Нора Робъртс
Родена в пламък (12)

Дванадесета глава

На път към къщи не бързаше. Реши да се прибере през полето, а не по пътя. Вървеше сред тревите и късаше диви цветя, ухаещи на простор и слънце. Кравите на Мърфи се бяха нахранили добре, набъбналите им вимета бяха почти готови за доене. Докато прескачаше каменните огради между парцелите, животните продължаваха да поскубват лениво тревица.

Видя и самия Мърфи, кацнал на трактора, а бледият Брайън О’Шей и Дъгъл Фин му помагаха да събере сеното. Това се наричаше задружност. Тук никой не бе сам, щом ставаше дума да се прибере сеното или да се засее напролет.

Ако днес О’Шей и Фин работеха за Мърфи, то утре или вдругиден, той щеше да се труди за тях. Никой нямаше да го моли. Тракторът, плугът или два чифта силни ръце и як гръб просто щяха да се присъединят, за да се свърши работата.

Каменните огради може и да отделяха имота на един от имота на друг, но любовта им към земята ги обединяваше.

Тя вдигна ръка, помаха в отговор на поздрава на тримата фермери и като береше цветя, продължи към къщи.

Някъде отвисоко се спусна сврака и прелетя над главата й, без да спира да грачи свирепо. Само след миг Маги разбра причината — Кон, изплезил щастливо език, изскочи от сеното.

— Пак ли помагаш на Мърфи? — наведе се да го погали тя. — Чудесен фермер си, повярвай ми. Хайде, иди при тях.

С весел лай Кон се спусна като стрела към трактора. Маги спря и се огледа. Обкръжаваше я златно сено, зелени поля, лениви крави и сенки от каменните огради, оставени от памтивека от поколения Конканън, а сега и от Мърфи. Видя наситенокафявия цвят на земята, където сееха картофи. И над всичко това синьото като разцъфнала метличина небе.

Засмя се щастливо на глас и хукна през полето.

Може би заради прелестния ден, може би заради зашеметяващото чувство, че е постигнала първия си значителен успех, но сърцето й биеше диво. Или от песента на птиците, които чуруликаха, сякаш сърцата им щяха да се пръснат, или от аромата на дивите цветя, събрани от собствените й ръце, но когато застана пред вратата на къщата си и надникна в кухнята, бе останала без дъх не само защото бе тичала.

Той седеше до масата, елегантен, с шития по поръчка английски костюм и ръчно изработени обувки. Куфарчето с документи бе отворено, писалката — извадена. Усмихна се, като го видя да работи тук, сред целия безпорядък, върху грубата дървена маса. Ако си беше у дома, сигурно щеше да я използва за дърва в камината.

Слънцето нахлуваше през прозорците и отворената врата; златисти отражения проблясваха върху писалката му, докато той пишеше с четливия си почерк. Пръстите му заиграха по бутоните на калкулатор, поколебаха се и отново започнаха. Виждаше профила му, съсредоточения израз, очертан от черните му вежди до решителната уста.

Пресегна се към чая, отпи и продължи да пресмята цифрите. Остави чашата. Написа нещо. Зачете се.

Елегантен, ето какъв беше. И привлекателен, призна тя, по толкова мъжки начин. И толкова компетентен и овладян, колкото малката машинка, с която обработваше цифрите. Този мъж нямаше да тича през огрените от слънцето поля и никога нямаше да заспи под лунните лъчи.

Но той бе повече, отколкото тя си представяше в началото, много повече. Вече си даваше сметка за това.

Обзе я неистово желание да разхлаби внимателно възела на вратовръзката, да разкопчее ризата му и да докосне мъжа под тях.

Маги рядко не задоволяваше желанията си.

Вмъкна се вътре. Сянката й още падаше върху документите пред него, когато тя възседна скута му и долепи устни към неговите.

Шок, удоволствие и желание го пронизаха едновременно. И трите чувства бяха остри като стрели. Писалката се изтърколи на пода, а ръката му се зарови в косите й, преди отново да си поеме дъх. Като в мъгла усети разхлабването на вратовръзката.

— Какво… — чу той прегракналия си глас. Необходимостта да запази достойнство, го накара да прочисти гърлото си и леко да я отдръпне от себе си. — Какво значи всичко това?

