Нора Робъртс
Родена в пламък (13)

Тринадесета глава

Маги прекоси празната всекидневна, надникна през прозореца и се върна обратно. Оглеждаше петата къща тази седмица и единствено тук не ги посрещнаха изпълнени с надежда продавачи. Нямаше никакво намерение да обикаля повече.

Беше в покрайнините на Енис, малко по-далеч, отколкото би предпочела Бриана, но не достатъчно за вкуса на Маги. Постройката обаче беше нова, приличаше на куб и всички помещения бяха на един етаж.

— Две спални — изброяваше Маги, обхождайки я отново, — баня, обширна кухня, може да служи и за трапезария, добре осветена всекидневна със спретната тухлена камина. — Хвърли й последен поглед, стисна ръце в юмруци и обяви: — Тази ще е!

— Маги, съгласна съм, че е достатъчно голяма за нея — обади се Бриана, като хапеше долната си устна, — но не е ли редно да е по-близо до вкъщи?

— Защо? Тя и без това мрази къщата, в която живееш.

— Но…

— Наблизо има бакалии, аптека, ресторантчета, ако реши да се храни навън.

— Тя никога не се храни навън.

— Време е да започне. И понеже няма да си наоколо, да угаждаш на всяко нейно хрумване, вероятно ще й се наложи, не смяташ ли?

— Не й угаждам — вирна гордо глава Бриана и пристъпи към прозореца. — И положително тя ще откаже да се премести тук.

— Няма да откаже. — „Не — помисли си Маги, — след като държа брадва над главата й.“ — Ако за миг се отърсиш от чувството за вина, с което толкова обичаш да се обгръщаш, ще признаеш, че така ще е най-добре за всички. Тя ще е по-щастлива в собствена къща… Или поне толкова щастлива, колкото може да бъде жена с нейния нрав. Разреши й да вземе каквото иска от къщи, ако това ще успокои съвестта ти, или аз ще й дам пари да си купи каквото пожелае. Предполагам, ще предпочете второто.

— Маги, това място няма чар.

— Също като майка ни. — Преди Бриана да успее да отговори, Маги прекоси стаята и прегърна скованите рамене на сестра си. — Ще й направиш градинка точно пред вратата. Ще пребоядисаме стените или ще ги облепим с тапети, или каквото поиска.

— Би могло да се направи по-приветливо.

— И никой не е в състояние да го стори по-добре от теб. Ще теглиш пари колкото трябва, докато и двете останете доволни.

— Не е честно, Маги, да влизаш във всичките тези разходи.

— По-честно е, отколкото допускаш. — Маги прецени, че моментът е подходящ да поговори с Бриана за майка им. — Знаеш ли, че тя някога е пяла? Като професионалист.

— Майка? — Прозвуча й толкова невероятно, че Бриана се разсмя. — Това пък откъде ти хрумна?

— Истина е. Случайно научих и проверих дали е вярно. — Пресягайки се за чашата си, Маги измъкна пожълтелите изрезки. — Сама можеш да се увериш. Няколко пъти дори са писали за нея.

Безмълвна, Бриана хвърли поглед върху изрезките и се загледа в избелялата снимка.

— Пяла е в Дъблин — промърмори тя. — Изкарвала си е прехраната. „Глас, чист и сладък като църковна камбана по Великден“ — пише тук. Но как е възможно? Никога не го е споменавала. Нито пък тате.

— Доста мислих по въпроса през последните дни. — Маги се извърна и отново отиде до прозореца. — Изгубила е нещо скъпо и е получила нещо, което не е желала. През цялото време е наказвала както себе си, така и нас.

Зашеметена, Бриана остави изрезката.

— Но тя никога не е пяла у дома. Никога, дори един-единствен път.

— Все си мисля, че не е могла да го понесе или е смятала, че като се отказва, изкупва греха си. А най-вероятно — и двете. — Маги усети странна умора и се постара да я преодолее. — Непрекъснато се опитвам да я извиня, Бри. Да си представя колко е била сломена, когато е разбрала, че е бременна с мен. Не й е оставало нищо друго, освен да се омъжи.

— Не е била права да те вини, Маги, а винаги го е правила. Дори и днес.

— Може би е така. Но все пак сега ми е малко по-ясно защо никога не ме е обичала. И никога няма да ме обича.

— Ти… — Бриана сгъна внимателно изрезките и ги пъхна в чантата си. — Говорила ли си с нея за това?

— Опитах, но тя отказа. А имаше възможност нещо да се промени. — Маги се обърна с лице към сестра си, изпълнена с ненавист към самата себе си заради чувството на вина, което не успяваше да преодолее. — Можело е да бъде по-различно. Макар и да не е продължила кариерата, за която е мечтала, в нашия живот можеше да има музика. И само защото не е получила онова, което е искала, се е отказала от всичко. Защо?

— Не мога да ти отговоря. Някои хора не се чувстват удовлетворени, докато не получат всичко.

