Нора Робъртс
Родена в пламък (15)

Петнадесета глава

Париж беше горещ, задушен и пълен с хора. Уличното движение бе отвратително. Автомобили, автобуси и мотори бързаха напред-назад, вземаха остри завои, а гумите им свистяха; сякаш шофьорите непрекъснато се предизвикваха на безкрайни пътни дуели. По тротоарите тълпи пъстро облечени хора се разхождаха бавно. Жените, с онези къси полички, които толкова допадаха на Джоузеф, изглеждаха слаби, отегчени и невероятно шикозни. Мъжете, не по-малко модно облечени, ги наблюдаваха, седнали пред малките масички на уличните кафенета, където пиеха червено вино или силно черно кафе.

Цветя имаше навсякъде — рози, гладиоли, невени, карамфили, бегонии преливаха от сергиите на цветарите.

Групи туристи насочваха фотоапарати и камери, за да уловят парижкия живот.

И имаше кучета. Градът бе препълнен с тях; някои ги водеха на каишка, други бягаха свободно, а трети стояха търпеливо пред вратите на магазините. Дори и най-долното псе изглеждаше екзотично, удивително чуждоземно и страхотно френско.

Маги наблюдаваше всичко това от прозореца, който гледаше към площад „Конкорд“.

Беше в Париж. Въздухът бе напоен със звуци, аромати и ярка светлина. А любовникът й спеше като пън на леглото зад гърба й.

Или поне така си мислеше тя.

От известно време той я съзерцаваше как гледа Париж. Наведе се през огромния прозорец, без да обръща внимание на презрамката на памучната нощница, която се плъзна по лявото й рамо. При пристигането им снощи, се държа сякаш градът й бе напълно безразличен. Очите й се разшириха при вида на пищното фоайе в хотела, но не каза нищо, докато се регистрираха.

Остана така смълчана и когато влязоха в обзаведения с плюшени мебели просторен апартамент и се отдалечи, докато Роуган даваше бакшиш на камериера.

Попита я дали стаята й харесва, а тя само сви рамене и обяви, че става.

Това го разсмя и той я повлече към леглото.

Но сега не изглеждаше толкова преситена, забеляза той. Напротив. Почти виждаше как нараства вълнението й, докато разглеждаше улицата и попиваше забързания живот на града. Нищо не можеше да го зарадва така, както възможността да й покаже Париж.

— Ако се наведеш още малко, ще накараш уличното движение да спре.

Тя се обърна, отметна коса от очите си и насочи поглед към нагънатите чаршафи и планините от възглавници, където лежеше той.

— И бомба не е в състояние да спре това движение. Защо искат да се погубят един друг?

— Смятат го за въпрос на чест. Как ти изглежда градът на дневна светлина?

— Претъпкан е. По-лошо е дори от Дъблин. — Но се смили и му се усмихна: — Прекрасен е, Роуган. Като стара, зла жена, която всички ухажват. Ей там долу има океан от цветя. Всеки път, когато някой спре да погледа или да купи, продавачът се прави, че не ги забелязва, сякаш е под достойнството му да им обърне внимание. Но прибира парите им и ги брои до последната монета.

Тя пропълзя на леглото и се изтегна отгоре му.

— Знам точно как се чувства — промърмори тя. — Нищо не дразни толкова, колкото да продаваш онова, което обичаш.

— Ако не ги продаде, ще умре от глад. — Той повдигна брадичката й. — Ако ти не продаваше произведенията, които обичаш, част от теб също щеше да умре.

— Да, поне онази част от мен, която иска да яде, без съмнение щеше да загине. Ще позвъниш ли на някоя от натруфените сервитьорки да ни донесе закуска?

— Какво би искала?

Очите й заиграха дяволито.

— О, всичко. Като се започне с това…

Тя отметна чаршафите и се нахвърли върху него.

 

 

Доста по-късно тя излезе изпод душа и се обви с хавлиената бяла роба, закачена на гърба на вратата. Завари Роуган при масата до прозореца в приемната; наливаше кафе и четеше вестник.

