Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Конканън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born in Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 128гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka 2009
Корекция
varnam(2012)
Корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Родена в пламък

ИК „Бард“

Редактор: Петя Янева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. —Корекция

„Никога да не се омъжа,

да не бъда съпруга на никой мъж,

до края на дните си свободна оставам —

решила съм го веднъж.“

Ирландска балада от 19 век

Първа глава

В кръчмата, разбира се. Къде на друго място би се сгрял умен мъж в хладен ветровит следобед? Определено не и вкъщи пред камината.

„Том Конканън е интелигентен — помисли си Маги, — няма начин да е у дома.“

Баща й би предпочел да е в кръчмата, сред приятели, където е веселбата. Той обожаваше да се смее и ако се наложеше — да плаче или да споделя невероятните си мечти. Някои сигурно го смятаха за глупав, но не и Маги.

Тя взе последния завой и раздрънканата камионетка навлезе в селцето Килмихил. На улицата нямаше жива душа. Нищо чудно. Времето за обяд отдавна минаваше, а денят не предразполагаше към разходки: зимата налиташе от Атлантическия океан като пес от леденото царство на Хадес. Западният бряг на Ирландия трепереше и бленуваше за пролетта.

Сред множеството познати превозни средства тя зърна очукания фиат на баща си. Хубава тълпа се бе сбрала при Тим О’Мейли този ден. Паркира колкото може по-близо до входа на кръчмата, притисната от магазини.

Едва стъпи на тротоара, и вятърът почти я събори. Маги загърна плътно якето с вълнена подплата и нахлузи още по-ниско черната плетена шапка. Бузите й пламнаха, сякаш се бе изчервила. Студеният въздух тегнеше от обезпокоителна влага. „Преди да се свечери — помисли си фермерската дъщеря — ще завали сняг!“

Не помнеше по-суров януари! Как пареше само с ледения си дъх графство Клар. Мина бързо край цветната леха на един магазин. Малкото останали стръкчета в подгизналата почва бяха почернели от студа и представляваха тъжна картинка.

Домъчня й за градинката, но новината, която носеше, я изпълваше с толкова радост, че се зачуди защо цветята не са разцъфтели сякаш бе пролет.

При О’Мейли бе топло. Усети го, щом отвори вратата. Долови мириса на горящия с весели червени пламъци в огнището торф, аромата на поднесената за обяд яхния от Дирдри — жената на О’Мейли — напластения дъх на тютюн, бира и пържени картофи.

Най-напред забеляза Мърфи, бе седнал до една маса с протегнати напред крака и свиреше на ирландския си акордеон. Мелодията бе звучна като гласа му. Унесени и замечтани, посетителите, все постоянни гости, слушаха, стиснали халби с бира. Тъжната мелодия напомняше за Ирландия — впрочем така и се наричаше, и разказваше за остаряването. Бе меланхолична и прекрасна като сълзите на влюбени.

Мърфи също я видя. На устните му се появи плаха усмивка. Черните му коси се бяха спуснали върху челото и той тръсна глава назад, да ги отметне. Тим О’Мейли стоеше зад бара. Беше едър мъж и бялата престилка на кръста едва опасваше корема. Лицето му бе широко и набръчкано; когато се смееше, очите почти се губеха в гънките.

В момента подсушаваше чаши. Не прекъсна работата си, защото знаеше, че Маги ще изчака възпитано края на песента и чак тогава ще поръча.

Тук бяха Дейвид Райън — пушеше от американските цигари, които брат му изпращаше всеки месец от Бостън — спретнатата госпожа Логан, която плетеше нещо от розова вълна, а кракът й помръдваше в такт с музиката, и старият Джони Конрон — бе разтегнал беззъбата си уста в усмивка, а възлестата му ръка държеше не по-малко изкривените пръсти на съпругата му — поне от петдесет години насам. Седяха близо един до друг като младоженци, заслушани унесено в песента на Мърфи.