— Знаеш какво… — Не спираше да обсипва лицето му с целувки. Ухае на скъпо, прецени тя, парфюмиран сапун, колосана риза. — Винаги съм смятала, че вратовръзката е глупава измишльотина. Някакво наказание. Не те ли задушава?

Не, освен когато сърцето му не бе в гърлото.

— Не. — Той отблъсна ръцете й, но белята вече бе сторена. Сръчните й пръсти бяха развързали вратовръзката и разкопчали яката. — Какво си намислила, Маги?

— Не е ли повече от очевидно? Дори за човек от Дъблин. — Тя се засмя, а очите й бяха дяволито зелени. — Донесох ти цветя.

Те бяха притиснати помежду им. Роуган погледна към прекършените стебла.

— Много са хубави. Не трябва ли да се сложат във вода?

Тя отметна глава и се засмя.

— Нещата винаги вървят подред при теб, така ли? Но, Роуган, оттук, където съм седнала, разбирам, че сега нещо друго се върти в главата ти и не ти е точно до ваза.

Не беше възможно да отрече своята очевидна и напълно човешка реакция.

— Ти си в състояние да възбудиш и мъртвец — промърмори той и постави ръце на бедрата й, за да я отмести. Ала тя се притисна още по-силно и му причини сладостна болка.

— Определено хубав комплимент. Но ти не си мъртвец, нали? — Целуна го отново, като използва и зъбите си, за да докаже твърдението си. — Или си мислиш, че те чака работа и нямаш време за губене?

— Нищо подобно. — Ръцете му все още бяха върху бедрата й, но пръстите сега се бяха забили дълбоко и бяха започнали да я галят. Тя миришеше на диви цветя и дим. Виждаше само лицето й, бялата кожа, поруменяла тук-там, разпръснатите златисти лунички и бездънните й зелени очи. Направи героично усилие, за да овладее гласа си: — Но, мисля, че това е грешка. — Простена, когато тя доближи устни до ухото му. — Всичко си има време и място.

— И ти си този, който ще ги определи? — прошепна тя, докато ловко разкопчаваше ризата му.

— Да… Не… — Боже, как можеше да се очаква, че е в състояние да мисли! — Смятам, че и двамата трябва да решим, след като сме уточнили приоритети.

— В момента за мен има само един приоритет. — Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и ги посипаха с изронените листенца на цветята. — Ще те имам сега, Роуган. — Отново се разсмя, гърлено и предизвикателно, преди да долепи устни върху неговите. — Хайде, отпъди ме, ако можеш.

Не бе възнамерявал да я докосне. Това бе последната му разумна мисъл, преди ръцете му да започнат да галят гърдите й. Гърленото й стенание се разля в устата му като гъсто, упойващо вино.

В следващия момент събличаше ризата й и се надигаше от стола.

— Всичко да върви по дяволите — промърмори той, докато жадните му устни търсеха нейните.

Ръцете и краката й, обвити около него, бяха като сатен. Ризата й висеше на китката й, захваната от неразкопчаното копче. Отдолу носеше обикновена памучна камизолка, която му действаше еротично като дантелена коприна.

Тя бе дребна и лека, но пулсиращата кръв в мозъка му вдъхваше увереността, че е способен да повдигне и планина. Устните й не спираха; шареха по страните, челюстта, ушите и обратно, възбуждащи стенания се откъсваха от гърлото й.

Той тръгна да излиза от кухнята, препъна се в небрежно метнато чердже и я удари в дръжката на вратата. Тя се разсмя, остана без дъх и обви още по-плътно крака около кръста му.

Устните им отново се сляха в груба, жадна целувка. Опря я на вратата и откъсна устни, само за да ги насочи към гърдите й, които засмука жадно през памучната материя.

Безмерно, мощно удоволствие прониза цялото й тяло. Кръвта във вените й кипеше. „Беше повече, отколкото очакваше“ — помисли си тя. Може би повече, отколкото бе готова да поеме. Но връщане назад нямаше.

Той се отдръпна от стената, на която се бе опрял.

— Побързай — успя само да изрече тя, докато той поемаше нагоре по стълбите. — Побързай!

