Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The End of Eternity, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Невена Златарева-Чичкова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 67гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Айзък Азимов. Краят на вечността
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №30
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Невена Златарева-Чичкова
Рецензент: Александър Бояджиев
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Американска, I издание
Дадена за набор на 29.VI.1981 г. Подписана за печат на 2.X.1981 г.
Излязла от печат 30. X. 1981 г. Формат 70×100/32 Изд. №1488
Печ. коли 21. Изд. коли 13,59. УИК 13,80. Цена 2.00 лв.
Страници: 336. ЕКП 95366 5637–121–81 21331
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч 820 (73)-31
© Невена Златарева-Чичкова, преводач, 1981
© Агоп Мелконян, предговор, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
Copyright © by Isaac Asimov
Isaac Asimov. The End of Eternity
Published by Fawcett Crest Books
История
- —Корекция
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Краят на вечността от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Краят на вечността | |
The End of Eternity | |
Автор | Айзък Азимов |
---|---|
Създаване | 1955 г. САЩ |
Първо издание | 1955 г. САЩ |
Оригинален език | английски език |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
„Краят на Вечността“ e роман антиутопия от Айзък Азимов, в който се разглежда тенденцията за прекомерна защитеност и изолираност на съвременния човек от собствените му грешки. Книгата е написана през 1955 г.
Авторът изследва какво би се случило, ако група хора се сдобие със способността да „редактира“ грешките на другите, като променя миналото им без тяхното знание и с мисълта, че прави това за тяхно добро. В романа ясно проличава субективността на понятията Добро и Зло и се очертава необходимостта както от правилни, така и от погрешни решения в живота на човека.
Романът е типичен представител на стила „Деус екс машина“ (разкази с неочакван край) и леко контрастира с типичния за Айзък Азимов научен стил.
Книгата е публикувана в САЩ през 1955 г. Варненското издателство „Г. Бакалов“ я издава на български език през 1981 г. в превод на Невена Златарева-Чичкова като № 30 от поредицата „Галактика“.
17. Кръгът се затваря
Тази мисъл непрекъснато го преследваше. В суматохата на подготовката за отпътуването времето неусетно летеше, но с всеки изминат ден тревогата на Харлан нарастваше. Отначало тя се вмъкна между него и Туисъл, а след това и между него и Нойс и в отношенията им настъпи отчуждение. Дори денят на самото заминаване не можа да изтръгне Харлан от състоянието на мрачна замисленост.
Когато Туисъл се завърна изтощен от едно заседание на Специалния Комитет към Съвета, Харлан едва можа да се насили да прояви поне минимален интерес към разискванията.
— Как мина? — запита той.
— Не беше от най-приятните разговори — уморено отвърна Туисъл.
Техникът бе готов да се задоволи с този отговор, но за да запълни паузата, промърмори:
— Надявам се, не сте им разказали за…
— Не съм, не съм — раздразнено каза Туисъл. — Не им казах нито за момичето, нито за твоята роля в историята с Купър. Заявих, че вината е била в неизправността на механизмите — просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Поех цялата отговорност върху себе си.
Колкото и да бе обременен със своите черни мисли, Харлан все пак почувствува известно угризение на съвестта.
— Тази работа едва ли ще остане без последствия и за вас.
— Засега ръцете на Съвета са вързани. Ще трябва да изчакат, докато грешката бъде поправена. Дотогава не могат да ме докоснат. Ако се провалим, никой на никого не може нито да помогне, нито да навреди. Ако успеем, самата победа ще пледира за мен. Ако ли пък не… — старецът вдигна рамене. — Аз и без това смятам след приключването на тази работа да се оттегля от активна дейност.
Туисъл говореше с привидно безразличие, но нервно мачкаше цигарата между пръстите си и я захвърли, преди да я изпуши даже до половината.
— Аз бих предпочел изобщо да не ги посвещавам в това дело, но нямаше никаква друга възможност да използваме специалната капсула за ново пътуване отвъд долната граница на Вечността — с въздишка завърши Компютърът.