— Вестникът е френски. — Тя вдиша аромата, който се носеше от кошничката с кроасани. — Четеш френски и италиански?

— Ъхъ. — Веждите му бяха сключени, докато преглеждаше финансовите страници. Мислеше си, че трябва да звънне на брокера си.

— И какво още?

— Какво „какво още“?

— Какво още четеш и говориш? Език, искам да кажа.

— Малко немски. И достатъчно испански, за да се оправям.

— Келтски?

— Не. — Той обърна страницата, търсеше съобщенията за търгове на произведения на изкуството. — А ти?

— Баба ми по бащина линия го говореше, така че го научих. — Раменете й се движеха, докато мажеше конфитюр върху топлия кроасан. — Не е от особена полза, предполагам, освен човек да ругае на него. Но не би ти осигурил най-добрата маса във френски ресторант.

— Ценност е. Ние сме загубили доста от нашето историческо наследство. — Често разсъждаваше на тази тема. — Жалко е, че в Ирландия са малко местата, където ще чуеш да се говори ирландски. — Сети се за нещо, което отдавна му се въртеше в главата, затова сгъна вестника и го остави настрана. — Кажи нещо на келтски.

— Сега ям.

— Кажи ми нещо, Маги, на стария език.

Тя изсумтя нетърпеливо, но изпълни молбата му. Прозвуча му като музика, доста екзотично и толкова непознато, че нищо не разбра.

— Какво каза?

— Че си приятна гледка за очите сутрин. — Тя се усмихна. — Виждаш ли, езикът е толкова подходящ за ласкателства, колкото и за ругатни. А сега ти ми кажи нещо на френски.

Той не само заговори. Наведе се напред, нежно докосна устните й със своите и прошепна:

— Me reveiller a cote de toi, c’est le plus beau de tous les revess.

Сърцето й трепна.

— Какво значи това?

— Че да се събудя до теб е по-хубаво от всеки сън.

Тя сведе поглед.

— Изглежда, френският е по-благозвучен от английския.

Бързата й женствена реакция, хем го развесели, хем го привлече.

— Разчувствах те. Трябваше по-рано да ти заговоря на френски.

— Глупости. — Но той наистина я бе разчувствал, и то дълбоко. Пребори се с неочаквано проявената слабост, като се нахвърли върху храната. — Какво ям?

— Яйца „Бенедикт“.

— Вкусно е — обяви тя с пълна уста. — Може би има малко повече подправки, но все пак са много вкусни. Какво ще правим днес, Роуган?

— Още си румена, Маги.

— Не съм. — Очите й се заковаха в неговите предизвикателно. — Бих искала да чуя какви са ти плановете. Надявам се, че този път първо ще ги обсъдиш с мен, вместо да ме повлечеш нанякъде, сякаш съм куче.

— Започвам да се привързвам към камшика, който ти наричаш език — отвърна й той любезно. — Сигурно вече се побърквам. И преди отново да си ме ужилила, мисля, че ще ти е приятно да видиш част от града. Не се съмнявам, че Лувъра ще ти допадне. Затова оставих сутринта свободна да разглеждаме, да пазаруваме или каквото искаш. Следобед по някое време ще наминем през галерията.

Идеята да се разходи из величествения музея й допадна. Тя допи кафето на Роуган и си наля чай.

— Ще ми е приятно да се поразходя. Колкото до пазаруването — трябва да взема нещо само за Бри.

— Редно е да вземеш нещо и за Маги.

— Маги няма нужда от нищо. Освен това не мога да си го позволя.

— Това е абсурд. Можеш от време на време да си позволяваш да си правиш по някой подарък. Заслужи си го.

— Изхарчих всичко, което изкарах. — Тя направи гримаса. — Нима тук имат нахалството да наричат това чай?

— Как така си го изхарчила? — Той остави вилицата си. — Само преди месец ти дадох чек с шестцифрено число. Не може да си пропиляла всичко.