Думите й караха кръвта му да пулсира. Побързай. Побързай. Усещаше дивото биене на сърцето й до своето. С Маги, вкопчена в него, той изкачи стъпалата, а зад тях остана диря от диви цветя.

Безпогрешно се отправи към спалнята, огряна от слънцето, а уханният бриз полюшваше пердетата. Двамата се стовариха върху неоправеното легло.

Ако той бе обхванат от лудост, то тя й бе подвластна. И двамата не мислеха, не се нуждаеха от нежни слова или милувки. Вкопчиха се един в друг като самозабравили се животни, късаха дрехите си, дърпаха, теглеха, изритваха обувки, обсипвайки се през цялото време с ненаситни яростни целувки.

Тялото й бе като двигател, зареден да се състезава. Търкаляше се, извиваше се и се отдръпваше, а дъхът й излизаше затоплен като огнено кълбо. Дрехи се разкъсваха, експлодираха желания.

Гладките му ръце, които при други обстоятелства вероятно биха се плъзгали по тялото й като вода, сега дращеха, охлузваха я, проникваха и доставяха неимоверна наслада на зареденото й с напрежение тяло; бяха като светкавици, раздиращи потъмнялото небе. Изпълваше ръцете си с гърдите й отново и отново, и замаян впиваше устни в зърната й.

Тя извика при досега на зъбите и устните му върху нежните връхчета, но не от болката, а от усещането на първия остър, всепоглъщащ оргазъм, който я разтърси.

Не бе очаквала да се предаде така бързо и всеотдайно, както не бе си представяла пълната безпомощност, последвала толкова скоро. Преди да успее да осъзнае какво преживя току-що, я завладя ново желание.

Тя заговори на келтски — полузабравени думи, дори не подозираше, че още ги помни. Никога, абсолютно никога не бе допускала, че е възможно копнежът да я обсеби до такава степен и да я остави така разтреперана. Тя се тресеше при допира на ръцете и настойчивите му устни. Последваха зашеметяващи мигове — тя се чувстваше неизразимо уязвена; костите й омекнаха, а главата й се замая от постепенното възкачване към върха.

Той изобщо не усети промяната. Долови само, че под него тя вибрира като опъната тетива на лък. Беше влажна, гореща и невероятно възбуждаща. Тялото й бе гладко, меко, гъвкаво, всичките му прекрасни извивки бяха изложени на погледа му. Бе завладян от отчаяното желание да я покори, да я притежава и да й се наслади напълно; обземаше го чувството, че нейната същност се слива и потича във вените му.

Хвана отпуснатата й ръка и продължи да я обладава, докато тя не извика името му, прозвучало като стенание.

Стаята се въртеше; тя измъкна ръката си и впи пръсти в косата му. Отново изпитваше неудържимо желание по него. Повдигна бедрата си.

— Сега! — успя да пророни тя. — Роуган, за бога…

Но той вече се бе гмурнал в нея — дълбоко и безмилостно. Тя изви гръб и с наслада го прие като разтопена, приканваща плът. Тялото й посрещна неговото; ритъмът им съвпадаше при всяко проникване. Не усети впитите му в гърба й нокти.

Макар като в мъгла, той я наблюдаваше и отбелязваше всяка емоция, пробягнала по лицето й. „Веднъж няма да й стигне“ — мина му през ума. С цялата си вътрешна мощ той пронизваше издигнатия пред него щит, а тя го гледаше с широко отворени очи и страстно шептеше името му.

Потопи се в предложеното зелено море и заравяйки глава в огнените й къдрици, се предаде. С последен жаден тласък, той се изпразни в нея.

 

 

„В битката, която водеха — помисли си Маги — и двамата се оказаха жертви.“ Никой не познава славата, тъгата или цената на битката по-добре от ирландците. И ако наистина, както тя дълбоко се опасяваше, тялото й бе парализирано до края на живота й заради тази прекрасна война, то тя не съжаляваше за цената.

Слънцето продължаваше да блести. Сега, когато кръвта престана да пулсира като чук в главата й, тя долови чуруликането на птиците, бумтенето на пещите си, жуженето на пчелите.