Звукът на телевизора над бара бе изключен. На екрана пробягваха ярки кадри от английска сапунена опера. Около масивна маса, под светлината на свещи в елегантни сребърни и кристални свещници, спореха богато облечени хора с лъскави коси.

Бляскава и пищна, обстановката бе далеч от живота в малката кръчма с опушени тъмни стени.

Презрението на Маги към лъскавите герои и техните пререкания насред скъпо мебелирания салон бе напълно машинално. Както и мимолетната завист.

Мина й през ум, че ако някога тя притежава подобно богатство — макар, разбира се, това да не представляваше интерес за нея, определено знае какво да направи.

И тогава го видя в ъгъла. Не самотен. Напротив, бе преметнал ръка на облегалката на стола, а в другата държеше чаша и тя знаеше, че е пълна със силен чай, смесен с ирландско уиски.

Познаваше го добре. Не беше предвидим — непрекъснато започваше, спираше или променяше първоначално замислените планове. Не бе обичала никого така, както обичаше Том Конканън. От все сърце.

Без да отрони дума, прекоси помещението, седна и облегна глава на рамото му.

Обичта й към него лумна отново — един пламък, който сгряваше дълбоко и никога не угасваше. Той вдигна ръка от облегалката и я притисна плътно към себе си. Устните му леко докоснаха слепоочието й.

Песента свърши. Тя целуна ръката му.

— Знаех, че ще си тук.

— Как разбра, че мисля за теб, Маги, обич моя?

— Сигурно, защото и аз мислех за теб.

Облегна се назад и му се усмихна. Беше дребен, но як. Като недорасъл бик, уточняваше той с гърлен смях. Тогава бръчиците около очите му се увеличаваха и ставаха по-дълбоки. А Маги примираше — струваше й се още по-привлекателен. Някога косата му бе възхитително огнена и гъста. С времето малко пооредя и сивото се примеси с червеното. За Маги той бе най-пленителният мъж на света.

Това бе баща й.

— Тате — обади се тя, — имам новина.

— Знам. Изписано е на лицето ти.

Намигна и дръпна шапката й. Косите й се разпиляха по раменете като червен водопад. Обичаше да ги гледа как проблясват и искрят. Все още помнеше, когато я взе на ръце за първи път: личицето й бе сбръчкано от бушуващия в нея живот, размахваше свити юмручета, а косата й блестеше като нова монета.

Не се разочарова, че няма син. Смирено прие дарената му дъщеря.

— Донеси на момичето ми питие, Тим.

— Ще пия чай — провикна се тя. — Навън е страшен студ. — След като бе пристигнала, искаше да съобщи новината бавно, да й се наслади. — Сигурно затова си тук на топло, да пийнеш и да попееш, Мърфи? Кой топли кравите ти?

— Топлят се една друга — не й остана длъжен той. — А ако времето се задържи такова, на пролет ще имам повече телета, отколкото мога да отгледам. През дългите зимни вечери добитъкът прави същото, което и хората.

— Седят пред камината с хубава книга в ръка, така ли? — попита Маги.

Всички в кръчмата се разсмяха. За никого не бе тайна, че четенето не е сред любимите занимания на Мърфи, но това не го смущаваше особено.

— Е, опитах се да ги въведа в насладата на литературата, но кравите предпочитат да гледат телевизия. — Той чукна празната си чаша по плота на бара. — А и дойдох тук на тихо. Вкъщи все чувам как пещта ти бумти денем и нощем. Защо не си у дома, да се занимаваш със стъклото си?

— Тате — Маги хвана баща си за ръка, — искам да кажа първо на теб. Сутринта занесох няколко парчета в магазина Макгинис в Енис.

— Тъй ли? — Той извади от устата си лулата и я изтръска. — Трябваше да ми кажеш. Щях да дойда да ти правя компания.

— Исках да съм сама.