Харлан се обърна с гръб към него. Мислите му отново потекоха по установените вече пътища, които дни наред бяха изцяло заети с тази грижа. Техникът смътно дочу, че Туисъл каза нещо, но едва когато Компютърът повтори въпроса си, той се сепна и дойде на себе си:
— Моля?
— Питам: готово ли е момичето ти за път? И схваща ли тя какво й предстои да направи?
— Да, разбира се. Аз й обясних всичко.
— Е, как го прие тя?
— Какво?… А, да, да… хм… така, както и предполагах. Не се страхува.
— Останаха по-малко от три биочаса.
— Знам.
С това разговорът приключи и Харлан отново остана насаме с мислите си и подтискащото съзнание за големия товар, който бе длъжен да поеме върху плещите си.
След като бе привършено с товаренето на капсулата и управляващите механизми бяха регулирани, Нойс и Харлан се появиха облечени вече за път. Костюмите им наподобяваха селски дрехи от началото на 20-ия Век.
Нойс бе внесла някои корекции в препоръките на Харлан относно гардероба й, позовавайки се на женската си интуиция по въпросите на облеклото и естетиката. Тя грижливо бе избрала детайли за тоалета си от рекламните картинки в съответните томове на ежеседмичника и най-внимателно беше разглеждала вещите, доставени от десетина различни Столетия.
— Ти как мислиш? — понякога се допитваше Нойс до Харлан.
— Щом става дума за женска интуиция, ти сама най-добре можеш да прецениш — вдигаше той рамене.
— Това е лош знак, Ендрю — каза тя с пресилено безгрижен тон, който прозвуча доста фалшиво. — Прекалено отстъпчив си. И изобщо, какво става с теб? Ти не си на себе си. Вече няколко дни просто не мога да те позная.
— Нищо ми няма — унило отвърна Харлан.
Когато ги видя облечени като туземци от 20-ия Век, Туисъл направи опит да каже нещо духовито:
— Пресвято Време! — възкликна той. — Какви грозни одежди са носели хората в предисторическата епоха и все пак — ужасният костюм не е в състояние да скрие красотата ти, мила моя.
Нойс му се усмихна сърдечно и Харлан, който стоеше до нея в безучастно мълчание, бе принуден да признае, че в старомодно-галантния комплимент на Туисъл имаше известна доза истина. Роклята на девойката не подчертаваше фигурата й. Гримът й бе сведен до няколко неизразителни цапвания на боя по устните и страните, а веждите й бяха грозно изписани. Великолепната й коса (това беше най-ужасното от всичко) бе безжалостно подстригана. Но въпреки това тя оставаше прекрасна.
Сам Харлан вече почти бе свикнал с неудобния колан и плътно прилепващата дреха под мишниците и в чатала, а също и с белезникавомишия цвят на грубата тъкан. И преди неведнъж му се бе налагало да облича странни костюми от други Столетия.
— Всъщност намерението ми беше да поставя в капсулата ръчно управление, както бяхме говорили преди — обърна се Туисъл към Харлан, — но се оказва, че това е невъзможно. За тази цел инженерите трябва да имат достатъчно мощен източник на енергия, за да са в състояние да регулират придвижването във Времето, а такива източници извън Вечността никъде няма. Единственото, което можем да направим оттук, когато ви изпратим в предисторическата епоха, е да променим локалното напрежение на Темпоралното Поле. И все пак успяхме да монтираме лост за връщане.
Той ги въведе в капсулата, проби си път между купищата снаряжения и им посочи едно малко метално лостче, което стърчеше върху вътрешната стена и нарушаваше идеално гладката повърхност.
— Цялата работа се свежда до инсталирането на един обикновен прекъсвач — каза той. — Вместо автоматически да се завърне веднага във Вечността, капсулата може да остане в предисторическата епоха неопределено време. Щом обаче пожелаете да се върнете, обръщате лоста и се озовавате пак тук. А след това — второто и, надявам се, последно пътешествие…
— Второ пътешествие? — смаяно извика Нойс.