— Това не може да се промени — обяви Маги решително. — Но ще й дадем тази къща. Ще дадем и на трите си онова, което можем.

 

 

„Колко бързо се свършват парите“ — помисли си Маги след няколко дни. Излизаше, че колкото повече имаш, толкова повече ти трябват. Но нотариалният акт за къщата вече бе на името на Маив и многобройните подробности, свързани с уреждането на дом, една по една се решаваха.

Жалко, че подробностите на собствения й живот оставаха неподредени.

Едва няколко пъти бе разговаряла с Роуган, мина й през ума, докато седеше начумерена пред кухненската маса. Е, имаше съобщения, препредавани от неговите Айлийн и Джоузеф, но той рядко си даваше труда да контактува пряко с нея. Или да се върне, както бе казал, че ще направи.

Нищо, така е по-добре, реши тя. И без това е заета. Толкова скици чакаха да бъдат претворени в стъкло. Ако тази сутрин започваше по-късно, единствената причина беше, че още не бе решила, с кой от всичките проекти да се захване най-напред.

А не, защото чакаше проклетия телефон да звънне.

Стана и се запъти към вратата. През прозореца видя Бриана да идва към къщата, предано следвана от Кон.

— Слава богу! Надявах се, че ще те заваря, преди да си започнала деня — зарадва се Бриана, докато измъкваше кошницата от ръката си на влизане в кухнята.

— Успя. Е, върви ли всичко добре?

— Изключително. — Чевръста както обикновено, Бриана отвори кошницата и отвътре се показаха все още димящите понички. — Лоти Съливан е истинска находка. — Тя се усмихна, като си представи пенсиониралата се медицинска сестра, която наеха за компаньонка на майка им. — Та тя е направо чудесна, Маги. Вече е почти част от семейството. Вчера, докато оформях цветните лехи пред къщата, майка опяваше, как вече е прекалено късно да се засаждат нови цветя, как външната страна на къщата не е боядисана в подходящ цвят. Общо взето, търсеше поводи за недоволство, а Лоти наблюдаваше сценката и се смееше през цялото време. Не се съгласи с никой от доводите й. Готова съм да се обзаложа, че и двете много се забавляваха.

— Жалко, че не бях там да видя. — Маги разчупи една поничка. Ароматът и току-що чутата случка почти оправиха настроението й от това, че не е започнала работа навреме. — Попаднала си на истинско бижу, Бри. Лоти ще успее да се справи с нея.

— Не е само това. На нея й доставя удоволствие. Всеки път, щом майка каже нещо ужасно, Лоти се засмива и продължава да си върши работата. Изключвала съм възможността да стана свидетел на подобно нещо, Маги, но имам чувството, че двете ще се сработят.

— Разбира се, че ще се сработят — увери я Маги, като същевременно подхвърли залък на търпеливо чакащия Кон. — Пита ли вече Мърфи дали ще помогне да пренесем леглото й и другите неща, които иска?

— Не се наложи. Вече се е разчуло, че си й купила къща в покрайнините и през последните две седмици различни хора се отбиваха у дома, да питат с какво могат да помогнат. Мърфи също предложи якия си гръб и камионетката си.

— Значи още през следващата седмица тя и Лоти ще се настанят. Купих бутилка шампанско и двете с теб ще се напием, щом го направят.

Устните на Бриана трепнаха, но тя остана сериозна.

— Това не е повод за празнуване.

— Тогава ще намина уж случайно при теб — обяви Маги с лукава усмивка. — И ще нося бутилка шампанско.

Бриана й се усмихна, ала сърцето й бе свито.

— Маги, опитах да й поговоря за нейното пеене. — Съжали, че подхвана темата, защото очите на сестра й помръкнаха. — Редно е, нали?

— Разбира се. — Загубила внезапно апетит, Маги метна остатъка от поничката на Кон. — Постигна ли по-голям напредък от мен?

— Не. И с мен отказа да говори; ядоса се. — Не си струваше да повтаря словесните удари, които получи, реши Бриана. Болката само щеше да се наслои. — Оттегли се в стаята, но взе изрезките.

— Това поне е нещо. Нищо чудно да й доставят някаква утеха. — Маги подскочи при иззвъняването на телефона и така се устреми към него, че Бриана зяпна. — Ало? А, Айлийн, здравей. — Разочарованието в гласа й бе очевидно. — Да, получих снимките за каталога. Много са добри. Може би е редно лично да кажа на господин Суини, че… А, на съвещание. Не, не… Предай му от мое име, че ги одобрявам. Няма защо. Дочуване.

— Ти отговори на позвъняването — не се сдържа да изкоментира Бриана.

— Ами, разбира се. Нали звънеше.

Острият тон на сестра й накара Бриана да вдигне вежди.

— Очакваш ли обаждане?

— Не! Какво те кара да мислиш така?

— Ами начина, по който скочи. Втурна се, сякаш ще спасяваш дете, попаднало под колелата на автомобил.

Нима наистина бе постъпила така, зачуди се Маги. По този начин? Та това бе унизително.