— Малката ми отшелничка — перна я лекичко по нослето той.

— Тате, той ги купи. — Очите й, зелени като на баща й, светеха. — Купи и четирите. Всичко, което занесох. Плати ми веднага.

— Наистина ли, Маги? — Той скочи, повлече я след себе си и я завъртя. — Дами и господа, чуйте. Моята дъщеря, моята Маргарет Мери, е продала произведенията си от стъкло в Енис.

Последва бързо, спонтанно ръкопляскане и порой въпроси.

— В магазина на Макгинис — обясняваше тя. — Четири парчета. Иска да види и други. Две вази, купа и последното може да се нарече тежест за затискане хартия.

Тим сложи на бара две чаши с уиски за нея и баща й.

— Добре, тост за Том Конканън, който вярваше в мен.

— А, не Маги. — Баща й поклати глава, в очите му проблесна сълза. — За теб. Само за теб. — Той чукна чашата й и отпи. — Изсвири нещо, Мърфи. Искам да танцувам с дъщеря си.

Мърфи засвири жига. Сред радостни възгласи и ръкопляскания Том подхвана танца с дъщеря си. Със зачервено от готвенето лице Дирдри излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката и повлече мъжа си пред бара. После Мърфи засвири друг танц, без да спира, премина на трети, а Маги сменяше партньор след партньор, докато не я заболяха краката.

 

 

В кръчмата продължаваха да идват посетители, било да послушат музика, било да си потърсят компания. Новината се разнесе. До вечерта всички в радиус от двадесет километра щяха да я знаят.

Тъкмо за такава слава мечтаеше тя. Но тайно се надяваше и на още.

— Стига ми — задъхано рече Маги, отпусна се на стола и отпи от студения чай. — Сърцето ми ще се пръсне.

— И моето. От гордост за теб. — Усмивката на Том бе ласкава, но очите — малко мътни. — Да отидем да кажем на майка ти, Маги. И на сестра ти.

— Ще кажа на Бриана довечера.

При споменаването на майка им настроението на Маги видимо се промени.

— Добре. — Той посегна и я погали по бузата. — Днес е голям ден за теб Маги Мей и нищо няма да го помрачи.

— Денят е голям и за двама ни. Никога нямаше да надуя първото си стъклено балонче, ако не беше ти.

— Тогава ще го отпразнуваме заедно, само двамата, поне за известно време. — За миг му се стори, че се задушава. Зави му се свят стана му лошо, нещо сякаш щракна в главата му. После погледът му се проясни. „Въздух — помисли си той. — Имам нужда от въздух.“ — Ще ми се да се повозим малко. Искам да помириша морето, Маги. Идваш ли с мен?

— Разбира се — надигна се тя. — Но вън е страшен студ, а и вятъра си го бива. Сигурен ли си, че искаш да ходим на скалите точно днес?

— Имам нужда точно от това. — Той навлече палтото, омота шал около врата си и огледа посетителите в кръчмата.

Тъмни опушени цветове се завъртяха пред очите му. Помисли си с леко съжаление, че е малко пиян. Но денят просто го налагаше.

— Ще направим веселба! Утре вечер! Ще отпразнуваме успеха на дъщеря ми. С отбрани гозби, пиене и музика. Очаквам да видя всичките си приятели на тържеството.

Маги изчака да излязат на студа.

— Какво тържество, тате? Знаеш, че тя никога няма да се съгласи.

— Все още съм господар на къщата си! — Брадичката му, Магината бе същата, щръкна напред. — Ще има празненство, Маги, аз ще се оправя с майка ти. Ще караш ли ти?

— Дадено.

Знаеше, че ако Том Конканън си е наумил нещо, няма смисъл да се спори. Беше благодарна за тази му черта, защото иначе никога нямаше да отиде вън Венеция, за да стажува в стъкларската работилница. Никога нямаше да научи това, което знаеше днес, а и нямаше да разполага със собствено ателие. Разбра, че майка й бе накарала Том да си плати прескъпо заради разходите по обучението й. Но той не промени решението си.