— Знаеш ли, не успях да ти обясня — обърна се Харлан към нея. — Виж, целта на сегашната експедиция е да установи точно момента на появата на Купър в 20-ия. Ние не знаем колко Време е изминало от пристигането му и публикуването на обявлението. Ще се свържем с него, като му пишем на упоменатия в съобщението пощенски адрес, и ще се постараем да си изясним минутата на пристигането му или поне да получим възможно най-точни сведения по този въпрос. След това ще можем да се върнем към същия момент, като прибавим и петнайсетте минути, през които капсулата е останала в предисторическата епоха, за да може Купър да…
— Разбираш ли, не можем да изпратим капсулата в едно и също място и време в два различни момента на биовремето — намеси се Туисъл и се опита да се усмихне ободрително на Нойс.
Младата жена добросъвестно се стараеше да усвои обяснението.
— Аха — каза тя доста неопределено.
Туисъл продължи, като се обръщаше към нея:
— Когато пресрещнем Купър в момента на пристигането му, ние ще обърнем всички микроизменения. Обявлението с гъбовидния облак от атомен взрив отново ще изчезне, а сам Купър ще узнае само това, че капсулата, която е изчезнала, както ние предварително го предупредихме, изведнъж се е появила отново. Той изобщо няма да разбере, че по погрешка е бил в друго Столетие, а и ние няма да му кажем нищо по този въпрос. Ще му обясним, че сме пропуснали да му дадем някакво особено важно указание (ще скалъпим нещо), а после ни остава само да се надяваме, че той ще сметне епизода за маловажен и когато пише мемоара си, няма да упомене, че е бил изпращан два пъти в миналото.
Нойс повдигна изскубаните си вежди.
— Всичко това е доста сложно за мен — каза тя.
— Да. За съжаление.
Туисъл потри ръце и погледна Харлан и Нойс така, като че го измъчваха някакви вътрешни съмнения. След това той възвърна самообладанието си, извади нова цигара и дори успя да придаде на гласа си известна напереност:
— А сега, моето момче, желая ти успех.
Туисъл за миг стисна ръката на Харлан, кимна на Нойс и слезе от капсулата.
— Тръгваме ли вече? — попита тя, когато останаха насаме.
— След няколко минути — отвърна Харлан.
Той хвърли един кос поглед към Нойс. Тя го гледаше в очите, усмихната и безстрашна.
За момент Харлан изпита вътрешна необходимост да й отвърне със същата усмивка, но се въздържа. Та това бе чувство, а не разсъдък; инстинкт, а не мисъл. Той отмести очите си от девойката.
В самото пътуване нямаше нищо или почти нищо особено; то не се различаваше от обикновено пътуване с капсула. По едно време те почувствуваха някакво леко разтърсване, което вероятно съответствуваше на преминаването през долната граница на Вечността. То би могло да бъде просто плод на възбуденото им въображение, защото бе едва доловимо.
А след това капсулата спря в предисторическите Времена, те слязоха от нея и стъпиха в един скалист, пустинен свят, осветен от ярките лъчи на следобедното слънце. В слабото подухване на ветреца вече се чувствуваше лекото и освежително захлаждане на настъпващата нощ. Нито един звук не нарушаваше тишината. Голите скали бяха безразборно разпръснати и величествени, оцветени матово във всички нюанси на дъгата от смесите на желязото, медта и хрома. Зашеметен от великолепието на безлюдната и почти безжизнена местност, Харлан се почувствува смален и нищожен. Във Вечността, която не принадлежеше към материалния свят, нямаше слънце и дори въздухът бе вносен. Спомените от детството му бяха смътни. А при Наблюденията си в различните Столетия той имаше работа само с хората и техните градове. Никога в живота си не бе виждал такова нещо. Нойс докосна лакътя му.
— Ендрю! Студено ми е.
Той трепна и се обърна към нея.
— Дали няма да е добре да включим инфралампата? — запита тя.
— Добре. В пещерата на Купър.