— Да съм го пропиляла? — Тя замахна опасно с ножа. — Приличам ли на човек, който пилее пари?

— За бога, не!

— Тогава какво означават думите ти? Че не притежавам вкус или стил и не боравя умело със средствата си?

Той вдигна ръка в знак за помирение.

— Означава просто „не“. Но след като си хвърлила на вятъра парите, които ти дадох, искам да знам — за какво?

— Нищо не съм хвърлила на вятъра и въобще не е твоя работа.

— Ти си моя работа. Ако не можеш да управляваш парите си, аз ще го правя вместо теб.

— Няма. Че нали, надут, броящ стотинките задник такъв, те са си мои? Е, изхарчих ги. Или поне по-голямата част. Затова се погрижи да продадеш още от работите ми, за да ми набавиш още.

— Точно това възнамерявам да направя. И така — за какво ги изхарчи?

— Свършиха се! — Бясна, засрамена, тя се отдръпна от масата. — Имам разходи, нали така. Трябваше да си набавя запаси и направих глупостта да си купя рокля.

Той скръсти ръце.

— За един месец си похарчила почти двеста хиляди лири за запаси и една рокля?

— Имах дълг за уреждане — скастри го тя. — И изобщо защо трябва да ти давам обяснение? В проклетия ти договор нищо не пише как да харча парите си.

— Договорът няма нищо общо — обясни й той търпеливо. Виждаше, че тя не е толкова ядосана, колкото унизена. — Питам просто къде са отишли парите. Но ти, разбира се, имаш пълното право да не ми казваш.

Разумният му тон само я накара да се почувства още по-унизена.

— Купих къща на майка си, макар че никога няма да ми благодари за това. Налагаше се да я обзаведа, нали? Иначе щеше да вземе и последната възглавничка от Бриана. — Разгневена, прокара ръце през косата си и разпръсна огнени къдрици. — И да наема Лоти, и да им осигуря кола. Освен това ще трябва да давам издръжка, така че дадох на Бри пари за заплата, храна и други подобни за шест месеца напред. А и ипотеката, въпреки че Бриана ще се разбеснее, когато открие, че съм я платила. Но се налагаше да я уредя, защото тате я направи заради мен. И това свърших. Удържах дадената дума към него и няма да търпя да ми казваш какво да правя и какво не с моите пари.

Кръстосваше из стаята, докато фучеше, но спря до масата, когато Роуган продължи търпеливо да мълчи. Накрая той се обади:

— Ако трябва да обобщя: купила си къща за майка си, обзавела си я, набавила си кола и си й наела компаньонка. Покрила си ипотека, което ще ядоса сестра ти, но която си считала, че е твоя отговорност. Дала си на Бриана пари, с които майка ти да се издържа шест месеца и си осигурила продукти. И с остатъка си купила рокля.

— Точно така. Това ти казах. Какво лошо има?

Стоеше пред него, разтреперана от гняв, а очите й светеха очаквателно и жадно за сражение. Можеше, разсъждаваше той, да й каже, че се възхищава от невероятната й щедрост и преданост към семейството. Но се усъмни дали ще оцени жеста му.

— Значи всичко е обяснено. — Той вдигна чашата си. — Ще се погрижа да получиш аванс.

Въобще не бе сигурна, че ще успее да заговори. Когато най-после набра сили, просъска:

— Не желая проклетия ти аванс. Нямам нужда от него. Сама мога да се издържам.

— И точно това правиш много добре. Това не е благотворителност, Маги, нито дори заем. Просто вложение в бизнес.

— Върви по дяволите, ти и твоят бизнес. — Лицето й бе порозовяло от срам. — Няма да приема и пени, докато не съм го заслужила. Току-що изплувах от дългове и няма отново да потъвам в тях.