— Върху какво работиш сега?

— Нещо като бутилка. Искам да е висока и много тясна. Някак заострена, а най-горе да разцъфва като лилия. Цветът трябва да е изключително деликатен — като вътрешността на праскова.

Виждаше я така ясно, както ръката, с която я описваше.

— Какви прекрасни неща се раждат в главата ти.

— Това е лесно — усмихна му се тя. — Трудното е да ги изпълниш.

— Ти ще ги измайсториш — потупа я по ръката и млъкна.

Маги отби по криволичещия тесен път към морето. Далеч на запад вятърът гонеше тежки облаци. Бяха тъмни и вещаеха буря. Тук-там малки светли петна ту потъваха, ту проблясваха сред оловното небе.

Облаците й се сториха като купа — широка, дълбока, с дръзки цветове — и тя на часа започна да я моделира в главата си.

Караше раздрънканата камионетка покрай пожълтелите от зимата живи плетове, по-високи от човешки бой. Пътят ту се виеше, ту тръгваше направо. В края на селцето се издигаше параклис на Дева Мария. Лицето й бе спокойно, а ръцете — дружелюбно протегнати напред: в краката й някой бе положил букетче ярки изкуствени цветя.

Баща й въздъхна.

Погледна го. Стори й се пребледнял, а кожата около очите — неестествено изопната.

— Уморен ли си, тате? Не е ли по-добре да те откарам в къщи?

— Не, не. — Той извади лулата и разсеяно я потупа в дланта си. — Искам да погледам морето. Задава се буря, Маги Мей. Ще наблюдаваме истинско зрелище от скалите при Луп Хед.

— Така е.

Извън селцето пътят застрашително се стесняваше и тя прокарваше камионетката, сякаш вдяваше конец в иглено ухо. Яко навлечен мъж вървеше насреща, а кучето му го следваше вярно. И мъжът, и кучето се свиха в живия плет — камионетката почти закачи върховете на ботушите на мъжа. Той кимна към Маги и Том за поздрав.

— Знаеш ли какво си мислех, тате?

— Какво?

— Ако успея да продам още няколко парчета, само няколко, ще мога да си изградя втора пещ. Иска ми се да работя с повече цветове. Ако имам втора пещ ще правя повече разтопено стъкло. Огнеупорните тухли не са чак толкова скъпи. Наистина! Все пак трябват най-малко двеста броя.

— Имам малко заделени пари.

— Не. Стига. — Тя бе категорична. — Радвам се, че искаш да ми помогнеш, но това ще направя сама.

Той свъси вежди, личеше колко е обиден.

— Искам да знам за какво са бащите, ако не да помагат на децата си! Не ми хленчиш за хубави дрехи или привлекателни дрънкулки. Нужни са ти огнеупорни тухли. Ще ги получиш.

— Ще ги получа, но ще ги купя аз — не се предаваше тя. — Трябва да го постигна сама. Не искам пари, а да ми вярват.

— Ти вече десетократно ми се отплати. — Той се облегна назад, леко спусна прозореца и вятърът засвири, докато палеше лулата си. — Аз съм богат човек, Маги. Имам две прекрасни дъщери, като скъпоценни камъни. И макар да няма какво повече да желае човек, притежавам още хубава солидна къща и приятели, на които да разчитам.

Маги забеляза, че не включва майка й в списъка на съкровищата си.

— И неизчерпаемия стремеж да намериш гърнето с жълтици под дъгата.

— Това — винаги.

Той отново се умълча и замисли. Отстрани пробягваха стари каменни къщи, отдавна останали без покрив, напред — докъдето поглед стигаше — се простираше сиво-зеленикаво поле, неописуемо красиво на мрачната светлина. Църквата, брулена от все по-усилващия се вятър, бе защитена само от няколко изкривени дървета с оголени клони.