— А ти знаеш ли къде е тя?
— Съвсем наблизо — лаконично отвърна той.
Харлан беше уверен в това. Местоположението на пещерата бе точно определено в мемоара и първоначално Купър, а след това и той бяха изпратени на същото място.
Вярно, че като Ученик у Харлан се бяха зародили съмнения във възможността да попаднеш точно в желаната точка от повърхността на Земята при пътешествията си във Времето. Той си припомни как веднъж бе поспорил с Наставника си Яроу:
— Но нали Земята се върти около Слънцето — бе казал той, — а Слънцето се движи около Центъра на Галактиката и самата Галактика също се намира в движение. Ако от дадена точка на земната повърхност се преместим сто години назад, ще се окажем в празно пространство, защото ще са необходими цели сто години, за да може Земята да достигне тази точка.
(В онези дни Харлан още казваше „сто години“ вместо Столетие.)
— Не бива да разделяме категориите Време и Пространство — троснато бе отвърнал Яроу. — Като се движим във Времето, ние се движим и в Пространството, заедно със Земята. А може би ти смяташ, че птицата, която се извисява във въздуха, изведнъж ще се окаже също в празно пространство, защото Земята се върти около Слънцето и прелита със скорост осемнайсет мили в секунда?
Да се доказва нещо по пътя на аналогията, както е известно, е рискована работа, но по-късно Харлан се запозна и с по-солидни аргументи. Ето защо сега, след безпрецедентното пътешествие в праисторическия свят, той уверено направи няколко крачки и съвсем не се удиви, като откри входа на пещерата точно там, където бе посочено в инструкцията.
Харлан избута настрана скалата и разхвърляните камъни, които прикриваха входа, и влезе вътре.
Тънкият бял лъч на фенерчето му разсичаше тъмнината подобно на скалпел. Инч по инч Харлан най-старателно оглеждаше стените, тавана и пода на пещерата. Нойс, която не се отделяше и крачка от него, запита с шепот:
— Какво търсиш?
— Нещо. Каквото и да е — отвърна той.
Харлан намери своето „нещо“, „каквото и да е“ в самия край на пещерата под формата на изгладен камък, който подобно на преспапие покриваше зеленикавите банкноти.
Той хвърли камъка настрана и побутна листчетата с палеца си.
— Какво е това? — запита Нойс.
— Банкноти. Средство за размяна. Пари.
— Знаеше ли, че са тук?
— Не знаех нищо, но се надявах.
Той просто се бе позовал на същата обратима логика, на която се опираше и Туисъл — откриване на причината по следствието. Вечността съществува — следователно Купър трябваше да вземе правилни решения. Щом той, Харлан, разчиташе, че обявлението ще го насочи към съответното Време, беше естествено пещерата да се яви като допълнително средство за свръзка.
И все пак може да се каже, че благоприятният начин, по който се развиваха събитията, надминаваше и най-смелите му мечти. Неведнъж по време на подготовката си за пътешествието в предисторическата епоха Харлан се бе опасявал, че появата му в града с кюлчета злато и без пукнат грош в джоба ще възбуди подозрение и задръжки.
Разбира се, Купър успешно беше преминал тази фаза, но той бе имал достатъчно време на разположение. Харлан измери на ръка тежестта на пачката. Толкова пари не можеха да се съберат за ден-два. Добре се беше оправил младежът, изумително добре.
Още малко и кръгът щеше да се затвори.
Във все по-ръждивия отблясък на залязващото слънце те пренесоха припасите в пещерата. Капсулата бе покрита с дифузен отразяващ филм, който трябваше да я скрие от любопитни погледи. Освен това Харлан бе въоръжен с огнестрелно оръжие и при нужда можеше да го използва за „най-любознателните“. Включиха инфралампата, закрепиха фенерчето в една цепнатина и в пещерата стана топло и светло.
А навън бе хладна мартенска нощ.
Нойс замислено гледаше как параболоидният отражател на инфралампата бавно се въртеше.
— Какво смяташ да правиш сега, Ендрю? — запита тя.