— Ненавиждам, когато проклетото нещо звъни и пронизва ушите ми, това е всичко. Чака ме работа.

С тези думи, които прозвучаха като сбогуване, тя се отправи към работилницата.

Хич не й пукаше дали той ще звънне, или не, повтаряше си Маги. Вярно, бяха минали три седмици, откакто се бе прибрал в Дъблин, вярно, през това време говориха само два пъти, но това не я интересуваше. Тя бе прекалено заета, за да бъбри по телефона или да му отдели време, ако се появи да я види.

Както, по дяволите, обеща да направи, сети се тя и затръшна вратата на работилницата зад гърба си.

Не се нуждаеше от компанията на Роуган Суини или на когото и да било друг. Разполагаше със собствената си компания.

Маги взе тръбата и се залови за работа.

 

 

Ако би могла да види, Маги би сравнила официалната вечеря, дадена от семейство Конли, с лъскавата сапунена опера, която гледаше по телевизията в деня, когато баща й почина. Всичко искреше и блестеше. Златисти вина от най-добрите изби пълнеха чашите и хвърляха миниатюрни дъги по шлифованото стъкло. Тънки бели свещи допринасяха за елегантността и усилваха светлината от огромния полилей.

Хората около покритата с бродирана покривка маса бяха не по-малко лъскави от салона. Ан бе самото съвършенство на образцова домакиня. Денис, позачервен от хубавото ядене и още по-хубавата компания, съзерцаваше дъщеря си с усмивка. Патриша изглеждаше особено пленителна и деликатна като пастелнорозовите и кремавите перли по шията й.

Седнал срещу нея, Роуган отпиваше от виното и се стараеше мислите му да не го отвеждат на запад, при Маги.

— Приятно е да се насладиш на спокойна семейна вечеря — обади се Ан, като взе малко парче фазан. Кантарът й показа цял килограм в повече за последния месец — нещо недопустимо. — Надявам се, не си разочарован, че не събрах повече хора, Роуган?

— Разбира се, не. Истинско удоволствие е за мен и то такова, каквото рядко ми се случва напоследък, да прекарам спокойна вечер с приятели.

— Същото споделих и с Денис — продължи Ан. — Не сме те виждали от месеци. Прекалено усилено работиш, Роуган.

— За един мъж никога не може да се каже, че работи прекалено много, щом върши нещо, което обича — подметна Денис.

— О, вие и вашите мъжки дела — засмя се игриво Ан и едва се въздържа да не срита мъжа си под масата. — Прекалено многото работа напряга мъжете според мен. Особено ако няма съпруга, която да го утеши.

Знаейки много добре какво се цели с всичко това, Патриша направи всичко възможно да смени темата.

— Изложбата с произведенията на госпожица Конканън бе голям успех, Роуган. А чувам, индианското изкуство също се посреща добре.

— Американското изкуство заминава за галерията в Корк тази седмица, а нещата на Маги… на госпожица Конканън — за Париж. Тя е направила няколко фантастични неща през последния месец.

— Видях някои от тях. Мисля, че Джоузеф проявява луд интерес към сферата. Онази с всичките цветове и форми вътре. Наистина е доста впечатляваща. — Патриша събра ръце в скута си и изчака да сервират десерта. — Чудя се как ли е направено.

— Случайно бях там, когато го направи — той си припомни горещината, кървящите цветове, искрите — и въпреки това не мога да ти го опиша.

Погледът в очите му накара Ан да застане нащрек.

— Прекалено близкото познаване на творческия процес би развалило удоволствието от крайния резултат, не мислиш ли? Сигурна съм, че за госпожица Конканън това е нещо напълно рутинно. Патриша, нищо не ни каза за малкия си проект. Как вървят нещата с дневното училище?

— Подреждат се добре.

— Представи си, Роуган, нашата малка Патриша ще отваря училище — усмихна се Ан покровителствено.

Роуган осъзна с чувство на вина, че от седмици не е питал Патриша за любимия й проект, и побърза да се осведоми:

— Намери ли място?

— Да. Една къща на площад „Маунтджой“. Сградата, разбира се, се нуждае от известно преустройство. Наех архитект. Наоколо има достатъчно място за детски площадки. Надявам се, всичко да е готово до следващата пролет.

Ясно си го представяше: място, където майките спокойно могат да оставят бебетата и прохождащите си деца, докато са на работа. По-големите ще идват след училище и ще остават, докато работният ден на родителите им приключи. Така щеше да запълни част от празнотата и болката, които изпитваше. Тя и Робърт нямаха деца. Бяха толкова уверени, че имат време. Толкова уверени…

— Убедена съм, че Роуган ще ти помогне с деловите въпроси, Патриша — не спираше Ан. — Все пак не може да се отрече, ти нямаш никакъв опит в подобни неща.

— Тя все пак ми е дъщеря — обади се Денис и намигна. — Чудесно ще се справи.

— Не се и съмнявам. — Ан отново изпита желание да забие крак в глезена на съпруга си.