Лежеше напряко на леглото. Главата й висеше безпомощно извън него. Ръцете я боляха. Може би, защото все още здраво стискаха Роуган, проснат неподвижно върху нея, като че ли бе мъртъв.

Задържа дъха си и усети забързаното туптене на сърцето му. Истинско чудо е, реши тя, че не се бяха умъртвили един друг. Доволна, усещаше тежестта му върху себе си и през замъгления си поглед наблюдаваше танца на слънчевите лъчи върху тавана.

Неговото съзнание също бавно се проясни. Червеникавите светлини пред очите му избледняха, а после напълно изчезнаха и той отново съзря дребното, застинало тяло под себе си. Отново затвори очи и продължи да лежи неподвижно.

И какво трябваше да каже сега? — зачуди се той. Защо да му повярва, ако й заяви, че, смаян и объркан, е открил, че я обича? Да произнесе такова нещо, докато и двамата още са задоволени и зашеметени от секса, едва ли бе достатъчно за жена като Маги, едва ли би й помогнало да прозре истината.

Какво се казва, след като един мъж повали жена и й се нахвърли като животно? О, той не се съмняваше — бе й доставил удоволствие, но това не променяше факта, че напълно изгуби контрол и върху съзнанието, и върху тялото си, и върху онова, което разделяше цивилизованото от дивашкото.

За пръв път през живота си облада жена без финес, без да го е грижа за нея, без да се интересува от последствията.

Размърда се, но тя промърмори неодобрително и стегна, и без това силната хватка около него.

— Не си отивай.

— Няма. — Видя увисналата й без опора глава и завъртайки се, я притегли върху леглото. Едва не се стовариха от другата страна на леглото. — Как спиш на толкова малко легло? Та то е като за котенце.

— О, справям се добре. Но съм намислила да си купя ново сега, когато се видях с повече пари. Огромно, като онова в къщата ти.

Той си представи огромно легло стил „Чипъндейл“ в тясното помещение и се усмихна. Мислите му се върнаха в настоящето и усмивката изчезна.

— Маги?

Лицето й сияеше, очите й бяха полузатворени. На устните й играеше самодоволна усмивка.

— Роуган? — имитира тя същия сериозен тон и се разсмя. — О, нали няма да започнеш да ми разправяш как съжаляваш, че си посегнал на честта ми или нещо подобно? Ако нечия чест изобщо е била накърнена, това е твоята. Но аз никак не съжалявам.

— Маги — повтори той и отметна кичур от лицето й. — Каква жена си само! Трудно е да съжаляваш, че си накърнил или си бил накърнен. — Той млъкна, взе ръката й и започна да я обсипва с целувки. Изведнъж погледът му попадна върху посинелите от натъртване места. Сепнат, той се дръпна. — Наранил съм те!

— Ъхъ… Сега, като ми обърна внимание, май дори започва да ме боли. — Тя раздвижи рамото си. — Явно доста силно съм се ударила във вратата. Но ти искаше да кажеш нещо.

Той се отдръпна от нея.

— Ужасно съжалявам — започна със странен глас. — Непростимо е. Извинение едва ли е достатъчно за поведението ми.

Тя наклони глава и дълго и внимателно го наблюдава. „Възпитание“ — помисли си тя за сетен път. Иначе как можеше чисто гол мъж върху разбърканите чаршафи да изглежда изпълнен с толкова достойнство?

— Поведението ти? — повтори тя. — По-скоро бих казала поведението ни, Роуган, и че и двамата се справихме чудесно. — Надигна се, засмя се и обви врата му с ръце. — Да не мислиш, че няколко натъртвания ще ме повредят, сякаш съм нежно розово листенце, Роуган? Не, няма, уверявам те. Особено след като аз ги предизвиках.

— Въпросът е…

— Въпросът е, че и двамата се нахвърлихме един върху друг. А сега престани да се държиш, сякаш съм крехка пъпка, неспособна да признае насладата си от хубав, пламенен секс. Защото трябва да ти съобщя, че удоволствието ми беше пълно, както впрочем и твоето.

Той нежно докосна синината над китката й.

— Предпочитам да не бях оставял белези.

— Е, не е нещо, което няма да мине.

