Айзък Азимов
Краят на вечността (1)

1. Техник

Ендрю Харлан влезе в капсулата. Стените й бяха идеално кръгли и тя прилепваше плътно до една вертикална ос, състояща се от пръти, разположени на голямо разстояние един от друг, които блещукаха в невидима омара шест фута над главата на Харлан. Той включи управляващите механизми и раздвижи плавно работещия стартов лост.

Капсулата не помръдна.

Харлан не се учуди. Това бе в реда на нещата.

Капсулата изобщо не се движеше: нито нагоре, нито надолу, нито наляво или надясно, нито напред или назад. И все пак разстоянията между прътите се бяха слели в една сива пелена, масивна, но въпреки това нематериална. А и в стомаха си той усещаше лекото раздвижване, слабото (може би психосоматично) замайване, което му подсказваше, че съдържанието на капсулата, заедно с него самия, се насочваше бързо към бъдещето през Вечността.

Той се беше качил на капсулата в 575-ия Век, оперативната база, която му бе определена преди две години. По онова време 575-ият беше най-отдалечената точка в бъдещето, до която бе пътувал. А сега се отправяше към 2456-ия Век.

При обикновени обстоятелства би могъл да се пообърка пред тази перспектива. Родното му място остана далече в миналото — а то бе 95-ият Век, ако искаме да бъдем точни. 95-ият бе консервативен Век, в който атомната енергия бе под възбрана, Век, малко недодялан, Век, който предпочиташе обикновеното дърво пред всички строителни материали. Столетието се славеше с производството на дестилирани напитки, някои от които се изнасяха в почти всички Столетия, а оттам се внасяше семе от детелина. Въпреки че Харлан не се беше връщал в 95-ия, откакто започна специално обучение и стана Ученик на петнайсетгодишна възраст, винаги при напускане на „дома“ го съпътствуваше чувството за загуба. В 2456-ия той щеше да бъде отделен близо двеста и четиридесет хилядолетия от мястото, където се беше родил, а това е значително разстояние дори за един закален Вечен.

При обикновени обстоятелства всичко щеше да бъде така.

Но точно сега Харлан нямаше настроение да мисли за нищо друго освен за факта, че документите му натежаваха в джоба; и той бе напрегнат, леко смутен.

Ръцете му машинално спряха капсулата в желаното Столетие.

Странно, че един Техник можеше да се почувствува напрегнат или неспокоен за нещо. Той си припомни какво беше казал някога инструкторът му Яроу:

— Преди всичко Техникът трябва да бъде хладнокръвен. Промяната на Реалност, която той извършва, може да засегне живота на петдесет милиарда души. Един милион от тях или дори повече може да бъдат засегнати така силно, че да се наложи да се разглеждат като съвършено нови индивиди. При тези условия един емоционален характер е несъмнено спънка.

Харлан се освободи от спомена за сухия глас на учителя си с едно почти свирепо тръсване на главата. В ония дни никога не си бе представял, че самият той щеше да придобие специфичния талант, необходим за този пост. Но все пак той се бе развълнувал. Не за петдесетте милиарда души. Какво го интересуваха петдесет милиарда обитатели на Времето?

За него съществуваше само един. Един единствен човек.

Той осъзна, че капсулата бе спряла, и като се забави само колкото да събере мислите си и отново да възприеме студеното, безстрастно настроение, задължително за всеки Техник, излезе навън. Капсулата, която остави, разбира се, не бе същата, в която се качи; т.е. вече не се състоеше от същите атоми. От това Харлан не се разтревожи повече от който и да е Вечен. Интересът към тайнството на Пътешествията във Времето, а не просто към самия факт, беше отличителна черта на Учениците и новодошлите във Вечността.

Той отново спря пред безкрайно тънката завеса на Темпоралното Поле, което не бе нито Пространство, нито Време, но което го разделяше както от Вечността, така и от обикновеното Време.

За Харлан това щеше да бъде съвсем нов Сектор от Вечността. Разбира се, той знаеше за него някои общи неща, които беше проверил в Справочника на Времето. Все пак не съществуваше заместител за конкретното явление и той се подготви вътрешно да посрещне твърдо първоначалното сътресение на адаптирането.

Харлан нагласи управляващите механизми — проста работа при влизане във Вечността (но много сложна при прекосяване във Времето, вид преход, който беше съответно и по-рядък). Той влезе в завесата и усети, че примижава от ослепително яркия блясък. Инстинктивно вдигна ръка, за да заслони очите си.

