара.
— Не ме е страх. Вярвам в силите си. Три години чиракувах в стъкларска работилница във Венеция, потих се като луда. Там научих занаята, но не и изкуството. Защото изкуството е у мен. — Тя се удари с юмрук по гърдите. — У мен е и аз с дъха си давам живот на стъклото. А който не харесва моите произведения, може да върви по дяволите!
— Честна сделка. Ще уредя изложба в галерията и ще видим колко души ще отидат по дяволите.
Предизвикваше я, проклетникът. Не бе подготвена за това.
— Да дам възможност на група сноби да зяпат творбите ми, докато се наливат с шампанско?
— Страхуваш се.
Насочвайки се към вратата, тя просъска през зъби:
— Махай се! Махай се, за да помисля. Присъствието ти ме сковава.
— Ще поговорим отново утре сутрин. — Той взе палтото си. — Би ли ми препоръчала къде да пренощувам? Наоколо.
— Пансионът „Блакторн“. В края на пътя.
— Да, видях го. — Той се облече. — Прекрасно подредена градина.
— Идеална и ще видиш, че леглата са удобни, а храната — вкусна. Сестра ми го държи, а тя е голяма къщовница.
Той повдигна вежди, озадачен от тона й, но се въздържа от коментар. Вместо това каза:
— Значи ще прекарам удобно нощта.
— Махай се. — Тя отвори вратата. Навън продължаваше да вали. — Ще се обадя в пансиона сутринта, ако реша да разговаряме.
— Беше истинско удоволствие да се запознаем, госпожице Конканън. — Макар тя да не помръдна, той взе ръката й, а очите му не се откъсваха от нейните. — А още по-голямо удоволствие ми достави да те наблюдавам как работиш. — Импулсивно, така че и двамата останаха изненадани, той повдигна ръката й към устните си и за миг усети вкуса на кожата й. — Ще намина утре сутрин.
— Почакай да те поканя — сряза го тя и затвори вратата зад гърба му.