Не, не беше. Но имаше нещо друго в неговото невнимание, което можеше да се окаже по-трайно.

— Маги, не предполагах и определено не напуснах Дъблин днес, за да приключи деня по този начин. Вече е малко късно да бъда отговорен. — Ядосан на себе си, той прокара ръка през косата си. — Може ли да си забременяла?

Тя примигна. Надигна се и седна на подвитите си крака. Въздъхна дълбоко. Родена в огъня. Сети се, че баща й бе казал, че е родена в огъня. Несъмнено такова отдаване е имал предвид той.

— Не — отговори тя суховато: чувствата й бяха прекалено объркани и непостоянни, за да ги анализира в момента. — Времето не е подходящо. А отговорността за себе си нося аз, Роуган.

— Трябваше да съобразя. — Погали лицето й. — Но ти ме стъписа, Маги, като се настани в скута ми с китка диви цветя. Ти и сега ме стъписваш.

Тя отново се усмихна и очите й светнаха.

— Вървях през полето от дома на сестра си към къщи. Слънцето грееше, Мърфи работеше на нивата, а в краката ми имаше толкова много цветя. Откакто татко почина преди пет години, не съм се чувствала тъй щастлива. После те видях в кухнята, работеше. Най-вероятно и аз да съм се стъписала. — Тя се отпусна и положи глава на рамото му. — Непременно ли трябва да се върнеш в Дъблин тази вечер, Роуган?

Всички срещи и досадни подробности от заплануваните уговорки потекоха през съзнанието му като река. Нейният аромат, примесен с неговия, витаеха около тях като мъгла.

— Бих могъл да отложа някои неща и да тръгна сутринта.

Тя се излегна и се усмихна.

— И предпочитам да не излизаме тази вечер.

— Ще отменя резервацията — огледа се наоколо. — Има ли телефон тук, горе?

— За какво ми е? Да ми звъни до главата и да ме буди?

— Защо ли питам? — Той се отдръпна от нея и нахлузи измачканите си панталони. — Ще сляза долу да завъртя няколко телефона. — Обърна се и я видя притихнала в средата на тясното, разхвърляно легло. — Няколко много бързи обаждания.

— Могат да почакат — извика тя след него.

— Не желая нищо да ме безпокои до сутринта.

Излезе бързо и обзет от сантиментален прилив, вдигна няколко листенца от дивите цветя по пътя.

Горе Маги чакаше: пет минути, шест минути. Стана, протегна се и направи гримаса — усети натъртеното си тяло. Поколеба се дали да наметне небрежно захвърлената на стола хавлия и тананикайки си, слезе долу.

Той все още бе до телефона. Стискаше слушалката между рамото и ухото си и бързо пишеше. Светлината, вече поугаснала, играеше в краката му.

— Отложи го за единадесет. Единадесет — повтори той. — Ще бъда в офиса в десет. И се свържи с Джоузеф, Айлийн. Кажи му, че уреждам следваща доставка от Клар. Да, работите на Конканън. Аз…

Чу шум зад гърба си и се обърна. Маги стоеше като забулена в пламъци богиня с алабастрова кожа, нежни форми и знаещи очи. Гласът на секретарката бръмчеше в ухото му като досадна муха.

— Какво? Кое? — Очите му, отначало замаяни, а после жадни, оглеждаха Маги от главата до петите, след това обратно и се приковаха върху лицето й. — Ще се погрижа за това, когато се върна. — Мускулите на корема му се стегнаха, когато Маги пристъпи напред и дръпна ципа на панталоните. — Не. Няма къде да ми се обадиш днес. Аз… — Дъхът му секна. Маги го галеше с дългите си изваяни пръсти. — За бога! Утре — успя да произнесе той, все още контролирайки се. — Ще говорим утре.

Стовари слушалката върху вилката, но тя отскочи и падна на плота.

— Прекъснах разговора ти — засмя се Маги, докато той я придърпваше към себе си.

Ето, отново се случваше. Сякаш бе излязъл извън кожата си, стоеше настрана и наблюдаваше как звярът у него се пробужда. Хвана я за косите, отметна главата й назад и се нахвърли върху шията и устните й. Необходимостта да я обладае го завладяваше като опиат, за който кръвта му крещеше, разтуптяваше сърцето му и замъгляваше съзнанието.