Пред него стоеше само един човек. Отначало Харлан виждаше един размазан силует и нищо повече.

— Аз съм Социолог Кантор Вой — каза човекът. — Вероятно вие сте Техник Харлан.

Харлан кимна.

— Да ме порази времето! — възкликна той. — Винаги ли стои тази декорация?

— Имате предвид молекулярните филми? — запита Вой снизходително и се огледа.

— Разбира се — раздразнено потвърди Харлан. — В справочника те бяха споменати, но там не бе казано нищо за такъв неистов изблик на светлинно отражение.

Харлан знаеше, че раздразнението му е напълно основателно. 2456-ият Век бе, както повечето векове, материално ориентиран, така че той с право очакваше едно най-общо съответствие още от самото начало. То не трябваше да носи и следа от пълния безпорядък на енергийните вихрушки от 300-те (присъщо на всички, родени в материално ориентирани Столетия), нито полевата динамика на 600-те. В 2456-ия, за удобство на обикновения Вечен, за всичко — от стените до гвоздеите — се използваше материя.

Разбира се, има материя и материя. Член на едно енергетично Столетие би могъл и да не разбере това. Материята изобщо може да изглежда за него просто като незначителни варианти върху една груба, тромава и варварска тема. Но за Харлан, роден в материално Столетие, имаше дърво, метали (с подразделения — тежки и леки), пластмаси, силикати, стомана, кожа и т.н.

Но да попаднеш в един свят само от огледала! Това беше първото му впечатление от 2456-ия. Всяка повърхност блестеше и отразяваше светлина. Навсякъде се създаваше илюзия за съвършена гладкост; резултат от молекулярен филм. И в непрекъснато повтарящите се отражения на него самия, на Социолог Вой, на всичко наоколо, части или цяло, из всички ъгли съществуваше безпорядък. Крещящ безпорядък и гадост!

— Съжалявам — каза Вой, — но това е обичай на Столетието, а ние в нашия Сектор намираме целесъобразно привичното усвояване на обичаите, когато те са практични. След време ще свикнете.

Вой тръгна бързо върху краката на друг Вой, който се движеше с главата надолу по пода, и повтаряше точно всяко негово движение. Той се пресегна да придвижи един тънкожичен контактен индикатор по спиралата към нулата.

Отраженията изчезнаха; външната светлина избледня. Харлан се почувствува в по-привична обстановка.

— А сега, ако обичате, елате с мен — покани го Вой.

Харлан тръгна след него през празни коридори, които знаеше, че само преди миг са представлявали хаос от светлина и отражение нагоре по една балюстрада, през вестибюл до канцеларията на Вой.

През цялото си кратко пътешествие те не срещнаха нито един човек. Харлан бе дотолкова свикнал с това, че щеше да бъде учуден, почти шокиран, ако бе зърнал някоя бързо отминаваща човешка фигура. Без съмнение новината за пребиваването на Техник в Столетието се бе разпространила. Дори Вой вървеше на разстояние от него и когато случайно ръката на Харлан закачи ръкава на Социолога, последният се отдръпна с явна уплаха.

Харлан се поозадачи от зрънцето горчилка, което почувствува тогава. Той бе смятал, че черупката, с която е покрил душата си, е по-дебела и по-безупречно нечувствителна. Ако грешеше, ако черупката бе изтъняла, причината можеше да бъде само една.

Нойс!

Социолог Кантор Вой се наведе към Техника привидно доста приятелски, но Харлан несъзнателно констатира, че двамата седяха на противоположните страни на дълга ос пред една доста голяма маса.

— Поласкан съм, че Техник с вашата репутация се е заинтересувал от нашия малък проблем — каза Вой.

— Да — отвърна Харлан със студената безучастност, която се очакваше от него. — От определена теоретична точка той е интересен за нас. (Дали бе достатъчно безпристрастен? Сигурно истинските му подбуди бяха очевидни, а вината му бе изписана върху челото с капки пот.)

Харлан извади от един вътрешен джоб рулото перфоленти за проектираната Промяна на Реалността. Това бе същият екземпляр, който преди месец бе изпратен в Съвета на Времето. Поради отношенията си със Старши Компютър Туисъл (известния Туисъл) Харлан лесно се добра до проекта.