На пръв поглед картината бе тъжна и самотна, но Том я намираше за красива. Не бе склонен към уединение като Маги, но зърнеше ли как снежното небе и пустата земя се сливат, разбираше дъщеря си.

През отворения процеп на прозореца той долавяше мириса на морето. Някога бе мечтал да го прекоси.

Някога бе мечтал за твърде много неща.

Откакто се помнеше, все търсеше гърнето с жълтици под дъгата и знаеше, че причината да не го открие, е единствено у него. По рождение, но не и по наклонност, бе фермер. С времето загуби почти всичката земя. Остана толкова, колкото да му напомня, че се е провалил. На малки парцели дъщеря му Бриана отглеждаше с усърдие цветя и зеленчуци.

„Прекалено много кроежи“ — помисли си той и в гърдите му се надигна нова въздишка. Жена му, Маив имаше право. Беше преизпълнен с планове, но никога не прояви здрав разум, пък и не извади късмет, та да ги доведе докрай.

Минаваха покрай няколко самотни постройки. Собственикът им се хвалеше, че тук е последната кръчма преди Ню Йорк. Настроението на Том се повиши. Винаги ставаше така.

— Да се отбием ли преди Ню Йорк, Маги Мей и да изпием по халба? — зададе той неизменния си въпрос.

— Аз плащам първата поръчка.

Той се засмя. Докато тя извеждаше камионетката по края на пътя, го обзе нетърпение. По-нататък имаше само трева и камъни. А после — бруленият от ветровете океан, който в другия си край къпеше бреговете на Америка.

Излязоха от колата. Смесица от вятър и вода безмилостно се разбиваха с грохот в черните скали. Преплели ръце, те залитаха като пияни, засмяха се и поеха напред.

— Лудост е да идваме тук в такъв ден.

— Да, възхитителна лудост. Усещаш ли въздуха, Маги? Вдъхни! Иска да ни отвее до Дъблин. Помниш ли, когато ходихме в Дъблин?

— О, да! И онзи жонгльор с цветните топки. Толкова ми хареса как ги премята, че заради мен и ти се научи.

Смехът му се разнесе над морския грохот.

— Само колко ябълки натъртих!

— Седмици наред ядохме ябълкови сладкиши и пихме ябълков сок.

— Тогава си мислех, че с този номер ще изкарам някоя и друга пара. Ходих чак на панаира в Голуей.

— И каквото припечели, изхарчи за подаръци на Бриана и мен.

Маги забеляза, че лицето му си е възвърнало цвета, очите му блестяха. Беше й приятно да върви до него по неравната земя, вятърът сякаш хапеше. Застанаха на ръба на могъщия Атлантик. Войнствените му вълни се разбиваха в страховитите скали. Водата се сгромолясваше, после се оттичаше и оставяше зад себе си десетки водопадчета в пукнатините. Над главите им чайките кряскаха и кръжаха, грачеха и кръжаха, а водните стени на вълните връщаха крясъците им като ехо.

Пръските отлитаха нагоре — снежнобели в основата и кристално ясни, когато експлодираха в ледения въздух. По бурната повърхност на водата не се виждаше никъде кораб. Днес тук бе царството на вълните с разпенени гребени.

Чудеше се дали баща й не идва така често тук, защото за него сблъсъкът на водата с камъка е символ на женитбата и войната. А неговият брак бе една безконечна битка. Вечната горчивина и гняв на съпругата му, неспирно гризеше сърцето му и постепенно, почти незабележимо, го унищожаваше.

— Защо стоиш при нея, тате?

— Какво?

За момент той откъсна вниманието си от морето и въздуха.

— Защо стоиш при нея? — повтори Маги. — Бри и аз сме вече големи. Защо стоиш, след като не си щастлив?

— Тя е моя съпруга — отвърна той простичко.