— Господи, колко си упорита. — Той забарабани с пръсти по масата, премисляйки реакцията й, като се опитваше да разгадае изблика на емоции. Ако тя се ръководеше от гордостта си, той щеше да й помогне да я запази. — Добре, ще възприемем напълно различен подход. Получихме няколко предложения за „Отдаване“, които отхвърлих.

— Отхвърлил си?

— Ъхъ. Последното, доколкото си спомням, бе тридесет хиляди.

— Лири? — Думата неволно се изплъзна от устата й. — Предложени са тридесет хиляди лири и си ги отказал? Ти луд ли си? За теб може да е малко или дори нищо, Роуган Суини, но аз мога да си живея чудесно с такава сума повече от година. Ако така се грижиш за…

— Млъкни — каза той така небрежно, така разсеяно, че тя го стори. — Отказах предложенията, защото възнамерявах аз да закупя произведението след изложбите. Просто ще го купя сега и то ще продължи да участва в изложбите като част от колекцията ми. Ще го оценим на тридесет и пет хиляди.

Той подметна сумата, сякаш е дребна монета, хвърлена на тезгяха.

Нещо у нея трептеше като сърце на подплашена птица.

— Защо?

— По етични съображения не мога да я купя на цената, предложена от клиент.

— Не, искам да кажа, защо желаеш да я купиш?

Той спря мислените си изчисления и я погледна.

— Защото е красива, интимна творба. И защото всеки път, когато я погледна, се сещам как те любих за пръв път. Ти не искаше да я продаваш. Да не мислиш, че не го забелязах изписано на лицето ти още в деня, когато ми я показа? Наистина ли смяташ, че не разбрах колко те боли да се разделиш с нея.

Неспособна да заговори, тя само поклати глава и се извърна.

— Тя бе моя, Маги, още преди да я довършиш. Толкова моя, колкото и твоя. И няма да отиде в други ръце. Никога не съм имал намерение да попадне при друг.

Все така смълчана, тя пристъпи към прозореца.

— Не искам да ми плащаш за нея.

— Не ставай смешна…

— Не искам парите ти — продължи бързо тя, докато все още имаше дъх да говори. — Прав си, тази творба ми е особено скъпа и ще ти бъда признателна, ако я приемеш. — Загледана през прозореца, тя въздъхна дълбоко. — Ще ми е приятно да знам, че е твоя.

— Наша — произнесе той с такъв тон, че я накара да прикове очи в неговите. — Както бе предназначена да бъде.

— Добре, наша. — Тя въздъхна. — Как мога да ти се сърдя? — попита тя. — Как да се преборя с онова, което ме караш да изпитвам.

— Не можеш.

Опасяваше се, че е прав. Но поне щеше да наложи своето по един по-дребен въпрос.

— Благодарна съм ти, че ми предложи аванс, но не го искам. За мен е важно да получавам само онова, което изкарам, и то когато го изкарам. Останали са ми достатъчно пари, за да преживея. Засега не ми е нужно повече. Каквото трябваше да направя, го направих. От тук нататък каквото изкарам, е мое.

— Та това са само пари, Маги.

— Лесно ти е да го кажеш, след като винаги си имал повече, отколкото ти е било необходимо. — Остротата в гласа й така напомняше на тези на майка й, че тя, слисана, млъкна. Пое дълбоко дъх и разкри какво й тежи на сърцето: — Парите винаги бяха болезнена тема в нашия дом, липсата им, способността на баща ми да ги пилее и постоянното натякване на майка ми, която непрекъснато искаше повече. Не искам щастието ми да зависи от лири, Роуган. Плаша се и се смущавам, че може и това да стане.

„Значи за това — помисли си той — тя се бе борила с него през цялото време.“

— Веднъж ми каза, че не всеки ден, когато вдигаш тръбата, мислиш за печалбата, която е на другия й край.

— Да, но…

— И сега ли мислиш така?

— Не, Роуган…

— Спориш със сенки, Маги. — Той стана и се приближи към нея. — Жената, която си, вече е решила, че бъдещето ще е по-различно от миналото.