Той се спря за миг, преди да развие лентата върху масата, като я остави да се олющи по повърхността там, където щеше да се придържа от слабо парамагнитно поле.

Молекулярният филм, който покриваше масата, бе „приглушен“, но все пак не нулев. Движението на ръката му неволно го накара да се взре в повърхността на масата и за миг отражението на собственото му лице като че му отвърна с мрачно втренчване. Той бе трийсет и две годишен, но изглеждаше по-възрастен и си го знаеше. Може би го дължеше отчасти на издълженото си лице и черни вежди над още по-черни очи, които му придаваха намръщено изражение, и отчасти — на студения, заплашителен поглед, неща, които в съзнанието на Вечните се свързваха с карикатурата на всеки Техник. А може би той просто до болка осъзнаваше обстоятелството, че е Техник.

След миг Харлан сложи бързо проекта на масата и се съсредоточи върху конкретния проблем.

— Аз не съм Социолог, сър.

Вой се усмихна.

— Звучи ужасно. Когато някой започва, изтъквайки некомпетентността си в дадена сфера, това обикновено означава, че почти мигновено ще последва категоричното му мнение в тази област.

— Не — процеди Харлан, — не мнение. Просто молба. Мисля си дали няма да е добре да хвърлите един поглед върху вашето заключение и да проверите дали някъде не сте допуснали грешчица.

Изведнъж Вой стана сериозен.

— Надявам се, не — промърмори той.

Харлан бе обгърнал с една ръка облегалката на стола си, а другата почиваше в скута му. Не бива да си позволи да забарабани нервно с пръсти. Не бива да си хапе устните. Не бива по никакъв начин да показва чувствата си.

От онзи миг цялата насока на живота му коренно се промени, той виждаше заключенията на прогнозираните Промени в Реалността да преминават през угнетителните административни механизми в Съвета на Времето. В качеството си на личен Техник на Старши Компютър Туисъл той успяваше да уреди това с цената на известно отклонение от професионалната етика. Особено напоследък, когато цялото внимание на Туисъл се погълна от собствения му поразителен проект. (Ноздрите на Харлан се разшириха. Сега той знаеше нещичко за същността на този проект.)

Харлан съвсем нямаше гаранция, че ще намери това, което търсеше, в рамките на времето, с което разполагаше. Когато за пръв път хвърли поглед върху проектирана Промяна на Реалност 2456–2781, сериен номер V-5, той почти бе склонен да повярва, че мисловните му способности са се деформирали вследствие на силното му желание. В продължение на един цял ден той проверява и препроверява уравнения и зависимости в колеблива несигурност, примесена с нарастващо вълнение и малко горчива благодарност, че поне са го научили на елементарна психоматематика.

Сега Вой преглеждаше същите тези перфоленти с полуозадачен, полуобезпокоен поглед.

— Струва ми се, наблягам, струва ми се, че всичко тук е напълно в ред — каза той.

— Насочвам вниманието ви по-специално към въпроса за характерните особености на ухажването в обществото на съществуващата в този Век Реалност — монотонно изрече Харлан. — Това е проблем на социологията и мисля, че именно вие сте пряко отговорен за него. Затова още с пристигането си уредих среща с вас.

Вой се намръщи. Той продължаваше да е любезен, но в гласа му вече се прокрадваше леден оттенък.

— Наблюдателите в нашия Сектор са високо компетентни — каза той. — Имам всички основания да вярвам, че хората, на които е възложен проектът, са дали точни данни. Имате ли доказателства за противното?

— Никакви, Социолог Вой. Приемам техните сведения за меродавни. Поставям под въпрос само изводите. Няма ли да се промени флексорният комплекс в тази точка, ако данните за ухажването са точни?

Вой се втренчи в перфолентата, но след това облекчен поглед видимо разведри лицето му.

— Разбира се, Техник, разбира се, но уравнението в тази точка се свежда до тъждество. Съществува една разклонителна телеграфна или, ако щете, ж.п. линия с малки размери, която се включва в главната линия. Тя няма подразделения нито от едната, нито от другата си страна. Надявам се, ще ми простите, че използвам образен език вместо точни математични изрази.

— Оценявам го, благодаря — каза сухо Харлан. — Не съм по-добър Компютър, отколкото Социолог.

— Много добре тогава. Периодичният флексорен комплекс, за който вие говорите, или разклонението на пътя, както ние бихме казали, е без значение. Разклоненията отново се съединяват в един единствен път. Дори изобщо нямаше нужда да го споменаваме в препоръките си.