— Утре сутрин тръгвам за най-близкия град — отвърна той. — Знам къде се намира, т.е. къде би трябвало да се намира.
(Мислено той отново смени условното наклонение с изявително. Нямаше да срещне никакви затруднения. И отново — логиката на Туисъл.)
— И аз ще дойда с теб, нали?
Харлан поклати отрицателно глава.
— Ти не знаеш езика — каза той, — а и без това пътешествието няма да е лесно.
С къса коса Нойс изглеждаше странно архаична, а внезапният гняв, който проблесна в очите й, принуди Харлан смутено да отвърне поглед от нея.
— Не бива да ме мислиш за глупачка, Ендрю — каза тя. — Та ти почти не разговаряш с мен. Не ме поглеждаш. Какво има? Навярно нравствеността на родното ти Столетие отново взема връх над теб. Или пък ме обвиняваш за това, че заради мен си изменил на идеалите на Вечността? А може би смяташ, че аз съм те покварила? Какво има?
— И през ум не може да ти мине какво смятам — каза той.
— А ти все пак го опиши. Сега е моментът да поговорим. Едва ли след това ще ни се удаде такава възможност. Мислиш ли, че още ме обичаш? Защо ли питам? Та щеше ли да ме използваш като изкупителна жертва, ако сърцето ти бе изпълнено с любов? Защо ме доведе тук? Обясни ми. Защо не ме остави във Вечността, щом не съм ти нужна и ти е противно дори самото ми присъствие?
— Съществува опасност — промърмори Харлан.
— Хайде, говори най-после.
— Повече от опасност. Кошмар. Кошмарът на Компютър Туисъл — каза Харлан. — Той ми разказа за него, когато в панически ужас, с шеметна бързина ние летяхме към теб през Скритите Столетия. Туисъл размишляваше върху възможността тези Столетия на отдалеченото бъдеще да крият еволюирали разновидности на човешкия род, непознати същества, може би суперчовеци, които ни отрязват пътя към тях и замислят да сложат край на нашата дейност по Промените на Реалността. Той смяташе, че те бяха поставили бариерата на 100000-ия. Но след това ние те намерихме и Компютър Туисъл забрави своя кошмар. Просто дойде до извода, че изобщо не е имало никаква бариера, и се върна към по-неотложния въпрос за спасяването на Вечността.
Но аз, знаеш, се заразих от неговите страхове. Бях сигурен, че имаше препятствие. Никой от Вечните не би могъл да го постави, защото, според думите на Туисъл, такова нещо бе теоретически невъзможно. А може би науката при нас не е достатъчно развита. Но бариера имаше. И тя бе поставена там от някой или от нещо.
Разбира се — продължи замислено Харлан, — в някои отношения Туисъл се заблуждава. Той счита, че човек трябва да еволюира, но това не е така. Вечните не се интересуват особено много от палеонтологията, обаче тя е била една от популярните науки в последните Столетия на праисторическата епоха, така че имам известна представа от нея. И поне едно нещо знам със сигурност: живите същества еволюират само ако това се налага от измененията в обкръжаващата ги среда. Ако тя е стабилна, то и тези същества може да останат неизменни в продължение на милиони Столетия. Първобитният човек е еволюирал много бързо, защото е живял в сурова, непрекъснато меняща се обстановка. Но веднага щом се е научил да изменя средата си по собствено желание, той я направил приятна и стабилна, така че той, естествено, е престанал да се развива.
— Нямам представа за какво говориш — каза Нойс, без ни най-малко да смекчи тона си, — но ми е ясно, че не каза и дума за нас с теб, а това сега е единствената тема, която ме интересува.
Външно Харлан успя да запази присъствие на духа.
— И все пак, защо бе поставена тази бариера на Времето в 100000-ия? — продължаваше той. — Каква цел се преследваше с нея? Ти беше невредима. Тогава за какво бе нужна тя? И аз си зададох въпроса: последва ли нещо от това, че бариерата беше поставена, или — с други думи — какво не би се случило, ако бариерата не беше сложена?