Най-после се оказа насаме с дъщеря си в салона. Мъжете останаха да изпият по чаша портвайн в трапезарията — обичай, който Ан отказваше да смята за старомоден. Освободи прислужничката, която вкара количката с кафе и се нахвърли върху дъщеря си:

— Какво чакаш, Патриша? Оставяш този мъж да ти се изплъзне между пръстите!

— Моля те, не започвай пак. — Патриша усети как тъпата болка в пулсиращите й слепоочия прераства в главоболие.

— Искаш да останеш вдовица цял живот ли? — Със суров поглед Ан прибави сметана към кафето си. — Казах ти: мина достатъчно време.

— Повтаряш го още след първата годишнина от смъртта на Роби.

— И е самата истина — не се стърпя да отбележи Ан с въздишка. Нямаше сили да продължи да гледа как дъщеря й скърби, самата тя плака дълго и искрено не само за зетя, когото обичаше, но и заради мъката, която не изчезваше от очите на Патриша. — Скъпа, колкото и да не искаме да е така, но Робърт го няма.

— Знам. Приела съм факта и се опитвам да продължа да живея.

— Като откриваш дневна забавачница за децата на други?

— Отчасти — да. Правя го за себе си, мамо, защото желая да работя и да получавам удовлетворение от това.

— Отказвам се повече да те разубеждавам. — В знак на помирение Ан вдигна ръце. — Щом това е, което истински желаеш, то и аз го желая.

Изражението върху лицето на Патриша омекна, когато се наведе да целуне майка си.

— Знам, че ми мислиш доброто.

— Така е. И именно затова искам Роуган за теб. Не, не се затваряй, момиче. Не можеш да отречеш, че и ти го искаш.

— Винаги ме е привличал — започна Патриша внимателно. — И то доста силно.

— И той изпитва същото към теб. Но ти непрекъснато се дърпаш и чакаш той да предприеме следващата стъпка. А докато чакаш, той се разсейва. И слепец ще види, че се интересува не само от творчеството на онази жена Конканън. А тя не е от онези, дето ще чакат — добави Ан, като размаха пръст. — В никакъв случай. Много бързо ще се ориентира във възможностите, които дават възпитанието и средствата на мъж като Роуган, и ще го грабне, преди да е успял да мигне.

— Дълбоко се съмнявам, че Роуган може да бъде грабнат — отбеляза Патриша сухо. — Той е толкова трезв.

— В някои области — съгласи се Ан. — Трябва да ръководиш мъжете, Патриша. Да се стараеш да ги привлечеш. А ти не полагаш усилия да привлечеш Роуган Суини. Накарай го да те възприеме като жена, а не като вдовицата на негов приятел. Искаш го, нали?

— Мисля…

— Разбира се, че го искаш. И ако обичаш, се погрижи и той да те поиска.

 

 

Патриша почти не пророни дума, докато Роуган я откарваше у дома — до къщата, където живяха с Робърт и от която не можеше да се откаже. Вече не очакваше, че като влезе в някоя стая, ще го завари вътре, нито изпитваше онази остра болка от време на време, когато си припомняше съвместния им живот. Беше къща с добри спомени.

Но дали бе готова да живее в нея сама до края на живота си? Дали бе готова да прекара дните си в грижи за чужди деца и да не създаде свои, които да ощастливят живота й?

Ако майка й бе права и именно Роуган бе мъжът, когото желаеше, защо да не опита да го примами?

— Няма ли да влезеш за малко — предложи тя, когато той я съпроводи до входната врата. — Не е късно, а и аз се чувствам малко неспокойна.

Той си представи празната си къща и часовете, които го деляха от момента, преди отново да се впусне в работа.

— Ако ми обещаеш едно бренди.

— Което да изпием на терасата — съгласи се тя.

Къщата отразяваше ненатрапчивата елегантност и безупречния вкус на господарката. Макар винаги да се бе чувствал уютно тук, пред очите на Роуган изникна претъпканата къща на Маги и тясното, неоправено легло.

Дори бутилката с бренди му напомни за Маги. Сети се как в пристъп на гняв разби в камината едно направено от нея шише. И как след няколко дни му изпрати друго.

— Нощта е прекрасна — отбеляза Патриша и го изтръгна от блуждаещите му мисли.

— Какво? А, да — чудесна е. — Той разклати брендито в чашата, но не отпи.

Лекият бриз ту забулваше с облаци лунния сърп, ту го откриваше и той засияваше ярко на небето. Въздухът бе топъл и ароматен; долитаха само приглушените шумове от уличното движение отвъд живия плет.

— Разкажи ми още за училището — каза Роуган. — На кой архитект се спря? — Тя назова фирма, която той одобри. — И ние често ползваме услугите им.

— Знам, Джоузеф ми ги препоръча. Страшно много ми помага, но се чувствам виновна, че го откъсвам от работата му при теб.

— Той е в състояние да върши половин дузина неща наведнъж.