— Щом считате, че е така, сър, за мен не остава нищо друго освен да се съглася с вас. И все пак въпросът за М.Н.П. остава нерешен.

При тези инициали Социологът трепна според очакванията на Харлан. М.Н.П. — Минимална Необходима Промяна. Тук господар бе Техникът. Един Социолог може да се счита неуязвим за критиката на по-низшестоящите във всяко нещо, свързано с математичния анализ на безкрайните възможни Реалности във Времето, но по въпросите на М.Н.П. Техникът стоеше над него.

Механичните изчисления сами в никой случай нямаше да свършат работа. Дори най-големият Кибернетичен мозък, управляван от най-умния и най-опитен Старши Компютър, не можеше да направи нещо повече от това да отбележи границите, в които М.Н.П. би могла да варира. Един добър Техник рядко грешеше. Един отличен Техник никога не грешеше.

Харлан никога не грешеше.

— Препоръчаната от вашия Сектор М.Н.П. — забеляза Харлан (говореше хладно, монотонно, като произнасяше ясно сричките на Единния Междувременен език) — обхваща индуциране на авария в пространството и мигновената и твърде ужасна смърт на една дузина или дори повече хора.

— Неизбежност — вдигна рамене Вой.

— Аз пък от своя страна — продължи Харлан, — предлагам М.Н.П. да се сведе само до преместването на една кутия от една полица на друга. — Дългият му пръст посочи: — Тук.

Белият, добре поддържан показалец направи съвсем слаб отличителен знак върху една серия от перфорации.

Вой мълчаливо размисляше върху въпросите с болезнено напрежение.

— Това не променя ли нещата относно разклонението, което вие не взимате предвид? — запита Харлан. — Не се ли използва предимството на по-малко вероятното разклонение, за да се промени почти в сигурност и в такъв случай не води ли това до…

— … почти до М.О.Р. — пошепна Вой.

— Именно до Максимално Очакваната Реакция — заключи Харлан.

Вой вдигна очи; тъмното му лице изразяваше ту обезсърчение, ту гняв. Харлан мимоходом забеляза, че имаше известно разстояние между големите горни резци на Социолога, което му придаваше заешки вид, съвсем несъответствуващ на сдържаната сила в думите му.

— Сигурно от Съвета на Времето ще ми пишат за грешката — каза Вой унило.

— Едва ли. Доколкото знам, Съветът на Времето не знае за нея. Във всеки случай вашият проект за Промяна на Реалността ми бе предаден без коментар. — Той не уточни значението на думата „предаден“ и Вой не го попита.

— В такъв случай, грешката сте открили лично вие?

— Да.

— И не я докладвахте в Съвета на Времето?

— Не, не го направих.

Най-напред лицето му се отпусна с облекчение, а след това замръзна в ледено изражение.

— Защо?

— Много малко хора биха могли да избегнат тази грешка. Реших, че мога да я поправя, преди да стане късно. Направих го. Защо да усложняваме излишно нещата?

— Е, благодаря ви, Техник Харлан. Вие сте постъпили като приятел. Грешката на Сектора ни, която, както сам казвате, е била практически неизбежна, сигурно би изглеждала непростима в протокола на Съвета.

След кратка пауза продължи:

— Всъщност кардиналните промени, които трябва да се извършват с всички хора чрез настоящата Промяна на Реалността, са от такова голямо значение, че нелепата смърт на няколко души като встъпление към това огромно преобразование е почти нищо.

„Не изглежда истински благодарен — хладнокръвно прецени Харлан. — Вероятно се чувствува обиден. Ако се позамисли малко, ще възнегодува още повече, защото ще осъзнае, че от понижение го спасява не друг, а някакъв си Техник. Ако бях Социолог, той щеше да се ръкува с мен, но с един Техник — едва ли. Той дори не би докоснал Техника, макар че сам, без всякакви скрупули, бе обрекъл една дузина хора на смърт чрез задушаване.“

И понеже всяко изчакване би дало възможност да се разрази негодуванието на Социолога, а това би било фатално, без да чака повече, Харлан каза:

— Надявам се, че в знак на благодарност Секторът ви ще ми направи една дребна услуга.

— Услуга?