— Не бих могла да се върна — промърмори тя. — Дори да искам, не мога да се върна.

— Не, не можеш. Ти си от тези, които винаги вървят напред. — Той я целуна нежно по веждите. — Ще се облечеш ли вече, Маги? Позволи ми да ти подаря Париж.

 

 

Направи го. За близо седмица й показа всичко, което градът предлагаше: от Нотр Дам до интимността на малките задимени кафенета. Всяка сутрин й купуваше цветя от навъсения продавач на ъгъла и апартаментът замириса като градина. Разхождаха се по брега на Сена на лунна светлина; Маги крачеше боса, с обувки в ръка и с полъха на реката в косите. Танцуваха в клубове под звуците на зле изпълнена американска музика, ядяха божествена храна и пиеха прекрасни вина в „Максим“.

Тя го наблюдаваше как търси сред уличните художници някой самобитен талант. И когато той потрепери, защото тя купи неособено хубава картина, изобразяваща Айфеловата кула, само се усмихна и заяви, че изкуството е в душата и невинаги в изпълнението.

Часовете из парижката галерия бяха не по-малко вълнуващи за нея. Докато Роуган заповядваше, ръководеше и подреждаше, тя видя своите произведения да се открояват, благодарение на бдителното му око.

Законен интерес, бе казал той. Не можеше да му отрече, че добре се грижи за интересите си. Бе толкова пристрастен и внимателен към произведенията й през тези следобеди, колкото към тялото й през нощите.

Когато приключи и последната творба заблестя под светлините, тя си помисли, че изложбата е резултат не само на нейните, но и на неговите усилия.

Но партньорството невинаги означава хармония.

— По дяволите, Маги, ако продължаваш да се бавиш, ще закъснеем.

За трети път през последните пет минути Роуган чукаше по вратата на спалнята, която тя бе заключила.

— А ако продължаваш да ми пречиш, ще закъснеем още повече — провикна се тя. — Махай се. Или още по-добре — иди направо в галерията. Ще дойда сама, когато се приготвя.

— Не може да ти се има доверие — промърмори той, но слухът й бе остър.

— Не ми е нужен пазач, Роуган Суини. — Бе останала без дъх от напрежение да се опитва да стигне ципа на роклята. — Никога не съм виждала мъж така да се ръководи от стрелките на часовника.

— А аз не съм срещал по-безотговорна към времето жена. Ще отключиш ли най-после? Влудяващо е да се разговаря през вратата.

— Добре, добре. — Като почти изкълчи ръката си, тя все пак успя да закопчае роклята. Напъха крака в бронзови сандали с идиотски висок ток, прокле се, че като глупачка е последвала съвета на Джоузеф, и отвори вратата. — Нямаше да се забавя толкова, ако правеха женските дрехи така практични, както мъжките. При вас ципа лесно се стига. — Тя оправи късата рокля. — Е? Става ли, или не?

Той не каза нищо, а й даде знак да се завърти. Тя само забели очи и изпълни желанието му.

Роклята бе без презрамки, почти без гръб, а полата свършваше предизвикателно до средата на бедрото. Блестеше в разноцветни оттенъци — бронзови, медни, златни. Косите й повтаряха някои тоновете и тя приличаше на пламъче на свещ, изящна и искряща.

— Маги, дъхът ми спря.

— Шивачката не е била разточителна с плата.

— Възхищавам се от нейната пестеливост.

Продължаваше да я зяпа и тя не се стърпя:

— Нали уж бързахме?

— Промених решението си.

Веждите й се стрелнаха нагоре, когато той тръгна към нея.

— Предупреждавам те, че ако ме извадиш от тази рокля, твоя ще е отговорността отново да ме сложиш в нея.

— Колкото и примамливо да звучи това, ще трябва да изчака. Приготвил съм ти подарък и излиза, че звездите са напътствали избора ми. Смятам, че това ще върви чудесно с роклята ти.