Той замълча, като се загледа в неудобните си тежки ботуши от естествена кожа. Помисли си, че би се почувствувал безкрайно удобно, ако ги свали през нощта, но сега това беше невъзможно, сега — не.
— Отговорът на този въпрос можеше да бъде само един — каза Харлан с мрачна тържественост. — Когато тази бариера се изпречи на пътя ми, обезумял от гняв, аз се устремих назад, да взема невронния бич и с негова помощ да накарам Финдж да признае всичко. За да те спася, бях готов да рискувам Вечността и при мисълта, че съм те загубил завинаги, едва не я унищожих. Разбираш ли?
Нойс прикова в него поглед, който изразяваше смесица от ужас и недоверие.
— Нима искаш да кажеш, че хората от бъдещето са те накарали да направиш това? Че са разчитали, че ще постъпиш именно така?
— Да. И не ме гледай така. Да! Не виждаш ли как това коренно променя нещата? И докато действувах сам, по свои лични подбуди, бях готов сам да поема и цялата отговорност — материална и морална. Но да знам, че са ме изиграли, измамили, че някой управлява и регулира чувствата ми като че съм сметачна машина, в която е достатъчно да вложиш само съответната програма…
Харлан изведнъж осъзна, че крещеше, и рязко млъкна. Той изчака няколко секунди и след това продължи:
— Да знаеш, че си бил просто марионетка в нечии ръце, това е наистина непоносимо. Аз трябва да поправя всичко, което съм извършил не по своя воля. Само тогава отново ще мога да намеря покой.
Може би действително тогава щеше да намери покой. Независимо от личната си безизходна трагедия той чувствуваше приближаването на една грандиозна обща победа. Кръгът се затваряше!
Нойс нерешително се опита да хване ръката му — вдървена, сякаш безчувствена.
Харлан се отдръпна; не му беше нужно нейното съчувствие.
— Всичко е било предварително скроено. Срещата ми с теб. Всичко. Емоционалната ми нагласа е била проанализирана. Това е очевидно. Действие и ответна реакция. Натиснете това копче и човекът ще направи еди-какво си. Натиснете онова копче и човекът ще направи еди-що си.
Харлан с мъка изтръгваше думите от глъбините на своя позор. Той тръсна глава и се опита да се освободи от ужаса, както кучето се отърсва от водата.
— Само едно нещо не ми беше ясно в началото: как бях отгатнал, че Купър трябва да бъде изпратен в праисторическата епоха. Това бе възможно най-невероятната догадка. А и нямах никакви основания за нея. Туисъл така и не разбра как бях достигнал до това предположение. Той много пъти споделяше удивлението си, че със слабите си познания по математика съм успял да достигна до правилния извод.
Но тъй или иначе, бях успял. За първи път тази мисъл ме осени тогава… именно в оная нощ. Ти спеше, но аз стоях буден. Изведнъж изпитах странното чувство, че имаше нещо, което на всяка цена трябваше да си припомня: някакви думи, някаква мисъл, нещо, което бях забелязал във възбудата и оживеността на вечерта. Мислих продължително, докато внезапно разбрах значението на всичко, свързано с Купър, и в същото време ми мина през ума мисълта, че можех да унищожа Вечността. По-късно аз проверих тези изводи в различните истории на математиката, но всъщност това не беше особено необходимо. И така, вече и сам знаех нужното. Нещо повече — бях съвършено уверен в откритието си. Но как? Защо?
Нойс беше нащрек. Сега тя дори не направи опит да вземе ръката му.
— Нима искаш да кажеш, че това е работа пак на хората от Скритите Столетия? Че те са ти втълпили да постъпиш така, че са те използвали като марионетка съобразно личните желания?
— Да. Да. Именно. Но това не е цялата работа. Те все още не са довели делото докрай. Кръгът се затваря, но той още не е затворен.
— Та как биха могли те да направят нещо сега? Нали ги няма тук?
— Няма ли ги? — запита той с толкова глух глас, че Нойс пребледня.