— Нещо свързано с Прогнозирането на Съдбата. Имам необходимите данни в мен. Имам също и данните за една предложена Промяна на Реалността в 482-ия Век. Искам да знам как ще се отрази Промяната върху вероятния модел на една определена личност.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна бавно Социологът, — че ви разбирам. Без съмнение във вашия Сектор вие също имате подходяща за целта апаратура.

— Да. И все пак това е лично изследване, което не бих желал да се появи в протоколите точно в този момент. Бих срещнал известни затруднения да го направя в собствения си Сектор без… — с жест той направи едно неопределено заключение на недовършеното изречение.

— Значи, не искате да мине през официалните канали? — запита Вой.

— Искам го поверително. Нужен ми е поверителен отговор.

— Хм, хм, това е съвсем нередно. Не мога да се съглася.

— Не е по-нередно от това, че не докладвах грешката ви в Съвета на Времето — намръщено каза Харлан. — За това не се възпротивихте. Ако ще бъдем стриктно редовни в един случай, трябва да бъдем също така стриктни и редовни и в другия. Разбирате ме, надявам се?

Погледът на Вой бе красноречиво доказателство, че разбира. Той протегна ръка:

— Документите, ако обичате.

Харлан си поотдъхна. Главното препятствие бе преодоляно. Той с нетърпение наблюдаваше Социолога, когато се надвеси над перфолентите, които бе донесъл.

Само веднъж Социологът наруши мълчанието:

— Кълна се във Времето, та това е една малка Промяна в Реалността.

Харлан се възползва от благоприятния случай и импровизира:

— Така е. Според мен тя е почти незначителна. Това е именно проблемът. Промяната е под осезаемата разлика и аз съм избрал един конкретен индивид, за да докажа тезата си чрез него. Естествено, не би било дипломатично да ползвам апаратурата на нашия Сектор, преди да съм сигурен, че не греша.

Вой не отговори и Харлан също замълча. Нямаше смисъл да прехвърля границите на безопасното. Вой стана.

— Ще предам материала ви на един от проектантите си. Ще го запазим в тайна. Сам разбирате обаче, че това не бива да се приема като прецедент.

— Разбира се, не.

— И ако не възразявате, бих желал и аз да присъствувам при Промяната на Реалността. Надявам се, че ще ни направите честта сам да ръководите М.Н.П.

Харлан кимна:

— Поемам цялата отговорност върху себе си.

Когато влязоха в залата за наблюдение, два от екраните работеха. Инженерите вече ги бяха фокусирали в точните координати на Пространството и Времето и след това си бяха отишли. Харлан и Вой бяха сами в искрящата стая. (Молекулярният филм не само блещукаше, а и заслепяваше, но Харлан гледаше единствено екраните.) И двете изображения бяха неподвижни. Те биха могли да бъдат изображения на мъртвите, тъй като отразяваха математически точни моменти от Времето.

Едното изображение бе с ярък, естествен цвят; машинното отделение, в което Харлан разпозна експериментален космически кораб. Някаква врата се затваряше и една блестяща обувка от червен, полупрозрачен материал запълваше останалото пространство на зрителното поле. Тя бе неподвижна. Всичко бе неподвижно. Ако изображението би могло да стане достатъчно ясно, за да отрази прашинките във въздуха, и те биха били неподвижни.

— Два часа и трийсет и шест минути след запечатания момент машинното отделение ще бъде празно — отбеляза Вой. — Разбира се, в настоящата Реалност.

— Знам — промърмори Харлан.

Той си слагаше ръкавиците, а проницателните му очи вече обгръщаха разположението на критичния контейнер върху полицата му, измерваха разстоянието до него в стъпки и преценяваха най-изгодната позиция, в която да бъде преместен. Харлан хвърли един бърз поглед върху другия екран.

Ако машинното отделение, което бе в обсега на описаното като „настояще“ по отношение на този Сектор на Вечността, в който се намираха сега, бе с определен и естествен цвят, то другото изображение, съсредоточено около двайсет и пет Столетия напред в „бъдещето“, носеше синия отблясък, присъщ на всички представи за него.

Това бе едно космично пристанище. Тъмносиньо небе, синьо обагрени сгради от непокрит метал върху синьозелена почва. На преден план — някакъв странен модел син цилиндър с тумбесто дъно. На заден план — други два, подобни на него. И трите — с насочени разцепени отвори нагоре, като цепнатината се врязваше дълбоко в корпуса на всяка космична ракета.

Харлан се намръщи:

— Особени са.