— Като че ли няма нищо против да се отбивам често-често в галерията. — За да опипа почвата, Патриша се приближи до него и каза: — Липсваше ми.

— Доста неща имах да свърша. — Той отмести кичур от косата й зад ухото — стар жест, превърнал се в навик, който вършеше несъзнателно. — Ще трябва да отделим малко време. Не сме ходили на театър от седмици.

— Така е. — Тя взе ръката му и я задържа в своята. — Но се радвам, че сега имаме време и сме сами.

Предупредителен сигнал мина през ума му. Той го отхвърли като нелеп и й се усмихна.

— И още повече време ще намерим. Какво ще кажеш да намина да видя къщата, която си замислила да превърнеш в училище?

— Знаеш, че ценя мнението ти. — Сърцето й туптеше забързано. — Ценя теб.

Преди да се разколебае, тя се наведе напред и притисна устни към неговите. Направи се, че не забелязва тревогата в очите му.

Никаква сладка, платонична целувка този път. Патриша зарови пръсти в косата му и се притисна към него. Искаше, отчаяно искаше отново да изпита нещо.

Но ръцете му не я прегърнаха. Устните му не пламнаха. Остана неподвижен като статуя. Не изпитаха нито удоволствие, нито влечение един към друг. Между тях застана хладината на шока.

Тя се отдръпна и прочете в очите му изненада и което бе много по-лошо — съжаление. Отдръпна се като ужилена.

Роуган остави чашата с недокоснатото бренди.

— Патриша…

— Недей! — Тя стисна очи. — Не казвай нищо.

— Разбира се, че ще говоря. Налага се. — Ръцете му се поколебаха, но накрая нежно се отпуснаха на раменете й. — Патриша, знаеш колко много… — Какви думи да използва? — питаше се той. Какви? — … държа на теб — довърши той, за което се намрази.

— Хайде да оставим нещата така. — Тя стисна ръце до болка. — И без това се чувствам достатъчно унизена.

— Никога не съм смятал, че… — Прокле се отново и тъкмо защото се чувстваше така ужасно, прокле и Маги, че се бе оказала права. — Пати — произнесе той безпомощно, — съжалявам.

— Не се и съмнявам. — Тя отново овладя гласа си, макар да я бе нарекъл с галеното й име. — И аз съжалявам. Не биваше да те поставям в такова неловко положение.

— Вината е моя. Трябваше да се досетя.

— Защо? — Побиха я тръпки и тя се отдръпна, за да застане с лице към него. На светлосенките от лунните отблясъци лицето й бе крехко като стъкло, а очите — пусти. — Аз винаги съм под ръка, нали? Отбивам се. Свободна съм винаги, когато имаш време. Горката Патриша, толкова разнебитена. Мечтае си за своите дребни проекти, за да запълва с нещо времето си. Младата вдовица, която се задоволява с потупване по рамото и снизходителна усмивка.

— Това не е вярно. Не това изпитвам към теб.

— Не знам какво изпитваш. — Гласът й се извиси и й изневери, което разтревожи и двамата. — Аз самата не знам какво изпитвам. Но знам, че искам да си вървиш, преди да си кажем неща, от които ще се почувстваме още по-неловко.

— Не мога да те оставя в подобно състояние. Моля те — нека да влезем вътре, да седнем, да поговорим.

„Не“ — помисли си тя. Със сигурност щеше да се разплаче и с това само да се унижи повече.

— Не, Роуган — заяви тя безизразно. — Наистина искам да си вървиш. Няма какво да си кажем, освен „лека нощ“. Знаеш къде е вратата.

Тя мина покрай него и потъна в къщата.

 

 

„Да вървят по дяволите всички жени“ — мислеше Роуган, докато влизаше в галерията следващия следобед. Да ги вземат дяволите, заради това, че винаги тайнствено успяват да накарат мъжете да се чувстват виновни, непотребни и идиоти.

Бе загубил приятелка, и то скъпа приятелка. Загуби я, повтори си той, защото бе сляп за чувствата й. Чувства, сети се той раздразнено, които Маги разбра с един бегъл поглед.

Заизкачва стълбите, бесен на себе си. Защо не знаеше как да се държи с двете жени, които значеха толкова много за него?

От невнимание бе разбил сърцето на Патриша. А Маги, проклета да е, бе в състояние да разбие неговото.

Хората никога ли не се влюбват в някого, готов да откликне на чувствата им?

Е, поне нямаше да се държи като глупак и да хвърли чувствата си в краката на Маги, която с лекота щеше да ги стъпче. Още не. Особено след като, макар и неволно, самият той стъпка нечии чувства. Достатъчно добре можеше да се оправя и сам.

Влезе в първата ниша и се намръщи. Бяха изложили още няколко от творбите й. Създаваше се бегла представа за онова, което щеше да бъде показано по света през следващата година. Кълбото, нейното кълбо, блестеше пред очите му и сякаш съдържаше всички мечти, които тя твърдеше, че са вътре; мечти и сънища — те сякаш му се присмиваха, докато той се взираше в дълбините на сферата.