Той бръкна във вътрешния джоб на фрака и извади тънка кадифена кутийка.

— Ти вече ми купи подарък: огромното шише парфюм.

— Беше за мен. — Той се наведе и помириса голата плът на рамото й. Дъхът на опушено сякаш бе създаден за Маги. — Предимно за мен. А това е за теб.

— Е, тъй като е прекалено малко, за да е пак някой телефонен секретар, ще го приема. — Но когато отвори кутийката, смехът застина в гърлото й. Рубини като пламъци се редуваха с бели искрящи диаманти на колието от три реда, свързани със златни плетеници. Никаква деликатна огърлица, а дръзка и блестяща светкавица, искряща от цветове, топлина и блясък.

— Нещо, което да ти напомня Париж — обясни Роуган, докато изваждаше колието от кутийката. Бижуто потече като кръв и вода между пръстите му.

— Но това са диаманти, Роуган. Не мога да нося диаманти.

— Как да не можеш? — Той плъзна бижуто около шията й, а очите му останаха загледани в нейните, докато закопчаваше огърлицата. — Може би не бива да ги носиш самостоятелно. Ще бъдат доста студени и няма да ти отиват. Но с другите камъни… — Отстъпи, за да прецени ефекта. — Да, напълно са подходящи. Приличаш на езическа богиня.

Тя не успя да се стърпи и погали скъпоценните камъни. Чувстваше ги топли върху кожата си.

— Не знам какво да ти кажа.

— Кажи — благодаря, Роуган, прекрасна е.

— Благодаря, Роуган. — На устните й цъфна широка усмивка. — Повече от прекрасна е. Направо е зашеметяваща.

— Като теб. — Той я целуна и я тупна по дупето. — Хайде, мърдай или ще закъснеем. Къде ти е наметката?

— Нямам.

— Типично — промърмори той и я повлече към вратата.

 

 

Маги реши, че на втората си изложба се справя доста по-наперено. Стомахът й не се свиваше така силно, нервите й не бяха така изопнати. И макар един-два пъти да й се прииска да избяга, успя да се овладее.

И ако копнееше за нещо, което не можеше да получи, тя си припомни, че успехът понякога трябва да задоволи човека.

— Маги.

Тя се извърна от събеседника си, чийто поглед почти не се откъсваше от деколтето й, и се втренчи в сестра си.

— Бриана?

— Точно така. — Усмихната, Бриана прегърна смаяната си сестра. — Щях да съм тук преди час, но при летището имаше задръстване.

— Но как така изобщо си тук?

— Роуган изпрати самолета да ме вземе.

— Роуган? — Поразена, Маги обходи помещението с поглед, за да го открие. Той само й се усмихна, след това и на Бриана, преди да върне вниманието си към огромна жена в дантели. Маги издърпа Бриана в един ъгъл. — Ти пристигна със самолета на Роуган?

— Не исках да те разочаровам отново, Маги. — Доста впечатлена от произведенията на Маги, които блещукаха из помещението, препълнено с екзотични чужденци, Бриана хвана ръката на сестра си. — Все се питах как да го уредя. Майка се чувства чудесно в компанията на Лоти и, разбира се, знаех, че мога да поверя Кон на Мърфи. Дори помолих госпожа Макгий да наглежда „Блакторн“ ден-два. Но оставаше проблемът как да се добера дотук.

— Искала си да дойдеш? — прошепна Маги. — Истински си искала?

— Разбира се. Не желаех нищо друго, освен да съм до теб. Но никога не съм си представяла, че ще е толкова грандиозно. — Бриана се зазяпа по облечения в бяло сервитьор, който й поднесе чаша шампанско на сребърната табла.

— Мислех, че няма значение за теб. — За да преодолее смущението си, Маги отпи голяма глътка. — Точно стоях и си мислех, че ми се иска да има значение за теб.

— Гордея се с теб, Маги. О, толкова се гордея, както винаги съм ти казвала.