— Електрогравитационни — сухо уточни Вой. — 2481-ият е единственият Век, разработил електрогравитационен междупланетен полет. Няма пропелери, няма атомна физика. Това е един естетически издържан механизъм. Жалко, че Промяната трябва да ни раздели с него. Много жалко.

Той впи поглед в Техника с ясно доловимо неодобрение.

Устните на Харлан се свиха. Неодобрение, разбира се. Защо се учудваше? Той беше Техник.

Без съмнение, някой Наблюдател бе донесъл подробни сведения за наркоманията. Някой Статистик бе доказал, че Промените в последно време са увеличили размерите на наркоманията и сега тя бе достигнала рекордни цифри в дадената Реалност. Някой Социолог, може би дори самият Вой, бе използвал данните, за да направи психохарактеристика на обществото. И накрая някой Компютър бе разработил Промяна на Реалността, необходима за ограничаване наркоманията до безопасни размери, и бе установил като допълнителен резултат, че от това трябва да пострада електрогравитационният междупланетен полет. Десетки, не, може би стотици хора, които заемаха най-различни постове във Вечността, бяха взели участие в този проект.

И тогава, най-накрая, един Техник като него трябваше да се намеси. Следвайки насоките, които всички те му бяха начертали, той трябваше да бъде онзи, който да извърши фактическата Промяна на Реалността. А след това същите тези хора щяха да го зяпат с високомерно обвинение. Техните облещени погледи щяха да казват: „Не ние, ти разруши тази красота.“

И заради това щяха да го осъждат и отбягват. Щяха да стоварват собствената си вина върху неговите плещи и да го презират за това.

— Ракетите са без значение — остро каза Харлан. — Интересуват ни онези неща.

„Нещата“ бяха хора, които изглеждаха нищожни в сравнение с ракетата, както винаги изглеждат нищожни Земята и хората върху нея в сравнение с физическите размери на космическия полет.

Те, тези хора, бяха малки скупчени марионетки. Техните мънички ръце и крака бяха вдигнати в пози, които изглеждаха изкуствени, уловени в замразения миг на Времето.

Вой вдигна рамене.

Харлан нагласяваше малкия полеви генератор около лявата си китка.

— Да свършим с тая работа.

— Една минута. Искам да се свържа с Проектанта на Съдбите, за да видя колко време ще му е нужно за вашата задача. Аз също искам да се свърши работа.

Ръцете му заработиха ловко върху един малък подвижен контакт, като междувременно той напрегнато се вслушваше в щраканията, които идваха в отговор. („Друга характерна черта за този Сектор на Вечността — помисли Харлан — звукови кодове от щракания. Умно, но префърцунено, също като молекулярните филми.“)

— Той смята, че три часа ще му бъдат достатъчни — каза Вой накрая. — Между другото, казва, че се възхищава от името на въпросната личност — Нойс Ламбънт. Жена е, нали?

Харлан почувствува сухота в гърлото си:

— Да.

Устните на Вой се свиха презрително в бавна усмивка.

— Изглежда интересно. И аз бих желал да я зърна, гледка невиждана. От няколко месеца в нашия Сектор не са идвали никакви жени.

Харлан не посмя да отговори, защото гласът му можеше да го издаде. За миг той се втренчи в Социолога, а след това рязко се обърна.

Ако Вечността имаше въобще някакъв дефект, той бе липсата на жени. Харлан бе разбрал същността на този недостатък още едва ли не с първите си стъпки във Вечността, но той за пръв път го изпита върху себе си чак в онзи ден, когато срещна Нойс. От този миг пътят му бе предопределен и той го доведе дотам, че измени на клетвата на Вечните и на всичко, в което бе вярвал.

Защо?

Заради Нойс.

И той не се срамуваше. Именно това бе най-лошото. Не се срамуваше. Не чувствуваше вина за многобройните груби нарушения, които бе извършил, в сравнение с които последното допълнение — неетичното използуване на секретното Прогнозиране на Съдбите — беше съвсем незначително прегрешение.

И добре, че бе така. Иначе сигурно би извършил още по-страшни престъпления.

За първи път една особена, но ясна мисъл прекоси съзнанието му. И въпреки че сега я отхвърли с ужас, той знаеше, че след като веднъж бе дошла, тя непременно щеше да се върне.

Мисълта бе съвсем проста; ако се наложеше, той би унищожил Вечността.

И най-ужасното бе, че той знаеше, че е в състояние да го направи.