Още по-добре, че тя не вдигна телефона предишната вечер. Вероятно в онзи момент бе имал нужда от нея, защото се чувстваше тъй окаян и тъй виновен пред Патриша. Изпитваше нужда да чуе гласа й, да се успокои. Вместо това чу собствения си глас, сдържан и рязък — записан на телефонния секретар. Беше отказала тя да направи записа.

Така че, вместо може би интимен, късен нощен разговор, той й остави лаконично съобщение, което без съмнение щеше да ядоса Маги толкова, колкото и него.

Господи, как я желаеше!

— А, точно човека, който ми трябва. — Ведър като птичка, Джоузеф надникна в помещението. — Продадох „Карлота“. — Самодоволната усмивка на Джоузеф помръкна, щом Роуган се обърна с лице към него. — Лош ден, така ли?

— Имал съм и по-добри. „Карлота“ ли казваш? На кого?

— На американска туристка, тази сутрин. Остана абсолютно очарована от „Карлота“. Ще я изпратим — искам да кажа — скицата, в някакво място, наречено Тусон.

Джоузеф седна на диванчето и запали цигара, за да отпразнува събитието.

— Американката твърдеше, че обожава голи туземци, а нашата „Карлота“ определено е примитивна. Аз самият си падам по голите фигури, но „Карлота“ никога не е била моя тип. Прекалено едра е около бедрата… А и линиите на четката са доста дръзки. На художника очевидно му липсва, да кажем, изтънченост.

— Маслената картина бе определено много хубава — вметна Роуган разсеяно.

— За своя жанр. Доколкото аз самият предпочитам нещо не толкова натрапчиво, няма да съжалявам, когато „Карлота“ замине за Тусон. — Измъкна малък сгъваем пепелник от джоба и изтръска пепелта от цигарата. — А, да — и за онези акварели от шотландеца. Пристигнаха преди час. Възхитителни са, Роуган. Мисля, че отново откри звезда.

— Чиста случайност. Ако не бях наминал лично да проверя какво става с фабриката в Инвърнес, никога нямаше да видя картините му.

— Уличен артист. — Джоузеф поклати глава. — Но това ще се промени, уверявам те. Неговите картини притежават нещо тайнствено, доста нежно и ефирно. — Златният му зъб проблесна, когато се ухили. — И той е нарисувал гола фигура. Тя ще замести „Карлота“. И е повече по мой вкус, трябва да призная. Стройна, деликатна и с лека тъга в погледа. Наистина се влюбих в нея.

Млъкна смутено и леко поруменя, защото забеляза Патриша, застанала на вратата. Сърцето му заби безпомощно. „Не е за твоята уста лъжица, момче, напомни си той. Далеч не за твоята уста.“ Докато се надигаше, усмивката му бе зашеметяваща.

— Здравей, Патриша. Чудесно е да те види човек.

Роуган се извърна и реши, че заслужава да бъде пребит, задето е причинил сенките под очите й.

— Здравей, Джоузеф. Надявам се, не ти преча.

— Никак. Красотата винаги е добре дошла тук. — Той взе ръката й, целуна я и мислено се нарече „идиот“. — Искаш ли чаша чай?

— Не, не си прави труда.

— Изобщо не е проблем. Така и така скоро ще затваряме.

— Знам. Надявах се, че… — Патриша се стегна. — Джоузеф, нали не възразяваш, но искам да поговоря насаме с Роуган?

— Разбира се, не. — Глупак, тъпоглавец, умствено недоразвит. — Ще сляза долу. Ще сложа чайника, в случай че промениш решението си.

— Благодаря ти. — Тя го изчака да излезе и затвори вратата. — Надявам се, не възразяваш, че наминах точно преди да затворите.

— Не. — Роуган отново откри, че не знае как да се държи. — Напротив, радвам се, че дойде.

— Не се радваш — обяви тя, но леко се усмихна, за да не прозвучат думите й съвсем рязко. — Застанал си там и бясно се мъчиш да съобразиш какво да кажеш, как да се държиш. Познавам те прекалено отдавна, Роуган. Може ли да седнем за малко?

— Да, заповядай. — Приготви се да й подаде ръка, но размисли и я отпусна до тялото си.

Забелязвайки жеста му, Патриша вдигна вежди. Седна и сложи ръце в скута си.

— Дойдох да се извиня.

Сега отчаянието му бе пълно.

— Моля те, недей. Няма нужда.

— Има огромна нужда. Ще имаш добрината да ме изслушаш.

— Пати. — Той също седна и усети как стомахът му се свива. — Накарал съм те да плачеш. — Това бе повече от очевидно сега, когато седяха толкова близо един до друг. Колкото и внимателно да се бе гримирала, той ясно различи следите.

— Да, накара ме да плача. И след като се наплаках, се размислих. За себе си. — Тя въздъхна. — Никога не съм мислила за себе си, Роуган. Мама и татко винаги ме обсипваха с грижи. А и толкова много очакваха от мен. Все се боях, че ще ги разочаровам.