— Не ти вярвах. О, господи… — Усети сълзи да напират в очите й и яростно запремига, за да ги спре.

— Би трябвало да те е срам да мислиш така за мен — смъмри я Бриана.

— Никога не си показвала особен интерес — не й остана длъжна Маги.

— Правех каквото можех. Не разбирам всички неща, които сътворяваш, но това не означава, че не се гордея, че ги създаваш. — Бриана отпи от чашата. — О — възкликна тя, като се загледа в пенливото вино, — та това е прекрасно. Да не повярва човек, какъв невероятен вкус!

Прихвайки, Маги целуна сестра си.

— Господи, Бри! Ето ни двете в Париж и пием шампанско.

— И поне на мен това ми доставя огромно удоволствие. Трябва да благодаря на Роуган. Мислиш ли, че е удобно да го прекъсна за миг?

— След като ми доразкажеш всичко. Кога му се обади?

— Не съм му звъняла аз. Той ми звънна преди седмица.

— Той ти е звъннал?

— Да, и преди да успея да му кажа „Добро утро“, вече нареждаше какво и как да направя.

— Роуган е такъв.

— Обясни, че изпраща самолета и шофьорът ще ме чака на летището в Париж. Опитах се да кажа нещо, но той не спираше, шофьорът щял да ме закара до хотела. Виждала ли си подобно нещо, Маги? То е като истински палат.

— Почти си глътнах езика, когато влязох за пръв път. Продължавай.

— Трябвало да се приготвя, а шофьорът имал грижата да ме доведе тук. Което и направи, но мислех, че ще ме убие по пътя. А в хотелската стая намерих това, заедно с бележка, че ще му достави удоволствие, ако го облека. — Тя поглади с ръка копринения костюм, който носеше. — Нямаше да приема, но той така бе отправил молбата си, че щеше да бъде невъзпитано, ако откажа.

— Много го бива в това. А и ти стои чудесно.

— Чувствам се чудесно. Признавам — главата ми още е замаяна от самолети, коли и всичко тук. Всичко тук… — започна тя отново, като огледа помещението. — Толкова много хора, Маги. И са тук заради теб.

— Стига ми, че ти дойде. Да се разходим ли сред тях, така че да ги очароваш вместо мен?

— Те вече са очаровани, само като ви видят двете — отбеляза Роуган, който се бе доближил до тях. Взе ръката на Бриана и я целуна. — Удоволствие е да те видя отново.

— Благодаря ти, че уреди идването ми. Не мога да намеря думи…

— Току-що го стори. Нали не възразяваш, ако те запозная с някои хора? Господин Льо Клер, онзи доста пищен мъж, застанал до „Инерция“ на Маги. Току-що ми призна, че се е влюбил в теб.

— Доста набързо го е сторил, но с удоволствие ще се запозная. А и искам да се разходя из изложбата. Никога не съм виждала нещата на Маги така подредени.

Само след минути Маги отново успя да придърпа Роуган до себе си.

— Не ми обяснявай, че трябва да циркулирам наоколо — започна тя, като взе думите от устата му. — Искам да ти кажа нещо.

— Стига да го сториш бързо. Не върви да монополизирам художника.

— Няма да ми отнеме много да ти съобщя, че това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен. Никога няма да го забравя.

Той не обърна внимание на забързания френски говор, който някаква жена лееше през рамото му, а поднесе ръката на Маги към устните си.

— Не исках отново да си нещастна, а беше най-простото нещо на света да уредя пристигането на Бриана.

— Може и да е било просто — възрази тя, защото се сети за проявата му на човечност, като прие опърпания художник в кабинета си в Дъблин, — но не намалява стойността на жеста. И за да покажа какво означава това за мен, не само ще остана до края на вечерта, когато и последният посетител се изниже през вратата, но и ще разговарям с всички.

— Любезно?

— Любезно! Няма значение колко пъти ще чуя думата дълбочина.

— Това се казва момиче на място. — Той я целуна по носа. — Хайде, хващай се за работа.