— Невидими свръхсъщества? — прошепна тя.
— Не, не свръхсъщества. И не невидими. Вече ти обясних, че веднага щом човек е създал своя собствена среда, той е престанал да еволюира. Хората от Скритите Столетия са Хомо сапиенс. Най-обикновени хора от плът и кръв.
— Значи навярно ги няма тук.
— Ти си тук, Нойс — печално каза Харлан.
— Да. И ти. И никой друг.
— Ти и аз — съгласи се Харлан. — Никой друг. Една жена от Скритите Столетия и аз… Не се преструвай повече, Нойс. Много те моля.
Тя се вгледа с ужас в него.
— Какво говориш, Ендрю?
— Това, което трябва да кажа. Какво ми говореше ти онази вечер, когато ме упои с ментовата напитка? Беше нещо лично, интимно, съкровено. Твоят ласкав глас… нежните слова… Тогава аз не разбирах нищо, но в подсъзнанието ми се бе запечатал смисълът на думите ти. За какво нашепваше мекият ти глас? За пътешествието на Купър в миналото? За Самсон, който разрушава храма на Вечността? Не греша, нали?
— Аз дори не знам кой е този Самсон — каза Нойс.
— Никак няма да е трудно да отгатнеш това, Нойс. Кажи ми, кога за първи път се появи в 482-ия? И чие място зае? Или може би просто… се вмъкна в Столетието. По моя молба един Специалист от 2456-ия изработи Прогноза на твоята Съдба. Ти изобщо не съществуваше в новата Реалност. Дори нямаше свой Аналог. Нещо странно, но не и невъзможно, за една толкова малка Промяна. А освен това Проектантът на Съдби ми спомена и нещо друго и аз го чух, но не го разбрах. Дори се учудвам, че въобще съм запомнил тези думи. А може би още тогава някаква мисъл светкавично бе прекосила съзнанието ми, но аз бях така погълнат от… теб, че просто не съм й обърнал внимание. Той каза: „С тази комбинация от данни, която ми дадохте, не виждам как е могла тя да се вмести и в старата реалност.“
Той бе прав. Ти наистина не се вместваше в нея. Ти беше нашественичка, дошла от далечното бъдеще, и си играеше и с мен, и с Финдж, както ти беше изгодно.
— Ендрю… — опита се да го прекъсне Нойс.
— Нещата съвпадат. Чудя се само как съм могъл да бъда такъв слепец. В къщата ти намерих филмокнига, озаглавена „Социална и икономическа история“. Изненадах се, когато я видях там за пръв път. А тя явно ти е била нужна, за да научиш как най-добре да изпълниш ролята си на жена от това Столетие. И още нещо — първото ни пътуване в Скритите Столетия, спомняш ли си? Ти спря капсулата в 111394-ия Век. Спря я рязко и без колебание. Къде се беше научила да управляваш капсула? Ако бе такава, за каквато се представяше, това би трябвало да е първото ти пътешествие във Времето. Апропо, защо именно в 111394-ия? Да не би това да е родното ти Столетие?
— Защо ме доведе в предисторическите Времена, Ендрю? — тихо запита тя.
— За да спася Вечността! — внезапно изкрещя Харлан. — Не знам какви поразии би могла да направиш там. Но тук ти си безпомощна, защото аз те познавам добре. Признай, че всичко това е истина. Признай!
В пристъп на гняв той скочи от мястото си и замахна да я удари. Тя не трепна. Бе съвършено спокойна. Приличаше на модел, изваян от топъл и красив восък. Ръката на Харлан застина във въздуха.
— Признай! — повтори той.
— Нима след толкова умозаключения все още се съмняваш? — запита тя. — Пък и какво значение има дали ще призная, или не.
Харлан почувствува, че яростта отново го завладява.
— И все пак признай, за да не изпитвам след това никакво разкаяние, да не усещам никаква болка.
— Болка?
— Нойс, аз съм въоръжен с огнестрелно оръжие и съм решен да те убия.