— Това е абсурд…

— Помолих те да ме изслушаш — прекъсна го тя с тон, който го изненада. — И ще го сториш. Ти винаги бе наоколо. От времето, когато бях на четиринадесет? Петнадесет? А и Роби. Бях толкова влюбена в него, че не се налагаше да мисля. Само той бе в главата ми, а след това — да подредя къщата, да създам дом. Когато го загубих, мислех, че ще умра. Бог ми е свидетел, исках го.

Роуган нямаше какво да стори, освен да вземе ръката й.

— И аз го обичах.

— Знам. И ти именно ми помогна да се съвзема. Ти ми помогна да преодолея скръбта. С теб можех да разговарям за Роби, да се смея, да плача. Вие ми бяхте най-добрите приятели, затова бе естествено да те обичам. Стори ми се разумно да изчакам да ме видиш като жена, а не само като отдавнашна приятелка. Тогава нямаше ли да е естествено да се влюбиш в мен, да поискаш ръката ми?

Пръстите му се раздвижиха неспокойно върху ръката й.

— Ако бях обърнал по-голямо внимание, щях…

— … да видиш онова, което желаех да видиш — довърши тя. — Поради причини, които не искам да обсъждам, снощи реших аз да предприема следващата стъпка. Когато те целунах, очаквах да усетя… премаляване и шемет. Нахвърлих се върху теб, почти сигурна, че ще изпитам онова, което винаги съм очаквала. Сърцето ми да затрепти, да не знам къде се намирам. Толкова много исках отново да изпитам тези чувства. Но не успях.

— Патриша, аз… — Той спря, а очите му се присвиха: — Какво?

Тя се засмя, с което го обърка още повече.

— Когато се наплаках на воля, си припомних целия епизод. Не се получи така, защото бе изненадан, Роуган. Разбрах, че целувката не ми е дала нищо.

— Нищо — повтори той.

— Само се почувствах неловко, че поставих и двама ни в неловко и неприятно положение. Хрумна ми, че макар и да те обичам, въобще не съм влюбена в теб. Просто целувах най-добрия си приятел.

— Разбирам. — Усещаше се така глупаво, сякаш мъжествеността му бе подложена на съмнение. Но все пак бе мъж. — Е, имала си късмет, това ли искаш да кажеш?

Тя наистина го познаваше добре. Засмя се и притисна ръка към бузата му.

— Не се чувствай обиден.

— Не си ме обидила. Доволен съм, че се разбрахме.

Острият й поглед го накара да изругае наум.

— Добре, вярно е! Обиди ме. Или поне засегна мъжката ми гордост. — Той й се ухили и намигна: — Оставаме приятели, нали?

— Винаги. — Тя въздъхна с облекчение. — Не мога да ти опиша колко добре се чувствам, че се разбрахме по този въпрос. Знаеш ли, май ще приема чая, който Джоузеф предложи. Ще се присъединиш ли към нас?

— Съжалявам. Току-що е пристигнала пратка от Инвърнес. Искам да я прегледам.

Тя стана.

— Трябва да се съглася с мама за едно. Прекалено много работиш, Роуган. Започва да ти се отразява. Нуждаеш се от няколко дни почивка.

— След един-два месеца.

Тя поклати глава и се наведе да го целуне.

— Винаги казваш така. Ще ми се този път да е истина. — Тя отметна глава и се усмихна. — Струва ми се, че вилата ти в Южна Франция е отлично място не само за отдих, но и за творческо вдъхновение. Цветовете и природата без съмнение биха допаднали на всеки творец.

Той зяпна и промърмори:

— Наистина ме познаваш прекалено добре.

— Така е. Обмисли предложението ми.

Остави го да мисли и слезе долу в кухнята. В централната зала Джоузеф развеждаше някои позакъснели посетители и тя се зае да приготви чая.

Джоузеф влезе точно когато наливаше първата чаша.

— Извинявам се — обади се той. — Нито позволиха да бъдат пришпорвани, нито се решиха да се разделят с някоя лира. А аз си мислех, че ще приключа деня, като продам медната скулптура. Нали знаеш — онази, дето малко прилича на имелов храст, но ми се измъкнаха.

— Пий един чай за утеха.

— Точно това ще направя, благодаря ти. Ти… — Той млъкна, когато съзря лицето й на силната светлина. — Какво има? Да не би нещо да не е наред?

— Не, защо? — Тя отнесе чашите до масата и почти ги изпусна, когато той я хвана през раменете.

— Плакала си — изрече той напрегнато. — А под очите ти има сенки.

Тя нетърпеливо постави чашите на масата.

— Защо е толкова скъпа козметиката, след като не си свършва работата. Значи една жена не може да си поплаче на воля, щом не е сигурна в пудрата, която използва. — Накани се да седне, но ръцете му останаха на раменете й. Тя го погледна с изненада. Онова, което съзря в очите му, я смути. — Нищо ми няма. Наистина. От глупост е. Всичко е наред.