— Що за отговор? — настоя тя. — Защо това трябва да е краят? Между вас няма любов. Дори не се харесвате. Откакто се помня, тя превръща живота ти в ад.

— Много строго я съдиш.

Маги прецени, че и това е за негова сметка, прекалено много обичаше дъщеря си и не бе в състояние да се съпротивлява. Но тази обич, тя добре знаеше, не му помагаше да разбере разочарованията на жената, която я бе родила.

— Майка ти има вина колкото и аз. Бракът е деликатно нещо, Маги. Би трябвало да бъде хармония между две сърца и две надежди. Но понякога тежестта, а тя е прекалено голяма, пада върху едното сърце. Другото не успява да я поеме. Ще ме разбереш, когато са омъжиш.

— Нямам такива намерения — отсече тя пламенно, сякаш даваше клетва пред бога. — Никога няма да позволя на някого да ме направи толкова нещастна.

— Не говори така. Недей! — Загрижен, той я прегърна силно. — Нищо не е по-ценно от брака и семейството. Нищо на света!

— Ако е така, защо се превръща в затвор?

— Не е замислено така. — Той усети как отново му премалява и почувства студенината дълбоко в костите си. — Не ви дадохме добър пример, майка ви и аз, съжалявам. Съжалявам повече, отколкото съм в състояние да го опиша с думи. Но знам едно, Маги, момичето ми: ако обичаш с цялата си същност, рискуваш не само да не си нещастен. Може да се окаже и божествено.

Тя притисна лице към гърдите му, за да потърси утеха. Как да му каже колко отдавна знае, че за него никога не е имало никакъв рай; че той никога не би хлопнал вратите на брачния затвор зад гърба си, ако не е била нейната поява.

— Обичал ли си я някога?

— Да! С жар, гореща като твоята пещ! Ти се появи от тази обич, Маги Мей. Родена в огъня, като едно от най-хубавите ти и смели творения. С времето този огън угасна, но някога съществуваше. Може би, ако не бе лумнал така буйно и силно, щяхме да го поддържаме дълго.

Нещо в тона му я накара да го погледне.

— Друга ли е имало?

Споменът бе едновременно и болезнен, и сладък. Том отново се загледа към водата, сякаш можеше да зърне отсрещния бряг и да намери жената, която бе пуснал да си отиде.

— Да, някога имаше. Но не беше писано да продължи. Нямаше право да продължи. Ще ти кажа едно: когато дойде любовта, когато стрелата попадне в сърцето, нищо не може да я спре. И дори кръвта, която изтича, ти носи наслада. Затова не говори така, Маги. Искам ти да получиш всичко, от което аз бях лишен.

Не му каза какво си мисли, а пророни:

— На двадесет и три години съм, тате, Бри е само една година по-малка. Знам какво твърди църквата, но проклета да съм, ако вярвам, че на небето има Бог, след като е в състояние да наказва един мъж цял живот за една грешка.

— Грешка? — Веждите му се свъсиха и той захапа лулата. — Бракът ми не бе грешка, Маргарет Мери, и никога повече няма да го казваш. Появихте се ти и Бри. Грешка ли? Не! Чудо. Минавах четиридесетте, когато се случи; и на ум не ми идваше да създавам семейство. Мисля си какъв ли щеше да е животът ми без вас двете? Какъв щях да бъда? Един почти седемдесетгодишен самотен мъж. — Той обгърна лицето й с ръце и се вгледа в очите й. — Всеки ден благодаря на Бога, че намерих майка ви и създадохме нещо, което ще остане след мен. От всичко сторено, ти и Бриана сте първата и най-голямата ми радост. А сега — нито думичка повече за грешки или нещастия, ясно ли е?

— Обичам те, тате.

Изразът на лицето му се смекчи.