Отново ще я нарани. Но дори фактът, че го съзнаваше, не бе в състояние да го спре. Със стон, стаил и бяс, и триумф, той я притисна към кухненската маса.

Изпита неясно, перверзно удовлетворение, когато видя очите й да се разширяват от изненада.

— Роуган, документите ти!

Вдигна бедрата й, така че петите й стъпиха на ръба на масата. Докато проникваше в нея, погледът му блестеше с пламъка на воин.

Ръката й се отметна и попадайки върху чашата от чая му, я запрати на пода. Порцеланът се разби в мига, в който отвореното куфарче изпадна от разклатената маса.

Пред очите на Маги проблеснаха искри и тя потъна в друг свят. С кожата на гърба си усещаше грубото дърво, потта, която потече от нея. А когато той вдигна краката й още по-високо и проникна още по-надълбоко, можеше да се закълне, че го усеща как достига сърцето й.

След това вече не усещаше нищо, освен лудия вятър, който я понесе нагоре, нагоре до непознат връх. Задъхваше се, сякаш се давеше, после простена бавно, напълно отмаляла.

По-късно успя да си възвърне говора и се сгуши в прегръдките му.

— Значи приключи с телефонните разговори?

Той се засмя и я отнесе от кухнята.

 

 

Беше рано, когато я остави. Валеше летен дъжд; в утринното небе се бе очертала дъга. Сънливо му предложи да приготви чай и отново се унесе. Затова слезе в кухнята сам.

В шкафа откри окаяно бурканче с превърнало се на камък нес кафе. Не му изглеждаше привлекателно, но реши да се задоволи с него, както и с единственото яйце, което намери в хладилника.

Събираше и се стараеше да подреди разхвърляните документи, когато, залитайки, тя се появи в кухнята. Очите й бяха подути, а косите — разчорлени. Само изсумтя нещо към него и се отправи към чайника.

„Толкова — помисли си той — за изпълнени с любов сбогувания.“

— Използвах май последния ти чист пешкир.

Тя отново изсумтя и си наля чай.

— А и топлата вода свърши, докато си вземах душ.

Този път тя само се прозина.

— Нямаш яйца.

Тя промърмори нещо като „… кокошките на Мърфи“. Събра накуп измачканите листа и ги напъха в куфарчето.

— Оставих вестникарските изрезки, които искаше, на плота. Камионът ще пристигне днес следобед. Нареди нещата в сандъци преди един часа.

Не последва реакция, той щракна куфарчето и обяви:

— Трябва да тръгвам. — Раздразнен се приближи до нея, хвана я за брадичката и я целуна: — И ще ми липсваш.

Беше излязъл през входната врата, преди тя да успее да събере мислите си и да изтича след него.

— Роуган! За бога! Почакай. Едва съм си отворила очите.

Той се обърна и в този момент тя връхлетя върху него. Загубил равновесие, за малко щеше да повали и двамата върху цветната леха. В следващия миг я държеше в прегръдките си и двамата, останали без дъх, се целуваха под галещия топъл дъжд.

— И ти ще ми липсваш, да те вземат дяволите. — Тя притисна лице към рамото му и пое дълбоко въздух.

— Ела с мен. Хвърли някои неща в торбата и тръгвай.

— Не мога. — Тя се отдръпна и с изненада откри колко съжалява, че трябва да му откаже. — Трябва да свърша някои неща, а и не бих могла да работя в Дъблин.

— Не — съгласи се той след дълга пауза. — Предполагам, че не би могла.

— Ти ще можеш ли да дойдеш пак? За ден-два?

— Сега не ми е възможно. Но след две седмици вероятно ще успея.

— Е, не е толкова далеч. — Всъщност й се струваше цяла вечност. — И двамата трябва да свършим някои неща и след това…

— И тогава… — Той я целуна. — Ще мислиш ли за мен, Маргарет Мери?

— Да.

Наблюдаваше го как си тръгва: носеше куфарчето в ръка, запали колата, изкара я на пътя.

Остана там дълго, след като шумът от мотора заглъхна, дълго, след като дъждът спря и слънцето позлати деня.