Той не можеше да мисли. И друг път я бе докосвал, разбира се, бяха танцували заедно. Но сега нямаше музика. Беше само тя. Бавно вдигна палец и го прокара нежно по сенките под очите.

— Роби все още ти липсва.

— Да, и винаги ще ми липсва. — Само че лицето на покойния й съпруг, така дълбоко запечатано в нейното съзнание, се замъгли. Тя виждаше само Джоузеф. — Но аз не плаках за Роби. Не знам със сигурност за какво точно плаках.

„Толкова е прекрасна“ — помисли си той. Очите й бяха нежни и объркани. А кожата й — никога преди това не бе дръзвал да я докосне така — бе гладка като коприна.

— Не бива да плачеш, Пати — чу той собствения си глас. В следващия миг я целуна; устните му се впиха в нейните, ръката му се зарови в лъскавите й коси.

Той се забрави, погълнат от аромата й, прималял от начина, по които устните й откликнаха.

Тялото й се притисна към него и нежната й фигура събуди непоносими и противоречиви желания да я обладае, да я защити, да я утеши, да я притежава.

Въздишката й, израз на изненада и учудване, го върна към действителността, сякаш го заляха с ледена вода.

— Моля за… Извинявай — започна да се оправдава той, но замълча, защото тя го гледаше втренчено. — Това е непростимо.

Завъртя се на пети и излезе, докато тя все още бе зашеметена.

Тя направи крачка към него, а името му бе на устните й. Спря се и притисна ръка към сърцето си, което бясно туптеше, отпусна се на стола, защото усети, че колената й се огъват.

Джоузеф? Ръката й се плъзна към поруменелите бузи. „Джоузеф“ — помисли си тя отново. Не, това са глупости. Та те са само бегли познати, просто и двамата имаха слабост към Роуган и към изкуството. Той е… — най-точното, което можеше да измисли, беше бохем. Определено чаровен. Всяка жена, която го види, би го потвърдила.

А и само се бяха целунали. Само една целувка, повтори си тя и посегна да вземе чашата с чай. Но ръката й трепереше и чаят се разля върху масата.

Целувка, осъзна тя сепнато, която я доведе до премаляването и шемета, за които мечтаеше. Целувка, която накара сърцето й да затрепти и да забрави къде се намира.

„Джоузеф“ — мина й отново през ума и хукна да го намери.

Зърна го навън и се спусна покрай Роуган, без да му каже дума.

— Джоузеф!

Той се спря и тихичко изруга. „Сега ще си го получа“ — помисли си с горчивина. Тя ще го зашлеви — както впрочем заслужаваше — и понеже не бе излязъл достатъчно бързо, ще го направи пред свидетели. Решил да приеме неизбежното, той се обърна и отметна коса от раменете си.

Тя се спря на сантиметри от него.

— Аз… — Напълно забрави какво се канеше му да каже.

— Имаш пълното право да си ядосана — увери я той. — Няма значение, че нито за миг не съм искал да те обидя. По дяволите! Какво очакваше? Влезе и бе толкова красива и тъжна. Сякаш се бе загубила. Не успях да се въздържа, за което се извинявам.

Наистина изпитваше чувството, че се е загубила. Питаше се дали ще я разбере, ако сподели с него, че знае къде се намира и накъде отива, и все пак се чувства загубена? Реши, че вероятно ще я разбере.

— Ще вечеряш ли с мен?

Той примигна, отстъпи назад и се втренчи в нея.

— Какво?

— Ще вечеряш ли с мен? — повтори тя. Усещаше се замаяна, безразсъдна. — Тази вечер. Сега.

— Искаш да вечеряме заедно? — Той произнасяше бавно всяка дума. — С мен? Тази вечер?

Изглеждаше така озадачен, така не на себе си, че тя се засмя.

— Да. Всъщност не. Не това искам.

— Добре. — Той кимна сковано и се отправи навън.

— Не искам да вечерям — провикна се тя така високо, че няколко минувачи извърнаха глави. Защо ли се чувстваше толкова безразсъдна? Е, не съвсем безразсъдна. — Искам да ме целунеш отново.

Това го накара да се закове на място. Обърна се, подмина насърчителното намигане на някакъв мъж с щампована на цветя риза и тръгна към нея. Вървеше като слепец, който опипва пътя.

— Не съм сигурен, че чух какво каза.

— Тогава ще го кажа простичко. — Тя преглътна надигащата се гордост. — Искам да ме отведеш у вас, Джоузеф. И искам пак да ме целунеш. И освен, ако дълбоко не греша, какво изпитваме и двамата, искам да ме любиш. — Тя пристъпи към него. — Разбираш ли какво казвам? Съгласен ли си?

— Дали съм съгласен? — Той обви лицето й с ръце и се взря в очите й. — Ти си загубила ума си. И слава богу! — Засмя се и я притисна към себе си. — О, повече от съгласен съм, Пати, скъпа. Много повече от съгласен.