— Знам. Дори си мисля, че ме обичаш прекалено много. — Отново го обзе безпокойство; сякаш вятърът му нашепваше да бърза. — Искам да те помоля за нещо, Маги.

— Какво?

Обсебен от внезапна потребност да запамети всяка нейна черта, той изучаваше лицето й, пръстите му го изследваха: острата волева брадичка, нежната извивка на скулите, зелените очи, като че ли събрали неспокойното море, което се разбиваше в краката им.

— Ти си силна, Маги. Жилава, силна и под цялата си твърдост носиш добро сърце. Бог ми е свидетел, че си интелигентна. Не разбирам откъде си събрала всичко, което е у теб. Ти си моята ярка звездичка, Маги, а Бри е хладната ми роза. Искам и ти, и тя да следвате мечтите си, накъдето и да ви поведат. Искам го повече от всичко на света. И когато осъществявате мечтите си, ще го правите не само за вас, но и за мен.

Грохотът на морето не долиташе така силно, а светлината пред очите му почти изчезна. За миг лицето на Маги се разми и сякаш се стопи.

— Какво става? — Тя се вкопчи разтревожено в него. Бе посивял като небето и изведнъж заприлича на ужасно стар човек. — Лошо ли ти е, тате? Да ти помогна да се върнем при колата.

— Не. — По причини, които не можеше точно да формулира, бе жизненоважно да остане тук, в най-отдалеченото кътче на родината си, и да довърши започнатото. — Добре съм. Някакъв пристъп, това е всичко.

— Зъзнеш — установи тя.

И наистина, жилавото тяло в ръцете й приличаше по-скоро на торба ледени кокали.

— Слушай ме. — Гласът му бе рязък. — Не допускай някой да те спре да отидеш където искаш, или да правиш каквото искаш. Остави своя отпечатък на този свят и то дълбоко, за да те надживее. Но недей…

— Тате! — Обзе я паника. Той залитна и се свлече на колене. — Господи, тате! Какво ти е? Сърцето ли?

Не, не е сърцето, мина му през ум, докато си пробиваше път през неясната мъгла, спуснала се наоколо, защото чуваше бързите и настойчиви удари в ушите си. Усети нещо в него да се скъсва, да се разбива и да изчезва.

— Никога не загрубявай, Маги. Обещай ми. Не губи онова, което е у теб. Грижи се за сестра си и за майка си. Обещай ми.

— Трябва да станеш. — Тя го дърпаше и се мъчеше да прогони обземащия я страх. Шумът на океана сега отекваше като развилняла се буря; кошмарна буря, която можеше да отвее от скалата и двамата и да ги запокити надолу върху камъните. — Чуваш ли ме, тате? Трябва да станеш.

— Обещай ми!

— Да. Обещавам. Кълна се пред Бога, че винаги ще се грижа за тях. — Зъбите й тракаха, парещи сълзи се стичаха по лицето й.

— Трябва ми свещеник — едва прошепна той.

— Не, трябва само да те махна от този студ. — Но още докато го изричаше, знаеше, че лъже. Той й се изплъзваше; независимо колко силно притискаше тялото му, нещо от него се отдалечаваше. — Не ме оставяй така! Недей! — Тя плъзна отчаяно поглед наоколо по полето и пътеките, по които година след година хората минаваха, за да стигнат дотук като тях сега. Но нямаше нищо и никого, затова сподави вика си за помощ. — Опитай, тате. Опитай да станеш. Ще намерим лекар.

Той положи глава на рамото й и въздъхна. Не усещаше вече болка. Само някакво вкочаняване.

— Маги — прошепна той.

После изрече тихо още едно име, непознато име — това бе всичко.

Не-е-е!

Сякаш да прикрие баща си от вятъра, макар той вече да не го усещаше, тя го прегърна здраво и го залюля напред-назад, напред-назад, като през цялото време се давеше в сълзи.

А вятърът с тръбен зов се понесе от океана и донесе първите ледени капки дъжд.